Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (14)

XIV

Само глупости на истерично момиче ли? Чудноватите фокуси на любовта. Ставам женомразец. Бледият ангел на болничното легло и връщането на младия Ланкела в лоното на праведния живот. Неочаквано предложение за даване под съд на Мустапя. Комисарят решава да започне от края и авторът грабва вниманието на читателя.

Курна също ме изгледа със съжаление и попита малко недоверчиво:

— Да не искате да кажете, че глупостите на това истерично момиче наистина ви убедиха?

Почувствувах, че се изчервявам силно, но не загубих самообладание.

— Горкичката, тя е безумно влюбена в Ланкела — трябваше да го забележите още в самото начало!

Внезапно прозрях… Беше ми толкова неудобно, че ми идеше да се хвърля през прозореца! Постоянните детски приказки за голямата й омраза към летеца, ревността, която проявяваше, щом се споменеше името на Ири Салмиа, и цялото й поведение бяха ясни като бял ден — постъпки, продиктувани от ученически чувства. А обектът на нейната страст не й обръща никакво внимание.

Ала госпожицата си я биваше — бе готова да пожертвува живота си заради любимия — нещо, което той не заслужаваше, защото, както и да го въртиш и сучеш, беше убиец. И само едно заслепено и пощуряло от любов момиче бе способно да го гледа с обожание.

— Много неща мога да разбера, но твоята наивност — не! — започна с дразнещо добродушие Палму. — Как ти дойде наум да й разкажеш всичко от игла до конец?… Като някое сито си бе, момче! Чудя ти се как успя тъй да се изстискаш? Толкова си заплел работите, че не виждам как ще свалиш примката от врата й… Разчитах, че си прибавил нещо от себе си и се надявах да намеря следа в признанието й, за която да се заловя, но място за съмнения няма.

Ужасих се и се хванах за главата, защото шефът бе напълно прав — момичето само си беше сложило главата в торбата и нищо не можеше да й помогне.

— Но Ланкела, Ланкела е виновният, нали го идентифицираха… — мрънках аз.

— Дрън-дрън! — изръмжа Палму. — Точно той е невинен като агънце! Преди нашето прибързано излизане… по дяволите, ама и аз заслужавам хубав бой! Предполагах, че госпожицата ще си признае, но не вярвах, че ще тръгне да се самоубива. Можеше да се обади от чужбина или да измисли нещо друго. Сериозно момиче, а каква фантазия! Би могла да стане чудесен писател: „Подхлъзнах се по покрива!“. Не разбирам — какво толкова намира в този глупав инатчия и дебелоглавец Ланкела?

— Искаше нещо да кажеш за него? — нервно го прекъснах.

— Преди да тръгнем, ми донесоха резултатите от лабораторния анализ. Групата на засъхналата кръв също може да бъде определена. Нали знаеш как се установява бащинството: кръвната група на детето и бащата винаги е еднаква, макар че споменатият факт все още не е стопроцентово доказателство. Но обвиненият веднага се освобождава, ако не съвпаднат. Наредих да се вземе кръвна проба от летеца, въпреки че не беше очарован особено, и се оказа, че неговата кръвна група и тази на престъпника са различни. Има късмет момчето, че убиецът е оставил на покрива визитната си картичка!

Курна се усмихна малко уморено:

— Струва ми се, не сте такъв мръсник, че да освободите племенника на госпожа Скроф и да обвините горкото момиче само въз основа на истеричното й признание? Не бъдете глупак, комисарю!

— Кой ще докаже, че е невинна? — попита с благ глас Палму. — Писмото бе последвано от опит за самоубийство, а това е сериозна улика и за съжаление младият ми помощник е прав — фактите съвпадат.

Художникът пребледня и стисна зъби, но бях спокоен, защото по тона на шефа отгатнах, че готви нов номер.

— От всички хапльовци и идиоти, които съм срещал, пред мене е най-големият — изрече Курна, като ме сочеше, но веднага го прекъснах и безнадеждно простенах:

— Боже милостиви, но нали идентифицирахме Ланкела? Очевидецът го позна!

— За кадета той беше единствената що-годе позната фигура в групата — насмешливо обясни Палму. — Другояче казано, ако летецът беше без нахлупена шапка и черни очила, момчето щеше да го посочи със сигурност, защото или лично е виждало аса на висшия пилотаж, или е зървало снимката му във вестниците. При експеримента то просто имаше пред себе си човек, който му напомняше на някого, и съвсем естествено го свърза със срещнатия предишната вечер.

Започнах да се окопитвам:

— С други думи, в нощта на убийството Карле никъде не е излизал и колата не е била неговата.

— Не! — потвърди добродушно комисарят. — Никой от двамата свидетели не е запомнил със сигурност номера и ако прегледаме всички спортни автомобили в Хелзинки, ще попаднем поне на един като „Пакарда“ му, който случайно е спрял пред познатия ни безистен на улица „Лайванмиес“. В къщата живеят много хора, а не забравяй, че кадетът и приятелката му са се целували.

— Радвам се, че се налага да повярваш на Ири Салмиа. Надявам се, че ще ти е за урок — рекох отмъстително.

— Признавам — смирено промълви Палму — че тя ме накара коренно да променя мнението си за жените. Всъщност аз и преди не бях мизо… мино…

— Мизогин — помогнах му аз и по лицето на барона премина лека усмивка.

— Независимо от всичко имах лошо мнение за танцьорките, а сега им вярвам и се извинявам. Вие, господин Курна, сигурно сте чували историята за слепия съпруг и малкото къдрокосо момченце и я приемате за правдива. Затова ли сте толкова сигурен в невинността на приятеля си?

— Няма да крия, че видът на хрътката ви, която мърда устни и ви убеждава, че Ири Салмиа е казала истината, ми доставя удоволствие — откровено си призна художникът. — Имам влечение към драматичното.

— Защо тогава, да ви вземат мътните, се мъчехте да ме убедите, че е искрена? — попита сърдито комисарят. — По дяволите, избрахте най-добрия начин да ме убедите в противното!

— Известен съм като обективен човек! — лицемерно заяви младежът. — Само понякога с удоволствие обръщам нещата с краката нагоре, но това да ми е недостатъкът. Отклонихме се. Вероятно най-сетне схванахте, че танцьорката и Ланкела се скараха жестоко и тя го ухапа зверски по ръката. Имаше право, защото той бе разгневен и се държа грубо.

Мълчах. Честно да си призная, нямаше какво да кажа. Шефът се замисли за миг, сякаш подбираше нещо по-хапливо:

— Ама че нахалство! И си играете на Дон Кихот — опитахте се да свиете писмото на момичето! — отсече той.

Курна изглеждаше слисан и аз се видях принуден да се намеся:

— Комисарят има предвид Дон Кихот — след което художникът промени изражението на лицето си, но признавам — прави му чест, че не се засмя въпреки очевидния повод.

— Дявол да го вземе, не можех да допусна да обвините девойката заради тъпото й признание! — откровено призна той. — Съвестта ми се разбунтува и… Зная, че от години е влюбена в Ланкела и само в Ланкела. А как ще я измъкнете сега, след като шантавият ви приятел окончателно затегна примката около врата й?

Явно намекваше за мен, но не се разсърдих, тъй като действително бях виновен. Срамувах се, дето толкова майсторски се бе възползувала от тщеславието ми и в „Савоя“ измъкна всички необходими й сведения. Ще го нося като обица на ухото си.

— Не ми е приятел, а подчинен — внесе яснота Палму, тъкмо когато се канех да съобщя, че за тях не зная, но аз вече бях загубил вярата си в жените. — Както и да е — момичето е сбъркало за нещо, което е съществено, и слава богу, този младеж не го знаеше.

Цялото ми същество сякаш питаше.

— Проповедникът Мустапя не е получил двеста хиляди марки от госпожа Скроф — продължи шефът, като се наслаждаваше на напрежението ми. — Можем да го докажем. Във витлеемската енория, изглежда, най-после са се осъзнали и от два дни са наели частен детектив да го наблюдава. Искат да съберат компрометиращи данни и да го изгонят. Вярно е, че през онази нощ той се е върнал още веднъж до жилището на покойната, но тя не го пуснала вътре, а му вдигнала скандал на вратата. Колегата, който е бил на по-долния етаж, е чул всичко. Сега, когато и нашите тръгнаха по петите му, момчетата се срещнали, разбрали се и обменили информация, тъй че…

— Тъй че кюрето е взело парите от нощното шкафче, щом като са у него — довърших аз въодушевено. — А оттук следва, че госпожица Скроф е невинна и убиецът е той. Едва ли е носил противогаз, нали? — добавих шеговито. Изпитах голямо облекчение, но в същото време се чувствувах още по-глупаво.

— Арестуван ли е вече?

— Познай! — насмешливо ми отвърна Палму, стана и погледна часовника си:

— Май е време за сън, момчета!

Историята би могла да свърши дотук, но за съжаление не стана така.

 

 

Кирсти Скроф беше много бледа и уморена, когато на следващата сутрин прекрачихме прага на болничната й стая. Направи опит да се усмихне на комисаря, но очите й бяха тъмни и все още изплашени.

— Сигурно смятате, че съм ужасна? — в гласа й имаше печал. — Ох, защо не ме оставихте да умра… Не мога да издържам на срама…

— Вие сте едно малко и глупаво момиченце, което плаче за хубав пердах… — взе да й се кара шефът. — Аз, старият, изкуфял чичко полицай, едва не получих удар заради вас — толкова силно се изплаших! Слава богу, успяхме навреме. Но ако мислите, че вярвам дори на една дума от абсурдното ви писмо, заслужавате бой!

Очите на девойката се разшириха и червенината бавно заля лицето й.

— Значи още не сте освободили Карле? — ужаси се тя. Палму не желаеше да я измъчва повече.

— Разбира се, че го пуснахме, неразумно дете! Ала не заради признанието ви, а просто защото е невинен. Добрахме се до доказателства в негова полза, но млъквам, защото младият глупав Голиат до мен е надрънкал достатъчно за методите на полицията. Заслужава карцер и с удоволствие бих тикнал за по-дълго там този саможив мълчаливец, госпожице Скроф. Ще има само полза.

След като видя какво невероятно облекчение й донесе вестта за невинността на любимия й, шефът говореше доброжелателно, защото искаше да даде възможност на момичето да надвие чувствата си. В душата й все пак се беше прокрадвало съмнение.

— Аз… аз не вярвах, че Карле може да е престъпник — прошепна девойката с насълзени очи. — Той е глупаво, злобно, ужасно момче и е в състояние да извърши каквото и да е, но никога не може да бъде убиец! Задържането му бе голяма грешка, а и за полицията се говорят какви ли не лоши неща… — Тя млъкна от неудобство.

Палму се изчерви, но не се разсърди.

— Сами сме си виновни да приказват подобни работи — призна със съжаление той. — Изстивам, като си помисля, че можехме да ви изпуснем и… безценно, малко съкровище! И защо лъжете тъй ужасно? — отново стана строг. — Старото ми сърце се поболя, когато прочетох чудовищните ви измислици, макар че започвате красиво.

— Имам литературни наклонности — гордо обясни тя. — Издържах с „отличен“ писмения на кандидатстудентските изпити.

— И го направихте заради онова глупаво, злобно и ужасно момче? — учуди се комисарят и наведе глава.

Гъста червенина заля лицето на госпожицата и продължи надолу по бялата й шия. Тя скри поглед в одеялото и шефът реши, че е настъпил моментът да въведе глупавото, злобно и ужасно момче. Като видя кой влиза, малката извика и направи отблъскващ жест с ръка.

— Кирсти! — възкликна гневно младежът. — Как можа да извършиш толкова щуротии заради мен!

— Ти си лош, отвратителен и аз те мразя! — каза тя, като не можеше да откъсне очарован поглед от откритото му, загоряло лице. След кратка пауза добави: — Пък ако ще зад решетките да гниеш заради мене.

На Карле Ланкела не му беше никак лесно — стисна зъби и напрегна сили, за да излезе от неприятното положение.

— Защо винаги си така безсърдечна към мен, Кирсти? — започна той. — Непрекъснато се държиш пренебрежително, постоянно се подиграваше с моята страст към самолетите, обръщаш ми гръб, когато вляза там, където си, и… и…

— Ами танцьорката? — отмъстително попита госпожицата и седна в леглото. — Ами грозната, стара кранта?

— Срамувам се! — каза летецът с помръкнало лице. — Много се срамувам и никога няма да си простя… За кратко време си загубих ума, но очите ми се отвориха… Нищо повече не е имало между нас… Тя е лоша жена, Кирсти — искаше да ме използува; на нея и трябва богат любовник. Аз я… я… у-у-ударих…

— Наистина ли я удари? — зениците на болната се разшириха от възторг. — Хубаво ли я цапна? Заболя ли я?

— Точно така — заболя я — потвърди младежът и инстинктивно потърка ухапания си пръст, който го наболяваше. — И главно защото не исках ти да разбереш, по-скоро бих попаднал в ада, отколкото да призная, че същата вечер, в полунощ, бях при нея.

Казват, че жените били непоследователни, но същото се отнася и за мъжете.

— Повтаряй след мен! — заповяда неутолилата жаждата си за мъст Кирсти. — Ири Салмиа е стара, грозна вещица!

— Ири Салмиа е стара, грозна вещица! — повтори Карле Ланкела, който само допреди два дни бе предлагал на знаменитата танцьорка да се скрият в чужбина, за да избегне брака с госпожица Скроф.

— Стара, отвратителна вещица! — с наслаждение повтори момичето. — Като си представя — въздъхна тя след малко — че ако леля не беше починала, ние двамата никога не бихме се намерили. Не е ли странно?

Комисарят ми направи знак и ние шумно напуснахме стаята, като на излизане дори тръшнахме вратата. Ала никой не забеляза, че сме си тръгнали — блещеха се един срещу друг като ненормални.

Това действително бе невероятно…

От болницата на Червения кръст тръгнахме към града. Пролетното слънце ярко блестеше и на душата ми бе леко и светло като след добре свършена работа. Не сметнах за необходимо да предложа да вземем такси и с това си обяснявах поведението на шефа, който бе замислен и вглъбен.

— Момчетата извършиха обиск в дома на Мустапя — хвърли ми доста загадъчен поглед той. — Виж какво намериха — и измъкна от джоба си поизмачкан обемист плик. Беше адресиран с несигурен женски почерк до П. Г. Мустапя и клеймото носеше датата на деня след убийството. Щемпелът показваше, че е пуснато в шест часа.

— И какво? — попитах с предчувствие за нещо лошо.

— След дълги увъртания — започна Палму с монотонен глас — проповедникът си призна, че е получил двеста хиляди марки по пощата на сутринта след престъплението. Вътре нямало никакви обяснения, но пликът уж бил адресиран с почерка на госпожата, което дава основание на този мошеник да твърди, че парите му принадлежат. Когато отишъл при нея, старицата не го приела и затова й писал обяснително писмо, което уж се разминало с нейното. Там той направо си признавал за някои свои не особено почтени постъпки и тази била причината да иска да си го вземе обратно по най-бързия начин.

— Почеркът е подправен, нали? — рекох презрително аз. — Сигурно сам е надписал и пуснал плика, за да ни обърка. Помниш ли следите по попивателната върху бюрото на госпожа Скроф?

— Хм-м! — изръмжа замислено комисарят. — Специалистите потвърдиха, че почеркът е нейният.

— А може би наистина му е писала — упреквала го е пак и… — предположих, без да разбирам какво още е приготвил шефът.

— В този район писмата от пощенските кутии се прибират за последен път към двадесет и три часа — продължи той лениво. — Следователно госпожа Скроф в никакъв случай не е могла да пусне писмото — направил го е убиецът.

— Мустапя е видял върху масата адресирания до него плик, взел го е и го е пуснал, за да скрие следите си — рекох търпеливо. За първи път си помислих, че ходът на мислите му е малко бавен.

Вървяхме мълчаливо. Палму ме погледна отново доста странно.

— Май забравих да ти кажа — заобяснява той добродушно — че същият частен детектив, който е следил проповедника в деня на убийството, е бил по петите му и след като, изгонен от старата дама, се прибрал у дома си. Около двадесет и два и петнадесет кюрето излязъл пак и отишъл да пусне някакво писмо, което съвпада с разказаното ни на драго, сърце от самия него. После в добро настроение и леко развълнуван от изпития алкохол, се завърнал.

— Но това е невъзможно! — изхълцах аз и нещо в мен се преобърна.

— Съвсем случайно отчето има желязно алиби — спокойно и делнично продължи шефът. — Оттук логически следва, че убиецът е видял адресираното вече писмо, унищожил го, сложил в плика двеста хиляди марки и го пуснал по пощата. Можеш да си представиш безкрайното изумление на кюрето, когато сутринта от пощенската кутия изпадат двеста бона — сам разбираш, това е дебела пачка от банкноти, но престъпникът е бил така любезен, че облепил плика с необходимите пощенски марки и онзи негодяй не е трябвало да доплаща нищо на раздавача.

— Твърдиш, че всичко, казано от теб, е истина? — запитах аз недоверчиво.

— За съжаление да! — отсече Палму.

Ако бях на негово място, щях да си скубя косите и да крещя, колкото сили имам.

— Мустапя е надушил каква е работата и по възможно най-бързия начин се е запътил към госпожа Скроф. В резултат на нощните си занимания малко се е поуспал и е пристигнал късно. Късметът му обаче и този път не го изоставил — благодарение на твоето невероятно лекомислие и глупост успял да измъкне писмото от кутията на убитата и се оттеглил, за да обмисли нещата на спокойствие. Без съмнение веднага се е досетил, че убиецът му е изпратил парите. Старицата никога не би го направила. Той още тогава е бил сигурен, че се касае за убийство. Бабата ги е получила направо от банката в нови банкноти от по хиляда марки и номерата им вървят подред — твърде опасно е да се харчат. Но отчето е имало време да си поразмърда мозъка. Не бих искал да изпадам в подобно положение… След като скалъпва една твърде правдоподобна версия, идва и ни я сервира с невъзмутима физиономия. За него добре дошло, че среща по стълбите госпожица Халама, след като госпожа Скроф го изгонва от квартирата си. И въобще имал е невероятен късмет, който често спохожда шарлатаните. За всеки случай запазил плика, макар и да предполагал, че почеркът е фалшифициран от убиеца. Но сполуката и сега продължава да е с него, тъй като парите ще му принадлежат дотогава, докато не докажем, че не са изпратени от госпожа Скроф. А те са му страшно необходими, защото въз основа на събраните от частния детектив данни ръководството на енорията вчера е свикало извънредно събрание и му било дузпата.

— Най-сетне нещо приятно! — потиснато казах аз.

— Както разбрах, от известно време там се води кръвопролитна битка за власт — отбеляза Палму. — Намерили са чудесен заместник на Мустапя и ще си съдерат гърлата да го превъзнасят. Госпожа Скроф е била сред последните защитници на проповедника, но и тя прогледнала — напоследък така яростно се нахвърляла срещу него, че той решил да си събере багажа. Ако знаеше новият фарисей що за екземпляр е… — Комисарят почака, за да ми даде възможност да го попитам, но разочарованието ми бе толкова голямо, че не изпитах никакво любопитство към кадровите промени в енорията. Той продължи, сякаш на себе си:

— Рано тази сутрин срещнах временно изпълняващия длъжността председател: тъкмо беше станал от молитва. Очите му се изцъклиха, когато тихичко му разказах как са се изложили, като са потвърдили несъществуващото алиби на проповедника, който сега само губи едно доходно място, но ако детективът не го беше следил, щеше да лежи в пандиза най-малко десетина години. Аз пък от своя страна щях да се погрижа пребиваването му там да не е от най-приятните. Сега се опитай да отгатнеш какво ми предложи този… смрадлив пор…

Нямах никакво желание да решавам ребуси — моментът бе прекалено сериозен.

— Аз да обвиня кюрето в убийството на госпожата, а на детектива да му се затвори устата с тлъста сумичка. Той, видиш ли, можел да финансира подобно начинание — в такъв случай и най-прочутият адвокат в Хелзинки не би могъл да спаси негодника въз основа на показанията на една натъпкана с морфин жена. Помисли си: той, божият служител, ме съветва да арестувам невинен!!! Да изменя на дълга си!

Продължихме мълчаливо да вървим.

— Да си призная честно, много ме изкушава мисълта да постъпя именно така… — тихо каза комисарят. — В това дело се събраха прекалено много странни съвпадения и крайно време е да го приключим.

— Така е — отговорих, като се стараех да бъда спокоен. Мозъкът ми беше блокирал, сърцето ми тежеше като камък. — Значи започваме отначало?

— Не! Сега ще тръгнем от края… — с горчива ирония заяви Палму.

Читателят може да остави за малко книгата и съчувствено да вникне в настроението ми. Още по-добре ще направи, ако се опита да отгатне кой е убиецът на госпожа Скроф. Пликът, който ми показа Палму, действително бе последната нишка, последното нагледно доказателство, което получихме. Кой, защо, как? Всички факти бяха в ръцете ни и решението не бе далеч. Ако успеете да отговорите на трите въпроса, ще ви сваля шапка, защото явно ще сте по-мъдри от мене. Не можах да намеря отговора на загадката, независимо че събитията се развиваха пред очите ми. Направи го комисарят и затова творбата ми е посветена на него. И тъй, слушайте! Кой? Защо? Как?… Пак напомням, че не е възможно покойната да е изпратила тези двеста хиляди марки на проповедника и след това да се е самоубила. А и кучето…