Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (7)

VII

И тъй, касае се за убийство. Комисарят ме мъмри за проявените глупости, разточителност и пропуски. Сънената медицинска сестра и малката богиня на гнева. „Защо ме гледате така?“

След минута напрегнато мълчание Палму вдигна рамене и каза заплашително:

— Добре! Поведението ви ме улеснява. Поисках разрешение за обиск и след малко колегите ще пристигнат. Дотогава никой няма право да напуска апартамента. Ще ви помоля да ми дадете списъка на хората, които могат да потвърдят, че в споменатото от вас време наистина сте били в хотел „Хелзинки“!

Спря за секунда, сякаш някаква нова мисъл изведнъж прониза съзнанието му, и бавно продължи:

— Вероятно и за вас ще бъде интересно да научите, че снощи госпожица Скроф се е връщала у дома.

Курна скочи с разширени от ужас очи. Гласът му затрепери:

— В такъв случай… — млъкна, а сетне напразно се опита да си възвърне предишния тон: — Комисарю, вие сте истински злодей! Значи момичето също?…

Още не беше свършил, когато Палму поклати глава, усмихна се и рече малко по-меко.

— Не, не е нощувала там и леглото й беше недокоснато. Никой не знае къде е в момента и затова ще ви помоля, господине, да ми дадете сегашния й адрес.

Художникът се поколеба, после несигурно отвърна:

— Вчера, когато беше тук, тя действително го остави — нали обещах да й намеря работа. Заклех се да не го съобщавам на никого, най-вече на мащехата й, ако я потърси. Но… — вдигна рамене — вече няма никакво значение, тъй или иначе, ще я намерите. Пък и не вярвам, че ще изпълни решението си да не се връща у дома. Спомена, че в началото ще отиде да живее в една своя бивша съученичка, медицинска сестра. Доколкото си спомням, казва се Пихлая, улица „Вуори“. — Той извади от джоба си красиво бележниче, откъсна лист, подаде го на комисаря и се опита пак да се пошегува:

— Адресът е тук. Вземете белезници, щом тръгнете за там, комисарю! Тя е истинска малка богиня на гнева и ненавижда мъжете.

Звънецът леко иззвъня, с което извести, че следствено-оперативната група е пристигнала. Ланкела машинално отиде в антрето и натисна намиращото се до слушалката на домофона копче, което отвори външната врата.

— Комисарю — произнесе той безпомощно — комисарю, можете ли…

— Какво? — бързо реагира Палму.

Внезапно летецът тръсна глава, поизправи се, инатът му надделя и като наведе поглед, мрачно каза:

— Нищо. Няма нищо.

В тази поза приличаше на сърдито момченце; шефът отпусна ръка на рамото му и дружески го посъветва:

— Когато нашите хора си отидат, срещнете се с адвоката Лане. Сигурно ще желае да разисква с вас по някои текущи въпроси.

— Пак тези пари! — подигравателно изрече племенникът. — Мръсно, презряно злато! Още снощи Курт ми разказа за завещанието й — не се изненадах.

Асансьорът спря на долния етаж, а после по стълбите отекнаха тичащи стъпки. Палму отвори вратата.

— Добре дошли, момчета! Постарайте се да свършите бързичко и не оставяйте след себе си безпорядък — посрещна ги той приятелски, като същевременно нахлупи шапката си и ме помъкна със себе си. Бързо слязохме един етаж по-долу и взехме асансьора.

Без излишни пререкания седнахме, в едно такси и потеглихме към посочения от Курна адрес. Почувствувах странно свиване под лъжичката — същото вероятно изпитва втурналият се след дивеча ловец. Ноздрите на комисаря потръпваха от вълнение.

— Значи са намерили следи? — полюбопитствувах аз.

— На балкона някой се е опитал да ги заличи с меко парче плат. Но и там, както и на покрива, са открили две-три отлично запазени стъпки от обувки с гумени подметки, по всяка вероятност кецове. И което с още по-добро — върху стрехата и решетката на прозорчето имало капка кръв. Кучето бе старо, но с още остри зъби. Впрочем с него нещата са ясни — вратът му е прекършен.

— А пръстови отпечатъци? — попитах с надежда.

— Не. Убиецът е бил предпазлив и нито за минута не е свалил ръкавиците си, независимо че животното го е ухапало. Някои от кървавите петънца е успял да изтрие, а и раната вероятно е кървяла слабо, тъй че само на покрива е останало нещо. Твърде е възможно нараняването да не е било на ръката…

Изглеждаше малко вероятно да е така — и двамата се сетихме за превързаната десница на младия Ланкела. Палму продължи, сякаш искаше да избистри собствените си мисли:

— Песът явно е усетил приближаването му и го е изненадал пред вратата на терасата — последвала е кратка схватка, след което убиецът спокойно е запалил лампата и е поставил трупа върху постелката във възможно най-естествената поза. Измъкнал е ключовете изпод възглавницата на госпожа Скроф, отворил е чекмеджето на бюрото, пъхнал е двестате хиляди марки в джоба си, върнал е обратно ключовете, където ги намерихме, и отишъл в кухнята. Запалил е газовия котлон, излял е остатъка от кашата върху горелката, с което е загасил пламъка, оставил е крана за газта отворен, изключил е осветлението и е заключил вратата на верандата. Преди това грижливо е изтрил прахта в пространството между двете балконски врати, защото там сигурно е имало следи. После запушил дупката на ключа с памук, избърсал е стъпките си, покатерил се е на покрива, откъдето се е спуснал на двора. Приблизително така трябва да са се развили събитията.

— И все пак не може да няма пръстови отпечатъци!

— Има — каза горчиво комисарят. — Естествено, че са намерили, но са много. Твои, мои, да не говорим за Ара, портиершата, госпожица Халама, младия Ланкела и дъщерята, адвоката Лане, художника, проповедника Мустапя и изобщо хората, за които забравяш, че са оставили стотици следи на всички възможни места още преди фаталната нощ. С тях нищо не можем да докажем.

Замислих се, после, дръзко предположих:

— Едно е сигурно — снощи госпожа Скроф е погълнала някакъв опиат. В противен случай убиецът не би посмял да действува толкова смело. Всеки, който вчера е виждал покойната, не е могъл да не забележи, че е нервна, и да предположи, че вечерта ще вземе сънотворно. На престъпника му е трябвало само под някакъв предлог да посети жилището й и да издебне момента за малко да остане сам, за да подмени най-горната таблетка във флакончето от „Пантофон“ с друга. Сигурно тогава е грабнал ключа от балконската врата, ако не го е направил преди това. Липсата му едва ли е направило впечатление, защото вътрешната врата закрива мястото му.

Комисарят се усмихна и попита с бащинска ирония:

— Колко време ти трябваше, за да проумееш тези прости неща?

— Само казах, каквото мисля — важно му отговорих аз. — И така, всеки, който вчера е бил в апартамента, автоматически се превръща в заподозрян.

Внезапно трепнах.

— И естествено, всеки, който е знаел, че през нощта госпожица Скроф няма да бъде там. Ако…

— Ако отсъствието на малката не е било страшен удар за убиеца. — Хитра усмивка заигра на лицето му.

— Кой може да е заинтересован от смъртта на момичето? Разбира се, младият Ланкела. В завещанието е казано, че ако някой от двамата наследници почине преди…

— Моля те, не се прави на идиот! — прекъсна ме грубо Палму. — Един господ знае какво ще стане, ако тръгнем по лъжлива следа. Фактите трябва непрекъснато да са в главата ти. Те и само те. Убийството е станало възможно единствено, при условие че престъпникът е знаел за бягството на малката. Иначе щеше да се събуди. Или в краен случай кучето щеше да я предупреди. А хитър убиец като този никога няма да се остави на случайността.

Долната ми устна увисна, но скоро си възвърнах самообладанието и сърдито рекох:

— Ами като ме прекъсваш по средата… Аз тъкмо се канех да кажа: „Ако убиецът… не е самата госпожица Скроф!“

Мисълта ме прониза като светкавица, но се хванах за нея с надеждата да се измъкна от неудобното положение. Комисарят обаче не се засмя, а с угрижен вид заяви:

— Още нямаме право да споменаваме каквото и да било име. Първо фактите — всички факти, които сме в състояние да съберем. Чак тогава изводите. Доколкото виждам, за нас механизма на престъплението е горе-долу ясен. Остава аутопсията утре да потвърди, че госпожа Скроф, без сама да знае, снощи е приела таблетка опиат. До залавянето на злодея обаче остава още много време, повече, отколкото предполагаш…

Той въздъхна, облегна се назад и бръкна в джоба на панталоните за портмонето си, тъй като пристигнахме. Успях да платя на шофьора преди Палму да е извадил парите си и за награда получих две изръмжавания, които можеха да минат както за благодарност, така и за упрек. Сякаш за компенсация ми съобщи:

— В газоснабдяването точно сега пресмятат изразходваното количество газ в нощта на престъплението, или по-точно, по времето, когато убиецът е отворил крана. Щом се срещнем с госпожица Скроф, ще стесним доста рамките му. Тя се грижи за домакинството и знае приблизително колко са консумирали след последното плащане, ако, естествено, не е било много отдавна.

Но с нея не можахме да се видим. След две позвънявания вратата на апартамента ни отвори една сънена, побесняла млада дама. Стана ясно, че цялата минала седмица е била нощна смяна в болницата и едва вчера й дали два дни, за да си отспи. Като чу за какво става дума, медицинската сестра потвърди, че снощи госпожица Скроф действително дошла при нея и й съобщила, че е избягала от дома си. Госпожица Пихлая била страшно уморена, легнала да си почива и дала ключа на приятелката си, която била много неспокойна и съкрушена и към двадесет и един и тридесет излязла да се разходи. Върнала се чак към един след полунощ, двете си сварили чай и побъбрили час-два за бъдещето на гостенката. Сутринта тя явно се била вразумила, както иронично се изрази събеседничката ни, защото петнадесет минути след като станали, тръгнала обратно за вкъщи. В момента, в който домакинята отново се била завила презглава и вече задрямвала, сме пристигнали ние.

Без стеснение се прозя и с любопитство ни огледа. Беше млада, отракана, умна и добре сложена, а косите… но както и да е. Усмихна ми се, за което, след като излязохме, ми четоха конско.

— Полицай, който използува представилата му се възможност и започва ненавременен флирт с млада дама, която е срещнал по време на следствие, водено за убийство… — започна речта си той, но аз го прекъснах и невинно запитах, като го гледах право в очите:

— Нима в задълженията на детектива не влиза дружелюбното отношение към най-различни хора? Нали трябва да се старае да създава атмосфера на доверие и искреност между себе си и всякакви там шофьори, хотелски портиери, пощальони, ловци — с всички, от които би могъл да има полза в хода на разследването — цитирах по памет устава на криминалната полиция. — За медицински сестри нищо не се споменава — добавих срамежливо, — но любезното отношение към тях едва ли ще навреди на службата.

— Когато бях млад… — комисарят млъкна, тъй като услужливо го поведох към едно такси. — Момче, момче! — задоволи се да каже укорително и поклати глава.

Пред входа на номер осем на улица „Рантакату“ ни чакаше миловиден петнадесетгодишен хлапак. Любопитните се бяха разотишли и само някой случаен минувач хвърляше заинтересован поглед към къщата. Слязохме от колата и момчето се втурна насреща ни.

— Кирсти току-що се върна и сега е у нас! — съобщи то въодушевено и в отговор на учудения поглед на Палму бойко добави: — Казвам се Пенти Лане. Видях ви тази сутрин, но после татенцето ме изпрати на даскал. Сега съм в обедна почивка.

— И госпожица Скроф е у вас? — приятелски му се усмихна комисарят. — Аха, значи ти си дал противогаза на сержант Ара! Браво!

— Хе, аз пък знам откъде е минал убиецът! — ненадейно изтърси детето.

— Кой е говорил за убийство? — ядоса се Палму.

— Ако не беше така, ченгетата изобщо нямаше да се катерят по стълбата, да пълзят по покрива до балкона и да разпитват инкасаторите по газта! — високомерно отговори ученикът. — Не съм чак толкова загубен!

— Добре! — реши комисарят. — Госпожица Скроф току-що се е прибрала и има нужда от малко време, за да се успокои. Ела да ни покажеш какво имаш предвид!

Тримата отидохме в двора. Хлапакът гореше от ентусиазъм.

— Много просто! Външната дворна врата и тази на стълбището се заключват към десет часа, но тук можеш да дойдеш, когато поискаш и откъдето поискаш. Елате!

В дъното на малката градинка бе оставена кофа за боклук. Пенти стъпи на капака й и оттам леко се прехвърли на тухлената ограда.

— Вие сте малко дебеличък — каза той загрижено — но елате след мен — не е толкова трудно.

Палму мълчаливо преглътна обидата. Качихме се горе — от другата страна имаше същата такава кофа за отпадъци и по нея слязохме долу. Хлапето ни отведе до задната стена, на която бе облегната метална решетка, служеща за скеле на дива лоза. Тя образуваше стълба, по която човек лесно можеше да се покатери на високия два-три метра зид. Когато се качи там, водачът ни спусна крака от другата страна и изчезна.

— Елате! — чухме го да ни вика.

Шефът измърмори нещо за ревматизма си, но с охкане запълзя и се прехвърли оттатък. Изпълнен с уважение, аз го последвах и забелязах, че нивото на съседния двор бе значително по-високо и слизането бе по-лесно.

Озовахме се в съседния участък, който бе отделен от заводския с изгнила дъсчена ограда. Момчето ни поведе право към една сводеста, отворена през деня желязна врата и взе да човърка в бравата й.

— Стар боклук! — заяви то. — Отвън можеш да провреш ръка през решетката, да бутнеш езичето навътре и портата ще се отвори. Знаят го всички деца от махалата.

Опитах и се убедих, че има право. Комисарят излезе на улицата и се огледа.

— Това е „Лайванмиес“ — понякога минавам оттук на връщане от училище за по-пряко и за да не заобикалям по брега — разказваше хлапето. — Дъртите се сърдят и ми се карат, когато ме видят, но мястото е тихо и рядко се случва.

— Има ли и други преки пътища през дворовете? — с уважение попита Палму.

— Да, от улица „Кулмакуя“ — уверено рече ученикът. — Една дворна врата може да се отвори с изкривено парче тел. Но трябва да се пресекат три двора и зид, върху който е опъната бодлива тел. В тъмното е трудно да се мине оттам.

От „Кулмакуя“ излязохме на „Рантакату“. Тя бе успоредна с „Лайванмиес“, но едва ли би ни дошло наум колко близко сме до нея. Показа ни го Пенти Ламе. Това даде богата храна за размишления на комисаря.

— Значи му е трябвало само един ключ — никакви запасни, без взломове… — мърмореше той, като че на себе си.

Момчето се поколеба малко, после събра смелост и попита:

— Минавало ли ви е през ум, че убиецът е могъл да влезе и през тавана? През капандурата много лесно се излиза на покрива. Тя не се заключва.

Колегата се усмихна:

— Наблюдателен си. Но на тавана не намерихме следи. Единствено портиерът се е качвал сутринта, за да отвори капандурата, тъй като е трябвало да проветри стълбището. Вече ми докладваха по телефона.

Пенти се намръщи и присви устни — очевидно си имаше собствена версия, от която не искаше да се откаже така лесно.

— Тоя пък защо е бързал да си пъха носа там? От отворените прозорци може да стане достатъчно силно течение. Да не би да е отишъл нарочно, за да заличи следите, които е оставил преди това? Като прибавим и омразата му към госпожа Скроф, която му плащаше безбожно малка заплата и се заяждаше с него за щяло и не щяло…

Комисарят изпитателно наблюдаваше детето, което постепенно почервеня като рак, после се засмя, стисна леко вратлето му и го разтърси слабо.

— Първият принцип на криминалиста гласи: „Никога не позволявай личните ти симпатии или антипатии да влияят на изводите“. Тази история е много по-заплетена, отколкото си мислиш, моето момче! Я ми кажи за какво имаш зъб на портиера?

— Не ми дава да карам колело в двора — засрамен призна Пенти. — Развалял съм пясъчните алеи. Освен това, когато бях малък, непрекъснато ме плашеха с него, а на всичко отгоре винаги врещи и крещи, ако весело се заиграем.

Прекъснахме разговора от педагогически съображения. Дълбоко наскърбено, хлапето се върна в училище, а ние отидохме да беседваме с госпожица Скроф в кабинета на адвоката.

Трябва да призная, че очаквах бъдещата среща с известно напрежение. Създаденият от въображението ми въз основа на различни източници образ включваше най-разнообразни качества — от целомъдрено до глупост и анемично лелино момиченце до споменатата от Курна богиня на гнева. Но както често става, действителността не се покри с представата.

Срещу нас, на бюрото на адвоката се подпираше стройно, русокосо момиче. Лицето й бе бледо от безсънната нощ, очите разплакани, но гордо вдигнатата й глава говореше, че вътрешно не е нито сломена, нито съкрушена. Беше облечена в сиви дрехи и бялата й шия се открояваше. Само гладко сресаната й коса и ръцете без маникюр намекваха за суровата спартанска атмосфера в жилището на госпожа Скроф. Бузите й бяха леко поруменели, а тъмните й очи гледаха пренебрежително комисаря. Имаше много красиви устни и зъби. Разгорещените й думи ме изненадаха напълно.

— Виновна съм. Много добре зная, че съм виновна — не трябваше да я оставям сама. И въпреки това не ми е жал за нея!

Ужасен, съдията направи опит да я възпре, но момичето нетърпеливо го отстрани, пристъпи към шефа и твърдо каза:

— Арестувайте ме. Вината е моя, но не се разкайвам! Не, не, не! — тропаше с крак по пода тя.

— Но, скъпа Кирсти, стига! — опита се да я успокои Лане.

Комисарят спокойно, без дума да отрони, я наблюдаваше, като преценяваше дали възбудата й е искрена, или не.

— Няма смисъл! — упорствуваше тя. — Четиринадесет години съм се въздържала, а през цялото време я ненавиждах. Жестокостта и алчността й станаха причина баща ми да се самоубие, лиши детството ми от радост, непрекъснато ме тормозеше с ужасното си лицемерие. Никога не съм имала играчки и дрехи като другите момичета. В училище всички ми се надсмиваха и все пак там беше моето убежище. Четиринадесет години бях принудена да се преструвам и сега, когато умря, аз ликувам. Ликувам! Ликувам! Ликувам!

Комисарят протегна ръка към домакина, който с разширени от ужас очи се опита да се приближи до развълнуваното момиче. Объркана от невъзмутимостта на шефа, тя започна с по-спокоен тон и в очите й се появи искра на любопитство.

— Тя е виновна, че съм грозна, виновна е, че никой не желае дори да ме погледне. И отгоре на всичко искаше да ме чифтоса като някаква кучка с отвратителния си племенник, когото никога не съм понасяла!

— Какви думи, Кирсти! — не можа да сдържи вика си адвокатът.

Момичето прехапа устни.

— Всички мъже са зверове! — изрече тя с известно неудобство, изведнъж ни обърна гръб и заплака.

Весела усмивка играеше по лицето на Палму, докато внимателно измъкваше от джоба си голяма, червена носна кърпа на квадрати. Отиде до госпожицата, бащински отпусна ръка върху тясното и рамо, като успокоително забърбори:

— Хайде сега, хайде сега… Най-лошото вече отмина, зъбът е изваден с корена и ай, ай — колко добре ще се чувствуваме само след минута. Вижте, старият, зъл полицай ви поднася собствената си носна кърпичка, която е съвсем чиста. Изтрийте теменужените си очи и предполагам, че после госпожа Лане ще ви заеме с удоволствие малко пудра.

Изящните й, тесни рамене потръпваха, но тя тропна с крак по пода:

— Не съм дете! — процеди момичето все още с гръб, но прие кърпичката, която комисарят внимателно пъхна в ръката й. Той тържествуващо ме погледна и подвеждащо продължи:

— Изобщо не сте грозна! Погледнете моя колега, този млад Голиат — зяпнал ви е с опулени очи. Старото ми сърце се свива, като виждам как искри теменуженият ви поглед, а бузите ви пламтят, сякаш са нежни рози! Сигурно знаете, че сте притежателна на милиони, и то благодарение на старата, глупава мащеха…

Момичето престана да хълца и все още с гръб към нас прошепна, като бавно триеше сълзите си:

— Не ме интересуват парите й! Не ме интересуват! — бегло ме погледна, обърна се отново и безпомощно отрони: — Сигурно изглеждам ужасно…

Комисарят разпери ръце и се поклони като фокусник след блестящ номер. Физиономията му показваше, че битката е спечелена. Когато адвокатът отведе момичето в другата стая, за да се пооправи, Палму фамилиарно каза:

— Щом една жена забележи, че видът й е ужасен, нещата се оправят. А госпожица Скроф е очарователна.

— След някоя и друга година ще стане още по-привлекателна — добавих аз. — Подходяща прическа, красив тоалет и няма да я познаеш, когато следващата година свали палтото си по време на дежурството ти на президентския прием.

Гъста червенина заля лицето му. За споменатия, коктейл често командироваха двама от нашите. В отдела имаха навика да се шегуват с него: веднъж бе помолил да го изпратят, някои от гостите ги помислили за слуги и им предложили бакшиш.

— Полезно е да познаваш по физиономия светските лъвове — защити се комисарят. — Жестоко е да се подиграваш с един стар човек само защото и той един път в живота си е пожелал да види как хората носят ордените си.

Госпожица Скроф се върна. За нейна чест трябва да спомена, че не бе взела от пудрата на госпожа Лане. Хвърли ми плах поглед и седна стеснително, като добре възпитано момиче.

— Не искам да ви измъчвам с излишни въпроси — започна сериозно Палму — но все още не е ясна причината за смъртта на мащехата ви. Знаем само приблизително как са се развили събитията вчера. И тъй, напуснахте дома около седемнадесет часа, по средата на яденето?

— Беше ми дошло до гуша! — отговори момичето и в погледа й отново блесна искрата на упорството. Шефът бе напълно прав, че очите й са теменужени. Като добавим и светлата й коса, тя наистина изглеждаше доста привлекателна.

— Отидохте в квартирата на господин Ланкела и поговорихте с художника Курна — подсказа й Палму. — Вижте, ще бъде по-добре, ако със свои думи ни разкажете какво правихте.

— Пристигнах там, за да заявя на Карле, че никога и за нищо на света няма да се омъжа за него — продължи момичето, и се изчерви леко. — Той не беше вкъщи и помолих Курт, художника Курна, да му предаде. Курт е малко странен, но е цяло удоволствие да разговаряш с него. Обеща да ми помогне. Бях толкова ядосана, че май му разказах повече, отколкото трябва. Ама той и без друго ги знае тези неща. Нали е най-добрият приятел на Карле, който веднъж му спасил живота по време на една експедиция с платноходка. Оттогава живеят заедно и са направо неразделни. Макар че Карле прави всичко възможно да го развали. Той по природа си е лош — пие, играе комар и пилее пари по леки жени. И аз разбирам нещо от тия работи, нищо че съм расла в саксия…

— Е, е! — не се съгласи комисарят. — То и господин Курна не прилича много на ангел…

— С каквито се събереш, такъв ставаш. И тъй, после отидох при госпожица Пихлая, която ми е съученичка, но тя беше ужасно уморена, сънлива и… и… постепенно се успокоих. След първоначалното ми кипване разбрах, че леля, имам предвид госпожа Скроф, не е в състояние да ме принуди да се омъжа — аз съм пълнолетна. Естествено, че можеше да направи живота ми непоносим, но, ох, аз така свикнах вече… И затова към двадесет и един и тридесет реших да се върна и сериозно да си поговоря с нея.

Момичето се задъха и млъкна, погледът й блуждаеше — явно настъпваше най-трудният момент в разказа й.

— Приятелката ми даде своя ключ, за да има къде да отида, ако леля се държи лошо… — Тя замълча и малко несвързано добави: — Наричах госпожа Скроф леля. Никога не съм могла да мисля за нея като за майка, а обръщението мащеха ми звучи толкова грозно… Собствената си майка изобщо не помня — починала е, когато съм била съвсем малка.

Тръсна глава и запремигва често-често. После пламенно каза:

— Ох, и аз съм една глупава ревла! Но не можах да се наспя както трябва и… и така се върнах у дома…

— В колко часа? — попита бързо Палму.

— Нямам часовник, защото леля го смяташе за непотребна вещ. Будилникът в кухнята ми беше достатъчен. Изглежда, беше към двадесет и два, защото портиерът тъкмо заключваше външната врата. Качих се бавно горе и… и… вътрешно още кипях. Пъхнах съвсем тихо ключа и реших незабавно да се промъкна до моята стая. Искам да кажа, че тя дори и да ме усетеше, щеше да се направи, че не чува. Понякога, след като сме се карали, постъпвахме по този начин и сутрин се преструвахме, че нищо не се е случило. Но тогава забелязах, че бе пуснала и секрета, от който нямам ключ. Изстинах. Значи не ме е чакала, не й е било жал за мене, беше ме оставила да се шляя цяла нощ по улиците — много добре знаеше, че нямам никакви пари. Стиснах зъби и не позвъних — щеше да бъде прекалено унизително.

— Вие твърдите, че снощи въобще не сте се срещали с госпожа Скроф? — уточни Палму и гласът му прозвуча студено и напрегнато.

Сърцето ми се сви и стана тежко като камък, защото добре помнех, че портиерът, след като заключил, дълго време бе стоял на улицата, но момичето не бе излязло обратно.

Тя ни погледна и очите й се разшириха от внезапно обзелия я страх. Вдигна ръка към устните си и попита:

— Защо… защо ме гледате така?