Джой Адамсън
Зовът на Пипа (16)

Осуетени посещения на националния парк „Меру“

Не можах да се върна в Националния парк преди 25 март, понеже ми направиха трета операция на болната ръка и тя зарасна много бавно.

По това време предстояха късите, но силни дъждове. Реших да не обръщам внимание на лошата прогноза за времето и тръгнах със Стенли за Меру. Пътувахме цял ден. Знаех, че моят лагер е бил изгорен след заминаването ми от парка през януари, но въпреки това, когато пристигнахме късно следобед, не ми беше леко да видя напълно унищожено мястото, където бях прекарала 4,5 години, и само купчини пепел да покриват земята. Стенли и Локал от сърце се радваха, като се видяха, и аз им бях благодарна за радостното бъбрене, което нарушаваше печалната тишина наоколо.

След като издигнахме палатките, те влязоха в тяхната, а аз се отправих към гроба на Пипа. Това беше всичко, което беше останало от някогашния ни щастлив дом, пазителят на моите спомени… На разсъмване се събудих от сънливото цвъртене на птичка. Тук не ни разделяха стени, както в удобния ни дом на езерото Найваша, и аз можех да бъда част от едно цяло заедно с тези весели птички, които сега тържествено известяваха нагряването на слънцето.

Щом Стенли ми донесе сутрешния чай, всички мои стари приятели се появиха с желание също да получат обикновената си закуска. Птиците тъкачи и гълъбите чакаха за своето просо, а диамантените скорци — за коричките от бекона. Бях донесла достатъчно храна, за да не разочаровам птиците, макар че, искрено казано, не очаквах моите приятели да ме посрещнат с непроменено доверие.

След това направих бърз оглед на околността на лагера. Отделните петна от груба трева, които бяха близо до лагера, бяха се разпрострели навсякъде наоколо, тъй като нищо не беше горено през последните две години и беше станала такава джунгла, че само слонове, жирафи и биволи можеха да пасат тук, без да се страхуват от хищници. Разбрах защо никой от потомците на Пипа не се връщаше тук след нейната смърт. Ако не се изгорят веднага тези храсти, мястото ще се превърне в горист шубрак, безполезен за дребни животни.

Като видях тежките дъждовни облаци да се събират от всички страни, знаех, че няма мито минута за губене, ако исках този ден да намеря гепардите. Тръгнахме и по пътя си забелязахме една жирафа, вратът на която в средата се извиваше под прав ъгъл, около 1 фут вървеше хоризонтално, а после отново се издигаше вертикално нагоре. Независимо от тази необикновена чупка жирафата не се затрудняваше, когато пасеше, а и останалите жирафи в стадото, изглежда, я приемаха такава.

За съжаление това беше единственото нещо, което заслужаваше да се запомни през този ден и останалите три дни, когато често бяхме измокряни до кости и прекарвахме по-голямата част от времето си в измъкване на ландроувъра от калта. Понеже намирането на следи в разкиснатата земя беше невъзможно, реших да се върна в Найваша, преди да се намерим откъснати за седмици наред. Заминах си с тъжно сърце, защото не научих нищо за гепардите освен това, че ги видели през януари по пътя на границата, близо до река Бисанади.

Второто ми посещение от 20 до 26 юли се оказа по-сполучливо. При нашето пристигане ми съобщиха, че неотдавна близо до Хансовия ров видели много дружелюбен женски гепард заедно с едно тримесечно гепардче и един плах мъжки гепард. Предположили, че това е била една от дъщерите на Пипа. Освен това видели два едри гепарда близо до пролома при Мурера, за които мислели, че са Тайни и Биг Бой. Още един женски гепард с две малки гепардчета често се появявал близо до Кенмейър Лодж; тя също се държала като една от дъщерите на Пипа. Съобщиха ни, че освен тях друг женски гепард с две гепардчета живеел на другия бряг на Ройоуеру, а един самотен мъжки гепард бродел близо до заграденото място на белите носорози. Макар че всички тези сведения бяха много обещаващи, аз щях да ги повярвам едва когато разпозная потомците на Пипа по петната близо до опашката им.

Още първия ден имахме късмет. Рано сутринта, когато карахме колата по пътя до блатото на Мурера, няколко лешояда привлякоха вниманието ни и тогава забелязах гепард, седнал под един храст на около стотина ярда от пътя. Той не се помръдна от мястото си, когато тръгнах към него и започнах да викам: „Пипа“. Когато дойдох на 20 ярда от него, две доста големи гепардчета изскочиха от прикритието си и побягнаха, а майката продължи да стои на мястото си, като ме гледаше право в очите, и си тръгна едва когато я приближих на разстояние да я докосна с ръка. В момента, когато видях петната около опашката й, разбрах, че това беше Тату. Бяха изминали 2 години и 9 месеца от времето, когато я бях хранила за последен път и не бях я виждала от година и 7 месеца, когато я зърнах само за няколко минути. Като съдех по възрастта на малките й, тогава сигурно е била бременна, както беше и Уайти по това време.

След като потича малко, Тату се спря и ме допусна да дойда съвсем близо до нея. Сложих купата с мляко на земята, но Тату не й обърна внимание и продължи да върви; тя винаги много обичаше млякото и аз реших да се опитам втори път, но Тату дори не искаше да го погледне и веднага тръгваше, щом й покажех купата. Продължихме да вървим в посоката, в която бяха изчезнали малките й, а Локал вървеше след нас на известно разстояние. Тату често викаше малките си с нисък стенещ звук, който ми беше добре познат, защото и Пипа винаги с този звук призоваваше малките си. Накрая Тату седна и аз се настаних под едно дърво наблизо. Сега бяхме на няколкостотин ярда от блатото на Мулика и недалече от мястото, което Пипа беше обикнала веднага щом я бях довела в парка и беше прекарала тук три месеца от живота си. Беше ми много приятно да седя заедно с дъщерята на Пипа и нейните внуци, които бяха почти толкова големи, колкото Пипа по онова време.

Тату спря да вика малките, но непрекъснато гледаше към блатото на Мулика. Предположих, че малките й се страхуват от моето присъствие, а тя не искаше да ни покаже къде се бяха скрили. Ето защо към 2 часа следобед се върнахме в лагера за кратък обяд. Когато отново отидохме към 5 часа, отдалече забелязах малките гепарди, които бягаха бързо към рекичката, но разстоянието беше доста голямо, за да мога да определя възрастта им. Тату беше още на същото място, където я бяхме оставили, и старателно ближеше слабините си. Когато престана да ближе, можах да видя открита рана, голяма, колкото ръката ми. Кожата наоколо беше почерняла, но иначе раната изглеждаше чиста. Бях ужасена. Сутринта не забелязах никакво куцане или скованост. Не можех да си представя каква можеше да бъде причината за такава голяма рана, защото мястото беше добре защитено, за да бъде разкъсано при борба, а тъканите, които се виждаха, не изглеждаха повредени. Единственото обяснение, което можех да предположа, беше или ухапване от кърлеж, което може да предизвика абсцес и да повреди тъканите, или ухапване от змия, което едва беше проникнало в кожата, но тъканите наоколо бяха започнали да се разпадат. Опитах се да разгледам по-добре раната и дори да я фотографирам, за да я покажа на ветеринарния лекар, но Тату не ми позволи да отида близо до нея, обърна се и тръгна. Когато стигна до рекичката, започна да се взира в отсрещния бряг, където без съмнение бяха малките й. Проследих погледа й, но не видях нищо освен един носорог, който идваше към нас. Тату изглеждаше толкова хубава, застанала на термитника в светлината на залязващото слънце, че никой не можеше да допусне, че страда от толкова голяма рана. Не исках тя да пресече Мулика и реших да се върна и да помоля директора за помощ.

Като обясних какъв беше случаят с Тату, директорът се съгласи да я храня, за да ускоря оздравяването й. Затова рано на другата сутрин отидохме да купим коза, но измина по-голямата част от деня, защото трябваше да навлезем навътре в територията на племето борани, където се съгласиха да ни продадат една коза. Когато късно следобед пристигнахме с козата на мястото, където се бяхме разделили с Тату, разбрахме от следите й, че се беше присъединила към малките си и заедно с тях беше преминала от другата страна на реката. Там обаче почвата беше толкова камениста, че ние изгубихме следите й. От този ден съсредоточихме силите си в търсене на Тату, но дните минаваха един след друг, а следи от нея и малките й не намерихме. Нито намерихме някой от онези 14 гепарда, които бяхме видели предишната седмица, макар че тяхното присъствие можехме да приемем по следите, които бяха оставили наоколо.

Доколкото можех да преценя, малките на Тату бяха на възраст, когато едва бяха готови да й помагат в лова след раняването й, а ако не можеха, как щяха трите да оцелеят? Много се безпокоях за Тату, дали по време на лов няма още повече да подлюти раната си, затова обиколихме огромни пространства пеша и с колата, за да я търсим, но тревата беше толкова висока, че може би минавахме съвсем наблизо от гепардите, без да ги забележим, особено ако те не искаха да бъдат забелязани. Като знаех какви големи майстори бяха в криенето си, струваше ми се, че нашето търсене беше безнадеждно.

Понеже бях записана за още една, четвърта операция на ръката ми, която трябваше да стане след няколко дни, ние напуснахме Националния парк, но решихме да се върнем в началото на октомври, когато тревата ще бъде опожарена преди дъждовете и тогава ще бъде по-лесно да видим гепардите, очертани на фона на черната земя.

Третото ми посещение в националния парк „Меру“ беше от 5 до 23 октомври. През първата ни сутрин в лагера на Пипа птиците бяха все така дружелюбни, както винаги, и се наредиха „на опашка“ за своя дял от моята закуска. Също така постоянни бяха двете газели на Грант и петте зебри на Греви, които намерихме да пасат на същите места, които бяха заемали през петте години, откакто ги познавах. И моят стар приятел, чукоглавата чапла, продължаваше да лови риба при скалистия брод надолу по течението на реката, близо до лагера, макар че сега можеше да лови риба в бетонния брод; особено се радвах, че беше издържала на тежките условия, когато навсякъде наоколо се строеше обширна пътна мрежа, за да имат туристите достъп в равнините на Националния парк.

Особено остро почувствувах щастието, че бях живяла с Пипа тук, когато по-голямата част от парка беше все още недокосната пустош. И макар че значителна част от средствата, които допринесоха за благоустрояването на парка, бяха отпуснати от Фонда за опазване на дивите животни на името на лъвицата Елза, сърцето ми се късаше, като гледах колко много пътища прорязваха с прави линии света на Пипа.

Малко по-късно, когато пресичахме пясъчната площадка близо до Мулика, което беше едно от любимите места за игра на нашите гепарди, забелязах на известно разстояние в тревата да мърдат две наострени уши. Помислих, че може да са някои от гепардите на Пипа, и извиках името й, но само размърдах една млада лъвица, която се беше промъкнала в тревата при нашето приближаване.

На около половин миля по-нататък последвахме ято лешояди. Те се спускаха към скалистия гребен, където накацалите на купчина марабу се нахвърляха върху изсъхналия труп на слон. Зъбите бяха извадени, но трупът беше цял и приличаше на мумия. Трябва да беше умрял много отдавна и аз не можех да си представя каква храна можеха да намерят тези любители на мърша под дебелата кожа, опъната върху голия скелет.

Прекарахме останалата част от деня в напразно търсене на гепардите и късно следобеда се върнахме в лагера. Беше 7 октомври — първата годишнина от смъртта на Пипа. Още при предишните ни посещения бях забелязала няколко пукнатини на надгробния й паметник, навярно причинени от бабуини. Като съдех по изпражненията им върху паметника, изглежда, те го бяха използували за място за игра и може би бяха драскали по цимента между камъните да търсят гущери и бръмбари, които винаги се припичат на слънце върху плочите. Бях донесла със себе си цимент и сега запълних пукнатините и поправих повредите.

След това седнах с гръб към паметника, както често бях правила по-рано. Луната беше изгряла и изпълнила храстите наоколо със сребриста мека светлина, която смекчаваше резките контрасти. Всичко тук беше така спокойно. Ако само можех да бъда спокойна за съдбата на гепардите! Опитвах се да се утеша с мисълта, че дори самата Пипа, която винаги беше грижлива майка, докато малките бяха зависими от нейната помощ, съвсем безболезнено се разделяше с тях, щом можеха да се грижат за себе си. Не ме успокояваше мисълта, че това е природен закон. Затова продължихме да ги търсим ден след ден. Карахме колата часове наред, за да достигнем далечните краища на парка, където се надявах, че бяха нашите гепарди.

Един път близо до предишния лагер на Джордж видяхме един гепард, но когато извиках името на Пипа и тръгнах към него, той изчезна. Тогава видяхме много лешояди да се спускат към отсрещния бряг на голямото блато, което заграждаше предишния лагер на Джордж. Половин час се мъчих да карам ландроувъра по много неравна почва, за да дойдем достатъчно близо и да видим една млада лъвица да върви решително към мястото, където бяха кацнали птиците. При нейното приближаване те излетяха на най-близкото дърво. Щом лъвицата достигна мястото, един носорог се изправи и застана пред нея; и двете животни замръзнаха на местата си. След известно време лъвицата удари носорога по носа; това явно не му хареса и той отстъпи няколко стъпки назад. Така той застана с лице към лъвицата, която след няколко минути седна, но не снемаше очи от носорога. След това носорогът се обърна и бавно тръгна назад. Мигновено лъвицата грабна трупа на някакво животно, който лежеше между тях, скрит във високата трева. От положението ни на около 400 ярда от тях никой от нас не можа да разбере какъв беше трупът, който тя помъкна между краката си, но, изглежда, беше тежък, защото лъвицата доста дълго го влачи, докато изчезне от погледа ни.

Искахме да обядваме на открито, където беше някогашният лагер на Джордж, но там имаше стадо антилопи импала. Прекрасна гледка бяха тези грациозни животни, застанали под двете дървета, които в миналото хвърляха сянка над лагера на Джордж. Антилопите повече приличаха на стилизирани, отколкото на живи същества, както бяха се спрели под сянката абсолютно неподвижни да чакат да премине обедната горещина. Земята наоколо беше напълно обрасла с растителност и човек трудно можеше да повярва, че едва преди година тук е кипял човешки живот. Изглеждаше като ирония, че след вмешателството на хората природата така бързо отново беше завладяла земята, а навсякъде наоколо нови пътища като свежи рани прорязваха девствените равнини. По тези пътища често намирахме следите на гепарди, които ги използуваха, за да се придвижат от едно място на друго. Макар че ние, като упорити следотърсачи тръгвахме по всяка следа в продължение на мили, никъде не видяхме гепарди освен един, на който попаднахме късно един следобед.

Слънцето клонеше на залез и много животни идваха към блатото на водопой. Както следеше един самотен орикс, Локал изведнъж забеляза недалече два гепарда. Колкото и внимателно да се приближавахме към тях, те ни забелязаха, дълго преди да мога да ги разпозная дори с бинокъла, и побягнаха в много гъсти храсталаци. Тръгнахме след тях толкова бързо, колкото можехме, като се опитвахме да вървим по следите им и същевременно да внимаваме да не се натъкнем на слонове. В това време започна бързо да се стъмва и трябваше да побързаме да се върнем обратно до колата, преди съвсем да се е мръкнало. Като вървяхме назад, едва не налетяхме на една слоница, която лениво се посипваше с прах на пътя. Няколко минути по-късно цяло стадо слонове излезе от храстите и започна прашна баня. Макар че беше интересно да се наблюдава как тези гиганти пръскаха прах един на друг върху мокрите си тела, които току-що бяха охлаждали в блатото, ние бързахме да стигнем до ландроувъра, преди да ни настигне нощта. Като се доверявах повече на инстинктите на Локал да ни помогнат да се измъкнем, отколкото на моите знания, ние внимателно заобиколихме слоновете, докато най-после стигнахме на безопасно място в колата.

Няколко дни по-късно, когато се връщахме вкъщи след дълго търсене на гепардите през целия ден, отново бяхме задържани от слонове. Бяхме намерили следите на три гепарда и много скорошни изпражнения върху едно паднало дърво близо до границата с племето борани, но повече никакви признаци за присъствието на гепардите нямаше.

Отново беше късно следобед, когато пет слона ни преградиха пътя. Опитах всички обикновени трикове за такива случаи, като например увеличаване оборотите на двигателя до силен вой, но те упорито продължаваха да си хрупат клончета от акациевите дървета, като че ли имаха на разположение цяла вечност. Не ми оставаше нищо друго, освен да обърна ландроувъра и да се върна след един голям завой. Беше се стъмнило, когато се прибрахме в палатките.

По това време много слонове бродеха из целия парк, но като започнеха дъждовете, те щяха да се съберат по пясъчните места, за да не затъват в калната почва.

Всеки ден се натъквахме на тях дори по-често, отколкото ни се искаше. Една сутрин, докато вървяхме по пресните следи на три гепарда, открихме недалече от хълма Мугуонго дебел пласт варовик. Цялата местност наоколо блестеше на слънцето с кристали сол, натрупани около няколкото извора, които се стичаха надолу по хълма като малки ручеи. Локал веднага се спусна да събира тези кристали в джобовете си. Той ги ценеше толкова, колкото и големия брой животни, които, като съдехме по следите им, ползуваха тези солища. След това попаднахме на прекрасен каменист басейн, в който се стичаха ручеите. Водата, която минаваше под земята през естествени филтри, преди да се влее в басейна, беше кристалночиста и ни изкушаваше да се изкъпем в нея. За съжаление един слон, изглежда, имаше същото желание, тъй като се спусна през храстите към водата. Трябваше бързо да отстъпим и тръгнахме към мястото, където се изтичаше басейнът. Достигнахме една клисура. Каменистите й склонове бяха обрасли с огромни дървета и пълзящи растения, сплетени така, че образуваха непроницаеми завеси, които задържаха горещината и ослепителната светлина, заливаща околните равнини. Почувствувах като че ли изведнъж бях влязла в някакво светилище. Колкото и привлекателно да беше това прохладно място, където можехме да се скрием от жаркото обедно слънце, то изглеждаше лишено от живот. Само крясъкът на самотна сова, изплашена от нашето нахлуване, разкъса неземната тишина. Огледах зеления лабиринт наоколо, като подозирах, че причина за отсъствието на животни тук е някой леопард, но като знаех колко умело можеха да се крият тези хищници, едва ли очаквах да го видя.

Щом достигнахме по-открито място, веднага забелязахме 20 слона, наредени един след друг, които се приближаваха до солището, а помежду си пазеха няколко съвсем малки слончета. Чудно беше как малките успяваха да вървят със стъпката на възрастните, които, изглежда, бързаха да стигнат водата. Знаех колко опасни могат да бъдат слониците, когато около тях има малки слончета, и затова бързо се оттеглихме в противоположната посока.

Пожарите отново бяха започнали и пламтяха с ужасна скорост през сламено сухите равнини. Разбира се, те временно объркваха всички привички на животните и за нас беше трудно отново да намерим редките следи от гепарди, на които бяхме попаднали напоследък. Две от най-благоприятните места бяха блатата около хълма Мугуонго и блатата близо до границата с територията на племето барани. Тъй като блатата привличаха повечето животни през време на настъпилата суша, в тези места се събираха и гепардите. Аз се тревожех как успяваха да избягват други хищници, особено лъвовете, които също посещаваха блатистите местности поради сушата.

Една сутрин, когато карахме колата покрай река Мулика към платото от лава, спукахме гума. Аз не съм добър механик и понеже ръчният ми крик беше повреден, изпратих Локал пеша до канцеларията на парка да помоли някой да ни помогне да оправим гумата. Това означаваше да забавим много търсенето, понеже той не можеше да се върне по-рано от 3 часа. През време на неговото отсъствие разглеждах околността с бинокъла си и видях женски гепард с малки гепардчета на около 4 месеца. Те идваха от платото от лава и се спускаха надолу по гребена на хълма към Мулика. И макар че бяха най-малко на 1 миля от мен, върху изгорената земя се виждаха като на длан. Понеже Локал не беше с мен да ме пази с пушката си, не се осмелявах да рискувам и да тръгна сама през избуялата равнина, където често бяхме срещали носорози и биволи. Много ме разстрои това, че не можах да разпозная тези гепарди, но предположих, че майката беше Сомба, защото до това време тя можеше да има малки на такава възраст. Понеже Сомба обичаше тази местност, аз бях почти сигурна, че това беше тя, още повече че бяха видели братята й няколко пъти без нея при блатата близо до границата с територията на племето борани.

Когато Локал се върна с ръчния крик, ние не можахме да поставим резервната гума, понеже нещо притискаше болтовете. Нямахме друг избор, освен да отидем с колата до канцеларията на парка за помощ и отложихме търсенето на гепардите. Нашето пристигане в гаража съвпадна с идването на камион с надзиратели от парка, които се връщаха от караул. Те ни казаха, че само преди 10 минути видели женски гепард с две вече пораснали гепардчета и се съгласиха да ни ги покажат. Надявах се, че това можеше да бъде Тату с нейните малки, затова решихме да тръгнем първо след тях, тъй като гепардът, който предполагах, че беше Сомба, досега сигурно беше отишъл далече от мястото, където го бях видяла преди два часа. Водени от надзирателите, намерихме следите на три гепарда близо до малък поток към стария лагер на Джордж. Вървяхме по следите целия следобед и накрая видяхме отдалече почти пораснало гепардче, което тичаше с все сила. Понеже вече беше доста тъмно, трябваше да отложим търсенето на Сомба за другия ден.

Макар че на следващия ден извървяхме огромно пространство, срещнахме само същия стар носорог, когото познавахме много добре от предишната година, когато Сомба и братята й деляха тази местност с него.

Разбира се, бяхме много щастливи, че видяхме най-после две семейства гепарди, които може би бяха потомци на Пипа, но следенето им беше значително усложнено от това, че семействата се намираха на двата противоположни края на парка. Оттогава разпределяхме деня така, че сутрин търсехме около блатото близо до лагера на Джордж, а следобед около блатата на границата с територията на племето борани. Това изискваше много часове придвижване с колата и така губехме ценно време. За да пестим часове, изминавахме дългите разстояния през време на обедната горещина, когато всички животни се криеха на сянка и ние по-лесно следяхме отпечатъците. Когато обаче след много дни напразни търсения не можахме да намерим следите нито на едното, нито на другото семейство, решихме да съсредоточим усилията си по границата с територията на племето борави. Веднъж вървяхме цял ден по двата бряга на Бисанади, ако можеше да се нарече „вървене“ пробиването на път през необикновено гъстите крайбрежни храсти. Често лазехме през мрежи от лиани и бодливи храсти, като почти нищо не виждахме на няколко крачки пред себе си, вслушвахме се напрегнато да не пропуснем и най-малкия шум, който можеше да ни предупреди за биволи, чиито следи бяха навсякъде. При опит да прегазим пълната с крокодили река едва в последния момент забелязахме, че изпод палмовото клонче, надвиснало над вира, ни гледаха широко отворените очи на хипопотам. Той също изглеждаше изненадан от тази среща и като изхвърли въздух със силно пръхтене, отново се скри във водата. Малко след това почти се сблъскахме с една жирафа, която така увлечено хрупаше листа, че не ни забеляза, а ние, затаили дъх, стояхме и я наблюдавахме. Като ни погледна с кроткия си поглед, тя залюля мощния си врат и избяга с лек галоп.

Колкото и спокойни да изглеждаха тези животни обаче, ние се ужасихме, като намерихме почти до всеки водопой нови или опустошени трапове — капани и много изсъхнали клонки, доказателство как тези капани се прикриваха по пътеките на животните. Локал със своите опитни очи разбра, че повечето от тях бяха предназначени за ловене на леопарди и гепарди, стойността на кожите на които членовете на племето борани отлично познаваха. Бреговете на реката бяха покрити с гъсти храсти, но животните трябваше да идват към реката да пият вода, понеже друга вода в обширната местност нямаше.

При мисълта, че нашите гепарди можеше да бъдат бити до смърт в капана (понеже жителите на племето борани прибягваха до този начин на убиване, за да не повредят кожите им с копията си), реших веднага да пиша до министъра по туризъм и защита на природата и да го помоля да възобнови предишните си неуспешни преговори с жителите от племето, за да се присъедини тази територия към националния парк „Меру“. При сегашните условия едва ли имаше някакъв контрол и не само бракониерството беше станало лесно за жителите от племето борани, но те бяха отсекли и много палми рафия, клоните на които използуваха да си строят къщи. И понеже тези палми растат само покрай реките, ако продължават да ги секат, бреговете ще останат без растителност и скоро реките ще пресъхнат. За всичко това говорих по-късно с директора на парка, който се съгласи с мен и се надяваше моето писмо да помогне за спасяването на тази ценна местност от пълно опустошаване.

Няколко дни по-късно тръгнахме по следите на гепард с малко, които пресичаха блатата близо до границата с територията на племето барани. Следите ни доведоха до трупа на неотдавна убито малко на воден козел. Трупът не беше докоснат, очевидно беше изоставен при нашето приближаване. Напуснахме мястото бързо, като се надявахме, че гепардите ще се върнат обратно. Скоро след това изненадах котка сервал, която прекарваше обедната си дрямка под един храст. Като ни видя толкова наблизо, котката замръзна на мястото си и остана абсолютно неподвижна, докато се приближих на 3 ярда от нея и чак тогава побягна. По-малко смели се оказаха две лъвици, които намерихме заспали под едно дърво заедно с три съвсем малки лъвчета. Щом ни видяха, те се изплъзнаха и се скриха под един близък храст, откъдето ни наблюдаваха. За мое учудване Локал предложи да разгледаме лъвчетата, които бяха оставени сами. Тъй като това щеше да накара майките да предприемат бързи действия, и то не в наша полза, ние започнахме да се отдръпваме крачка след крачка назад, като не сваляхме очи от лъвиците, докато не се скрихме от погледите им.

На 800 ярда по-нататък лешоядите ни заведоха до умряла антилопа конгони; тя беше подвила краката си под тялото, а главата й лежеше напред недокосната. Лешоядите се бяха опитвали да пробият кожата на антилопата, но не бяха успели, макар че трябва да са били там доста дълго време. Като съдех по позата на антилопата, изглеждаше, че внезапно беше паднала може би след ухапване от змия.

Времето на нашето пребиваване в Националния парк изтичаше. Искаше ми се, преди да си замина, да отида до гроба ма Елза. Бяхме се споразумели с администрацията на парка мястото да бъде запазено в тайна и освен случайно от патрулиращ надзирател да не бъде посещавано от никой друг освен от нас. В резултат на това пътят, който водеше към гроба, беше толкова обрасъл, че дори аз, която го познавах отлично, се затрудних много, докато го достигна. Намерих гроба в ужасно състояние. Трите африкански кактусовидни млечки, които бяхме посадили до главата и краката, за да символизират трите лъвчета на Елза, бяха изкоренени. Циментът, който съединяваше камъните, беше пропукан на много места, а трънливата ограда наоколо беше унищожена. Като съдехме по следите, всичко това беше резултат от съвместната „работа“ на носорози, слонове и бракониери. За щастие все още имах достатъчно цимент, за да поправя и запълня пукнатините, докато мъжете отново посадиха кактусовидни млечки и жив плет. Докато бяхме така заети, аз отново имах чувството, че Елза е наблизо. Макар че често мисля за нея, в нейния лагер аз винаги имам това странно успокояващо усещане. Разбира се, моите усилия да поддържам гробовете на Елза и на Пипа в добър вид бяха напразни, тъй като и двата ще се разрушат веднага щом аз умра. Въпреки това, докато още бях в състояние да се грижа за тях, исках и двата да бъдат добре поддържани. Разбирах, че много по-важно беше Елза и Пипа да останат да живеят не само чрез потомството си, но също и в сърцата на всички онези милиони хора, на които бяха помогнали да разберат истинската същина и характер на дивите животни. Още на следващия ден разбрах колко близо бях до часа, когато трябваше да оставя двата гроба на произвола на съдбата.

Рано сутринта ни срещна турист, който ни каза, че току-що бил видял гепард с малко на самия път. Майката била дружелюбно настроена и му позволила да направи много снимки само на няколко ярда от нея. След това той ни описа мястото — на границата с територията на племето борани, където и ние неотдавна бяхме намерили следите на гепард и малко гепардче, които бяха убили водно козле.

Няколко часа вървяхме по следите. Бях стъпила на капака на колата и разглеждах храсталаците с бинокъла си, докато Локал се беше съсредоточил наблизо върху няколко неясни отпечатъка от лапи. Изведнъж той изкрещя и се спусна към колата, а аз видях как един слон тичаше към нас. Мигновено скочих от капака и също се вмъкнах в колата. Двамата едновременно силно хлопнахме двете врати. Шумът изплаши слона, който вече беше на няколко крачки от нас, той бързо се обърна назад и като издаваше силни протестни викове, изчезна. Локал и аз се погледнахме и избухнахме в смях, като реакция и неочакван изход от нашия ужас. Едва сега разбрахме колко лесно се бяхме отървали, тъй като нямаше да имаме късмет, ако слонът не беше се уплашил от затръшваното на вратите. В този момент почувствувах, че когато скочих от капака на колата, бях ударила лошо лявото си коляно. Опитах се да превъзмогна болката и си наложих да вървя, като се надявах, че по този начин ще предпазя коляното си да не се схване. Може би не бях приложила правилна „терапия“, защото въпреки усиленото лекуване изминаха почти 5 месеца, преди коляното ми да се оправи. Тогава обаче не исках да спра търсенето и единствено като се осланях на волята си, вървях цял ден, за да видя само главата на един леопард, който надничаше през тревата и изчезна мигновено.

На другата сутрин имахме по-голям късмет, защото намерихме пресните следи на гепард и малко гепардче на самия път на около миля и половина от мястото, където туристът ги беше видял. Следите водеха към една равнина и там, след дълго търсене, ги загубихме. Въпреки гнетящата горещина продължихме още един час в посоката, в която допускахме, че гепардите бяха тръгнали, когато съвсем случайно Локал намери следите отново. Скоро след това под едно дърво забелязах гепарда, но за нещастие беше много далече, за да мога да го разпозная дори и през бинокъла. Предположих, че това беше майката на гепардчето. Прикривахме се колкото можеше по-добре и тръгнахме към гепарда, но когато приближихме, той се беше скрил. Предположихме, че няма да се премести много далече в обедната горещина, ако сега не го изплашим, затова решихме да се върнем към 5 часа и да се приближим от страната, от която гепардът беше дошъл на това място. Там бяхме срещнали Уайти преди 10 месеца.

Коляното ме болеше много и аз бавно куцах подир Локал, който ни преведе по голямо отклонение и чак след два часа стигнахме до мястото, където бяхме видели гепарда. Сега местността гъмжеше от слонове, включително и съвсем малки слончета, което не само правеше търсенето невъзможно, но трябваше да извикаме на помощ всичкия ловен инстинкт на Локал, за да можем благополучно да заобиколим стадото слонове. Бях отчаяна. Исках да разпозная гепарда, който смятах, че е Уайти, затова си позволих да остана още един ден, макар че времето, когато трябваше да се завърна в Найваша, отдавна беше минало. Изглеждаше несправедливо, че след като бяхме търсили цели 3 седмици, през което време бяхме видели 7 гепарда от далечно разстояние и бяхме открили много следи, трябваше да се възползуваме от случайната любителска снимка на един турист, за да разпозная поне един от гепардите на Пипа. Отбих се при туриста по пътя за вкъщи и той любезно се съгласи да ми изпрати копие от снимките си.

Когато по-късно получих снимките, веднага познах Уайти, до която имаше почти едногодишен гепард. И двата гепарда бяха в отлично състояние. Значи гепардът, който бяхме видели под дърветата, беше Уайти. Като съдех по възрастта на малкото, беше ясно, че преди 10 месеца, когато я срещнахме, тя беше го скрила от нас и едва сега можах напълно да оценя нейното дружелюбие при срещата ни.

За да можем напълно да използуваме последния си ден в парка, ние тръгнахме още с пукването на зората. През нощта трябва да беше духал силен вятър, който беше разпалил тлеещите искри в земята и сега почти всички равнини бяха обхванати от огън. Въпреки това успяхме да достигнем блатото до границата с територията на племето борани, но не можахме да продължим към равнината, където бяхме оставили гепарда, защото гъст черен дим покриваше цялата местност. Разбира се, сега нямахме никаква надежда да намерим гепардите, защото и те, както и всички останали животни се бяха разпръснали и трябваше да минат много дни, преди да се завърнат на предишните си територии. Гледах птиците, които бягаха от пламъците и кръжаха около нас страшно разтревожени. Помислих си за новородените конгони и водни козли, за малките антилопи пипала и газели на Грант, за жребчетата на зебрите, за малките щрауси и лъвчета, които бяхме наблюдавали през време на нашето обикаляне напоследък и се чудех какво ще стане с тях сред тези развихрени пламъци.

Добре известно е, че много животни могат да забавят раждането на малките си, докато от дъждовете поникне новата трева, необходима за храна. Когато обаче природата е надарила животните със способността да се приспособяват към климатичните условия, тя не е имала предвид измислените от хората тревни пожари по времето, когато много от животните очакват малки. Заедно с многото други опасности, които заплашват дивите животни, и тези пожари вземат допълнителни жертви.

И понеже нямаше никакъв шанс да намерим нашите гепарди тук, тръгнахме с колата към блатата при Мугуонго само за да видим, че и там местността е обхваната от пламъци. Облак дим се издигаше и откъм лагера на Пипа и ние бързо се отправихме нататък, за да приберем вещите си, преди да бъдат обхванати от пламъците. Когато сгъвахме палатките, птиците слязоха от дърветата, като че ли очакваха своите парченца храна. Никога по-рано не съм била в лагера по средата на деня и почувствувах голяма утеха от тяхното приятелско разположение, още повече, защото сърцето ми се късаше, че трябваше да си тръгна, без да съм видяла нито един от гепардите на Пипа. И независимо от убеждението ми, че бях направила всичко по силите си в продължение на годините, прекарани тук, за да останат те като диви животни, и сега трябваше да се радвам за този успех, те бяха станали такава неделима част от мен, че да се освободя от тях съвсем не беше леко. Все пак за мен беше достатъчна утеха да зная, че Уайти и Тату сега вече имат свои малки и че Мбили, Сомба, Биг Бой и Тайни бяха в отлично състояние, когато ги бях видяла за последен път. Оставаше, ми само да моля съдбата трите последни гепарда по-скоро да имат собствени семейства и да продължат да отглеждат още нови малки. По този начин моята Пипа ще остане да живее не само в своите потомци, но и във всеки гепард, за когото тя беше отворила път за освобождение от доживотен затвор.

Изминаха 9 месеца, преди да мога отново да се върна в Меру. Пристигнах на 16 юли 1971 г. късно следобед на мястото, където по-рано беше лагерът на Пипа. Локал вече ме чакаше. Той не знаеше нищо за гепардите на Пипа. Сега му било поверено новороденото на белите носорози и той бил единственият човек, който присъствувал при раждането му. Оттогава помагал на майката да се грижи за него. Знаех, че шестте бели носорога бродеха свободни вътре в парка, а когато забелязали, че една от женските очаква малко, за нея заградили огромно място. Раждането на това малко увенчаваше опита, който беше започнат преди 6 години, когато три двойки бели носорози бяха донесени в Кения от Южна Африка с надеждата тези редки животни да се аклиматизират и размножат.

Рано на другата сутрин Локал с гордост ми показа малкия женски носорог, който току-що беше започнал да пасе трева. В тази ранна възраст носорозите още повече приличат на доисторически животни, отколкото възрастните. Гледах как малкото се чеше в една скала, вероятно се опитваше да се отърве от кърлежи; след това тръгна след майка си и надзирателя по лова, който беше заместил Локал, и се отправи бавно към равнината.

Направихме няколко снимки на малкия носорог и тръгнахме да търсим гепардите. Локал седеше върху капака на ландроувъра и се мъчеше да открие следи, а аз карах колата с възможно най-малката скорост и също разглеждах околността. Щом Локал забележеше и най-слабото очертание на следа, тръгвахме пеша. Последните дъждове тук бяха много силни, тревата беше още висока и беше много трудно да се забелязват отпечатъци. Въпреки това ние упорито продължавахме търсенето ден след ден и често вървяхме пеша по местата, където не можехме да достигнем с колата, но предполагахме, че именно там можем да намерим гепардите. Макар че през първата седмица обикаляхме от зори до мрак, видяхме само два гепарда, които бързо пресякоха пътя и се скриха в гъстите храсти. Веднага тръгнахме по следите им и с часове лазихме през трънливия лабиринт, докато вечерният мрак не сложи край на нашето търсене. Веднъж, като разглеждахме внимателно една камениста речна клисура, Локал видя високо на едно дърво два рога от носорог, явно сложени там от бракониери. Мястото беше само на няколкостотин ярда от главния път, където всеки ден минаваха коли, пълни с туристи, или камиони с патрулиращите надзиратели. Навярно те бяха изненадали бракониера и той скрил рогата в дървото, а по неизвестни причини не се беше върнал за ценните си трофеи. Локал старателно запази намерените рога, за да ги връчи на директора на парка за обичайната награда.

Като знаех сега, че бракониерите действуваха в самия център на парка, започнах да се безпокоя за Сомба, Тайни и Биг Бой, които последния път бяхме видели на територията на племето борани, където бракониерството също се ширеше.

В продължение на няколко дни съсредоточихме търсенето си по брега на Бисанади, но в прозрачната вода видяхме само няколко питона, а следи от гепарди нямаше. Веднъж, изтощени от горещата продължителна сутрешна разходка, седнахме да си починем и обядваме под сянката на крайбрежните храсти. Локал отряза няколко палмови клонки и ми направи рогозка да си полегна, а сам той седна наблизо и гледаше дали не идва някакво животно на водопой. Известно време бяхме вървели по следите на лъвица с малко лъвче, които трябва да бяха преминали реката на този бряг, защото от другия бряг се чуваше врявата на маймуните вервет, които обикновено са спокойни, а викат само когато се разтревожат.

След това всичко отново затихна; чуваше се само ромоленето на водата и шумоленето на палмите над нас. Най-после отново се почувствувах в своя собствен свят и старият добър Локал беше част от този свят. Ние много добре се познавахме и в храстите бяхме абсолютно равни, доверието ни беше безгранично и винаги можехме да разчитаме един на друг. Напоследък той беше започнал да се оплаква, че остарява и дори мислеше скоро да си даде оставката. Локал имаше малко имение вън от границите на парка, където държаха няколко кози и садяха посеви, достатъчни, за да се изхранват. Той беше прекарал в тези местности почти целия си живот и не му се искаше да се разделя с всичко, което му беше скъпо. Все пак й той се тревожеше от невероятно бързото развитие на националния парк „Меру“ и всички последствия, които това носеше със себе си. През последните дни пътувахме с колата по отлични нови пътища, радвахме се на великолепни гледки от красивия пейзаж. При пристигането си присъствувах на един разговор на директора на парка с архитекта; те обсъждаха и уточняваха последните подробности за новия хотел, построяването на който трябваше да започне през следващата седмица. Едновременно с него близо до Леопардовата скала започваше и строежът на нови „банда“ за настаняването на посетители с по-скромни изисквания. Освен това трябваше да се уредят два лагера с палатки — единият в местността Кенмейър, а другият по-нататък — на юг покрай реката Тана. На местата на предишните неравни и каменисти бродове на реките бяха построени бетонни мостове и на няколко места по бреговете специално за туристи бяха разчистени площадки, на които можеха да се издигнат палатки.

През годините, които бяха необходими за благоустрояването на парка, дивите животни се бяха увеличили чувствително. Много ме учуди например това, че потайните малки куду сега се срещаха почти навсякъде, докато само преди година тези най-прекрасни от всички антилопи се срещаха рядко, и то само на ограничени места.

Когато новият хотел бъде завършен, „Меру“ безспорно ще стане един от първите национални паркове в Кения със своите ненадминати по красота пейзажи, с голямото разнообразие на диви животни и с единствените по рода си реки и блата.

Като споделих тези мисли с Локал, когото Джордж; и аз познавахме от 30 години, той се усмихна и ми отговори по своя спокоен начин: „Всичко това е много хубаво, разбира се, но вие и аз сега сме единствените постоянни жители тук, които оставаме от доброто старо време.“ Предположих, че той имаше предвид Елза и Пипа, които за него бяха неделима част от мен и които за двамата от нас ще останат неделима част от национални парк „Меру“.

Много ме тревожеше това, че не бяхме намерили гепардите на Пипа, въпреки че през последните две седмици бяхме изминали 2000 мили и вървяхме пеша по 8 часа на ден. Обхождахме местностите, където се срещаха животните, които гепардите убиват за храна. Освен това тук почвата беше песъчлива и гепардите винаги я предпочитат пред високата трева, където не могат да видят спотаените си врагове. Най-после чухме за два гепарда, които били видени рано сутринта близо до предишния лагер на Джордж; казаха ни, че по-големият от двата като че ли не се страхувал от хора, а малкият бил много плах. Когато отидохме на мястото, намерихме пресни следи, които водеха към хълма Мугуонго. Нямахме друг избор, освен да вървим по следите пеша, макар че всяко диво животно обикновено бяга, като види да вървят хора в откритите равнини, докато от колите не се плашат. Можех само да се надявам, че дружелюбният гепард беше един от потомците на Пипа и може би щеше да си спомни за мен, а ако гепардите бяха диви, можехме да ги изненадаме в обедния сън и да се опитаме да ги познаем, преди да избягат. Мълчаливо вървяхме по следите, които скоро показаха, че гепардите бяха тичали много бързо. Не ми се искаше да ги прогоня от блатата при Мугуонго, където привечер се събираха на водопой безброй много животни, затова решихме да прекратим търсенето и да се върнем тук на следващата сутрин. След като напразно бяхме търсили следите два часа, изведнъж видях, че над тревата под малкия храст недалече от блатото се подава главата на гепард. След това се подаде още една глава, но веднага се скри. Карах ландроувъра съвсем бавно към гепарда, който гледаше към нас. Когато дойдох на 10 ярда, от храста изскочи гепард на около 15 месеца и побягна, като ръмжеше, а майката остана неподвижна на мястото си. Понеже нито един див гепард не би се държал така, това без съмнение беше една от дъщерите на Пипа, но коя точно щях да мога да определя, след като видя петната в основата на опашката й. Дълго се гледахме в очите, а след това, като се провираше из тревата, се върна малкото гепардче. Веднага познах, че то беше същото, което един турист беше фотографирал заедно с Уайти преди 9 месеца. Това мъжко гепардче напълно приличаше на Биг Бой и аз се чудех дали не беше негов син? Това беше възможно, защото Уайти и Биг Бой често посещаваха едни и същи места близо до границата с територията на племето борани. Накрая като видя, че майка му се чувствуваше съвсем свободно в нашето присъствие, малкото се настани близо до нея, но ни наблюдаваше с подозрение. Направих им много снимки, преди да се търкулнат и да задремат в обедната горещина. Когато слънцето се премести, Уайти потърси по-сенчесто място под малък храст. Сега можах ясно да видя петната при опашката й и се убедих, че това беше Уайти. Синът й тръгна след нея, но направи по-голямо отклонение, понеже бяхме по-близо, отколкото му харесваше. Тръгнах с колата до тях. Уайти остана спокойна и фактически дори удари малкия с лапата си, когато той започна да нервничи от нашето присъствие. Локал и аз останахме вътре в колата и се разговаряхме шепнешком, за да не плашим гепардчето. Всъщност на нас не ни бяха нужни думи, за да си кажем един на друг колко бяхме щастливи, че намерихме Уайти в отлично състояние с такъв прекрасен син. Гепардите лежаха, обвили се един-друг с краката си, и гледаха, дали се приближава някаква опасност или плячка.

Направи ми впечатление, че докато малкият бдително се оглеждаше наоколо, Уайти нито веднъж не погледна към нашата страна, като че ли знаеше, че трябва да бъде сигурна и спокойна, когато ние бяхме там. Прекарахме горещите часове на деня в пълна хармония: гепардите в полудрямка, а ние почивахме вътре в колата, доколкото топлината позволяваше. Чувствувах се много щастлива, че съм отново в моя собствен свят. Макар че културните различия между Локал и мен правеха близкото ни приятелство невъзможно, в момент като този всички прегради между нас изчезваха и двамата се чувствувахме в хармония с гепардите, колкото изобщо беше възможно хората да бъдат в хармония с животни.

Когато прегръщаше и ближеше сина си, Уайти много ми напомняше Пипа. Сега Уайти беше на 5 години без един месец, малко по-възрастна, отколкото беше Пипа, когато умря. Уайти вече 3,5 години беше живяла самостоятелно. Бяхме я видели в последните дни на нейната бременност преди 31 месеца (в края на декември 1969 г.). Като знаех, че Пипа се беше разделила с младите гепарди, когато те бяха на 17,5 месеца (а те можеха самостоятелно да си намират храна още на 14 месеца), и че когато ги напусна, тя беше бременна от 6 седмици, пресметнах, че този син на Уайти сигурно е от второто й раждане. Откакто Уайти живееше самостоятелно, бяхме я виждали два пъти близо до хълма Мугуонго, два пъти на територията на племето борани и веднъж близо до Петата миля. Територията между тези три точки представляваше триъгълник със страни 17х12х10 км, но понеже не знаех по кои пътища беше вървяла, за да достигне тези точки, нито дали не беше извървяла по-големи разстояния, аз не можех точно да определя размерите на територията й.

Към 5 часа следобед горещината намаля, гепардите започнаха да се протягат и прозяват, а след това се прегърнаха и се търкаляха известно време по земята. Накрая станаха и започнаха сънено да се оглеждат. Исках да проверя паметта на Уайти и й дадох вода в съда, от който беше пила преди 3,5 години. Като че ли това беше най-естественото нещо, Уайти дойде и започна жадно да лочи, но синът й побягна веднага щом слязох от колата. След това направих още един опит да проверя доверието на Уайти и прибавих към водата сухо мляко. Тя престана да лочи само за няколко минути, докато сипвах млякото и след това пак се наведе над съда. Когато отново влязох в колата, малкият се промъкна и се опита да пие, но майка му го захапваше по лицето, щом дойдеше близо до млякото, затова той седна на няколко крачки от нея и само я гледаше. Като се напи, Уайти се отмести от съда. Тогава малкият много внимателно опита млякото, но не го хареса и тръгна след майка си. След като поиграха известно време, те с подскачане се скриха от погледите ни.

Локал и аз се погледнахме. Казах му, че Уайти много добре се беше грижила за малкия, беше успяла да го опази от лъвове и други хищници, макар че нямаше кой да я учи как да се спасява от тези опасности. Единственото обяснение беше, че тя е имала изключително добра майка и от нея е наследила това. Локал ме слушаше и след като помълча малко, каза: „Това се отнася и за хората. Ако майката е добра, и децата стават добри родители.“

По-късно вечерта седнах до гроба на Пипа и си спомних целия си ден. Откакто бях напуснала Меру преди година и половина, това беше първият път, когато бях наистина щастлива. Макар че Уайти и аз бяхме живели разделени в продължение на 3,5 години, тя все още се отнасяше към мен като към приятелка и дори успя да внуши на своето диво дете доверие в мен. А може би и двата гепарда чувствуваха моята любов към тях и отговаряха на нея? Любовта наистина беше силата, която ни беше обединила днес — гепардите, Локал и мен, макар че всеки от нас принадлежеше на съвсем различен свят.

През следващите два дни напразно търсихме Уайти и нейния син, които очевидно бяха прогонени от двата лъва, които намерихме при блатото над някаква плячка. Муцуните им още бяха изцапани с кръв от пиршеството. Те се поместиха с надути кореми, когато тръгнах с колата по-наблизо да видя какво бяха яли. Намерих главата на възрастна антилопа орикс. Тези антилопи тежат почти 400 фунта и понеже наблизо нямаше следи от други хищници, а лешоядите току-що бяха пристигнали, разбрах, че всеки от лъвовете беше изял по половина от тази огромна плячка.

Макар че бях щастлива от срещата с Уайти, аз се тревожех, че не бях намерила Сомба, Тайни и Биг Бой. Осемнадесетте дни, през които имах право да остана в Меру, вече изтичаха. Ние отново започнахме да търсим на границата с територията на племето борани, където срещнахме един жител от това племе. Той ни каза, че няколко пъти видял два гепарда по тези места. След като му дадох добър бакшиш, той ни показа мястото, където беше ги наблюдавал преди две седмици. Това място не беше много далече от мястото, на което се бяхме разделили с нашите три гепарда преди 19 месеца. Наистина под храстите, където жителят от племето борани ги беше виждал, имаше следи, но понеже бяха отпреди две седмици, скоро ги изгубихме и изобщо не намерихме младите гепарди.