Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (1)

I

Пощенската служителка госпожица Халама отива до млекарницата. Съпругата на портиера има хрема. Енергичният пощальон схваща бързо и Пенти Лане вдига под тревога сержант Ара. Газ! Газ!

Госпожица Халама подуши първа. Към осем сутринта, с кана за мляко в ръка тя излезе от входа на улица „Рантакату“ номер 8-А, повлече обутите си в износени чехли мършави крака и целомъдрено загърна метнатото си върху пеньоара палто. Спря се до съпругата на портиера, която с презираща света физиономия чистеше пред вратата.

— Стълбището мирише отвратително на газ. Главата може да те заболи! — почти приветливо каза Халама.

Яркото пролетно слънце надничаше зад облаците и весело грееше, но двете жени не му обръщаха внимание. Портиершата стисна по-здраво метлата, с която метеше, и се отмести, за да може другата да мине. От устата й се отрони звук, наподобяващ кихавица, който трябваше да означава „добро утро“. Пощаджийката не се предаде лесно — размаха съда, който носеше, и се оплака:

— От тази противна воня свят ми се вие, пфу!

Едва тогава портиершата изправи гръб и се подпря предизвикателно на дръжката. Очите й сълзяха, подсмърчаше и ноздрите й бяха зачервени.

— Нищо не усещам — рече тя заядливо. После сметна за необходимо да поясни: — Имам хрема и носът ми е запушен. Дано не излезе грип! — Наведе се пак и задникът й се вирна като паметник на човешкото страдание.

— Ай-ай — обади се равнодушно госпожицата — колко е неприятно. През пролетта времето лъже… — Въздъхна дълбоко, загърна още по-плътно палтото си и недоволна тръгна към млекарницата, като с мрачно лице тътреше вехтите си чехли по огретия от утринното слънце прашен асфалт на тротоара.

След малко се показа зад ъгъла, като крепеше внимателно пълния с мляко съд, и видя портиершата, която така яростно тупаше изтривалката в близкия осветителен стълб, че желязото звънтеше и се вдигаше прахоляк на кълба. По лицето й личеше, че днес е решила да плюе както на общественото мнение, така и на полицейските разпоредби. Портиерът беше дошъл от двора и захапал цигара, подпрян на метлата, с възхищение наблюдаваше енергичните действия на половинката си.

Преди да влезе вътре, госпожица Халама се спря, демонстративно подуши въздуха и агресивна запита:

— Нищо ли не усещате? — След краткия разговор с млекарката тя се чувствуваше ободрена и утринната й сънливост бе изчезнала.

— Мъжът пое въздух, без да си прави труд да вади цигарата, после благосклонно й кимна, защото знаеше, че тя винаги намира повод за оплакване: един ден парното й било силно, друг ден пък слабо; ту на стълбището ставало течение, ту въздухът бил спарен.

Пощенската служителка яростно просъска:

— Тази гадна воня на газ!

Сега вече портиерът извади фаса от устата си, помириса по посока на входа и изрече назидателно:

— М-да. Според мен шахтата за смет пак се е запушила — но погледна към събеседничката си и побърза да добави; — А може наистина да е газ. Тръбите изпускат.

— Поправете ги! — сърдито изръмжа тя.

Той разпери ръце, вдигна поглед, сякаш призоваваше за свидетел някой от небето, и се оплака с измъчен глас:

— Къщата е стара — цялата газова инсталация плаче за нова, но ще струва пари. Бабата… — Сепна се, огледа се, с облекчение се увери, че няма други слушатели, и смело продължи: — Бабата би ни оставила всичките да се издушим, само и само да не се охарчи. Единствено комисията по здравеопазването… — Сметна за безсмислено да продължава. Задоволи се да помръдне рамо, като в същото време вдигна нагоре дясната си вежда, сякаш за да потвърди, че говори именно за собственичката на дома, госпожа Скроф, която живееше на последния етаж, точно над Халама. Тя изпита известно задоволство от дръзкото „бабата“ и леко почервеня, но подобно поведение беше под нейното достойнство и затова побърза да заяви:

— Госпожа Скроф наистина е прекалено… хм… пестелива. Това може да й струва скъпо…

Тя разтегли инстинктивно последното изречение — имаше предвид не нещо друго, а че на наемателите един ден ще им омръзне и ще напуснат. Пък и считаше, че тази загадъчна фраза е много подходяща за прекъсване на разговора. С гордо вдигната глава затътри ситно-ситно пантофите си край портиера и изчезна във входа. Едва привечер, след като научи за случилото се, си спомни какво беше казала — очите й се разшириха от ужас и за да не извика, затисна с длан устните си. В действителност и през ум не й беше минало, че може да се случи такова нещо.

Портиершата постла изтривалката и се изправи. Погледна мъжа си, многозначително кимна с глава подире й и рече подигравателно:

— Глупачка! Откачена! Тъпачка!

Душевното изригване облекчи малко настинката й и докато разменяха със съпруга си пълни със сърдечно разбирателство погледи, на лицето й се появи някакво подобие на усмивка. Главата на семейството нежно я побутна отзад с дръжката на метлата и иронично подхвърли:

На газ, а! Ха-ха… — но в следващия миг инстинктивно пое въздух и се намръщи — на стълбището наистина миришеше на газ.

След около час към вход „А“ с бодра стъпка се приближи пощенският раздавач. Изгледа весело портиера, който с малка лейка поливаше тротоара, и с лекота заизкачва стълбите. Беше достатъчно млад, за да не проклина всяка сутрин липсата на асансьор, пък и обичаше онези къщи, в които живееха предимно останали встрани от живота старци, защото те получаваха малко поща и чантата не му тежеше. И сега за този адрес носеше само седмичния вестник „Синята елфа“ за госпожица Халама и писмо за госпожа Скроф. Докато крачеше, хвърли поглед на плика — беше адресиран с нервен мъжки почерк, а в единия горен ъгъл с големи сини букви бе напечатано: „Енория Витлеем“.

В момента, в който пускаше вестника, усети вонята и погледна нагоре. А щом стигна до третия, последен етаж и застана на площадката, миризмата стана нетърпимо силна и почувствува, че му се гади. На вратата върху потъмняла табелка бе гравирано: „Алма Скроф“. Когато повдигна с пръст капачето на кутията, за да пъхне писмото, го лъхна такава смрад, че подозренията му се затвърдиха. Незабавно натисна продължително звънеца и зачака. Зловонието бе толкова силно, че започна да му прилошава.

Зад вратата не се чуваше никакъв звук и той за втори път яростно натисна бутона. Достраша го, но същевременно го обзе гъделичкаща възбуда. Портиерът беше чул звъненето чак на улицата и сега бавно се изкачваше по стълбите. Пощальонът слезе две стъпала и се надвеси над парапета.

— Тук става нещо! — Мислеше, че говори спокойно, но гласът му трепереше от напрежение. — През кутията излиза газ, а никой не отваря…

Портиерът пъргаво се изкачи и енергично натисна звънеца, защото не обичаше да се доверява на никого, още повече че другият беше младеж.

— По това време госпожа Скроф отдавна е будна. А и дъщеря й още не е извела кучето. Интересно защо то не лае? Обикновено започва да джафка веднага, щом някой позвъни! — учуди се той.

Пребледнелият раздавач попита полугласно:

— Имате ли резервен ключ?

Портиерът безпомощно се почеса по врата, сякаш чакаше да го подтикнат към действие.

— Само от обикновената брава. Виждате, че има и втора. Бабата… госпожа Скроф, искам да кажа, я постави преди две години, защото се страхуваше от крадци. Всяка вечер я заключваше отвътре. Дори доведената й дъщеря не разполага с ключ от нея. Освен това на вратата е монтирана и допълнителна верига.

— Ние… — започна пощальонът, но си спомни, че е на работа, сети се и за неприятностите, които можеше да си навлече, ако се забърка в някоя криминална история, и побърза да се поправи; — Вие трябва да извикате полицията!

— Полицията ли? — повтори другият с глас, в който личеше ужасното нежелание на спазващия законите гражданин. Раздавачът разбра, че трябва да побърза, хвана събеседника си за ръката и двамата се втурнаха надолу, като вземаха по две стъпала наведнъж. Портиерът дори успя мислено да благодари, че госпожица Халама беше вече отишла на работа — щеше да грачи една сврака по-малко.

Когато изскочиха на улицата, видяха Пенти Лане — сина на адвоката от първия етаж, който караше колелото си по тротоара с небрежно преметната на кормилото ученическа чанта. Детето се стресна виновно пред портиера, който по навик се развика:

— Колко пъти съм ти казвал… — и млъкна, защото изведнъж се сети за другото. — Момче, бягай веднага да повикаш постовия! Ти си с велосипед!

— Какво се е случило? — радостно попита хлапакът, тъй като подуши, че този път ще има законен повод да закъснее за училище.

— Изглежда, госпожа Скроф се е задушила с газ! Не се мотай! А пък аз през това време ще потърся ключа.

Сержант Ара започна смяната си в добро настроение. Тъкмо се беше увлякъл в приятен разговор с едно миловидно слугинче, когато задъханият Пенти пристигна със скоростта на състезателен автомобил. Ара бе предприемчив младеж, само преди половин година беше завършил специалната полицейска школа и чутото го запали. Не отиваше на положението му да тича, но леко запъхтян, все пак успя да пристигне в момента, в който портиерът намери ключа в едно чекмедже. Беше завързан с парче канап за мръсно картонче, от което личеше, че е от шести апартамент.

Както по-късно стана ясно от рапорта на сержанта, часът е бил 9:08.

Портиерът пръв се качи, но от усилията му нямаше полза. Втората брава също беше заключена. Ара задърпа дръжката, ала вратата не помръдна. Вдигна капачето на пощенската кутия, оттам го лъхна миризмата на газ и той бързо се дръпна назад.

— Телефон? — попита лаконично.

— При адвоката Лане. На първия етаж — заекна вратарят.

— Междувременно намерете брадва или лост! Бързо! А вие — полицаят се обърна към пощальона — пазете никой да не се доближава до вратата. Веднага се връщам!

От заповедите му човек можеше да си помисли, че е изключително самоуверен, но не беше така. Наистина предпочиташе да действува на своя глава, но по-разумно беше да получи разрешение от началството и тогава да разбие вратата. По всяка вероятност ставаше дума за нещастие — кранът на газта сигурно бе оставен отворен през нощта по невнимание, но беше по-добре да се застрахова. Естествено, би могъл да алармира пожарната — там имаха газови маски и кислородни апарати, но щеше да загуби време. От друга страна, не желаеше да дели славата с никого.

Такива мисли му минаха през ума, докато слизаше надолу. Пенти Лане държеше любезно отворената врата на жилището си. Възрастният плешив господин, в когото Ара лесно позна бащата, напразно се опитваше да изпрати сина си на училище.

— Къде е телефонът? — попита любезно, но строго младежът и детето го помъкна към старичкото бюро на баща си.

Преди да набере номера, полицаят се поколеба за секунда, но дългът надделя и задъхан от вълнение, той помоли да го свържат с началника на криминалния отдел в управлението. Въобразяваше си, че докладва кратко и ясно на лейтенант Хагерт, но когато остави слушалката, ушите му бяха алени.

— Ето газова маска! — предложи енергичният Пенти, като размахваше калъфа й. — Член съм на организацията за противовъздушна отбрана. Струва сто марки!

— Ох! Да върви по дяволите! — рече огорченият Ара. — Или дай я! — реши след секунда размисъл. Все пак трябваше да се направи нещо.

Адвокатът Лане се приближи, като бършеше нервно очилата си.

— Мислите ли, че госпожа Скроф наистина?… — запита той.

— Трябва да се разбие вратата! — късо отсече сержантът. — Моля ви, повикайте по телефона най-близкия лекар!

— Обикновено вдовицата ползуваше услугите на доктор Маркола. Не живее далеч — разсеяно отговори адвокатът, сякаш мислеше за съвсем друго.

Полицаят излезе и момченцето се шмугна край него.

— Интересно, много интересно! — промърмори баща му като че на себе си и започна да търси в указателя с късогледите си очи името на лекаря.

На стълбището Ара грабна брадвата и лоста от треперещите ръце на портиера и заповяда:

— Отворете широко прозорците, накарайте всички да проветрят апартаментите си! Подпрете външната врата, за да стане течение! Не се приближавайте много и никакво пушене! Загасете всички източници на огън и си сложете влажна носна кърпа на лицето!

С това познанията му по въпроса, какво трябва да се предприеме при изтичане на газ, се изчерпаха и той се затича нагоре. Момчето го следваше като сянка, размахало калъфа на противогаза. Пощальонът стоеше на своя пост пред вратата на госпожа Скроф. Миризмата беше станала задушлива, давеше го кашлица и му прилошаваше.