Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (6)

VI

Художникът търси утеха в глътка алкохол, а Ланкела се забърква в досадна история с националния поет. Две пияни шимпанзета и изчезналите кецове. Кучето ухапало ли е убиеца?

За минута в слънчевото ателие се възцари пълна с напрежение, угнетяваща тишина. После дишането на Палму се изравни, самообладанието му надделя и той печално се обърна към мен:

— Нали ти казах, че в тази стая можеш да полудееш… Цветя, цилиндри… Наистина, каква ли каша са забъркали двамата юнаци?

— Старото ченге не се чувствува добре — съчувствено рече Курна — цепи го главата, младото впрочем е глупаво. Заради Рунеберг^[1] ли сте дошли?

— Всичко е заради пурата, която е оттатък. Стоеше спокойно до мен, когато старата Мегера ме събуди. Ама и ти май донесе със себе си легенчето за бръснене! — Ланкела с прояснено лице погледна приятеля си.

— Аз пък мислех, че говорят за Рунеберг! — съжали живописецът. — Извинявай, че ти създадох неприятности! Не се съмнявам, че ще се докопат и до него.

— Но нали не съм мачкал цветята! — упорито повтори летецът. Изведнъж дружно се разсмяха.

Търпението на комисаря се изчерпа и гласът му прозвуча зловещо:

— Господин Ланкела, може би ще ви е интересна да чуете, че леля ви, госпожа Алма Скроф, нощес е починала. Не е време за веселие. Ето защо, докато не е станало късно, е по-добре да обясните къде бяхте снощи, какво правихте и кога се прибрахте вкъщи!

Племенникът бавно вдигна към лицето превързаната си ръка, сякаш искаше да спре надигащия се вик. Според мен жестът му бе малко театрален. Курна мълчаливо се измъкна от ателието. Чак след минута летецът произнесе развълнувано:

— Но вчера се чувствуваше съвсем добре! Тя… да… тя… — изглежда едва сега проумя всичко. Седна тежко и пребледня като мъртвец.

Художникът се върна, облечен в черна пижама и сресан. Носеше поднос с бутилка уиски и четири чаши, които остави на масичката за пушене до Палму.

— Вестта заслужава да се полее — отбеляза тон спокойно. Мисля, че и циничността му бе ако не изцяло, поне отчасти престорена. — Кой я е удушил? — попита той с делово любопитство. Палму се хвана веднага:

— Защо смятате, че е удушена? — Интересът му бе искрен.

— А, не зная! — Курна тръсна глава и веждите му лукаво литнаха нагоре. — Чух да се говори за госпожа Скроф и първата ми мисъл бе тази. Не мога да кажа, че осъждам човека, който я е пречукал. Не желая да се преструвам, че ми е мъчно за нея.

Комисарят не бе свикнал с подобно безочие. Държеше на приличието и не одобри казаното, но ми се стори, че вътрешно го посрещна не без симпатия.

— Значи вие също я познавате?

— Виждали сме се няколко пъти. Вчера за пореден път се опитах да й налея малко ум в главата.

Ние трепнахме и почти едновременно възкликнахме:

— Вчера сте се срещали!

— Когато госпожица Скроф дойде към пет часа… — започна невинно той, но комисарят го прекъсна:

— По-добре да сме наясно — това не е официален разпит и ако не желаете, не сте длъжен да отговаряте. Но ще ни помогнете много, ако разкажете съвсем откровено как прекарахте последното денонощие. Предлагам господин Ланкела да започне, тъй като, доколкото ми е известно, още сутринта се е видял с покойната.

— Пийни една глътка, Кале! — посъветва го ободрително Курна. — Тежко ти е, но се опитай да се мобилизираш.

Племенникът отказа, принципите на Палму не му позволяваха да употребява алкохол преди дванадесет часа, а аз… ами пийнах едно уиски заедно с художника, който успя доверително да ми прошепне, че го мъчи стогодишен махмурлук. После се изправи и с интерес се заслуша в разказа на приятеля си.

— Леля ми се обади по телефона някъде към десет и ме покани. Кирсти беше излязла и щяхме да бъдем сами. Обяви решението си да се оженя за госпожицата колкото е възможно по-скоро. Веднага след годежа трябваше да получа значителна част от наследството. Естествено, твърдо отказах. Нямам нищо против малката, но тя не ме понася и… както и да е… Ще бъда откровен — аз съм извънредно затруднен — имам цяло тесте неизплатени полици и тя ме заплаши, че ще помогне на кредиторите да ме притиснат. Бе много ядосана и накрая…

— Горкият Кале е слаб по природа. Ами да, ако на мене ми размахат под носа двеста бона… — изрече със съжаление Курна.

Комисарят го погледна строго и той виновно млъкна.

— Вярно е — потвърди Ланкела — тя наистина ми обеща двеста хиляди марки, за да се оправя. Извади голяма пачка банкноти, буквално ми ги тикна в лицето, както каза Курт, и обеща да ги даде още днес, ако… ако с тях уредя работите си.

— Искате да кажете, че госпожа Скроф е имала налични двеста хиляди в чекмеджето на масата? — попита недоверчиво Палму.

— Че какво чудно има? Често държеше при себе си големи суми. Затова и външната врата е така укрепена. Обичаше да гледа пари и когато даваше на някого, искаше да чувствува, че дава именно пари. Естествено, с чекове би било по-удобно, но… Каза, че ги била определила за Витлеемската енория. И по-рано ми беше говорила за строителството на църква, а сега на поповете им трябвали, защото били харесали някакво изгодно място. Явно впоследствие е променила решението си, тъй като разбрах, че доколкото зависело от нея, те черква нямало да видят.

— И обещахте да се ожените за госпожицата? — върна го на темата комисарят.

— Струва ми се, че леля наистина остана с такова впечатление — смути се младежът. — В действителност само се съгласих да променя начина си на живот. Повярвайте ми — той погледна открито Палму в очите — нямах намерение да сключвам брак с това момиче, дори ако то беше склонно. Но толкова съм зле финансово, че нещо трябваше да направя. Имах една… може би безумна, глупава мечта, но се разлетя на парчета. Сигурно така е по-добре…

— Разкажете! — придирчиво го подкани комисарят Палму.

Ланкела извърна поглед, поруменя и каза с неясен, глух глас:

— Не бих искал да говоря за безразсъдното си и доста глупаво желание, комисарю!

— Ах, жените, ах, жените от вариетето… — затананика тихичко Курна, но летецът почервеня като рак, обърна се и му заповяда да млъкне. Комисарят се усмихна. — Избива ме на песен, когато пия преди пладне — извини се художникът.

— В дванадесет без нещо в отвратително настроение излязох от апартамента на леля. Изкарах колата от гаража, вие сте я забелязали отпред, и заминах за Хаме-Ланкела. Шофирах доста бързо и успях да обядвам с управителя. Към един часа се върнах в Хелзинки и отидох при Курт.

— Работех в ателието — важно допълни приятелят му.

— Решихме да направим прощален пир — продължи летецът. — Поръчахме отделна зала в хотел „Хелзинки“ и се обадихме на компанията. Там има едно малко странично помещение, може би го знаете, в което може да се танцува. Разрешиха ни да стоим до три след полунощ.

— Аз също искам да кажа нещо — намеси се престорено скромно Курна. — Неудържимо ми се говори винаги, щом изпия две чаши уиски преди дванадесет. А края на историята знам не по-зле от Кале. Между другото по време на гуляя се наложи да се поосвежа, тъй като стомахът ми е слабичък, но за сметка на това си спомням по-ясно цялата случка около Рунеберг.

— Обяснете първо за посещението си при госпожа Скроф! — рязко го прекъсна Палму.

— Ах, да! За малко да забравя — сети се художникът. — Усърдно рисувах след обяд, без да вдигна глава, както се казва. Изписвах портрета на банковия директор Колберг — той посочи недовършената картина върху статива. — Нямам поръчка за нея, но се ентусиазирах, защото неотдавна той отказа да приеме една полица и исках да разкрия пред света безсрамието на днешния банкер, което блестящо съм въплътил в конската глава…

— По същество! — с досада го призова комисарят.

— Към седемнадесет и тридесет упоритият звънец като студен душ прекъсна моето вдъхновение. Забелязах, че вярната Мегера…

— Кой?

— Персонаж от древногръцки мит, вещица, пише се с шест букви и започва с „м“. Нашият ангел хранител се казва Мина, но според мен звучи доста прозаично и решихме да я кръстим Мегера. Беше много поласкана и се надявам, че няма да потърси в енциклопедията значението на името си.

— Чуйте сега, млади момко — изрече страдалчески Палму — постарайте се да не се отклонявате! Какво отношение има към нашата работа прякора на слугинята ви, дявол да го вземе!

— Но, комисарю, вие попитахте! — защити се с невинно изражение художникът и си наля трета чаша. — Та Мегерата беше отишла до млекарницата и помислих, че е забравила ключа, тъй че слязох и лично отворих на госпожица Скроф. Ако знаех, че е тя, нямаше да го направя — той закачливо погледна комисаря, който ядосано стискаше зъби, но не пожела да зададе нов въпрос.

— Аз съм съвестен младеж и не желая да излагам на опасност репутацията на порядъчната госпожица Скроф, като я приема в този късен час в ателието си. Но тя беше страшно ядосана и от вратата попита за Кале. За щастие го нямаше, защото девойката беше настроена кръвожадно.

Погледът на комисаря се спря предупредително върху Курна и той продължи със значително по-сериозен тон:

— Горкото момиче наистина бе бясно. Успях само да изкопча, че приятелят ми обещал да се ожени за нея, а тя не искала. Мразела го, мразела мащехата си, ненавиждала ги и двамата, че и мен дори, изобщо всички мъже я отвращавали. Била много нещастна и човек лесно можеше да я разбере. Опитах се да й обясня, че, доколкото познавам въпросния младеж, той за нищо на света няма да се съгласи да сключи брак с нея, но госпожица Скроф бе склонна да мисли за него най-лошото. Когато се поуспокои, разказа, че е напуснала дома си завинаги и има намерение сама да си търси препитание. Някаква нейна бивша съученичка била медицинска сестра и в началото щяла да живее при нея. Подкрепих благородното й намерение и се нагърбих да й потърся работа. Обещах й, че ако не намери нещо друго, ще я взема за модел. Освен това й дадох малко пари назаем. Постъпката ми може да изглежда невероятна, но беше точно така. Имам състрадателно сърце. Но най-голямо удоволствие изпитах от мисълта, че слагам кръст на егоистичните и властолюбиви стремежи на госпожа Скроф.

Курна трепна и пребледня. Неволно и той, както и ние, си помисли, че кръстът неочаквано скоро се издигна над проектите на вдовицата.

— Защо отидохте в дома й?

— Момичето си тръгна, а с него отлетя и вдъхновението ми — оплака се с престорено огорчение младежът. — Освен това старата Мегера направи живота ми непоносим с непрекъснатото си мърморене, че Кале останал без обяд и изчезнал кой знае къде. Потърпях малко, после намъкнах палтото си и й казах, че отивам да го търся по болниците и в моргата. Тези светли мисли ме наведоха на решението да посетя леля му и да я склоня да бъде благоразумна. Старомодно и безнравствено е да жениш млади хора против волята им. Имах намерение да убия с един куршум два заека и да се осведомя не желае ли да подпомогне финландското изкуство, като изплати същата малка полица, към която банковият директор Колберг се отнесе така равнодушно. За залог щях да й предложа творбата си „Шепот“.

— Какво? — недоверчиво попита комисарят.

Художникът невинно посочи облегнатата на стената картина, на която голата жена лежеше върху скара с роял в ръка.

— Това е „Шепот“ — потвърди създателят и с явна гордост в гласа. — Струва ми се, че отговаря напълно на вкуса на госпожата. Нещо почти религиозно, навяващо размисъл и тъй нататък.

— Въобразявахте си, че старицата… — заекна Палму, но се въздържа от повече коментари.

— Не, разбира се — съгласи се събеседникът му — аз имам вярна представа за художествените й предпочитания, но за залог става. Пристигнах към деветнадесет и попаднах в средата на хубава колизия.

— Ко… кол? — повтори въпросително Палму.

— Чужда дума, означава сблъсък, караница, препирня — посвети го с готовност момъкът. — Извинете, комисарю, класическото ми образование…

— Образованието ви, младежо… — започна той, но млъкна, щом хвърли поглед към бележника, в който стенографирах. Курна продължи бързо и сериозно:

— Госпожа Скроф ми отговори лично, като с едната ръка успокояваше задушаващия се от лай Баронет, а с другата напътствуваше портиершата, която тропаше със съдовете в кухнята. Разговаряше едновременно с мен и с любимеца си Мустапя. Кюрето седеше смирено, докато тя го обсипваше с укори и порицания.

— Един момент — прекъсна го Палму — това е важно. Първо, името на кучето ли е Баронет?

— Всъщност е Барон — поправи се меко художникът. — Използувах деминутива като ласкателно име. Извънредно очарователно и приятно животинче — непрекъснато се опитваше да ме захапе за глезена.

Комисарят безнадеждно вдигна рамене и със свръхчовешки усилия си наложи да продължи спокойно:

— И тъй: жената на портиера работеше в кухнята, вие и проповедникът седяхте в стаята на вдовицата. Междинната врата беше ли отворена?

— Ту беше, ту — не. Накратко — всеки път, когато домакинята искаше да напомни на онази оттатък колко е кьопава, я отваряше и отиваше, в кухнята. Тогава се опитвах, доколкото можех, да ободря господин Мустапя с непретенциозни разсъждения за тленността и безсмислието на славата и всичко земно.

— След като си тръгнахте, проповедникът остана ли?

— Съвсем не. Явно вече привършваха разговора си. „Вие унищожавате делото на моя живот“ — каза попът, на което бабата само изсумтя. Господ ще ви накаже за подобна жестокост и безсърдечие, госпожо Скроф — убеждаваше я той. Тези две къси реплики сякаш заседнаха в съзнанието ми. Честно казано, радвах се на присъствието на господина не повече от две минути, тъй като вдовицата буквално го изхвърли навън и му забрани да пристъпва прага й. Не мога да се закълна, но ми се стори, че кюрето я прокле най-малко два пъти. — Курна млъкна, погледна Палму и благочестиво допълни: — Според мен подобно поведение е недостойно за един проповедник.

— А вашият разговор със старата дама? — комисарят погледна часовника си, чиито стрелки наближаваха дванадесет.

— Започнах с полицата. Вижте, аз съм от рода Курстрьом от Ювяскюля, тъй че Алма Скроф беше любезна с мен.

— Сега си обяснявам много неща — мрачно произнесе детективът и огледа ателието.

— Нашият род носи дворянско звание от 1600 година. По време на Тридесетгодишната война някакъв мой прадядо дал коня си на крал Густав Адолф^[2] и той избягал от полесражението, а роднината ми бил посечен.

— Историята без съмнение е интересна, но… — прекъсна го нетърпеливо Палму. Видях, че неволно интересът му се е събудил.

— Разбирате, нали — продължи Курна, без да обръща внимание на думите му — че тристагодишен род е дал живот на деградирала отрепка като мен. След двете ни по-раншни срещи тя не можеше да ме понася, но кръвта на Лангел в нея й диктуваше да се държи внимателно с барон Курстрьом-Курна. Лангелови са получили герба си едва в края на миналия век, когато прадядото на Кале бил губернатор в една област, разчиствал пънове и…

— Даде ли ви пари госпожа Скроф? — остро го прекъсна комисарят.

— Не, но не съм и очаквал. Започна да се оплаква от трудните времена. Горката старица, не можеше да влага капиталите си в несигурните произведения на изкуството, колкото и да желаеше. Досетих се, че се страхува да не се озове в края на живота си в старчески дом. Вътрешно я съжалих много, защото подобна перспектива е ужасна за възрастна жена, чиито данъци върху приходите миналата година възлязоха на един милион. Тактичен съм, не пожелах да й го припомням и прехвърлих разговора върху Кале и Кирсти — госпожица Скроф, искам да кажа. На бабата й замириса на барут и стана сдържана. Успях да науча само, че е направила завещание в тяхна полза и бракът е неизбежен. После ме попита познавам ли Ири Салмиа.

— Курт! — предупреди го Ланкела, чиито вени на слепоочието се бяха издули.

— Това не може да се скрие — каза равнодушно художникът. — Не бъди глупав, Кале! Честно да си призная, попита ме направо мисля ли, че артистката ще се задоволи с двеста хиляди. Била обещала на племенника си да уреди тази история и парите пазела в чекмеджето на масата. Не разбирам защо старата кранта имаше толкова лошо мнение за нас, младите — като че ли с няколко жалки хилядарки може да ни купи… Действително познавам танцьорката и с чиста съвест й отговорих, че сумата е предостатъчна — в края на краищата трябваше да осигуря малко джобни пари на Кале преди Менделсоновия марш.

— Какво искате да кажете? — строго попита комисарят.

Ланкела се приближи, позеленял от яд, и горчиво произнесе:

— Само това, че Ири Салмиа не се продава за пари…

— Двеста хиляди не са никак малко — промърмори сякаш на себе си Палму. — За един зле платен полицай например, но както и да е. Доброто ви намерение, господин Курна, остана следователно неосъществено?

— Сержанте, извинете, комисарю, успяхте с едно изречение да формулирате всичко, което толкова време предъвквам! — възхити се художникът. — Точно така, благородният ми замисъл остана неосъществен. Баронет непрекъснато ръмжеше като бесен, а домакинята наглеждаше портиершата в кухненската й работа и аз се почувствувах излишен. Като възпитан човек си взех довиждане и се върнах у дома. Но ако трябва да бъда откровен, пътьом се отбих в бар „Кямпи“ и цапнах едно малко. От госпожата до нас пътят е дълъг и като камила в пустиня, която надушва оазис, аз се спрях на ъгъла на улица „Еротая“, повдигнах вежди и си казах…

— Шшшт! — предупреди го летецът, който бе следил израза на лицето на комисаря, и приятелят му обидено млъкна. След малко високомерно продължи:

— Кале се прибра към двайсет и един. Побъбрихме и стигнахме до извода, че навлиза в нов етап от живота си и е необходим един гуляй за изпроводяк. В уютното клубче на хотел „Хелзинки“ времето течеше както обикновено. Тогава се съгласихме, че сме пропилели златните години на младостта си като последни глупаци и отявлени пияници.

— Следователно от двайсет и един до три след полунощ сте били заедно? Можете ли да го докажете?

— Имаме горе-долу — казвам за сигурност горе-долу — двадесетина свидетели. Предполагам, че за мен е без значение, но на горкия Кале може би ще му потрябват, щом като госпожа Скроф нощес е починала от такава ужасна смърт. Ако не бях уверен… — И той хвърли престорено укорителен поглед към приятеля си.

— Господин Ланкела, продължавате ли да настоявате, че между двайсет и един и три през нощта не сте напускали хотела? — попита придирчиво Палму.

— Не съм — потвърди, както ми се стори, с известно колебание летецът. Двамата приятели странно се спогледаха. — Или по-точно, Курт и аз си тръгнахме в три без пет, малко преди гостите ни.

— Как ще го обясните? — полюбопитствува комисарят.

— Ами компанията ни омръзна и ако бяхме излезли всички заедно, останалите щяха да се домъкнат в ателието, за да продължим. И Мегерата щеше да се сърди. Затова се измъкнахме преди тях и се качихме в колата на Кале. Все пак беше пил и решихме да се освежим малко по „Еспланади“. С общи усилия паркирахме на ъгъла на улица „Клуви“, после седнахме на една пейка в градинката. Вече съмваше и сериозността на битието ни разтърси…

— Честно казано, и двамата бяхме леко пияни — съобщи гузно Ланкела.

— Леко ли! — повтори художникът и укорително го погледна. — Бяхме се налели до козирките! Напихме се като прасета! И аз, въпреки болния си стомах. Естествено, заговорихме за жени, за това, че са най-коварните същества на земята и тъй нататък, вие знаете, комисарю. В резултат Кале реши днес да замине за имението и да стане образцов фермер; от приходите да изплати всичко, което е заложил. Да селекционира добитък, да продава дървен материал и изобщо каквото се прави на село. Мен пък назначи за свой управител…

Комисарят се засмя и баронът го изгледа дълбоко обиден.

— Не виждам нищо смешно. Колкото и невероятно да ви звучи, факт е, че по време на следването си се записах и в селскостопанската академия, специалност „Лесовъдство“. Тогава стана като на шега, но в момента е добре дошло. Съвсем сериозно решихме да заминем, и то веднага. После се разхождахме — за съжаление малко, тъй като се подкрепяхме един друг и клатушкайки се, теглехме в различни посоки. Така стигнахме до паметника на Рунеберг, около който, благородното гражданство бе насадило пролетни цветя. В светлото утро те красиво цъфтяха, една малка птичка пееше на дървото и ние двамата се опечалихме. Чувствувахме се отвратени от себе си.

— Нищо чудно! — хапливо изрече Палму.

— „Не осъждай, ако не желаеш теб да съдят!“ — подигравателно отвърна Курна. — Така учи проповедникът Мустапя. Който вади нож, от нож умира — нали тъй беше? Както и да е, но изпитахме непреодолимо желание поне с нещо мъничко да помогнем на съгражданите си и да доукрасим паметника на националния поет. И ето че от бар „Кямпи“ излезе един позакъснял, празнично облечен джентълмен. Аз необмислено подхвърлих на Кале: „Ако сега имахме шапка, хубава шапка…“ Той е много съобразителен, нищо, че не му личи. Затичахме се към ранния минувач. „Позволявате ли?“ — попитах аз, свалих цилиндъра от главата му и го подадох на Ланкела, който му благодари, като се поклони, а сетне се покатери върху паметника. Е, имаше и трудности, но те са за това, да бъдат преодолявани…

— Не съм газил цветята — изчерви се приятелят му. Личеше, че съвестта го мъчи.

— Не, Кале не ги тъпка! — сериозно каза Курна. — След секунди Рунеберг бе с цилиндър. Ланкела скочи долу и започна да се любува на творението си. Двамата изпитахме дълбока, тиха радост от сполучливата идея да разкрасим града. Но въпросният господин се развълнува и удари другаря ми с бастуна, което най-добре показа, че не е бил истински джентълмен. Осмели се да иска от Кале да му върне шапката. „Моя е“ — твърдеше той упорито. За да съкратя разказа, ще спомена, че накрая прескочи оградката, като изпотъпка цветята и започна да се катери по паметника, но падна и смачка най-малко десетина чудесни лалета. В този миг видяхме, че към нас бързо се приближава полицай. Кале малко се уплаши, но аз си спомних от какъв род произлизам и стоически зачаках. Съвестта ми беше чиста, тъй като намеренията ни бяха добри. Спокойно наблюдавахме отстрани развитието на инцидента.

Докато той говореше, Палму не откъсваше изучаващия си поглед от Ланкела. Аз също забелязах, че летецът е неспокоен — рошеше с пръсти косата си и пристъпваше от крак на крак. Вълнуваше се достатъчно, за да не може да остане седнал.

— „Чия е шапката?“ — кресна полицаят веднага, щом пристигна — продължи художникът. „Моя е“ — отговори му ядосано споменатият джентълмен, като се мъчеше да се изправи и мачкаше лалетата, сякаш бе ненормален. Тогава онзи го сграбчи за реверите, вдигна го и го остави на пясъчната алея. Поразтърси го и чух да споменава за някакво свинство в центъра на града. В яда си притежателят на цилиндъра направи грешка, като се опита да удари пазителя на реда. Стори го много несръчно. На ченге никога не се отговаря — на това ме научи горчивият младежки опит. И тъй полицаят ни изкомандува да вървим да спим. Докато се качвахме в колата на Кале, джентълменът врещеше като яре. Доколкото разбрах, колегата ви не схвана как стоят нещата — помисли, че онзи е поставил цилиндъра върху Рунеберг и на слизане е заровил нос насред лехата.

— Оттам право вкъщи ли се върнахте? — попита го комисарят.

— Отгатнахте — увери го Курна. — Не си спомням колко беше часът, но слънцето вече грееше и малките птички весело пееха в парка. Разходката и чистият въздух ни подействуваха добре и се прибрахме у дома. — Млъкна, погледна малко колебливо приятеля си и продължи: — Честно казано, първо проверихме достатъчно ли сме трезви. Кале качи колата на тротоара, аз се покатерих на покрива й и сграбчих пурата, която висеше като табелка над един магазин за тютюневи изделия. Беше ламаринена и много се ядосах на това мошеничество. После седнах зад волана, Кале се качи на покрива и докосна месинговото легенче, което се люлееше над вратата на бръснарницата. Тъй като никой не падна, решихме, че сме изтрезнели напълно, и доволни се прибрахме. Мегера страшно се ядосва, ако се върнем през нощта прекалено пийнали.

Последва минута тишина. Явно мълчанието на Палму действуваше потискащо на двамата герои.

— Това е всичко — плахо каза художникът. Комисарят стана, направи няколко крачки с ръце на гърба, помисли и горчиво произнесе:

— Ето една от най-нелепите истории, които съм чувал. Но може би точно поради това звучи правдоподобно. Вие, господин Курна, твърдите, че цялата вечер сте били заедно с Ланкела?

— Комисарят вярно е схванал смисъла на разказа ми — с уважение отговори Курна.

— Ще ми разрешите ли да използувам телефона? — спокойно попита Палму. Летецът веднага тръгна да му го покаже и аз останах насаме с художника, който изглеждаше малко уморен и не пожела да разговаряме.

— Стогодишен махмурлук! — промърмори той под нос и с отвращение отпи от уискито. Използувах мълчанието и набързо прегледах стенографските си записки. Ланкела се върна, запали цигара, но явно не му бе вкусна и нервно я загаси в пепелника. Някъде отдалеч, през две стени до нас като неясно мърморене долиташе гласът на комисаря.

След петнадесет минути той влезе в стаята и интуитивно разбрах, че времето на безобидното дърдорене е отминало. Мисля, че и другите двама го усетиха, защото размениха странни, пълни с взаимно разбирателство погледи.

— Полицаят изцяло потвърди невероятната ви история, добри ми господа. Ще си понесете последствията и искрено се надявам, че няма да се отървете само с мъмрене. Но да бъдем делови: господин Ланкела, нощес леля ви е починала от отравяне с газ. Първоначално изглеждаше, че е нещастен случай, ала неоспоримите факти говорят, че се касае за хладнокръвно извършено убийство. Току-що разбрах, че споменатите от вас двеста хиляди марки са изчезнали от чекмеджето на масичката. Играете ли тенис?

Въпросът бе изстрелян така внезапно, че дъхът ми спря. Младежът също трепна, и без да разбира смисъла на запитването, отговори:

— Три пъти седмично.

— А вие, господин Курна?

Художникът мълчаливо направи отрицателен жест с глава. В потъмнелите му очи се четеше неясна болка; престорената му безгрижност бе изчезнала безследно.

— Принуден съм да поискам да ми покажете обувките, с които тренирате! — Палму се обърна добродушно към Ланкела.

Времето на шегите отмина безвъзвратно. Летецът мълчаливо излезе, а ние зачакахме с интерес. Върна се след две минути с празни ръце.

— Трябва да съм ги оставил заедно със сака в съблекалнята. Обикновено кецовете, гащетата и фланелката нося в малка пътна чанта, която очевидно съм забравил.

— Тъй. Номерът на шкафчето? — Въпросите на комисаря чаткаха като куршуми.

— Не го помня, но там ме знаят и като кажете, името ми…

Палму отиде отново при телефона. След малко дойде, застана пред летеца и го загледа право в очите.

— Още една подробност: къде наранихте дланта си снощи?

Реакцията на Ланкела бе странна — отстъпи крачка назад и се опита да скрие ръката си в джоба на халата. После се отпусна във фотьойла, вдигна чашата с уиски към треперещите си устни и спря блуждаещия си поглед в комисаря.

— Това никога няма да узнаете… — отсече той с горчиво презрение.