Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пипа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pipa’s Challenge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Зовът на Пипа

Преводач: Весела Илиева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 30. IV. 1981 г.

Редактор: Радка Гоцева

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катерина Вандова

Рецензент: Владимир Антонов Помаков

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Елка Папазова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2091

История

  1. — Добавяне

Предговор

След издаването на книгата ми „Петнистият сфинкс“ често ми поставяха въпроса, кое смятам за най-значително свое постижение при изучаването на поведението на гепардите. Всичко, което научих през тези четири и половина години, когато живях близо до Пипа в националния парк „Меру“, може да се опише в два главни раздела: контрол на раждаемостта и телепатия.

Знаем, че бременността на гепардите продължава от 100 до 103 дни и че те могат да се разгонват на всеки няколко седмици (точния период още не съм могла да установя). От Пипа научих, че тя не се съешаваше, докато отглеждаше малките си, и чакаше те да станат независими от нея. През това време никога не съм я виждала заедно с мъжки гепард, макар че няколко пъти бях намерила следи недалече от мястото, където беше нейното семейство.

Малките гепарди започваха да ядат месо, когато ставаха на 5 седмици, но продължаваха да сучат, докато станат на 11 седмици и 5 дни; поне на тази възраст видях Биг Бой да суче, но Пипа имаше мляко, докато малките станаха на 24 седмици и 5 дни.

За нещастие Пипа на два пъти загуби своите малки, които бяха нападнати от хищници. Малките от първото й раждане загинаха, когато бяха на 6 седмици, а от третото раждане, когато бяха на 13 дни. Пипа едва се беше съвзела от раждането и въпреки това се съеши с мъжкия гепард и зачена една седмица след това. Три седмици след като загуби първите си малки, тя се съеши с мъжкия гепард. Това показва, че и двата пъти тя е знаела, че нейните нещастни малки са мъртви и нямат повече нужда от нея. Знаенето на този факт, изглежда, освобождаваше „физиологическите задръжки“, които потискаха половите й желания през периода, когато беше заета с отглеждане на малките си. Това показва, че женските гепарди могат да предизвикат нова овулация, когато са стимулирани от присъствието на мъжки гепард, и могат да се разгонят дори когато едва са се съвзели от предишното раждане и все още имат изобилно мляко. Ако можехме да установим повече данни за координацията на психиката и вътрешните органи (и особено на размножителните органи) при женските гепарди и лъвиците, защото и двете се държат по един и същ начин, това би било много ценно за хората при контролиране ръста на населението, защото всички бозайници имат почти еднакви размножителни органи.

Много се чудех не само на това, как Пипа можа да стимулира яйчниците си веднага след загубата на малките си, но и как успя да открие мъжкия гепард. В „Петнистият сфинкс“ съм описала как тя не загуби много време и се съеши веднага щом разбра, че нейните малки вече могат да си намират храна сами (когато бяха на 14 месеца, макар че на тази възраст те все още се нуждаеха от помощта й, за да придобият достатъчна практика).

Когато отиде да търси мъжки гепард, тя като че ли беше „заповядала“ на Уайти и Тату да стоят на около две мили[1] от моя лагер и аз допускам, че тя беше направила това, защото знаеше, че аз ще им помогна в храненето през време на отсъствието й. Уайти и Тату почти не се поместиха, докато майка им отсъствуваше. Посещавах ги всеки ден и те приемаха храната, която им носех, но ръмженето им показваше, че ме търпят заради яденето. Междувременно намерих следите на Пипа да се отдалечават в права посока в продължение на осем мили и половина, сигурно докато е намерила мъжки гепард. Как знаеше, че той беше там?

След една седмица тя се появи в лагера, отказа храната, която й предложих, и бързо отиде при своите малки, които я чакаха. Аз тръгнах след нея с месото; едва след като се събраха заедно, Пипа лакомо излапа месото, от което разбрах колко беше гладна.

През време на отсъствието на Пипа третото й гепардче, Мбили се беше отделило от другите само в продължение на 17 дни. Макар че се тревожех за него и всеки ден го търсех, Пипа, изглежда, не се безпокоеше, като че ли знаеше, че Мбили е в безопасност. И наистина тя се върна в много добро състояние. Докато бяхме отстранявали от семейството Уайти и Дюм, за да лекуваме счупванията на краката им, Пипа отчаяно ги беше търсила дни наред и беше много унила.

Преди окончателно да скъса връзките с малките си, Пипа ги въведе в техните бъдещи ловни територии, съседни една на друга и достатъчно големи, за да си намират храна. По някакъв неизвестен закон нито една от дъщерите на Пипа, нито в началото, нито по-късно не премина в територията на другите, макар че често се срещаха на границите, и нито веднъж те не тръгнаха след Пипа към лагера им. Това, изглежда, показваше, че женските гепарди имат по-строги териториални инстинкти от мъжките, които обикалят по-безцеремонно дори когато и двата пола маркират територията с миризма, за да пъдят нарушителите.

Всичко това може да ни наведе на мисълта, че Пипа можеше да се свързва не само с малките си, но и със своя партньор на такива големи разстояния, където нито звук, нито миризма можеха да й помогнат; единственият отговор, изглежда, беше, че тя се свързваше с тях чрез телепатия. Освен това случаите, описани в „Петнистият сфинкс“, в които „сърцето“ на Гуиту го водеше при семейството на гепардите, изглежда, показваха, че човешки същества, които живеят близо до природата, както този парков надзирател, запазват силата на своите мисловни връзки до по-голяма степен от други хора, които са били по-дълбоко повлияни от нашата цивилизация. Това подкрепя схващането ми, че първоначално човек е притежавал силата на телепатията в същата степен, в която дивите животни я запазват и сега, но когато се е развил говорът и по-късно механичните средства за съобщение (като радиото, печатните произведения, радиограмите), жлезите, които са били „отговорни“ за тази мисловна връзка, са започнали да се атрофират. Всъщност днес малко хора, и то доста несигурно, могат да разчитат на своите телепатични сили. През последните 30 години аз също живея близо до природата в Кения и като резултат от това съм развила свръхчувствителност по отношение на животните. Например, макар че и Елза, и Дюм бяха далеч от мен, аз усетих момента, в който те умряха. При връзките ми с хората тези парапсихологични способности са далече по-слаби.

Друг случай, също описан в „Петнистият сфинкс“, който, изглежда, говори за телепатия, беше, когато Пипа показа, че знае, че помощникът на Джордж ще й донесе месо. Никой от нас не знаеше, че той е отишъл на лов, но тя седна на пътя и чака в продължение на часове, докато той дойде късно следобеда и донесе една антилопа за нея. Елза се беше държала по същия начин, когато заведох двете й сестри в Найроби, за да ги изпратим със самолет до Холандия. Джордж беше останал с нея в нашия дом на повече от 200 мили и нямаше представа кога ще се върна. Но Елза знаеше! Тя ме беше чакала през целия ден до входа на алеята към къщата и беше гледала в посоката, откъдето аз наистина пристигнах.

В книгите за Елза споменавам и други случаи, които може да се обяснят единствено с телепатия. Например Елза знаеше кога ще отидем да я посетим в нейния лагер и винаги ни чакаше, когато пристигахме след повече от 180 мили път. Друг път, когато намирахме пресните й следи, неизменно откривахме, че тя беше изминавала големи разстояния, за да дойде да ни посрещне. Веднъж Елза беше заповядала на малките си да стоят неподвижно, когато ние ги пазехме, докато тя се впускаше в опасни борби, за да защити територията си от „яростната лъвица“, предишната притежателна на тази територия. Показателно е и това, че когато малките отсъствуваха и аз се тревожех за тях, Елза, изглежда, като че ли знаеше, че те са невредими и не се безпокоеше.

На телепатичните свръхчувствителни възприятия на Елза и на Пипа можеше да се разчита и когато ставаше въпрос за връзка между тях и техните малки или между тях и мен.

Медицинските проучвания показват, че половото развитие на организма зависи от епифизата, хипофизата и хипоталамуса, които може би имат отношение и към мисловните връзки. Досега обаче знаем твърде малко за функциите и координацията на тези жлези. Ако от поведението на нашите диви котки можем да научим повече за мисловните връзки и ако след това успеем да анализираме функциите на тези жлези, може би ще научим неща, които ще са от голямо значение. Те ще ни помогнат да разгадаем по-добре някои схващания за живота, които непременно трябва да разберем, ако искаме да оцелеем. Голямото усъвършенствуване на нашия интелект ни е отделило опасно от другите същества около нас и ако не намерим начин отново да станем конструктивна съставна част в „равновесието на природата“, ние може би ще изчезнем, какъвто е бил случаят и с други видове, които са достигали до голямо съвършенство и са се издигали над заобикалящата ги среда. Заедно със себе си можем да отнесем и всичко живо. Независимо от това, че сме най-развитите и интелектуално най-напреднали от всички животни, ние фактически сме най-големите разрушители.

В една статия в „Савана морнинг нюз“ от 8 септември 1968 г., озаглавена „Мозъкът неприятел ли е на човечеството?“, Джоузиф Л. Милър (старши редактор от Вашингтон) пише: „Ужасяващата и иронична“ мисъл, че човешкият мозък може би е най-лошият неприятел на човечеството, е изразена от доктор Н. Тинберген, професор по поведение на животните при Зоологическия факултет на Оксфордския университет.

„Човекът, казва д-р Тинберген[2], е единственото животно, което извършва масови убийства на членове от собствения си вид.

Поради отличния си мозък, отбелязва професорът, човекът се е развил в културно отношение много по-бързо, отколкото в генетично, защото генетично той не е много по-различен от предисторическия човек, който е рисувал в пещерите на Южна Франция. В културно отношение обаче ние сме се променили до неузнаваемост и продължаваме да се променяме с още по-голяма скорост. Човешкият мозък е дал възможност на човека да постигне едно «овладяване на нашата среда, което няма прецедент в историята на живота». Той му е дал възможност да «похити» земята, да замърси въздуха, водата и почвата, да стигне до взривообразно нарастване на населението, което заплашва цели народи с гладна смърт, и да създаде далекобойни оръжия за масово изтребване, което може да сложи край на нашата цивилизация“.

„Човешкият мозък очевидно е орган от типа Джекил-Хайд[3]“ — казва Тинберген при обсъждане на въпроса в техническото седмично списание „Наука“. Има част от човешкия мозък, която е дала възможност на човека да развие разума. Има обаче и друга част, която го свързва с „инстинктите“ на животинското наследство и ограничава неговата възможност да променя поведението си толкова бързо, колкото променя заобикалящата го среда и оръдията си за война или мир. Според Тинберген „ние все още сме непознати за самите себе си“. Ние не разбираме причините и следствията от функциите на нашите мозъци.

Той вярва, че може би най-спешната задача, която се изправя пред човечеството днес, е „едно научно знание за наше то поведение, което да води до неговото контролиране. Именно последствията от нашето поведение са тези, които започват да застрашават самото съществуване и оцеляване на нашия вид и което е още по-лошо — и на целия живот на земята… Човешкият мозък, това най-фино средство за запазване на живота, създадено от еволюцията, е дал на нашия вид голямата възможност да овладее външния свят, а същевременно изведнъж остава изненадан от своята разрушителна сила. Човек би казал, че нашият «разум» и нашите «инстинкти» са «се хванали за гушите». Защото те заедно са създали една нова обществена среда, в която вместо да осигурят нашето съществуване, като че ли искат да направят обратното“.

Задача на науката е „да разбере този неприятел“ и един от начините да се направи това е изучаването на поведението на животните. Това може би няма да покаже как да се премахне агресивното държане, но то може да разкрие начин за „изваждане на жилото от него“. Човек е единственият „невъзпрепятствуван убиец“.

Понеже Пипа даде уникални възможности за изучаване на много страни от поведението на дивите гепарди, администрацията на националните паркове се съгласи да продължа проучванията си за още 18 месеца, докато четвъртите малки на Пипа станат самостоятелни. Тогава аз не само ще бъда в състояние да сравня развитието на тези млади гепарди с развитието на предишните й малки, а и да открия дали това, което съм научила досега, е нормата на поведение на гепардите. Надявам се да видя какво би направила Пипа, ако срещне гепардите от второто си раждане сами или със свои малки по времето, когато малките от четвъртото й раждане са все още зависими от нея. И накрая може би ще имам възможност да видя как тя ще разреши териториалните права за увеличаващото й се потомство и как всички ще си подбират партньори. Никой досега не е виждал съешаване на диви гепарди и никой не знае кога започва тяхната полова зрелост.

Бележки

[1] Миля — английска пътна мярка за дължина, равна на 1853 м. — Бел.ред.

[2] Тинберген. «Война и мир при животните и хората» — Наука, 28 юни 1968 г., т. 160, с. 1411–1418 — авторско право на Американската асоциация за напредъка на науката.

[3] В романа си „Д-р Джекил и мистър Хайд“ Р. Л. Стивънсън разказва за един лекар в Единбург, който през деня лекувал болните, а вечер затварял лечебницата си, обличал се с други дрехи и прегърбен тръгвал по нощните вертепи, събирал се с престъпници и извършвал престъпления.