Джой Адамсън
Зовът на Пипа (3)

Пипа отново има малки

Скоро Пипа щеше да стане за четвърти път майка и аз внимателно наблюдавах движенията й. През последните четири дни тя беше изчезнала и затова можете да си представите колко много се зарадвах, когато на 13 юли 1968 г. към 5 часа следобед се върна в лагера. Зададе се от близката равнина, където се бяха родили последните й малки и където тринадесет дни по-късно те бяха убити от хиена. Оттогава растителността в равнината беше станала непроходима и беше неподходяща за отглеждане на малки. По-скоро представляваше нещо като клопка, за животни с големината на Пипа. Затова бях изненадана, че тя често отиваше там през последните седмици и че отново се отправи нататък, след като се нахрани до насита.

Локал и аз вървяхме след нея в продължение на половин миля, след което тя седна и не искаше да се вдигне от мястото си. Докато я галех и пипах с ръка набъбналите й от мляко цицки, тя легна по гръб. В това време видях, че към нас бързо се приближаваха четири слона. Не ни оставаше нищо друго, освен да побегнем. Когато се обърнах назад, видях гигантите неотклонно да се приближават към Пипа, която, както в много подобни случаи, не им обръщаше никакво внимание. Днес това ме озадачи, защото нейното състояние показваше, че и предстои да роди в близките 48 часа.

През последните пет дни бяхме наблюдавали слоновете да обикалят около лагера. Всичките ни опити да ги прогоним не можаха да ги спрат да пасат непрекъснато вейки от няколкото дървета близо до нашите палатки, като че ли в този огромен парк именно тези дървета бяха единствените, които можеха да ги задоволят.

На следващия ден нямаше никаква следа от Пипа и още цели девет дни тя не се появи; дотогава никога не беше скривала от мен новородените си деца за толкова дълго време. Обиколихме цялата равнина, където бяхме я видели за последен път, но нямаше нито следи, нито изпражнения, които да ни покажат къде е. На 23 юли изведнъж я видях на възвишението зад лагера, където бях паркирала ландроувъра си. Тя дълго и внимателно разглеждаше местността. Хареса ми нейната подозрителност. Пипа, която в ранната си възраст често посещаваше ресторантите на Найроби, сега се държеше много повече като диво животно, отколкото гепардите в националните паркове „Амбосели“ и „Найроби“. Те бяха свикнали с възторжените туристи, често скачаха по колите им и дори позволяваха да ги милват. Не ми беше нужна друга награда за самотата, която бях изживяла, поради това че още от началото на свободния й живот не допусках посетители. Затова сега я гледах как внимателно проверяваше дали някой не ни смущава. Чак когато напълно се увери, че всичко е спокойно, тя дойде близо до нас и поиска месо. По начина, по който го изгълта, можеше да се съди колко беше гладна; забелязах и колко много беше отслабнала. След като се нахрани, тя веднага се върна по следите си по пътя край Леопардовата скала, като премина покрай равнината, която аз мислех, че тя беше избрала за убежище на малките.

Беше обед и беше много горещо, но Пипа вървя бързо в продължение на две мили, преди да се обърне и да тръгне на около 500 ярда^[1] към рекичката Мулика. Като внимателно душеше, тя поведе Локал и мен към една медоносна акация. Там, скрити в храстите, видях четири малки гепардчета. Две от тях бяха по-големи и очичките им бяха отворени. Понеже знаех, че очите на малките гепарди се отварят на 10-ия или 11-ия ден, предположих, че малките бяха на 9 дни и следователно бяха се родили на 15 юли.

Като гледах как пухкавите малки пълзяха на нестабилните си крачета към цицките на Пипа, не можах да сдържа усмивката си, когато си помислих, колко умело ни беше излъгала тя, като искаше да ни накара да повярваме, че за убежище е избрала равнината на половин миля от лагера. Всъщност на 13 юли, когато ние си бяхме тръгнали и я бяхме оставили със слоновете, тя спокойно е дошла тук, където тревата не беше висока и където условията бяха идеални за отглеждане на гепардчета. Имаше множество бодливи храсталаци, разпръснати наоколо, но мястото беше достатъчно скрито, за да може тя отдалече да забелязва приближаващата се опасност. И двете рекички — Вазоронги и Мулика — бяха на не повече от 15 минути път. Скривалището не се виждаше от пътя, макар че Пипа можеше да чува не само минаващите коли, а и лъвовете, които често използуваха този път, но с ръмженето си и с тежкото си дишане винаги даваха многобройни предупреждения за приближаването си.

Наблюдавах семейството. Малките сучеха с всички сили, като дълбоко пъхаха муцунките си в мекия корем на Пипа, а тя непрекъснато се местеше в различни положения, за да им бъде по-удобно.

Никак не ми се напускаше тази спокойна картина, но трябваше да се върна вкъщи.

Сега вече Пипа знаеше, че може напълно да се довери на Локал и на мен и когато привечер я посетихме отново, тя дори не се помръдна, а през краткото време, докато стояхме при нея, продължаваше да кърми малките.

Като съдех по големината им, допусках, че от четирите новородени само две бяха мъжки, но когато видях, че трите имаха петна оголена кожа с размер на лещено зърно, разположени в триъгълници, където по-късно се развиват половите органи на мъжките гепарди, дойдох до заключението, че всъщност и трите са мъжки. Ако това беше така, значи Пипа поддържаше добро равновесие между второто си раждане с неговите три женски и един мъжки и сегашното — обратна пропорция на половете. В предишното семейство не можах да изуча отношенията между мъжките и женските гепарди, защото малкият Дюм беше умрял, преди да навърши 5 месеца. Надявах се, че сега с моята помощ Пипа ще може да отгледа четвъртите си малки по-успешно. Като знаех от горчивия си опит, че младите гепарди са склонни да нараняват краката си поради крехките си кости, бях решила да добавям витамини в храната им веднага щом започнат да ядат месо. На предишните малки бях започнала да давам допълнителни прибавки твърде късно, понеже не знаех колко важно е това. Сега още по време на бременността на Пипа във всекидневната й храна добавях по 15 милиграма калциев лактат и имах намерение да продължа това, докато кърми малките.

На следващата сутрин още отдалече съобщих на Пипа за нашето пристигане. Тя излезе от храсталака и дойде на около 100 ярда до едно сенчесто дърво, където я нахранихме. Беше много жадна и пи много вода, обаче до месото почти не се докосна. Тогава забелязах, че козината около външните й полови органи беше сплъстена с кръв и предположих, че липсата на апетит се дължи на това, че все още не беше се оправила след раждането. Понеже така й беше ставало и при предишните раждания, това ми изглеждаше нормално и не беше причина за тревога. Скоро тя започна да души въздуха и ме поведе по посока на вятъра, като заобиколихме малките гепардчета на около 300 ярда. Те повдигнаха сънливите си муцунки, когато майка им близна всяко едно по главичката, и едва настанила се при тях, бързо хванаха по една цицка. Скоро след това си тръгнахме, за да дойдем отново следобеда и да донесем още вода на жадната Пипа. Сигурно тя не се решаваше да остави малките си, за да отиде до реката и сама да се напие с вода.

На следващия ден всичките малки бяха отворили очичките си и като мигаха, гледаха към мен, мръщеха носове и плюеха. Аз вече познавах тази реакция на малките диви гепарди, когато усетят присъствието на чуждо същество, което може би е опасно за тях. Това ми беше много интересно, защото те едва ли бяха имали възможност да изпитат какво нещо е опасността. Като наблюдавах Пипа, заинтересува ме и това, че беше престанала да се доверява на добрия стар Стенли и не желаеше да се приближи до храната, докато той беше наблизо. По-рано тя винаги се спускаше право към него, когато той носеше кошницата с месото. Беше ми жал за Стенли, но си спомних, че в първите дни след раждането Елза беше реагирала по същия начин — в продължение на няколко седмици нито един от нейните приятели африканци не смееше да се появи пред очите й.

Стенли добродушно приемаше това временно охлаждане на Пипа и въпреки ръмженето й носеше тежкия товар с месо и вода за нея. Всеки ден Пипа увеличаваше разстоянието на обиколката, която правеше, когато се връщаше при малките си, като винаги гледаше вятърът да донесе на малките нейната миризма. На 13-ия ден след раждането им тя ги премести на друго място в същия храсталак, а на следващия ден отново ги премести. Само след още два дни обаче отново ги занесе на около десетина ярда под друг храсталак. Учудвах се защо този път беше толкова внимателна, тъй като вторите и третите малки тя беше местила на различни места само през първите 11 дни, докато очите им бяха още затворени.

В новия си „дом“ малките бяха на много по-просторно място и понеже гъстите тръни, не им пречеха, те пристъпваха несигурно на краката си. Пипа наблюдаваше всяко тяхно движение и когато едно от четирите се отдалечи на около 3 ярда, тя бързо го блъсна обратно и леко го плесна.

Една сутрин, докато Пипа седеше под едно близко дърво и разглеждаше околността, аз се опитах да определя пола на малките, като ги опипам, но козината на тези места беше все още много гъста, за да установя разликата, макар че както и по-рано, аз мислех, че има три мъжки, като едното от тях беше по-дребно и от женското. Възползувах се от възможността да разгледам и ноктите им, за да проверя дали на тази възраст те могат да се свиват, както твърдяха работниците от зоопарка в Крефелд. При предишните малки на Пипа аз имах ограничени възможности да проверя тези данни, но сега се убедих, че ноктите на малките гепарди не се свиват назад.

Когато малките станаха на 17 дни, за първи път ги чух да издават висок звук, на който Пипа веднага се отзова.

На 1 август Пипа се появи за своето ядене, както винаги при Сенчестото дърво, и докато тя ядеше, аз отидох да видя малките. Те спяха дълбоко. Последвах Пипа към реката Вазоронги; там тя потърси плитко място, където можеше да се напие, без да рискува да бъде захапана от крокодил. После, като направи няколко големи скока, излезе пак на пътя и хубаво се потъркаля в праха, а след това бавно тръгна назад като направи голяма обиколка, преди да се върне при малките. Защо беше така спокойна, чудех се аз? Дали знаеше, че те още спят? Малките продължиха да спят още един час след нашето завръщане, докато Пипа и аз седяхме наблизо.

Напоследък Пипа ни чакаше на пътя, като използуваше ранното утро, за да си направи баня в пепелта. Това ме тревожеше не толкова поради възможното минаване на коли, колкото поради това, че Пипа оставя миризмата си и някои хищници можеха да я проследят по нея. Особено много се разтревожих една сутрин, когато видях вътре в моя лагер пресните следи на три лъва. Следите продължаваха към леговището на Пипа. Когато обаче ни срещна при Сенчестото дърво, Пипа изглеждаше много спокойна и след като се нахрани, ме поведе към един храсталак доста далече в равнината и на много по-спокойно място от предишното. Аз гледах как малките пълзяха в храсталака, като се разглеждаха едно друго или се премятаха над бодливите клонки. Когато Пипа започна да ги кърми, оставихме ги и си тръгнахме.

Не бяхме изминали и 500 ярда, когато видяхме три лъва да вървят по пътя срещу нас. Когато се спряхме и ги наблюдавахме, те побягнаха към равнината, където малко по-нагоре беше Пипа с малките си. Много разтревожени, ние се постарахме да накараме лъвовете да сменят посоката си. Трябва да сме успели, защото на следващата сутрин намерихме семейството под същия храст, където го бяхме оставили. Пипа обаче беше разтревожена от бабуините, които чухме да лаят не много далече от тях. Тя отказа да яде месото под Сенчестото дърво и като се обръщаше нервно, едва се докосна до него дори когато аз й го донесох по-близо до леговището… но странно, на другата сутрин тя беше престанала да обръща внимание на бабуините, които бяха дошли още по-близо, и дори остави малките си, за да отиде да се поразтъпче.

Докато я нямаше, разгледах зъбите на малките — долните резци и кучешките бяха съвсем развити. След два дни се показаха горните резци и кучешките зъби. Междувременно Пипа беше пренесла малките на около 250 ярда под един малък храст, който не даваше почти никакво прикритие и защита. Въпреки че малките вече можеха да се движат без нейна помощ, това разстояние беше много голямо за тях. Не можех да разбера защо Пипа беше избрала този малък храсталак, особено когато и на следващия ден намерих семейството на същото място, а Пипа беше много разтревожена от двата лъва, следите на които бяхме видели на пътя.

Един от малките гепарди беше озадачен от моето присъствие и ме разглеждаше внимателно, а после зае защитна поза, като застана между мен и семейството си. Той продължаваше да ме разглежда внимателно, докато не си тръгнахме.

Когато се върнах в лагера, намерих съобщение от Джордж, в което ми казваше, че бил срещнал един женски гепард от предишните малки на Пипа и пишеше, че ако отида веднага, той ще може да ми я покаже. Веднага тръгнах с колата и после двамата с Джордж заминахме към мястото, където той я беше срещнал предишния ден. Спряхме в равнината близо до река Ройоуеру, на около 5 мили от неговия лагер. Явно беше, че младата гепардка беше разширила владенията си, защото по-рано бяхме срещали Уайти и Тату по-близо до лагера. Джордж ми разказа, че като търсел своите лъвове, той застанал в колата си и ги викал, като същевременно разглеждал околността с бинокъла си, когато изведнъж се появил женски гепард и седнал на около 20 ярда от колата му. Той й предложил месо, но тя отказала, значи, не е била много гладна. След това й дал съд с вода и докато тя пиела, той й направил няколко снимки. Гепардката изглеждала великолепно. Веднага след това изчезнала. За съжаление този ден не можахме да я намерим. По фотографиите разбрах, че в била Уайти.

Все още бях дълбоко привързана към Мбили, Уайти и Тату и се чудех какви ли са чувствата на Пипа към тях. Когато бяха малки, тя винаги проявяваше голяма нежност, лижеше ги, хранеше ги и често вземаше участие в игрите им. Постоянно проявяваше такт и мекота, за да не предизвика ревност у тях. Те се притискаха една до друга, мъркаха и показваха голяма радост, че са заедно — изобщо семейството винаги беше щастливо и спокойно. А сега, когато новите малки изпълваха целия живот на Пипа, изглежда, че предишните й рожби престанаха да съществуват за нея.

Питах се как природата помага на дивите животни да прекъсват всякаква връзка между майката и младите веднага след като станат самостоятелни? Изглежда, само хората (единствени от бозайниците) продължават връзките си със следващите поколения.

Винаги много ясно съзнавах, че гепардите ни поставяха многобройни въпроси, на които беше необходимо да се намерят правилни отговори. По-рано се опитвах да получа сътрудничеството на някой учен, който да участвува в изследванията ми и да допълва моите ненаучни любителски наблюдения. Бях предупредена обаче, че ще бъде невъзможно да се комбинира научният метод за проучвания на животни, който е напълно обективен и изключва всякакви лични отношения между животното и човека, с моя метод, който е субективен и се основава главно на взаимното доверие и обич. И накрая, като не успях да намеря учен за сътрудник, аз можех само да приложа някои от начините, които учените ми препоръчваха. Единият от тях беше да прекарам 24 часа с животните и внимателно да отбелязвам всяка подробност в поведението им. Оказа се обаче, че не е възможно да следя поведението на Пипа през нощта, без да нарушавам спокойствието й, така че трябваше да се огранича само с часовете през деня, които прекарвах с нея и семейството й.

Добре беше, че Пипа беше преместила малките си в един по-голям храсталак, в който можех да седна и да наблюдавам всичко, което семейството вършеше^[2].

Към обяд горещината стана непоносима и макар че дантелените клони на медоносната акация дават достатъчно сянка на гепардите, за да се чувствуват добре, аз трябваше непрекъснато да се местя под трънливите клони на храсталака, за да бъда на сянка и да се пазя от главоболието си. През последния час лежах по корем глава до глава с Пипа, милвах я, а тя мъркаше и кърмеше малките си. Към 3:40 часа следобед нашата идилия беше внезапно нарушена от самолет, който кръжеше съвсем ниско над нас и очевидно търсеше мен. В същия миг гепардите се разбягаха. Беше много трудно да събера обезумелите от страх гепардчета и да ги доведа до Пипа.

Малко по-късно чухме клаксона на кола, който идваше откъм пътя. Изпратих Локал да разбере какво означава това; той се върна с бележка от група от Би Би Си, която искаше да ме интервюира, защото незабавно трябвало да тръгнат за Найроби. Тяхното посещение било запланувано преди известно време от администрацията на Националния парк, но за мен беше изненада и сложи край на наблюденията ми над гепардите за този ден. Сгорещена и жадна, отговарях на въпросите им, но отказах да ме фотографират с моите измачкани и изцапани дрехи, защото цялата сутрин се бях търкаляла под бодливите храсти. Разбира се, това, което наистина ги интересуваше, беше да заснемат гепардите, но аз тактично успях да ги отклоня. Интервюто беше в разрез с моите принципи, но все пак мина някак си. У мен обаче още по-силно се затвърди решението да не допускам непознати хора при семейството на гепардите и да избягвам всякаква разгласа, докато не завърша проучванията си.

На следващата сутрин Пипа ни посрещна до „Дървото за хранене“, което беше доста далече от храста, където вчера самолетът прекъсна „текущата й работа“. Тя ядеше спокойно, докато слаби звуци на чуруликане не я накараха да вдигне глава. Що се отнася до мен, аз можех да взема тези звуци за гласове на птици, но Пипа веднага прекъсна яденето си и побягна към малките си. Беше й доста трудно да събере гепардчетата, които се бяха омотали в гъстата трева и се бяха отделили едно от друго. Особено трудно се провираше през тревата най-малкото гепардче. Когато го намерих запъхтяно и измъчено да вика за помощ, аз го взех на ръце. Като докоснах копринената му козина, едва се удържах да не го помилвам, докато го носех на около 50 ярда към храста, под който Пипа чакаше с останалите членове на семейството. Този храст беше истинска крепост с бодливи клони и гъста сянка. Струваше ми се, че е чудесно леговище, но Пипа, изглежда, мислеше по-различно от мен и след като обикаляше неспокойно наоколо, заповяда на малките по своя тайнствен начин да останат под храста, докато тя намери по-подходящо място. Когато се завърна, с едно остро „прр-прр“ им заповяда да тръгнат след нея.

Очарователна беше гледката, когато малките бягаха в тръс едно след друго подир нея, като извиваха редицата си през тревния лабиринт, докато най-малкото налетя на непреодолимо препятствие. Този път обаче Пипа веднага отиде да му помогне — хвана го за врата, като от време на време го пускаше, за да го улови по-удобно. Накрая стигна до едно открито място, където спря. На мен това място ми се стори неудобно. Покрито беше с редки храсти, където почти не можеше да се намери сянка от силното слънце, а да не говорим за защита от хищници. Пипа, изглежда, дойде до същото заключение, защото остави малките под моя защита и тръгна да търси по-подходящ храст за прикритие. Тя се забави 20 минути, което беше твърде дълго за малките. През това време най-малкото се приближи към мен и много ме изкушаваше да си поиграя с него. Трябваше силно да напрегна волята си, за да не се поддам на изкушението. Едва успявах да устоя на вътрешната си борба, когато то се присъедини към другите и всички задрямаха в една пухкава купчина от меки тела.

Вече беше станало 10 часа, времето, в което Пипа винаги кърмеше малките. Тя не се нуждаеше от часовник, за да разбере колко е часът, и се появи точно на минутата. Сигурно беше обаче, че вместо да дойде да кърми малките, тя отиде в най-далечния край на полянката и легна. Погалих я, но тя, макар че започна да мърка и изглеждаше доволна от ласката, не се помръдна от мястото си. Помислих, че може би е жадна след дългото ходене и тръгнах към „Дървото за хранене“, за да взема вода. Когато се върнах, видях, че цялото семейство гепарди бяха изчезнали. Дълго търсих под всеки възможен храст, когато най-после видях на около 300 ярда Пипа да идва към мен сама и много жадна. Тя изпи водата до последната капчица, а после отиде под един храст и остана там. Нищо не можеше да я накара да се върне при малките, така че аз разбрах намека й и си тръгнах към къщи. Не можех да разбера дали нейното безпокойство и желание да скрие малките си се дължеше на това, че бях докоснала най-малкото или беше възбудена от вчерашния самолет, който ниско и шумно кръжеше над леговището й? Каквито и да бяха причините, трябваше отново да спечеля доверието на Пипа, което и в двата случая беше накърнено от намесата на хората.