Джой Адамсън
Зовът на Пипа (11)

Пипа между живота и смъртта

Оживената дейност не ми помогна: както пословичната капка в приказката разяла и най-твърдата скала, така гризящото ме безпокойство за Пипа и нейните малки стана съвсем непоносимо и изведнъж аз прекъснах всякакво лечение, отмених всички назначени срещи и взех първия самолет обратно за Кения. Пристигнах в Найроби на 7 септември.

Там трябваше да чакам три мъчителни дни, докато Бен дойде да ме закара в Меру. Той каза, че гепардите били изчезнали някъде и както изглеждало по следите, Пипа била напуснала младите, така че, преди да дойде в Найроби, той искал да намери семейството.

Когато на 11 септември най-после стигнахме в лагера, веднага тръгнахме да търсим гепардите. Локал беше ги хранил сутринта, но аз трябваше да чакам до следващата сутрин, преди да открия Пипа. Тя дойде откъм равнината Гамбо по пътя близо до новата канцелария на парка. Щом се приближих до нея, Пипа веднага започна да мърка, ближеше ръката ми, търкаше копринената си глава в мен и изглеждаше така щастлива, както и аз.

В това време и младите гепарди настигнаха майка си. Те бяха така пораснали, че аз трудно ги разпознах. Всички изглеждаха великолепно; Биг Бой и Тайни бяха станали много по-едри от Пипа и Сомба, а Сомба беше еднаква с майка си. Те проявиха известен интерес към мен, но се държаха настрана и веднага се отдръпваха, когато направех и най-малкото движение към тях. Помолих Бен да донесе от лагера месо и мляко и тръгнах с гепардите към поваленото дърво на няколкостотин ярда от пътя. Младите гепарди веднага се настаниха на дървото, като се блъскаха кой да заеме най-доброто място на клоните, а ние с Пипа седнахме заедно под него. Продължих да я галя, а тя мъркаше и ние двете забравихме четирите дълги месеца на раздяла. Сомба обаче не беше забравили нищо. Тя започна внимателно да се приближава към нас и накрая седна от другата страна на Пипа, толкова близо, колкото и аз. Продължих да милвам Пипа, за да разбере Сомба, че аз не съм опасна за нейната майка. Мъркането на Пипа също можеше да я убеди в това. Малко по малко Сомба дойде така близо, че като галех Пипа, не можех да не галя и нея. Тя продължаваше да си дава вид, че аз съм й съвсем безразлична, но в същото време се опитваше да се сприятели с мен. Биг Бой и Тайни също се присъединиха към нас. Тайни започна да мърка и дълго ме гледаше с тъмните си нежни очи, но щом протегнех ръка към него, той се търкаляше настрана, за да не мога да го достигна. Биг Бой приемаше моето галене съвсем равнодушно, но не замърка. Така седяхме всички заедно, напълно доволни. Чувствувах се много щастлива, защото не можех да мечтая за по-хубаво посрещане.

Когато Бен дойде с храната, гепардите бяха толкова жадни, че те почти разсипаха бидона, преди да мога да налея мляко в купата. Сомба и Тайни моментално мушнаха главите си в съда така, че на Биг Бой и Пипа трябваше да налея в каната за вода. От последната коза беше останало много малко месо и то беше вече вмирисано. Въпреки това гепардите го изядоха до последното парченце и искаха още. Така че Бен отиде да донесе друга коза. Той ме предупреди, че може да не се върне скоро, защото от 1 октомври по настояване на директора на парка нашето стадо кози трябвало да бъде преместено от Кенмейър в дома на Локал вън от пределите на парка. Разстоянието беше 35 мили, така че ставаше много трудно да си доставяме месо, когато ни трябваше.

Когато Бен си тръгна, младите гепарди започнаха да играят. Те се гонеха по неотдавна изгорената равнина и дигаха такива облаци прах, че беше невъзможно да се правят снимки. Опитах се да поседя при Пипа, която лежеше недалече под едно дърво, но когато се приближих към нея, тя стана, извика младите гепарди и всички тръгнаха към посоката, откъдето бяха дошли. Като ги изпращах с поглед, изведнъж забелязах, че Пипа леко накуцваше.

Тъй като Бен беше отишъл за козата с ландроувъра, на нас с Локал не оставаше нищо друго, освен да тръгнем пеша за вкъщи. Вече беше обяд и много горещо. След като повървяхме малко, видях с бинокъла нашето семейство; те се бяха разположили под един храст и от време на време се ближеха, търкаляха се по гръб, протягайки нагоре лапите си, за да уловят най-малкото подухване на вятъра в палещия зной. Бях разкъсана от желанието да прекарам целия ден тук, но се страхувах да не би, като отидем при тях сега, те да ни последват до лагера. Направихме дълга обиколка, като непрекъснато се обръщахме да видим дали не са тръгнали след нас и аз се радвах, че те бяха много сънливи, за да ни последват.

Когато на обяд пристигнахме в лагера, Джордж ме чакаше там. Той носеше печални новини. От писмата му вече знаех, че беше имал неприятности с администрацията на парка във връзка с неговите лъвове, а сега му бяха казали да ликвидира своя лагер. Само по себе си това беше много неприятно, но още повече, защото се тревожеше за Сенди. Бяха виждали малката лъвица заедно с прайда на Джордж, но няколко пъти беше ходила близо до лагера съвсем сама и много гладна. Сенди беше само на 6 месеца, много млада, за да може да оцелее сама. Джордж искаше да я следи поне отдалече, затова беше помолил директора да дойде в моя лагер и да остане в парка като турист. Сега той очакваше отговора на директора. Джордж толкова се тревожеше за Сенди, че дори не ме беше посрещнал на летището в Найроби, пък и сега бързаше да се прибере вкъщи, в случай че Сенди дойде в неговия лагер.

Щом Джордж; си тръгна, появи се Бен с козата, но и с новината, че жената на Локал, която пасеше козите, се разболяла и трябвало да я заведе в болница. Понеже само Бен можеше да я закара с колата, съгласих се той и Локал да тръгнат веднага и да отидат в болницата, която се намираше на възвишенията Джомбени, за да могат да се върнат, преди да се стъмни. Колкото и да беше тъжно, това означаваше, че днес Пипа и младите гепарди няма да получат повече месо, понеже беше рисковано да тръгнем двамата със Стенли из храсталаците без пушка, тъй като само Бен и Локал имаха разрешение да носят оръжие. По пътя от мястото, където беше Пипа, до лагера бяхме видели няколко стада от газели на Грант и водни козли и аз се надявах, че Пипа ще убие нещо, ако са много гладни.

На следващата сутрин се върнахме на мястото, където бяхме оставили гепардите, но не намерихме следи; не видяхме и никакви лешояди, които можеха да ни заведат до някое убито животно. Напразно търсихме още два дни — от нашето семейство не намерихме никаква следа.

На 15 септември Бен закара ландроувъра на ремонт в Меру и аз останах отново сама в лагера. Бях много изморена от дългото вървене в горещината, за да търсим гепардите. Привечер си налях малко вермут, за да отбележа деня, в който беше излязла книгата ми за Пипа. Къде обаче беше моят Петнист сфинкс? Нямаше особени причини за безпокойство, тъй като гепардите много пъти бяха отсъствували по няколко дни, но този път предчувствувах, че се беше случило нещо лошо.

Щом Бен се върна, образувахме две групи по двама, за да можем да обиколим по-голяма територия; Бен, който носеше пушка, тръгна със Стенли, а Локал със своята пушка тръгна с мен. От изгрев до залез претърсихме всички възможни места, където гепардите можеха да бъдат, без да намерим никаква следа. След три дни Бен видял един тъмен гепард на пътя между лагера и Петата миля, който приличал на партньора на Пипа. Той не беше се появявал близо до лагера от времето, когато стана баща на сегашните малки на Пипа и си помислих дали не бяха отново заедно с Пипа.

Джордж беше обещал да ни помогне в търсенето на гепардите, така че към обяд на другия ден отидохме в неговия лагер. По пътя забелязахме няколко бабуина, седнали високо на едно сухо дърво, вперили погледите си към земята. Видя ми се странно да стоят на слънцето в най-голямата горещина на деня. Тръгнах с колата по-наблизо и видях под дървото лъвица с мъртъв бабуин в ноктите си. Сигурно го беше убила малко преди ние да пристигнем, защото не беше успяла да започне да го яде. За да избавя бабуините от мрачното зрелище да гледат как пред очите им изяждат техния другар, отправих колата направо към лъвицата. Тя веднага захапа жертвата си и я повлече бързо към близката река. Бабуините моментално скочиха от дървото и побягнаха надалече, а към тях се присъединиха още много други, които се бяха покачили на по-далечните дървета.

На следващия ден късно надвечер се натъкнахме на следите на гепард по пътя към Кенмейър на около миля от моя лагер. Следите водеха към рекичката, но тук отново ги загубихме поради растителността по брега. Рано на другата сутрин Бен тръгна с Локал да потърсят следите. Аз останах в лагера, в случай че Пипа дойде тук. Скоро след това Бен се върна обратно, като едва дишаше. Той беше намерил Пипа само на 300 ярда от лагера да лежи под едно дърво със счупен крак. Изтичах след него и видях как Пипа куцаше на три крака, а левият й преден крак се мяташе отпуснат. След като изминеше няколко крачки, тя падаше на земята, ставаше с усилия и отново се влачеше, докато паднеше пак. Така Пипа стигна до дървото, под което бяхме погребали убитото й гепардче. Там тя легна, изгубила сили. Веднага й дадох мляко, единствената храна която имах за нея в лагера, и тя го изпи на един дъх. Беше ужасно отслабнала и изглеждаше много болна. Изпратих Бен за коза и го помолих, като мине покрай Леопардовата скала, да повика по радиото ветеринарния лекар. Знаех, че семейство Харторн в момента бяха заминали за Южна Америка, но имаше още двама ветеринарни лекари, които Тони ми беше препоръчал, и се надявах, че поне един от тях ще се съгласи да дойде, независимо от това, че този ден, беше неделя.

После се опитах да подмамя Пипа във волиерата на Уайти, като й показвах кошницата за месо. Тя доверчиво тръгна след нея. Беше ми непоносимо тежко да прибягна до такъв трик, но беше необходимо колкото се може по-скоро да я заведем на безопасно място. Надявах се, че ще я утеша, и започнах да я галя, но при всяко докосване тя отговаряше с ръмжене, явно, че имаше силни болки. Не бяхме я виждали цели девет дни и като съдехме по изтощеното й състояние, тя не беше яла нищо най-малко една седмица. Ако беше близо до лагера по времето, когато се беше случило нещастието, ние непременно щяхме да намерим следи и от младите гепарди, затова аз се страхувах, че нараняването е станало далече оттук и горката Пипа е трябвало да изтърпи страшни болки, докато измине разстоянието до лагера, за да намери помощ при нас.

Колко се радвах, че се бях върнала. Сега ми се струваше, че моето внезапно заминаване от Лондон се дължеше на някакво шесто чувство и моето странно лошо предчувствие в деня, в който излезе от печат книгата ми „Петнистият сфинкс“, се оказа за съжаление напълно оправдано.

Когато Бен дойде с козата, дадохме на Пипа гръдния кош; тя погълна месото така лакомо, че веднага след това го повърна. Силите й бяха съвсем изчерпани, тя беше изтощена и измъчена и скоро след това заспа.

Бен не беше успял да се свърже с лекаря по радиото, затова решихме той веднага да отиде с колата до Найроби и да доведе друг ветеринарен лекар. Не ми се искаше да го изпратя с единствената си кола, която можеше да ни дотрябва, в случай че се появи непредвидено спешно обстоятелство, затова се надявах, че Джордж ще ни отстъпи един от своите три ландроувъра. Уговорихме се, че докато аз отида при Джордж за колата, Бен и Локал ще потърсят младите гепарди и ще разгледат следите на Пипа. За нещастие те не намерили младите гепарди, а следите на Пипа идвали от равнината, където в миналото беше родила Уайти, Мбили и Тату, на около 5 мили от лагера и водели още по-надалече към обиколния път Мурера — Голо.

Към 5 часа следобед Бен тръгна за Найроби и ако всичко вървеше добре, той щеше да стигне там в полунощ. Целия следобед прекарах с Пипа, като през всичкото време й давах малки парченца месо, но тя беше много изтощена и почти непрекъснато спеше. Вечерта дойде директорът на парка и обсъдихме положението. Пипа щеше да се нуждае от помощ за известно време. Знаех, че Тони Харторн по принцип беше против това дивото животно да се изважда от естествената му среда, освен ако е абсолютно необходимо. Приспособяването на дивото животно към непозната обстановка е така вредно за него, че никаква помощ от страна на ветеринарния лекар в болницата не може да го компенсира. Директорът обаче не искаше и да чуе да има болно животно в парка безразлично за какъв срок. Какво трябваше да направя аз?

Не мигнах през цялата нощ, а слушах и най-малките движения на Пипа във волиерата до моята къща. Изведнъж чух сумтене. Веднага изтичах навън с фенера си и видях един бивол да пасе на отсрещния бряг на реката; заслепен от ярката светлина, той побягна с тропот. Наскоро след това чух тихия стон, който Пипа издаваше, когато се безпокоеше за малките си. Надявах се да ги видя и отново изтичах с фенера, но макар че шарех със светлината навсякъде наоколо, не видях нищо. Щом се развидели, изпратих Локал да търси следите на гепардите. Той видял, че те били нощували съвсем близо до мястото, където беше пасъл биволът. Техните следи водели до Ловната акация и далече към равнината, но след това Локал ги загубил. Очевидно Пипа беше викала младите гепарди. Беше ги изплашил биволът, след като го бях прогонила с ярката светлина на фенера си.

Локал отново се отправи да търси младите, а аз седнах при Пипа и очаквах ветеринарния лекар. Мислех си, че той ще трябва да й даде лекарство за упойка, затова й дадох съвсем малко ядене, макар че беше гладна. Тя не искаше да стоя близо до нея, което беше още един признак, че е сериозно болна. Разбирах, че иска да бъде оставена на спокойствие, затова седнах от външната страна на волиерата и започнах да пиша писма на пишещата машина. Така през всичкото време бях близо до нея и я наблюдавах, без да й дотягам със своето внимание.

Спомних си, че преди 9 дни Пипа леко накуцваше и почувствувах угризение на съвестта, че не й бях занесла месо вечерта на този ден, а я бях принудила да убие някое животно, което може да е било много голямо за нея. Малко по-горе кожата на крака й беше раздрана, вероятно от удар с копито. Често в миналото ме беше тревожило нейното влечение към водните козли, които бяха едни от най-често срещаните антилопи по тези места, но гепардите могат да ги хващат само когато са малки. Сега Пипа лежеше пред мен с такова страшно нараняване, а мисълта, какво щеше да стане с нейните малки, ме мъчеше непрестанно.

Зарадвах се, когато Джордж се появи към обяд да ме утеши и да помогне на Локал да потърсят младите гепарди. В 3 часа следобед в Кенмейър се приземи самолетът с ветеринарния лекар, Бен и пилота на борда. Отидох да ги доведа, а Джордж се върна в своя лагер, без да намери младите гепарди.

Като видях колко раздразнена беше Пипа от сутринта, аз се чудех дали лекарят ще успее да я прегледа, без да й даде упойка, но моите тревоги бяха напразни. Пипа му позволи да я прегледа без ни най-малко съпротивление. По същия начин тя се беше отнесла към ветеринарния лекар преди две години, на когото беше разрешила да я прегледа, макар че за нея той беше непознат. Бях убедена, че и в двата случая тя разбираше, че тези непознати хора искаха да й помогнат.

Присъдата беше сурова. Кракът, изглежда, беше счупен под лакетната става и фрактурата беше толкова лоша, че ветеринарният лекар искаше да умъртви Пипа веднага. Помолих го да ми даде възможност да се опитам да я спася. Той се съгласи с мен много трудно, но настояваше веднага да я вземе в Найроби, за да й направи рентгенова снимка и може би да започне лекуване. Преди полета той ме помоли да подпиша документ, с който му давам правото да я убие, ако намери, че е необходимо. За мен нямаше друг избор, ако исках да спася живота на Пипа, но аз едва не припаднах. Ветеринарният лекар направи инжекцията с упойката, като смяташе, че теглото й е 100 фунта. Пипа веднага реагира. След това той завърза краката й и й надяна такъв тесен намордник, че Пипа направи две конвулсивни гърчения, при които езикът й излезе между силно стиснатите челюсти. Страхувах се, че при конвулсиите тя може да го прехапе и помолих ветеринарния лекар да разхлаби малко въжето, но той настояваше на своето, като каза, че един път бил нараняван от гепард при подобни обстоятелства. Надявах се, че ще отида с Пипа до Найроби на мястото на Бен в самолета, но ветеринарният лекар предпочиташе аз да остана, а Бен да отиде с него.

Самолетът отлетя в 5 часа следобед без мен, но се уговорихме, аз да отида направо в Найроби с Джордж, за да остана там с Пипа, а Бен с ландроувъра на Джордж да се върне на следващата сутрин, за да се грижи за младите гепарди, докато се върна аз.

Винаги ми се къса сърцето, когато гледам самолет с ранено животно да изчезва в безкрайното небе; този път ми се струваше, че изтича и последната капка кръв от сърцето ми, но нямаше време за губене и започнах да приготвям чантата си, за да тръгна, колкото може по-скоро. Джордж обаче се безпокоеше за Сенди и не искаше да тръгваме преди сутринта на следващия ден. Прекарах вечерта в неговия лагер и потеглихме на разсъмване. По пътя срещнахме Бен, който се връщаше. Той каза, че Пипа била в такова лошо състояние при пристигането им, че ветеринарният лекар не знаел дали ще остане жива. Той я претеглил и видял, че както била отслабнала, тя тежала 71 фунта, а не 100, както би тежал здрав гепард. Нищо чудно тогава, че Пипа беше реагирала толкова рязко на силната доза упойка. В болницата ветеринарният лекар я ваксинирал против инфекциозен котешки ентерит и сложил счупения й крак в гипс. Направили й постилка от сено и я настанили в нея, а когато сутринта Бен я видял, тя изглеждала малко по-добре. Помолих Бен да ми пише всеки ден новини за младите гепарди.

В 3 часа следобед бях вече с Пипа в отделението на болницата, наречено приют за животни. Тя още не беше се събудила от упойката, а целият й крак беше в гипс. Лежеше в клетка 5х8 фута. До нея имаше клетки със същите размери, в една от които бяха настанени 4 малки гепардчета, а в друга — млада антилопа дукер. Насреща имаше по-голяма клетка с 5 малки гепардчета. Деветте гепардчета бяха намерени наскоро без родители и сега ги държаха тук за наблюдение, като предварително ги бяха инжектирали против котешки ентерит. Там имаше още 5 малки лъвчета с мръсна козина, които бяха намерени без майка. Всичките животни се намираха в старата сграда на канцеларията, която беше превърната в болница за животни, а напоследък беше направена нова по-добра сграда за приют. И болницата, и приютът принадлежаха на Управлението на националните паркове в Кения и се намираха от лявата и дясната страна на входа на парка. Посетителите бяха поощрявани да посещават новия приют, където държаха животните до времето, когато можеха да се пуснат отново на свобода. Строго забранено беше обаче да се безпокоят болните животни, които държаха в заградени ливадки на открито на територията на стария приют, а още по-строго — да се влиза в болницата.

Отидохме при директора на националните паркове в Кения Перец Олиндо, който беше мой стар приятел. Като чу каква беда беше сполетяла Пипа, той изрази дълбоко съчувствие и предложи да ни помогне. Твърде добре познавахме и директора на приюта Джулиан Тонг, което ми позволи да го помоля да остана на пансион срещу заплащане при жена му и него, за да мога да живея по-близо до Пипа. Те любезно се съгласиха и преди Джордж да тръгне обратно за Меру, аз се настаних в техния дом на няколко мили от приюта.

На следващата сутрин намерих Пипа все още унесена, но недостатъчно упоена, за да спре да се дразни от гипсовия чорап на крака си. В усилията да се освободи от този сковаващ товар тя се хвърляше на всички страни в силни спазми, скачаше високо към стените и падаше на земята под такива опасни ъгли, че изпадах в ужас да не си счупи врата. Клетката беше много тясна, за да мога да успокоя Пипа в нея, особено когато изпаднеше в такова страхотно състояние. Затова се зарадвах много, когато ветеринарният лекар пристигна и се съгласи да преместят Пипа в по-просторна клетка — тази, в която бяха петте малки гепардчета. Джулиан беше така добър да почисти цялото помещение и нареди винаги да има достатъчно сено, за да може Пипа да лежи удобно. Ветеринарният лекар ни предупреди, че тя ще трябва да остане в гипс най-малко 3 седмици, а след това ще е необходимо още 3 седмици да прекара в клетката, докато кракът й укрепне. През това време не трябва да се изпуска от очи; на всеки два часа трябва да се обръща на другата страна, за да не се развие бронхопневмония, а освен това някой да се грижи да я покрива през студените вечери и клетката да се поддържа в безукорна чистота. Като взехме под внимание всичко това решихме аз да спя близо до Пипа не само за да се грижа за нея през деня и през нощта, но и за да има някой неин близък в това непознато място и през това тревожно за нея време.

Уговорихме да се доставя изобилно количество месо, яйца, мляко, гликоза и витамини отделно от лекарствата, които ветеринарният лекар й даваше всеки ден. Джулиан беше много внимателен, донесе за мен дюшек, постелка и завивки и каза, че всяка сутрин ще ми носи храна, като ми предложи в средата на деня, когато Пипа спеше, да отивам у дома му, за да ползувам банята.

Междувременно Пипа трябваше да бъде под упойка през всичкото време, за да бъде спокойна и да понесе болките. Тя все още имаше температура и студен нос и се хранеше само с гликоза, яйца и мляко. Купих за нея два памучни чаршафа, които перях веднага щом се намокреха и сменях сеното, за да не се завъдят бълхи в клетката и да няма лоша миризма. Купих също малка сгъваема масичка и стол, за да мога да пиша писма на пишещата машина вън от клетката, когато Пипа спеше. През първите дни почти през цялото време трябваше да я държа, когато започваше да се хвърля и се опитваше да се освободи от неудобната гипсова обвивка на крака си. Всеки път, когато „борбата“ между нас свършваше, Пипа лижеше ръцете ми, същите ръце, които сама преди няколко минути силно я натискаха, за да я предпазят да не си нанесе други наранявания, и като че ли по този начин искаше да ми благодари за помощта, която й оказвах. Понякога тя дори мъркаше, когато ветеринарният лекар беше при нея, а той идваше по два пъти на ден.

Веднага щом състоянието й се подобри, тя започна да отговаря на „чуруликането“ на малките гепарди, които още викаха майките си. Какво не бих дала, за да разбера какво си приказваха. Беше съвсем ясно, че те се утешаваха едни други, макар че малките не можеха да видят Пипа. Една сутрин тя се повдигна на задните си крака до перваза на прозорчето и като гледаше през стъклото, откри двете мечки, които държаха в ливадната срещу болницата. Те бяха единствените чужди за Африка животни тук и много я заинтересуваха. След това трябваше да я поддържам всяка сутрин да застава на задните си крака, за да може да ги наблюдава, иначе тя можеше да се опита да се изправи сама и да се удари.

След четири дни температурата й спадна; хранеше се отлично и не само мъркаше, когато й давах храната, но често тихичко повтаряше „Ниам, ниам, ниам“ — звук, който единствено Уайти беше произнасяла в миналото, когато изразяваше удоволствие при храненето. Уайти беше издавала този звук и когато беше във волиерата със счупен крак. Състоянието на Пипа се беше подобрило така, че ветеринарният лекар реши спокойно да отиде на почивка за два дни в края на седмицата, но ми даде адреса на негов колега, когото да потърся в случай на нужда.

На следващата сутрин обаче Пипа беше много неспокойна. Непрекъснато лижеше горния край на гипса и аз никак не можех да я обърна. Тя винаги искаше счупеният й крак да стои отгоре. Премерих температурата й — беше 40° С. Разтревожих се и повиках втория ветеринарен лекар. В 10 часа сутринта той й направи инжекция с антибиотик и ми каза да го повикам, ако температурата продължава да се повишава, но добави, че ще бъде свободен само до обяд.

В 3 часа следобед температурата на Пипа се покачи на 41° С. За наше щастие точно тогава един ветеринарен фармаколог, когото добре познавах, пристигна в болницата да посети болните животни. Той помириса крака на Пипа — миризмата беше лоша. След това натисна гипсовата обвивка и под нея започна да тече гной. Лекарят беше много любезен и позвъни на всички свои колеги в околността, но понеже, беше неделя, успя да намери един вкъщи едва в 5 часа следобед. Ветеринарният лекар пристигна заедно с нашия лекуващ лекар, който се беше върнал от неделната си почивка по-рано, отколкото беше предвиждал. След като упоиха Пипа, двамата свалиха гипса от крака й. От лакетната става до края на пръстите целият крак беше гангренясал, а накрая, където гипсът се врязваше в рамото на Пипа и откъдето тя се опитваше да го свали, имаше голяма гнойна дупка. Щом някой леко докоснеше козината по крака, тя веднага падаше. И двамата лекари смятаха състоянието й за безнадеждно, защото кръвообращението беше нарушено, а кракът — умъртвен и най-малко след 3 дни всичките мускули щяха да паднат и костите ще започнат да гният. Двамата лекари смятаха, че Пипа трябва веднага да бъде умъртвена. Ужасена, аз настоявах да направим консултация с още един ветеринарен лекар. А той можеше да дойде едва на другия ден.

През това време те държаха Пипа в пълна упойка и й слагаха инжекции с антибиотици. Независимо от това тя прекара нощта много лошо, през което време четири пъти сменях превръзките й.

Сега моята надежда беше свързана с четвъртия ветеринарен лекар. Той се появи към обяд, внимателно прегледа Пипа и каза, че кракът може да се спаси, но ме предупреди, че може би тя завинаги ще остане саката. Бях виждала няколко диви животни, в това число и хищници, които живееха на свобода на три крака или само с едно око. И дори ако Пипа никога няма да може да ловува отново, тя щеше да бъде неоценима помощничка в работата ми — да бъде връзка между мен и гепардите, които аз трябваше да приучвам на свобода, а може би щеше да може да поживее поне още десетина години в състояние на полудиво животно.

Като се посъветва с първия ветеринарен лекар, двамата решиха да работят заедно, а именно, първият да идва при Пипа сутринта, а четвъртият — късно следобеда; те решиха да си оставят бележки един на друг, за да знаят кой какво лечение е приложил. Тогава четвъртият ветеринарен лекар започна да прави превръзка с фурацинов мехлем и предписа каолинови компреси, които да изтеглят инфекцията и да предотвратят по-нататъшното разпространяване на гангрената.

Започна един мрачен ритуал. Първият ветеринарен лекар идваше в 8 часа сутринта, разглеждаше раната и даваше упойка на Пипа за през деня. Макар че му бях много признателна за помощта и за това, че се беше съгласил против принципите си да остави да живее животно с така лошо повреден крак, какъвто беше случаят с Пипа, все пак неговият песимизъм ме гнетеше много. След посещението му аз започвах да храня Пипа със сурово месо, яйца и мляко; стоплях компресите на всеки десет минути и сменях превръзката; често й правех инжекции или клизми с разтвор от гликоза и сол, за да предпазя организма й от обезводняване; давах й лекарства за храносмилане (което често биваше нарушено поради упоителните средства); поддържах чиста спринцовката; перях чаршафите непрекъснато и търках пода на клетката. Между тези домакински занимания понякога сядах до нея, галех я и я чистех с четка, което много й харесваше. Понякога тя внезапно издаваше сърцераздирателен стон, викаше малките си и в своето полусънно състояние впиваше силно разширените си зеници в мен, а после, като ме познаеше, се успокояваше.

След 5 часа следобед идваше четвъртият ветеринарен лекар, мажеше раните, проверяваше как работи сърцето й при вземането на лекарствата и след това й даваше приспивателно лекарство за през нощта. Той споделяше моята вяра, че Пипа ще оздравее. Подпомогнати от нейната забележителна издръжливост и от най-добрите лекарства, ние и двамата се надявахме да я измъкнем от тежката криза.

Нощите често бяха истинско изпитание. Моят дюшек беше на земята до Пипа и аз можех да долавям и най-слабия й стон, който често идваше преди конвулсиите, които тресяха тялото й до пълно изтощаване. Независимо от това, че аз я натисках и се мъчех да намаля гърчовете, които усещах да пробягват като вълна по цялото й тяло, често през време на припадъците тя разкъсваше превръзката си и аз трябваше бързо да дезинфекцирам раните и отново да ги превързвам. А когато наставаха редки за нея моменти на спокойствие, виковете на болните животни от съседните клетки не позволяваха да се заспи. Чаках кукуригането на петела в 5 часа сутринта, скоро след което работниците от болницата почукваха на вратата и започваше всекидневната работа.

През дългите безсънни нощи мислех как да изразя благодарността си към хората тук, които така много помагаха на Пипа и които ми позволяваха да стоя до нея и денем, и нощем. Бяха ми позволили достъп до тяхната аптека и аз бях забелязала колко оскъдна беше тя, затова реших да основа фонд на името на Пипа, за да осигуря снабдяването на болницата с достатъчно медикаменти за лекуване на дивите животни тук или другаде в буша, където потрябват. Трябваше да обсъдя този въпрос с доверените лица, които бяха отговорни за Фонда за опазване на дивите животни на името на лъвицата Елза, и аз реших да направя това колкото може по-скоро.

Страданията на животните винаги са ме измъчвали, но в този момент мъката ми беше станала непоносима, когато страхът за живота на Пипа беше опънал нервите ми до скъсване. Особено трудно понасях виковете от болка на едно от малките лъвчета. Нощем го гледах как обикаляше непрекъснато вътре в клетката с отпусната глава, а после падаше и забиваше муцунката си в сеното така, че почти се задушаваше. Всеки път, когато Пипа се чувствуваше по-добре, вземах нещастното малко лъвче в скута си и се опитвах да го утеша, а после то отново обикаляше в клетката. Четири нощи бедното малко същество се бореше със смъртта, а след това умря. Много тъжно ми беше да гледам как хората изнесоха малкото лъвче заедно с малките антилопи дукер и ридбак и две от гепардчетата, които бяха победени от болестите си през тази нощ. Независимо от тези ужасни случаи, които късаха сърцето ми, моята вяра, че Пипа ще оздравее, ставаше от ден на ден по-силна. Виждах я, че се храни с апетит, раната й постепенно ставаше все по-чиста и по-чиста и вече не миришеше така лошо и дори кръвообращението й се възстановяваше в по-голямата част на крака. Струваше ми се истинско чудо да гледам как всеки ден състоянието й се подобрява. Сега, ако костите й се запазеха здрави и сърцето й издържеше на всички силни упойки, тя щеше да бъде спасена.

Колкото Пипа ставаше по-добре, толкова по-малко можех да разбера нашия първи ветеринарен лекар, който, както и по-рано, смяташе моето упорство да я поддържам жива като егоизъм и дори като проява на садистична жестокост. Той беше уверен, че лекуването й беше абсолютно губене на време и напоследък престана да мери температурата на Пипа, като казваше, че няма смисъл, защото тя и без това умира. Колкото и тягостни обаче да бяха за мен неговите визитации, той продължаваше да идва всяка сутрин, понеже другият ветеринарен лекар нямаше време да пътува два пъти на ден по 8 мили до приюта, за да прави упойка на Пипа и сутринта.

Междувременно новината за нещастието на Пипа се беше разпространила и приятели идваха и ми предлагаха да остават при нея, за да мога от време на време да отивам до къщата на Джулиан. Те дори ми услужваха с колите си, за да мога да се върна по-бързо, и ми носеха разни прибори и вкусни неща, за да направят моя живот колкото може по-удобен.

Между новите приятели, които срещнах там, беше Лю Харкстал, студент по зоология от САЩ. Той дойде да ми благодари за стипендията, която му отпуснали от Фонда за опазване на дивите животни на името на лъвицата Елза, за да може да изучава щраусите в Националния парк на Найроби. Понеже семестърът в университета още не беше започнал, той ми предложи услугите си да отива за покупка или да изпълнява други мои поръчки.

Веднъж ме посети моят приятел доктор Джералд Невил. Той се безпокоеше за ръката ми и настояваше някой физиотерапевт да ми прави необходимите процедури тук в болницата. Макар че операцията, която бяха направили в Лондон, беше успешна, ръката ми сега беше скована, а пръстите оставаха свити навътре, защото кожата и костите бяха сраснали с присадените сухожилия. Следователно пръстите не можеха да се опъват. Докторът препоръча да нося шина поне през нощта, за да изправям ръката си, но аз не можех да правя това, защото шината щеше да затрудни движенията ми, а бях заета през всичкото време и успявах да поспя само пет часа по-различно време.

В това време кракът на Пипа вървеше към подобрение и сега я заплашваха не раните й, а успокоителните лекарства, които трябваше да взема всеки ден. Колко ли дълго можеше да устои сърцето й на тези силни лекарства? Ветеринарният лекар, който идваше привечер и слагаше инжекции за поддържане на сърцето и черния дроб, същевременно намаляваше дозите на упойките и ме съветваше да й давам допълнително само в случай, когато е крайно необходимо.

През следващата нощ към 11 часа Пипа започна да ръмжи и скоро изпадна в продължителни гърчове. Сложих й инжекция с останалата упойка и тя спокойно се унесе. На сутринта температурата й беше спаднала под нормалната. Ветеринарният лекар, който дойде привечер, се безпокоеше за сърцето й и реши да опита друго успокоително средство. Той смяташе, че то няма да има такъв изтощителен ефект, какъвто имаха серниланът и ацетилпромацинът, които употребяваше досега. Инжектира пак малка доза и останалата остави да я инжектирам аз само ако стане необходимо.

Без малко и аз не станах една от неговите пациентки. Същия ден сутринта си бях изгорила дясната ръка с кипяща вода и сега мехурите ми се пукаха. Той се тревожеше отворените рани да не се инфектират, когато превързвам крака на Пипа, и настояваше да извикам лекар да ми сложи инжекция с пеницилин и против тетанус. Докато лекарят дойде в 8 часа вечерта, ние бяхме вече почти на тъмно, тъй като електричеството в болницата не достигаше. Затова стана нужда да търсим нощния пазач, за да отвори канцеларията на Националния парк и там лекарят ми направи инжекциите. Веднага след това отново седнах да бдя до Пипа в тъмнината.

Пипа беше отпаднала и дишаше много бавно, но остана спокойна през цялата нощ и не се наложи да й слагам допълнително от успокоителното лекарство. Като се вслушвах тревожно в дишането й, изведнъж чух слабо чуруликане, което приличаше на зова на малко гепардче. Все още нямаше светлина в болницата и аз не можах да разбера, откъде идва звукът. Бях озадачена, защото всички малки гепардчета бяха преместени преди няколко дни в новото помещение. Тъй като обаче това безспорно беше зов на малко гепардче, новодошлото трябва да беше пристигнало, докато на мен ми слагаха инжекциите вътре в зданието. Държах Пипа близо до себе си и чувствувах как бавно биеше сърцето й, а повторното повикване на малкото гепардче ме разтревожи.

На следващата сутрин дишането на Пипа беше нормално, но температурата й все още беше 39,8° С. Казах това на сутрешния ветеринарен лекар, който този ден беше настроен особено дружелюбно. Той ме гледаше как дадох на Пипа да изяде половин фунт месо и след това й направих инжекция с новото лекарство плюс пълна доза от успокоителното сернилан. Предложих на Пипа още месо, но тя си затвори очите и главата й се отпусна надолу. Попитах го защо Пипа престана да яде, а ветеринарният лекар ми каза, че може би е уморена. След тези думи си тръгна.

Пипа не се събуди вече. Беше 7 октомври.

По-късно сутринта Лю Харкстал дойде и любезно ми предложи да ни откара до Меру, за да може да погребем Пипа в лагера, където беше живяла. След това излезе, за да направи дървен сандък за нея; купи сух лед, за да я увием с него, и нае един ландроувър, понеже големият сандък беше тежък и не можеше да се побере в чартърен самолет. Междувременно изпратих съобщение по радиото до Джордж и го помолих да ни посрещне на следващия ден с инструменти за копаене в лагера на Пипа.

Когато изнасяхме Пипа от болницата, преследваше ме чуруликането на малкото гепардче, което викаше, викаше, викаше, докато шумът на колата не заглуши гласа му.

По време на дългия път до Меру имах много време, за да си спомня всичко, което се беше случило през тези 17 дни. Сега беше вече късно, но аз знаех, че Пипа можеше да бъде спасена, ако бяхме сложили на крака й лека метална или още по-добре пластмасова шина, за да може раната да се преглежда всеки ден. С такава сглобяема шина Пипа можеше да остане в Меру във волиерата на Уайти, където щеше да бъде в позната обстановка, и всичките й безпокойства щяха да бъдат сведени до минимум.

Странно беше, че историята се повтаряше и че Пипа, както и Елза, умираше точно тогава, когато малките й бяха почти достатъчно пораснали, за да започнат да се грижат за себе си, но само почти.

С нетърпение исках да узная как са Биг Бой, Тайни и Сомба. Бен ми беше писал, че на 23 септември, денят, в който бях напуснала Меру, директорът на парка видял младите гепарди на новата летателна площадка; те били здрави и стомасите им — пълни. През следващата седмица мъжете на няколко пъти намирали следите на няколко гепарда. Намерили и костите на млад воден козел със следи от гепарди около тях. Едва след 9 дни обаче намерили младите гепарди на гребена на хълма — на около 2 мили зад новата канцелария на Националния парк. Мъжете били заведени там от един лешояд към остатъците от трупа на антилопа дукер. На няколко ярда видели гепардите под един храст. Когато Без се приближил, те започнали да мъркат и изглеждали доволни да го видят отново, 20 дни след като всички бяхме заедно.

Половин час по-късно Тайни станал, след него тръгнал Биг Бой, а най-после Сомба и всички полека се отдалечили, като се промъквали през много гъсти храсти. Щом Тайни спирал и другите спирали; когато той тръгвал, те също тръгвали след него. Изглежда, че той беше поел водачеството от Биг Бой; все пак той бил най-недоверчивият, когато Бен се опитал да го докосне, докато другите два, изглежда, нямали нищо против Бен да ги погали. Така вървели, докато им станало много горещо и спрели да си починат. След това мъжете се върнали да обядват в лагера, но следобеда донесли мляко и намерили и трите гепарда още да си почиват под дървото. Сомба позволила на Бен да си поиграе с нея, докато се стъмнило. Оттогава те не били виждали никакви следи от младите гепарди в продължение на 8 дни.

Когато пристигнахме в лагера, беше късно следобед. Джордж и мъжете вече бяха приготвили гроба на Пипа близо до каменната пирамидка, където беше погребан нейният син. Над тях се простираха клоните на дървото, където Пипа и всичките й гепардчета толкова често бяха играли и внимателно наблюдавали какво ставаше в нашия лагер. По мълчанието, с което мъжете посрещнаха Пипа вкъщи, разбрах колко много значеше нейната смърт за тях.

Спуснахме я в гроба й, но преди да започнем да го засипваме с пръст, аз поставих над сандъка й три малки камъчета, като символ за Тайни, Бяг Бой и Сомба, с надежда, че те ще могат да се утешат без нея. След това оставихме Пипа да спи спокойно. Странно беше какво спокойствие ме обхвана изведнъж. За мен беше много важно Пипа да лежи тук, близо до мястото, където беше нейният свят. Аз знаех, че тя ще продължи да бъде с нас и да ми дава сила да извърша всичко, което исках да направя заради нея и в нейно име.