Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (5)

V

Мнението на адвоката за младите танцьорки. Завещанието е отворено. Един мъж търси пистолет. Аз издигам версия за самоубийство, а комисарят се запознава със сюрреализма. Курт Курна разказва за копринената чаша, а Ланкела отрича, че е тъпкал цветята.

Едва сега осъзнах, че отсъствието на непознатата госпожица Скроф през цялото време тайно ме е притеснявало. Въображението ми рисуваше ново убийство. Подскочих, когато чух адвокатът да казва:

— Ако един от наследниците почине преди влизането на завещанието в сила, другият получава всичко. Сметнах за необходимо да добавя тази точка, защото отгатнах, че напълно съвпада с целта на госпожа Скроф. Тя я одобри, без дума да изрече.

Палму се усмихна според мен ненужно високомерно и попита:

— Значи завещанието бе подписано вчера?

— Разбира се — възбудено отговори Лане. — Към тринадесет часа завършихме обсъждането на проекта и после дълго беседвахме. Клиентката ми сподели, че още сутринта съобщила на племенника си за планирания брак и получила съгласието му. Тогава му обещала на следващия ден, т.е. днес, да му предостави парите, които му били необходими да оправи всичките си… м-да-а… дългове…

— Доколкото ми е известно, с танцьорката Ири Салмиа, нали? — отбеляза хладно детективът.

Адвокатът трепна, поруменя и го загледа колебливо.

— Откъде знаете? — започна той нервно, но се успокои и само повдигна рамо. — Целият град говори за това, вярно е… — въздъхна той. — Лично аз никога не съм виждал въпросната жена и не я познавам, но съм осведомен, че подобни… м-да-а… ресторантски балерини само търсят как да завържат връзка с някой наивен младеж, за да го използуват. Няма да крия, че говорихме и за Ири Салмиа. Госпожа Скроф знаеше за техните отношения и се безпокоеше, но Ланкела успял да се измъкне без много обяснения. Това приятелство трябваше да бъде прекъснато завинаги и според клиентката ми младежът обещал да скъса с нея. От гледна точка на… бизнеса… аз също прецених замисления брак като разумен.

— Имам чувството, че сте изчели купища американски криминални романи — остро натърти Палму.

Адвокатът прибра глава между раменете и видимо охладня.

— Да, всеки постъпва съобразно с разбиранията си. Според мен… — започна той, но комисарят го прекъсна:

— Вече ни е известно, че имате лошо мнение за танцьорките. Да се върнем към завещанието!

— Смятах да го препиша и да го предложа на госпожата за подпис, но междувременно се отвлякох с други задачи. Нямам секретарка, пък и предпочитам лично да съставям доверителните документи и стана така, че едва към седемнадесет приготвих книжата. Когато се качвах по стълбите, срещнах госпожица Скроф, която слизаше с нищо невиждащи, разплакани очи. Опитах се да я спра, за да я попитам накъде бърза, но тя яростно ме блъсна настрана и почти извика: „Махнете се! Няма да се върна повече тук — никога! Мразя ви всичките!“, и отмина, като хълцаше. Понечих да я догоня, но тя бързо се отдалечи, пък си помислих, че е по-добре да я оставя да даде воля на чувствата си. Младите момичета…

— Браво! Психологическите нюанси трябва да се вземат под внимание, а не всеки има очи за тях — невинно го подкрепи шефът.

Адвокатът го погледна колебливо, но не прочете нищо на лицето му и напрегнато продължи:

— И тъй, качих се на последния етаж и натиснах звънеца. Госпожа Скроф отвори и забелязах, че е ядосана и развълнувана. На масата в кухнята бе сервирано. Да, госпожата бе твърде непретенциозна. Явно дъщеря й бе избягала по средата на вечерята — чинията й бе наполовина пълна. Почаках домакинята да се нахрани. Бе толкова сърдита, че ръцете й трепереха.

— В стаята ли я изчакахте? — внезапно попита Палму.

— Да, разбира се! — Адвокатът го погледна учудено. — Госпожата дойде при мен със стиснати зъби, като се опитваше да овладее гнева си. Прочете грижливо завещанието. През цялото време си мърмореше нещо под нос за неблагодарните момичета. Имах чувството, че ще пожелае да състави ново завещание, но здравият разум надделя. Направи опит да се усмихне и обясни, че вероятно твърде внезапно е съобщила на девойката намерението си да я омъжи за Ланкела. Госпожицата пребледняла като платно и госпожа Скроф дори малко се изплашила. След това мълчаливо се втурнала в коридора, грабнала палтото си, тръшнала вратата и изскочила навън. „Гладна мечка хоро не играе“ — успокояваше се вдовицата. Желаеше само доброто на доведената си дъщеря и изобщо не бе в състояние да проумее как някой може да не се възхищава от Ланкела. Ако не беше толкова възрастна, хората можеха да си помислят… м-м… слабостта й към него бе тъй очевидна… Мислеше, че за момичето предложението е било съвсем неочаквано и че ще се върне след два часа. Аз не бях толкова сигурен, защото, откъдето и да го погледнеш, момчето е един голям нехранимайко. Естествено, не можех да го кажа на леля му. Тя прочете внимателно завещанието, одобри го и аз отидох да търся свидетели за подписването. Тъкмо слизах надолу, и срещнах госпожица Халама, която живее под госпожата. Видях и портиершата да мете стълбите и я поканих. Двете се съгласиха и след като вдовицата подписа, сложиха имената си като свидетели. Не сметнах за необходимо да ги запознавам със съдържанието — беше достатъчно, дето с присъствието си удостовериха факта, че Алма Скроф е подписала собственоръчно.

— Странно… — Палму гледаше разсеяно пред себе си. — Един свидетел не беше ли достатъчен? Вторият бихте могли да бъдете вие.

Адвокатът се смути и когато заговори, внимателно подбираше думите си:

— Нямах право, защото бях споменат в завещанието като облагодетелствуван. Повече от десет години работя за нея, без да имаме особени разногласия, а тя беше… м-м… необикновено пестелива при определяне на възнагражденията. Предполагам, че е искала да ми се отблагодари… Назначи ме и за ликвидатор при подялбата на наследството. Според последната й воля трябва да получа еднократно четиристотин хиляди марки.

— Удивително висока компенсация — сухо изрече комисарят.

— Зависи! — остро реагира Лане. — Тя беше много богата, а както споменах, вече дълги години се грижа за делата й като адвокат, и то за съвсем скромна заплата, макар че напоследък това отнемаше почти цялото ми време. Но да оставим подробностите. По-добре да помислим за госпожица Скроф. Честно казано, тъй се безпокоях за нея, че снощи, преди да изляза, позвъних на госпожа Скроф, за да попитам дали се е върнала, но още я нямаше.

— В колко часа? — поинтересува се комисарят.

— Около двадесет и тридесет. Но все пак вчера вечерта момичето се е прибирало вкъщи!

Сега бе ред на Палму да трепне.

— Не е възможно! — изръмжа той.

— Била си е у дома! — твърдеше упорито странно пребледнелият адвокат. — Върнах се сравнително късно от клуба — към един и половина. По навик станах в осем и когато след тридесет минути излязох да глътна малко чист въздух, видях портиера, който метеше двора. Та той ми каза, че около двадесет и два отишъл да затвори външната врата за през нощта и забелязал госпожицата. Била бледа и разстроена, но инак съвсем добре. Той поговорил още двадесетина минути с колегата си от съседния двор и едва тогава заключил вратата, тъй че щеше да я види, ако е излизала пак. Именно за това бях сигурен, че тя е също в апартамента и след като по съвета на сержанта извиках по телефона доктор Маркола, ме обхвана такава слабост, че се наложи да полегна за малко. Сърцето, видите ли… Можете да си представите какво облекчение изпитах, когато чух, че госпожица Скроф не е нощувала тук. Но и двамата с портиера се учудихме.

— Засега да оставим момичето на мира — важното е, че се спаси. Естествено, като я подгони нуждата, ще се върне, както успокоително е отбелязала госпожа Скроф преди смъртта си. Предполагам, че завещанието е тук?

— Имах намерение още вчера да го депозирам в банката, но вече споменах, че го привърших към седемнадесет часа и затуй отложих за днес. Предишното завещание съхранявах в бюрото си, защото, честно казано, надявах се да го промени и исках по всяко време на денонощието да ми е под ръка.

— Право да си кажа, с удоволствие бих му хвърлил едно око, стига да позволите — спокойно изрече комисарят. — Съветвам ви, колкото е възможно по-бързо да го предадете на съхранение в банката.

Адвокатът извади от джоба връзка ключове и бавно отвори едно чекмедже. Повдигнах се на пръсти, за да виждам по-добре. За секунда ми мина ужасната мисъл, че документът е изчезнал. Палму ме наблюдаваше със съжаление, малко развеселен, защото Лане му го подаде. Четях през рамото на шефа — текстът бе сравнително кратък, което не бе попречило на адвоката да го усложни с разни правни термини. На пръв поглед нямаше никакъв недостатък. Май вече споменах, че съм изучавал право, дори се бях явявал на изпити.

Комисарят внимателно го прегледа и се обърна към мен. Кимнах утвърдително и той върна ценния къс хартия на Лане, който побърза веднага да го сложи в чантата си.

— За да не предизвикате излишно любопитство, по-добре минете през двора — посъветва го Палму. — Ще кажа на Ара да ви придружи. Изчакайте го на следващия ъгъл. По-сигурно е да не оставяме нещо на случайността.

Адвокатът се изправи и прошепна:

— Да си взема ли пистолета? Имам „Броунинг“…

— По няма да съжалявате, ако вземете някой американски криминален роман, в случай че се наложи да чакате — отговори колегата ми.

Тълпата пред къщата се бе увеличила. Палму нареди на сержанта да придружи Лане до банката и обратно, след което постави портиера да пази вратата.

Успях да доловя откъслечни думи и разбрах, че жертвите вече възлизат на пет. Някой твърдеше, че е извършен политически атентат и точно затова полицията пази пълно мълчание. Шефът ме дръпна настрана и двамата се скрихме в стълбището.

— На момчетата ще им е напълно достатъчен още половин час — прецени той. — После ще вдигнат трупа, на вратата ще монтират временна брава и тогава ще можем спокойно и подробно да огледаме жилището. Вече отнесоха кучето при патологоанатома. Ще мине доста време, докато проявят лентите и напишат рапорта — официалното следствие ще започне утре.

— Сигурно ще се проточи — предположих, като същевременно се опитвах да напъхам стенографските си записки в малкото джобче. — Днес разпитахме само адвоката.

— Протоколът да бъде най-много половин страница — напътствуваше ме Палму. — Не повече от три изречения!

— Поне десет! — възразих аз.

— Естествено, ако те оставя… — подигра ми се той. — Ще отбележиш следното: по време на разпита адвокатът Лане съобщи, че се е грижил за имуществото на Алма Скроф. По неизяснени причини предишния ден тя е съставила ново завещание, отменящо досегашното, съгласно което завещава по-голямата част от наследството на енорията Витлеем. С настоящото обаче тя разделя богатството по равно — между племенника си Ланкела и доведената си дъщеря Кирсти Скроф. Според казаното от адвоката, той останал с впечатление, че госпожица Скроф е нощувала у дома си и също се е отровила. Нищо повече!

— Но в устава е записано…

— Твоят устав съм аз! — рязко отсече старият криминалист. — И ти нареждам: никакви романи! А сега да тръгваме към жилището на господин Ланкела, за да му съобщим с прискърбие, че за една нощ е станал милионер. Интересно ми е как ще реагира.

— Останаха ми още малко пари — да вземем такси? — предложих плахо.

— „Носещият радост, да бъде от небето благословен“ — лицемерно цитира светото писание Палму. — Не бих приел, ако не съм сигурен, че, тъй или иначе, ще профукаш мангизите за нещо безполезно. Прахосничеството е майка на всички пороци, помни това, момчето ми! А може да те направи и милионер, както стана с младежа, при когото отиваме. Как се случва, че слабостта на всички лели по света са винаги черните овце в семейството? Ти имаш ли богати лелички, момко?

— Три — отговорих скромно.

— Ако случайно намерят някоя отровена с газ, когато си пропилял и последните си грошове по таксита, ще бъде удивително съвпадение. Още по-голямо чудо ще е, ако наследиш и няколко милиона… — тихо говореше той, докато се наместваше на задната седалка. Даде на шофьора адреса, въпреки че не чух да го иска от адвоката. Не се учудих, защото в бездънната му памет се съхраняваха най-малко десет процента от адресите в Хелзинки. Може да звучи невероятно, но е факт.

Колата тръгна и най-сетне можах да се изкажа:

— Имам версия…

— Изобщо не ме учудва, ама никак! — бащински изрече Палму. — Когато започнах службата, и аз издигах хипотези, даже много и все хубави. За съжаление винаги излизаха погрешни. Но няма значение, карай! Умствената гимнастика е полезна за младите хора… Да чуем!

Леката му ирония не ме засегна — наистина достатъчно бях зубрил както съдебна, така и други психологии. Не помня дали не го споменах вече? По всяка вероятност комисарят предполагаше, че ще започна с младия Ланкела, с проповедника Мустапя или може би с госпожица Скроф. Съдията също го имаше в завещанието и затова автоматически попадаше в групата на заподозрените. Един полицай е длъжен да се съмнява във всеки. Бях измислил нещо, от което Палму щяха да го побият тръпки, имаше вероятност и да изругае.

— Виж какво — без да се притеснявам, фамилиарно започнах аз — напълно е възможно госпожа Скроф да се е самоубила.

Колата направи остър завой, той ме изгледа като гръмнат и се закикоти гръмогласно. Дълго се смя и личеше, че се забавлява искрено, после стана сериозен поизправи се и тържествено заяви:

— Момче, изглежда, съм се лъгал в тебе! Май мозъкът ти е още в зародиш… Не — закиска се отново, макар и малко изкуствено — забравяш кучето!

— Не съм го забравил. Но самоубийството може да бъде обосновано психологически. Старицата е от рода Лангел, а всички те са малко шантави. Фанатичната й вяра в бога и скъперничеството й са вече доказателства за известна ненормалност. Може би именно вчера е изпитала най-голямото душевно сътресение в своя живот — по неизвестни за нас причини се е разочаровала в енорията Витлеем и това я е разтърсило дълбоко. Опитала се е да намери нов смисъл в замисляния брак, но доведената й дъщеря побягва. Вероятно вечерта са имали още едно спречкване, след което момичето тръгва само в нощта. Но нещата може да са се развили и по друг начин — госпожата, както заяви доктор Маркола, е била нервна и когато вътрешната мъка я е изтерзала докрай, е бил достатъчен един, макар и съвсем незначителен повод, за да паднат и последните задръжки. Изпилялата каша е капката, която е препълнила чашата. Сигурно е потърсила утеха в общуването с кучето, но неясно защо, то залаяло. И тогава, обхваната от ярост — била е доста избухлива, извила врата му, глътнала таблетка „Пантофон“, отворила нарочно крана на газта и легнала, като оставила душата си на божията милост. Често в най-решаващите мигове на живота си хората постъпват по съвсем необясним начин. Психологията цитира случаи…

— Добре, добре, остави тия работи! — побърза да ме прекъсне Палму, който изпитваше ужас от разговори на научни теми. — Естествено, отначало и аз мислех, че е самоубийство, но кучето… А може би не трябва да се хващам за него като удавник за сламка? Пък нищо чудно само да си въобразявам, че е убито. Явно има още нещо… И ако миналата нощ бе валяло…

— Да вали ли? — повторих, без да го разбирам.

— Да, защото сега всичко зависи от това, ще се намерят ли на терасата следи. И ако не се открият, самоубийството е единственото решение. Здравият разум ми подсказва, че отпечатъци ще има. За щастие снощи дъжд нямаше, защото той щеше да спаси убиеца — как бихме доказали, че някой е влизал през балкона?

— И моята версия би се потвърдила, психологически е убедителна — казах заплашително. — Независимо от кучето.

— Я стига си ми надувал главата с твоята психология! — Злобното му изсъскване ми подсказа, че съм го настъпил по мазола. Добре му пуснах мухата — щеше да му държи влага най-малко докато колегите не отпечатат снимките.

— Едно е ясно — в жилището е могло да се проникне само през терасата. Никой не е в състояние да излезе през вратата и да я заключи отвътре, че даже и да постави допълнителната верига. Ключът от секретната брава се намери на нощното шкафче на госпожа Скроф.

— А може убиецът да е напуснал късно през нощта, като преди това е отворил крана на газта. Поради базедовата болест покойната не е усетила миризмата и след като го изпратила, взела таблетката сънотворно и спокойно си е легнала — предположих аз.

— Ами песът? — остро реагира Палму. — Ами изкипялата върху горелката каша, която при други обстоятелства вдовицата сигурно щеше да почисти и да забележи, че изтича газ?

— Трябва да се вземат предвид всички възможности… — казах аз и си въобразих, че се оттеглям по най-достойния начин. — Детективът намира, установява, доказва, прави изводи — това е записано и в устава…

Млъкнах, защото Палму вдигна ръка, като че ли искаше да ме удари. В същия миг колата спря пред хубава, съвсем наскоро построена къща в най-новия квартал на Хелзинки „Тьольо“. До настлания с дялан гранит тротоар бе паркиран прекрасен син „Пакард“, спортен модел. Старият полицай хвърли поглед на списъка на живущите, огледа имената върху звънците, енергично и дълго натисна бутона на най-горния, до който имаше табелка с фамилията Ланкела. Зачакахме. Отскочих встрани, защото точно над ухото ми женски глас гневно попита:

— Кой е?

Комисарят доближи устни до решетката на домофона и изрева:

— Господин Ланкела там ли е?

— Господата още спят и са ми забранили да ги будя — изрече жената отгоре.

— Полейте ги със студена вода — посъветва я Палму. — Нека побързат — аз съм комисар от полицията!

Дишането на събеседничката му се учести, но възражения не последваха. На вратата нещо скръцна и над ключалката излетя червена стрелка с надпис „Дръпни!“.

— Странни навици! — отбеляза неодобрително Палму и отвори. Качихме се в блестящия от никел асансьор и се издигнахме на последния етаж, но на единствената врата имаше съвсем друго име. Стълбите продължаваха и моят началник решително се заизкачва нагоре към терасата.

На площадката пред отворената врата като жива стена бе кръстосало ръце набито, закръглено кухненско чучело, чиято злобна физиономия ни спря.

— Господата спят. За какво са ви? — попита тя заядливо.

Палму мълчаливо се легитимира. Икономката презрително изсумтя и попита жалостиво:

— Какво пак са направили горките момчета?

— Тази сутрин в колко се прибраха? — небрежно полюбопитствува комисарят. Жената понечи да каже нещо, но бързо затвори уста и лукаво го погледна.

— Не знам. Аз спях. В тази къща все някой трябва да спи.

На шефа му омръзна и като се престори на разярен, кресна:

— Ако след пет минути не изправите Ланкела на крака, ще съжалявате!

Тя се стресна и отстъпи. Хвърлих поглед към вратата, върху която вместо табелка бяха прикрепени две визитни картички: Карле Ланкела; Курт Курна. Спомних си, че вече бях чувал втората фамилия.

— Е, заповядайте тогава — отмести се церберът. — Можете да почакате в ателието. Ще събудя господина, макар че ще се сърди.

Въведе ни в голяма стая с френски прозорци, през които проникваше ярка дневна светлина. Чух шум от отваряне на врата и сънен глас попита:

— Кой, по дяволите, бърза толкова?

Огледах се и останах като втрещен. Изведнъж си спомних във връзка с какво бях запомнил името Курна. Четох за негова самостоятелна изложба в един съмнителен салон и критикът бе писал, че като излязъл от там, му прилошало.

— Случвало ми се е да виждам какво ли не, но такова нещо… — започна Палму. Млъкна и с въздишка се отпусна в един от разкошните фотьойли.

— Сюрреализъм — обобщих аз кратко и с любопитство се огледах. Бях сравнително млад и считах, че във всяко ново нещо, колкото и безсмислено да изглежда на пръв поглед, може да се намери рационално зърно.

На статива бе окачена голяма, още недовършена картина, която изобразяваше дебел мъжки торс, увенчан с конска глава. Фигурата бе седнала на едното рамо на гигантски пергел пред обърнат гърбом към нея будилник. За фон служеше мержелеещ се идиличен горски пейзаж с белокори брези. На опънатото в красива рамка платно на стената художникът явно бе експериментирал нова техника. Вероятно отначало върху него е плиснал бутилка мастило, след което е доукрасил получилото се петно с две пържени яйца, поизбледнял морков и част от кибритена кутия с изглед от хотел „Кямп“, Отдолу бе залепена изрязаната от списание фотография на сградата на Парламента.

Очевидно неподбиращият средства живописец бе любител и на скулптурата, защото до окупирания от комисаря фотьойл бяха изправени два медни цилиндъра, които целите бяха нарязани и насечени и приличаха на грапави дънери. Върху тях се мъдреха две откъснати от някой манекен голи женски ръце. Всичко това бе грижливо покрито с траурен воал.

За първи път виждах моя началник толкова безпомощен — погледът му се местеше от предмет на предмет и той объркано клатеше глава.

— Във Франция сюрреализмът има много привърженици — обясних, като тайно се наслаждавах на ситуацията. — Естествено, за неспециалиста е трудно да го разбере, но познавачът би могъл да напише студия на тази тема.

Палму разглеждаше облегнатата на стената картина, която изобразяваше гола жена, изтегнала се удобно върху скара. В едната си ръка тя държеше половинка джобен часовник, а в другата — роял. Той закри очи с ръка и простена:

— Всичко тук е белязано с печата на безумието. В такава обстановка не може дори да се мисли… — Не довърши мисълта си и се усмихна мрачно: — Поне знаем къде да търсим убиеца! Ако ми се наложи да изкарам само седмица в подобно помещение, ще съм готов да извърша каквото и да е…

Зад стената се чу шум, после водата потече по тръбите и в съседната стая млад, бодър глас каза съвсем ясно:

— Ставай, Курт! Ченгетата са вече тук.

Доловихме скърцането на пружина, падането на стол и заглушен от пляскането на чешмата шепот. Комисарят мълчаливо слушаше с безизразно лице. Седнах и аз и зачаках.

След десетина минути влезе Ланкела, облечен в копринен халат и чехли на бос крак. Косата му блестеше, мокра и грижливо сресана. Взетият набързо душ бе помогнал, но личеше, че го мъчи жесток махмурлук. По физиономия го познавах — беше участвувал в демонстрация по висш пилотаж и снимката му се появи два-три пъти във вестниците. Светло, високо момче, в чиято осанка и гордо вдигната глава имаше нещо безгрижно смело и обезоръжаващо. Зад него в убийствено червена пижама Курт Курна оправяше с ръка прическата си. Беше тъмнокос, хилав младеж с вид на интелектуалец. Нервно потръпващите устни и живият израз в кафеникавите му очи издаваха впечатлителния художник в него. Имаше твърде красиви бели ръце и личеше, че си знае цената. Разговорът започна той:

— С какво сме заслужили… а-а-а… подобна чест рано сутринта? — И се прозя, като закри устни с ръкава на пижамата си.

— Желая да поприказвам насаме с господин Ланкела — официално сухо произнесе Палму, който явно искаше още в началото да им смачка фасона, но Курна не се поддаде.

— Положението е такова, господин сержант — изрече той напевно и видях как шефът се изчерви от яд, защото бе чувствителен по отношение на комисарското си звание — че ние двамата сме като два впрегатни коня, да не казвам сиамски близнаци. Където е Ланкела, там е и Курна, и обратното — тази поговорка е популярна в най-реномираните кръчми в Хелзинки. А що се отнася до снощния, достоен за съжаление случай…

— Шш-шът, Курна! — Ланкела бутна с лакът другаря си. — Това е моя работа, не се бъркай!

— Но все пак аз бях вдъхновителят, подбудителят, инициаторът, както имаше навика да казва моят стар преподавател по латински от гимназията в Ювяскюля, господ здраве да му дава! Без мен ти никога не би го измислил!

Докато говореше, виждах как комисарят вътрешно започва да кипи. Погледна към мъжа с конската глава, сетне внезапно пак се втренчи в летеца:

— Работата е сериозна!

Стори ми се, че младежът малко пребледня и стъпи върху другия си крак. Погледът ми се спря върху ръката му, която до този момент криеше в джоба на халата. Беше превързана и бинтът започваше от основата на палеца и минаваше върху дланта. Не можех да не трепна вътрешно — като мълния ме прониза мисълта за дребното кученце, което в тъмната нощ впива зъби в нападателя си. За един дакел не е трудно да пробие тънката кожа на ръкавицата и да остави белег на ръката на убиеца.

— Естествено, че работата е сериозна — нервно отбеляза Ланкела. — Не разбирам обаче как успяхте така бързо да изясните, че аз…

— Шшт! — на свой ред прошепна Курна. — Бъди предпазлив! Всяка дума, която ще кажеш занапред, може да бъде използувана като доказателство срещу теб. Чичкото има неподлежащ на съмнение свидетел. Отричай, отричай всичко!

— Не се шегувай, Курт! — нетърпеливо махна с ръка племенникът на госпожа Скроф. — Историята съвсем не е дребна. Вече не сме пияни!

Озадачен, Палму местеше поглед от единия на другия. После ги предупреди:

— Не се опитвайте да ме убеждавате, че сте били къркани, когато сте го направили! Случилото се нощес е било добре обмислено — вие си признахте наполовина, бъдете мъж и довършете!

Сега и Курна стана сериозен. С провлечен глас каза:

— Но разберете ни, комисарю! Не сме го замисляли предварително! Отначало споделих с Кале: „Ако имахме…“

— Ключ ли? — прекъсна го напрегнато шефът и се наведе напред.

— Не, само шапка! — учуди се художникът. — Висока шапка, така наречения цилиндър.

— Що за глупости дрънкате! — кресна ядосано Палму.

Племенникът на госпожа Скроф направи крачка напред, застана пред него и твърдо произнесе:

— Аз не съм тъпкал цветята, господин комисар!