Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (9)

IX

Проповедникът с чувствителната душа. Двеста хиляди марки не са малко пари. Мъжът, който бодърствува и се моли, но алибито е съмнително.

Кюрето трепна забележимо, когато видя раздавача, но тозчас порестото му лице се разтегна в смутена усмивка:

— Мога ли да вляза, господин комисар? — попита почтително. Не беше никак глупав. — Направих досадна грешка и съвестта ми ме принуди да се върна.

Палму стисна зъби, мълчаливо го пропусна, след което разреши на пощальона да си върви, като му благодари. Изруга тихо няколко пъти в празния коридор, наложи безизразна маска на лицето си и се върна в стаята.

— Естествено, грешка наричате сутрешната си визита, когато взехте от пощенската кутия написаното от вас писмо — остро започна атаката си той. Но проповедникът не се смути лесно.

— Не разбирам тона ви, комисарю! — доброжелателно го упрекна той. — Нали сам идвам и си признавам сторения грях, още повече че той е твърде невинен. Много се обърках днес, когато заварих полиция в къщата на госпожа Скроф, тъй като снощи я оставих в добро здраве — весела и жизнена. Миришеше на газ, тичаха полицаи, всичко беше нагоре с краката, мъртвата — разберете ме, комисарю! Видях, че пликът се подава от кутията и съвсем инстинктивно го пъхнах в джоба. Беше напълно естествено — та писмото е мое! Опитах се да ви кажа няколко успокоителни думи, но тогава нагоре се качиха петима мъже, един, от които неволно ме настъпи по крака. Нервите ми не издържаха и побягнах. Много съм чувствителен, лесно се вълнувам и губя самообладание…

— Добре, добре! — прекъсна го Палму. — Стига сте опявали, ами дайте писмото, докато не е станало късно!

Проповедникът не показа да се е обидил, само очите му блеснаха злобно.

— Писмото ли? — повтори той, безкрайно изумен. — Но аз го унищожих, комисарю! Разбира се, ако настоявате, мога да разкажа съдържанието му.

Шефът без стеснение изруга, а Коки заплашително се приближи с явното желание да го цапардоса. Кюрето отстъпи и измяука:

— Признавам — сгреших, но уверявам ви, писмото беше съвсем поверително и няма нищо общо с убийството. Освен това не бива да осквернявате устата си с ругатни, комисарю!

Палму внезапно се успокои и злорадо се вторачи в него.

— Откъде знаете, че е убийство? — попита той сдържано.

За първи път Мустапя се обърка.

— Аз… ами… то е ясно… — заекна божият служител. — Нима ако не беше убийство, следствено-оперативната група щеше да е тук… И толкова шум за едно нищожно писмо!

— Изглежда, много добре боравите с полицейските термини — заплашително отбеляза шефът.

Проповедникът се замисли и каза с достойнство:

— Чета пресата и съм запознат със съвременните методи на нашите криминалисти. Не се съмнявам, че скоро ще хванете убиеца!

Комисарят мъжествено се обузда.

— Значи сутринта грабнахте плика и хладнокръвно унищожихте съдържанието му. И имате наглостта съвсем откровено да ни разказвате за това! Тепърва ще си платите!

— За делата си нося отговорност както пред бога, така и пред хората — увери го Мустапя, като енергично се кръстеше и подбели очи към тавана. — Малката си грешка съм готов да изкупя и пред мирски съд, но мисля, че просто преувеличавате значението на моето писмо. С преливащо от радост сърце исках още веднъж да благодаря на госпожа Скроф…

— Да благодарите ли? — изръмжа комисарят. — Чуйте, човече, отивате прекалено далеч!

Мустапя се престори на безкрайно изумен и току местеше поглед от мен върху Коки, сякаш ни призоваваше за свидетели на несправедливостта на Палму. После каза лицемерно:

— Естествено, че дойдох да изкажа признателността си на госпожата. Постъпи много достойно. Разбира се, дясната ръка не трябва да знае какво върши лявата, но нямам намерение да принизявам значението на красивия й подарък, щом в такава обстановка споделям с вас. Разчитам на дискретността ви, господин комисар.

— Говорете! — подкани го Палму, без нищо да обещава.

Признавам, че чаках с протегната шия какво ще ни поднесе. И не е трудно да си представите изумлението ми, когато той изключително спокойно каза:

— Точно снощи покойната ми даде двеста хиляди марки за купуването на парцел, определен за строеж на църква. Адвокатът Лане може да потвърди, че за това сме говорили и по-рано. Но имам власт да използувам парите и за друго, стига да е от полза за енорията, която след смъртта на госпожата встъпва в съвсем нов етап от развитието си. Зная, че тя простира благородното си милосърдие дори от онзи свят. Даже от гроба протяга щедра ръка…

— Ако имате предвид завещанието — прекъсна го, искрено наслаждавайки се, шефът — с огромна радост ще ви уверя, че вчера тя подписа ново, с което проваля опита ви да я измамите. А този факт напълно противоречи на казаното от вас преди малко.

Ръцете на кюрето се свиха в юмруци, той скочи прав и падналата маска оголи един изпуснал жертвата си хищник, който изкрещя:

— Вярно ли е, комисарю? Не, не може да е истина! Покойната мислеше другояче. Само се опитвате да ме хванете в капан, но не ще ви се удаде!

— Попитайте адвоката! — посъветва го кротко Палму и посочи телефона. — От съображения за сигурност новото завещание е депозирано в банката, където е защитено от посегателства.

Проповедникът повярва и се примири. Юмруците му се разтвориха и като дишаше тежко, се опита да си наложи отново предишната набожна физиономия.

— Опечален съм — призна той. — Не заради себе си, нито заради енорията, а защото в минута на заслепение скъпата покойница е постъпила противно на последната си воля. Иска ми се да вярвам, че ще бъде опростена, защото не е съзнавала какво върши.

— Е, земното богатство е само прах и кал — успокои го Палму. — Но за сметка на това има двама свидетели, които могат да разкажат, че снощи госпожа Скроф буквално ви изхвърлила през вратата и се заклела никога вече да не размени и дума с вас. С удоволствие ще чуем при какви обстоятелства тогава така приятелски ви връчи споменатите двеста хиляди?

Мустапя нито трепна, нито се обърна. А със страдалческа усмивка отговори:

— Признавам, че лъжовен предразсъдък е заслепил възрастната жена — само тъй мога да си обясня промяната на завещанието. Добре разбирам, че деликатното й сърце не е искало да ме обиди и затова е мълчала. Естествено, имала е намерение днес да поправи нещата, но подъл убиец се е възползувал… — Тук Мустапя млъкна, лицето му се проясни и той авторитетно продължи: — Помислете, комисарю — кой има полза от новото завещание? Нощес престъпникът е имал последен шанс, защото, уверявам ви, че госпожа Скроф още днес щеше да поправи грешката си. Около осемнадесет и тридесет снощи между нас избухна неприятен спор, за който очевидно сте чули. Към двадесет и един часа аз се върнах при нея и всички недоразумения се изясниха. Разговаряхме близо половин час и смея да твърдя, че старата дама се разкая. Падна на колене и ме помоли да я извиня за съмненията и неверието й.

— И като изкупление, на тръгване, пъхна в ръката ви купчина хилядарки, тъй ли? — Гласът на Палму бе ироничен, но почувствувах, че започва да се колебае. Независимо от всичко думите на проповедника звучаха разумно. Най-малкото беше талантлив артист.

— Както искате, господин комисар!

Мустапя усети, че победата клони към него.

— Бедната госпожа Скроф беше съвсем смазана от душевното вълнение. Към двадесет и три и тридесет й пожелах „лека нощ“ и без да предполагам нищо лошо, си тръгнах.

— Можете ли да го докажете? — На шефа взе да му омръзва тази все по-объркана игра.

— В апартамента бяхме сами, но когато излизах, при входната врата, срещнах жената, която живее под госпожата. Разменихме няколко думи: каза ми, че е била на кино, за което на шега я порицах и рекох, че съм имал по-добро мнение за нея. После радостен се върнах право вкъщи и с преливащо от признателност сърце написах краткото благодарствено писъмце, което смятат за тъй важно. Пуснах го още същата вечер.

— Но тогава сте видели и госпожица Скроф? — сърдито подхвърли шефът. — По това време е била вече у дома.

Кюрето не отговори веднага. Гледаше изпитателно ту комисаря, ту мен, но накрая заобиколи клопката:

— Ако е така, госпожица Скроф е стояла в стаята си. Не съм я виждал. При предишното си посещение разбрах, че са се скарали и от деликатност не попитах за нея.

Последва кратко мълчание, след което Палму обърна нова страница. Даже аз се стъписах.

— Играете ли тенис, проповеднико?

Забелязах, че Мустапя се смути и се замисли какво ли се крие зад въпроса му.

— Наистина не проумявам какво общо има личният ми живот с делото? — авторитетно заяви той. — Потвърждавам, че тренирам. Поддържането на телесното здраве не е неприлично за едно духовно лице, защото тялото е храм на душата.

Комисарят замислено потриваше брадичката си и каза, като че ли на себе си:

— Естествено, естествено… Виждате ли, току-що чух по телефона, че посещавате същата зала, в която тренира и господин Ланкела.

Изпратеният от Палму детектив се бе оказал достатъчно съобразителен и бе прегледал графика на тренировките, където името Мустапя му бе направило впечатление. Кюрето изпадна в недоумение.

— Действително съм срещал от време на време този младеж, но мимоходом — отвърна той. — Жалко, като се има предвид благородството и набожността на леля му. Но живеем в безкрайно лекомислено време. Защо питате?

— Просто ей тъй. А сега не бихте ли желали пак мимоходом да ни разкриете причината, поради която, госпожа Скроф ви изхвърли снощи? Така ще се изяснят и последните заблуждения.

Проповедникът се вцепени.

— Съжалявам, но отказвам да отговоря на въпроса ви, господин комисар! Той не засяга само мен, а честта и съдбата на друго лице. Мога само да спомена, че става дума за мое изповядващо се чадо.

— Мъж или жена? — рязко попита Палму.

— Полът няма никакво значение пред бога — набожно изрече Мустапя. — Но защо да не кажа, че става дума за момиче от добро, извънредно уважавано семейство. Горкото дете си е внушило такива заблуди… пубертет, пагубно влияние на средата, натрапчиви мисли — сам отгатвате края, комисарю. В настоящия момент то се радва на грижи и разбиране в една психиатрия, но ясно ви е, че име не бива да съобщавам.

— Грозна история — заключи шефът. — И не първата във вашата практика, господин Брумер!

Думите му накараха отчето да се стресне, но после бързо възвърна самообладанието си и каза укорително:

— Не съм и мислел да скривам печалното си минало от духовните братя и сестри. На лъжата краката са къси. Вие сте светски човек и не разбирате по какви неведоми пътища съдбата тласка людете, но се надявам един ден да го проумеете.

— Аз пък се надявам преди това да щракна белезниците на китките ви — открито си призна полицаят. — Предполагам, че сте в състояние да си спомните какво правихте снощи между двадесет и три и един часа?

Кюрето се замисли за миг и с достойнство произнесе:

— Бодърствувах и се молих.

— Пфу, да ви вземат мътните! — разсърди се шефът, но хвърли поглед към моя бележник и продължи по-спокойно: — Вероятно все пак някой е видял благочестивите ви занимания?

— Живея сам и непретенциозно — обясни отчето, без да трепне. — Пастирът трябва да дава пример на стадото си. Но с радост ви уведомявам, комисарю, че в споменатото време отсъствувах от къщи. Щастлив съм не за себе си — побърза да се изясни, щом забеляза пламналата в очите на комисаря искра — а за вас, защото щяхте да допуснете неприятна грешка. С чиста съвест съобщавам, че след като пуснах писмото, отидох при една болна жена, която живее в същата къща — бодърствувах и се молих край леглото й до два часа сутринта.

— Жена значи? — Погледът на Палму бе непроницаем.

— Духовна сестра. Болна и нещастна. В светеца всичко е свято, комисарю.

— Я стига! — изрева шефът, окончателно загубил търпение. — Сега ще я посетим, ще проверим алибито ви и се молете да не сте сбъркали някъде!

— Държите се не както трябва пред подчинените си — отбеляза проповедникът, докато ставаше, но изведнъж изохка, сякаш нещо го заболя, наведе се, разтри глезена си и продължи през зъби: — Може да съжалявате за това — имам двама свидетели!

— Аз също! — просъска Палму. — И двамата не подлежат на съмнение, а те с удоволствие ще се закълнат, че сте се нахвърлили върху мен и принуден да се отбранявам, съм ви цапардосал с юмрук право в мутрата! Толкова ми се иска да го направя!

Отчето се стъписа и пребледня, но запази дързостта си:

— Чувал съм и друг път за безчовечните методи на полицията. Лоялният към законите гражданин е съвсем беззащитен.

— Съблюдаващият законите гражданин е напълно защитен, но за паразити като вас имаме и други средства. Вие, момчета, нищо не чухте, нали?

Двамата поклатихме отрицателно глави. Наистина нищичко не бяхме разбрали, защото Коки зяпаше през прозореца, а аз дописвах записките си.

Палму кимна на Коки да излезе в коридора и полугласно даде нарежданията си. Проповедникът стоеше насред стаята като въплъщение на мъченичеството. Комисарят си сложи шапката и направи знак да тръгваме.

Залата за събрания и канцеларията на енорията Витлеем бяха разположени в сравнително нов блок около Пунавуори. Кварталът се ползуваше с лошо име. Стана ясно, че за пастира на стадото е отделен двустаен апартамент до канцеларията. Мустапя обаче се опита да ни качи с асансьора два етажа по-горе.

— Най-напред искам да се уверите в алибито ми — обясни той на комисаря. — Освен това без разрешение не можете да се ровите в жилището ми.

И без заповед за обиск ни отведе долу и отключи вратата.

Палму огледа повърхностно стаите и иронично каза:

— Излишно е да тършуваме — не смятам, че сте пълен идиот… Донесете само кецовете си и да тръгваме.

— Кецовете ли? — Кюрето изобрази безкрайно изумление, но без повече уговорки отиде и донесе чифт съвсем нови белоснежни обувки за тенис.

— Всичко е суета — изрече началникът и се наведе да вземе картонената кутия, в която очевидно бяха купени.

— Вероятно ще намерите и квитанцията?

— Действително ги имам съвсем отскоро — старите дадох на един дрипльо, който просеше милостиня.

Полицаят сложи кецовете в кутията и понечи да я запечата, но проповедникът го спря:

— Един момент: ще намеря свидетел, за да потвърди, че без мое съгласие вземате личните ми вещи.

Хитростта му не успя и Палму го хвана за ръката:

— Преди да се потвърди алибито ви, няма да мърдате оттук! Погледнете сам! Макар че може и да е напразно…

Той старателно наслага печати по кутията, записа с химикалка върху капака необходимите сведения и ми я подаде, за да се разпиша и аз. Мустапя категорично отказа да го направи.

— Печатите могат лесно да се фалшифицират — с мъченическа усмивка рече той.

— А сега алибито! — подкани го комисарят и спокойно сложи кутията под мишницата си.

Взехме асансьора и се качихме на четвъртия етаж.

Отчето натисна звънеца и ни отвори жена по пеньоар, върху чието изпито лице въпреки козметиката ясно личаха следите от снощното пиянство.

— Скъпа сестро Ана — сладникаво започна божият служител, — тези господа ще ти зададат няколко въпроса. Не се страхувай — няма да ти сторят нищо лошо, защото всичко е в божиите ръце…

Шефът хлопна вратата под носа му и го остави на стълбите. Изплашената домакиня ни въведе в разхвърляна стая — обстановката говореше, че до нашето позвъняване е била в леглото.

Веднага обърнах внимание на неестествено свитите и зеници и на слабото и, жълтеникаво лице, което някога е било красиво. Тя седна предпазливо и с недоверчив, страхлив вид зачака.

— Казаха ми, че сте болна — успокоително рече Палму.

— Настинах, имам температура, гърдите ми хъркат — отговори тя и се закашля раздиращо. Не беше трудно да се забележи, че лъже.

— Аз съм комисар от криминалната полиция. Налага се да ви помоля да разкажете какво правихте предишната нощ между двадесет и три и един часа. Разследвам убийство!

Жената пребледня и ръцете й се разтрепериха. С блуждаещ поглед монотонно захвана:

— Бях на легло през целия ден. Проповедникът Мустапя ми донесе храна. Живее в същия вход и винаги е добър към мене. Дойде около двадесет и два и тридесет, успокои ме и се помоли. Имах висока температура и ме беше страх да остана сама, затова той се задържа до два след полунощ. Беше ми поминало й реших, че ще мога да заспя. Отчето каза, че днешният ден за него ще е тежък и не е в състояние да остане повече.

Погледът на Палму шареше из помещението и се спря на подаващата се зад възглавницата бутилка.

— Аха, уиски и някои други радости за болната! Добре измислено! — Сетне строго попита: — Регистрирана ли сте в полицията?

Жената отхвърли с раздразнение обвинението. Ръцете й трепереха и явно се боеше.

— Осъждана ли сте? Или свидетелството ви за съдимост е чисто? Неприятно — говореше сякаш на себе си Палму. — Е, какво да се прави, така е. Сигурна ли сте за часа? Можете ли да го потвърдите с клетва?

Разпитваната енергично кимна — беше й трудно да говори.

— Покажете си часовника! — внезапно заповяда шефът.

Тя се обърна и безпомощно се огледа, после въпросително повтори:

— Часовника ли? Пружината му се скъса и го дадох на поправка.

„Всеки убиец допуска грешки“ — беше казал сутринта комисарят. Проповедникът не бе взел под внимание тази малка подробност и сега нищо не можеше да поправи.

— Как тогава определихте с такава точност времето? — подигравателно попита полицаят.

— Когато проповедникът Мустапя дойде, се оплака, че не е могъл да ме посети по-рано — простичко призна жената. — А когато си тръгваше, ми показа собствения си часовник — наистина бе толкова.

Палму се разсмя и в гласа му имаше нещо неприятно. Доволен заключи:

— Благодарете се на късмета си. Ако часовникът ви беше у вас, вероятно в яда си щях да насъскам нравствената полиция по следите ви. Но сега нямам желание. Значи така — показа ви колко е часът?

— Има хубав часовник! — обади се тя.

— Не се съмнявам — увери я все още усмихнат комисарят. — Благодаря ви. Естествено, никой друг не знае, че е бил при вас… хм… да се моли?

Тя поклати отрицателно глава. Изглеждаше загрижена и явно се чудеше дали не е допуснала някаква грешка. Потисната гледаше след нас като окаяно видение в износения си пеньоар.

Мустапя ни чакаше на стълбите е нетърпелива физиономия.

— Надявам се, че сте доволен, комисарю? — попита той с престорена увереност.

— Доволен не е точната дума — отвърна Палму. — Аз съм радостен, извънредно радостен! И съм готов да тръгвам.

Кюрето дойде с нас в асансьора. Очевидната веселост на полицая го накара да заподозре, че нещо не е както трябва и той ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

— Приятни забавления, господин Брумер! — невинно изръмжа шефът. — Ама и вас си ви бива. Изповядващо се чадо, пък и уиски в добавка… Мислех, че сте трезвеник.

— Зная, че нещастницата е алкохоличка — потвърди проповедникът. — Безброй пъти съм я молил и заклевал да се откаже от този порок и все още не съм загубил надежда. Сбогом, комисарю!

Обърна се и се насочи към своята врата. Сякаш между другото шефът небрежно подхвърли:

— Само един въпрос, преди да се разделим: какво ви е на крака?

Още в жилището на покойната забелязах, че проповедникът леко накуцва. С пламтящо от злоба лице той се наведе да разтрие глезена си и каза:

— Това дяволско изчадие, помиярът, кучето на госпожа Скроф, ме ухапа вчера!

Извади ключа и понечи да влезе.

— Предупреждавам ви да не напускате града без разрешението на полицията — авторитетно заяви Палму, от чието лице внезапно бе изчезнала усмивката.