Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (12)

XII

Шегите на Курна са възмутителни. Ири Салмиа споделя трогателната история на живота си. Палму проговаря на немски, а адвокатът Лане изпитва ужас от съпругата си. Ланкела сваля превръзката си. Делото вече щеше да е ясно, ако…

— Добре разбирам, че се съмнявате в думите ми, комисарю — след кратко мълчание заяви неприветливо жената. — Сигурно си въобразявате, че Карле е виновен и с цената на всичко се стараете да съберете доказателства срещу него. Само не мога да разбера как на полицията й се ще да вдига толкова шум за подобна дреболия… Естествено, предполагам, че на госпожа Скроф не й е особено приятно, ала…

— Боже мой! Госпожице, чувате ли се какво говорите! Защо се преструвате? — Палму ужасен се хвана за главата. Ири Салмиа се стресна и неспокойно взе да гледа ту единия, ту другия.

— Но какво става всъщност, какво ви тревожи вас двамата? — попита тя с треперещ глас. — Прекалено много вълнения за едно малко кученце!

— Нима не разбрахте, че става дума за хладнокръвно убийство? — изохка шефът. — Опитайте се да се успокоите, госпожице!

Трябва да призная, че от присъствуващите танцьорката беше най-спокойната. Палму, както впрочем и всички ние, имаше слабостта без колебание да приписва на другите собствените си недостатъци.

— Художникът ми каза, че Ланкела е заподозрян в убийството на дакела на леля си и вие разследвате случая — обясни тя и очите й заблестяха като диаманти. — Според мен нещата са толкова прости и ми е чудно как може Карле да постъпва толкова глупаво и да не признае, че по онова време е бил тук. Госпожа Скроф обича кучето си и ще се разсърди много, ако разбере, че племенникът й ме е посетил, но за сметка на това…

— Чуйте сега, госпожице Салмиа! — започна комисарят с треперещ от вълнение глас, като се опитваше да възвърне самообладанието си. — Това вече е прекалено! Безвкусна и абсолютно неуместна шега. Нима Курна не ви е казал, че Карле Ланкела е заподозрян в хладнокръвното и хитро замислено убийство първо на собствената си леля — госпожа Скроф, а после и на кучето?

Едва сега разбрах напълно странното чувство за хумор на художника. Ако беше наблизо, щях да го цапардосам здравата, защото танцьорката бавно пребледня като платно, подпря се на стената и с отпаднал глас прошепна:

— Ис-истина ли е? Извинете, но толкова съм изненадана… Моля ви за чаша вода!

Като дете склони глава на рамото на Палму, зъбите й тракаха и едва успя да отпие глътка.

— Курт е зъл, шегата му е прекалено ужасна! Никога няма да му простя.

— Той е луд! — безжалостно отсече комисарят. — Ненормален. Мястото му е в психиатрията. Видях неговите картини — тръпки ме полазиха… Простете, че ви изплаших, госпожице! Във всеки случай разбрахте, че се касае за извънредно сериозно нещо и е необходимо нищо да не скривате.

— Но Ланкела наистина беше тук. Поглеждах ръчния си часовник, защото бях нетърпелива и се опитвах да го изгоня.

— Може ли някой да го докаже? — бързо реагира шефът.

— Камериерката донесе предварително поръчания чай. Тъкмо се бях върнала от едно частно соаре, където имах номер — каза тя, но внезапно трепна и се наведе напред, сякаш искаше да спре Палму, чийто дебел пръст все пак успя да натисне копчето на звънеца.

Мълчаливо и неподвижно чакахме около минута. Танцьорката облиза два пъти изпръхналите си устни, понечи да каже нещо, но не събра смелост. Тъмните й очи бяха тревожно впити във вратата. Почука се.

Камериерката на етажа имаше приятен външен вид и бе една приветлива беловласа жена.

— Когато към двадесет и четири и петнадесет донесохте чая, госпожица Салмиа с кого беше? Помислете добре — аз съм криминален комисар.

Тя погледна малко учудено танцьорката, но отговори непосредствено и съвсем откровено:

— Тук нямаше никой. Напълно съм сигурна!

Та така…

Тръгна си и Палму хвърли укорителен поглед на момичето, в чиито очи блестеше кристална сълза; мигаше често-често.

— Може да ви звучи невероятно, но тъкмо се канех да ви кажа, че когато чух почукването, помолих Ланкела да влезе в банята. Не желаех да го виждат толкова късно в стаята ми.

— Напълно ви вярвам! — подигра се той и студено измери кръшната й фигура. Ири Салмиа внезапно отметна назад глава, засмя се горчиво и произнесе с глас, наподобяващ скърцане на нож по стъкло:

— Добре, комисарю! Аз съм само една танцьорка и сигурно ще ви се стори смешно, но ще ви призная, че след полунощ при мен никога не е имало мъж. Кажете, колко години ми давате?

Палму се смути, но очите му нито за миг не я изпуснаха.

— Ако разчитате на някаква уловка — грешите — враждебно отговори той. — Правите възможното да изглеждате на осемнадесет, но обзалагам се, че сте минали двадесетте и пет.

Възбудата й премина, горчилката в гласа й се смени с уморена потиснатост и тя спокойно каза:

— Много сте любезен, но в действителност съм на тридесет и три. Не се чудете… козметика… гимнастика — всяка една от тези години беше дяволски трудна. Какво ви е известно за живота на танцьорките? Дисциплината в казармата е детска игра в сравнение със спазваната от мен. Най-малко по пет часа упражнения на ден и ако не тренирам четиридесет и осем часа, мускулите ми се отпускат, а за възрастта ми това не е безопасно. Чаша портокалов сок за закуска, лист салата и една ябълка за обяд — знаете ли какво означава подобно меню за здрав човек… — Тя се засмя; чувството й за хумор се събуди. — Е, малко прекалих, но има моменти, когато, уморена до припадък, се разревавам само при вида на кашата, която яде малкият ми син — възхитителна, златистожълта овесена каша с масълце…

Комисарят не успя да скрие изумлението си, с блуждаещ поглед изтри капките пот от челото си и недоверчиво заекна:

— Де-дете ли?

— Точно така — имам чудесно момченце, мъж също. Живеят в Стокхолм близо до родителите на съпруга ми, който е швед. Салмиа е артистичният ми псевдоним. Мъжът ми е сляп — загуби зрението си при една злополука в мината „Болде“ и затова аз трябва…

— Но всички мислят, че… — започна с последни сили Палму, но тя уморено махна с бледата си, красива ръка:

— Хората — продължи тя с горчиво презрение и ненавист — този жаден за сензация, преситен от плюскане и пиене свят, който лакомо поглъща всяка клюка, която се разнася по дансингите на танцовите вечери, ах, как се отвращавам, но съм принудена! За няколко зимни месеца печеля толкова, че да можем да живеем цяла година спокойно. После дишам чист въздух, лягам в двадесет и два часа и… и… аз обичам мъжа си. Ужасната, омразна зима вече отмина — утре се качвам на парахода и… богатите безделници ще подемат нова сплетня и ще мислят, че съм заминала на юг или в Париж с новия си любовник… но… повярвайте ми — никога не съм изменяла на съпруга си. Всичко казано от мен лесно можете да проверите чрез стокхолмската полиция. Разбира се, трябва да танцувам, сякаш съм млада и съм длъжна да приемам цветята и ухажванията на бохемите и да бъда любезна с тях. Всяка одумка за мен е реклама, а младият Ланкела… — тя замълча и стана сериозна.

Използувах цялото си умение, за да запечатам върху хартията най-важното от темпераментния й изблик. Комисарят я гледаше малко строго, но и кимна да продължи и тя заговори тихо, като че обмисляше всяка дума:

— Той беше много влюбен. Извънредно чувствителен е и мъжествен, но в сравнение с мен е хлапе — най-малко със седем години съм по-възрастна от него, въпреки че не знае. Освен това е добър — никога не се е държал нахално като останалите. И… и… два пъти му позволих да ме целуне, и то за награда, че е бил послушен. Има мека и светла коса… почти същата като на сина ми. Тук бях страшно самотна. Две целувки, какво ли са…

— Хм-м — изръмжа Палму и се изчерви.

— Но след това горкият младеж съвсем хлътна — не съм искала, но коя ли жена не се ласкае, когато вижда, че някой мъж е готов на всичко заради нея, и не се отдръпнах навреме. Знаеше, че скоро заминавам и се разстрои много. И вчера вечерта… снощи дойде тайно тук. Човек може много лесно да се измъкне от клубния апартамент през големия ресторант и оттам да отиде към хотелските стаи, без да го забележат портиерът и момчето от асансьора. Знаеше, че не приемам никого, и затова пристигна, без да ме предупреди. Приличаше на луд, беше пил и се скарахме жестоко…

Тя се задъхваше. Замълча. Гърдите й се повдигаха бързо-бързо, а красивите й очи блуждаеха нанякъде.

— Заплаши, че ще си тегли куршума. Щял да получи от леля си, която го принуждавала да се ожени за доведената й дъщеря, двеста хиляди марки и искаше да избягаме в чужбина, за да сключим тайно брак. Ох, още е хлапак и не разбира живота, но беше ужасно сериозен, уплаших се, че наистина ще посегне на себе си и разбрах, че само едно нещо ще помогне…

Отново спря и пренебрежително погледна Палму, който, червен като рак, притеснено се въртеше на стола си.

— Отгатвам мислите ви — в глухия глас на Ири Салмиа се долавяше умора — да, зная, че се ползувам с репутацията на достъпна жена. Подсказах на Ланкела, че само съм си поиграла с него, че съм го използувала, за каквото ми скимне. Какво са двеста хиляди за мен — с тях можем да изкараме най-много два-три месеца. Дадох му да разбере, че на мен ми трябва наистина богат любовник. Споменах едно име, добре известна фамилия… Беше страшно да го гледа човек — пребледня като мъртвец, а очите му пламнаха, но повярва. Зная, че бе жестоко и безчовечно, но друго не би помогнало, комисарю. И… той ме удари като… като че ли съм някоя проститутка… каза, че най-сетне съм го излекувала от детското му увлечение… Да-а, ужасна сцена, това беше единственото, което можех да направя.

Дълго мълчахме. В мен се зараждаше неясно чувство на възхищение към тази стройна, смела жена, която наистина бе… много красива.

— Следователно, готова сте да се закълнете, че Ланкела е бил в стаята ви между двадесет и четири и тридесет и един часа — обобщи Палму, чиито неумолими очи търсеха и най-малкото колебание по лицето й.

— Кълна се! — машинално отговори тя, силно пребледняла. — Той е добро момче, а аз се отнесох жестоко с него, но друго не би го спасило. Какво ли не бих дала, за да не се замесвам в един съдебен процес — мъжът ми и малкият ми син ще бъдат опозорени. Бъдете човек, комисарю!

Отново се възцари тишина. Накрая шефът каза:

— Вярвам ви… хм… госпожо Салмиа, и ви разрешавам да си заминете. Но щом пристигнете, веднага се обадете в свинската ви полиция и бъдете на разположение, в случай че ни потрябвате. Няма да е човешко да не ви позволя да отпътувате, щом всичко, което… хм… разказахте, е вярно. Но… както и да е — излишно е да говорим повече. Лека нощ, госпожо!

В красивите й очи се четеше искрено учудване. Изразът й бе толкова странен, че аз трепнах, когато затварях, вратата.

— Прекрасно момиче! — подхвърлих плахо, докато слизахме по стълбите. Очарованието й бе толкова силно, че не можах да се въздържа.

— Може би искаш да кажеш прекрасна измамница — отговори раздразнено шефът. — Тя действително лъжеше толкова умело — дори мен успя да разчувствува. Но ако ни заблуждава, и студентката от политехниката с кавалера си утре идент… иденто…

— Идентифицират — обадих се насмешливо.

— Точно така — още по-саркастично се съгласи той. — Ако идентифицират в Ланкела мъжа, който снощи се е качил в колата пред безистена на улица „Лайванмиес“, тогава и тя ще си изпати! Ще я обвиня…

— Е, да, но само ако лъже… — отбелязах със съмнение.

— Подобни сантиментални истории можеш да прочетеш, в който и да е седмичен вестник по света — горчиво изръмжа той. — Сляп мъж и момченце с пухкави косици… — пфу, дявол…

— И такива неща се случват — романтичното ми въображение ронеше сълзи на съчувствие към Ири Салмиа.

— Вероятно е останала като гръмната, когато без колебание й разреших да замине! — предположи отмъстително комисарят. — Да допуснем, че лъже, но тя е умна и, естествено, се досеща, че някое от момчетата може да я придружи до Стокхолм, и да изям старите си галоши, ако там успее за един ден да се сдобие със сляп съпруг и дете. Трябва да я изобличим в противоречие, иначе трудно ще разрушим алибито му. Защото, ако е казала истината, то ни е преразказала разговор, който действително е провела с Ланкела, но по-рано, през деня. А може просто да има предвид някой бъдещ богат любовник и летецът е бил изритан. Дори и да ги подложим на кръстосан разпит, няма да ги хванем в противоречие. Момичето е достатъчно хитро, че да не измени нито дума от казаното помежду им. Но ако са разговаряли преди интересуващото ни време, получаваме още едно доказателство срещу него — тогава мотивът му е съвсем ясен. Двеста хиляди са малко — тя има нужда от по-заможен любовник. Was willst du noch mehr^[1]?

Палму самостоятелно бе изучавал немски и особено се гордееше с постигнатите забележителни резултати. Имаше малко странно произношение, но от деликатност не желаех да му го кажа. Мълчаливо крачехме в сумрачната пролетна вечер по осветяваната от неоновите реклами „Алексантерикату“.

— И колко добре успя да предаде разговора! — с неволно възхищение рече комисарят. Постепенно някои неща ми се изясниха и настроението ми изведнъж спадна. В полицейската работа има моменти, които никак не са приятни. Тя безмилостно разрушава младежката вяра в човека.

— Имаш предвид началото, нали? — попитах, за да покажа, че не съм толкова тъп, колкото си представя. — Ако лъже, прави го доста умело. Престори се, че Курна изобщо не й е казал за убийството; Заповядал й е да замине за Стокхолм, за да не можем да я разпитаме. Слепият съпруг, малкото момченце, трудния, но порядъчен живот — бих преглътнал всичко, но накрая този самопожертвователен жест беше страшно хитро изпълнен…

Разочарованието ми беше толкова искрено, че Палму спря и ме изгледа. Изведнъж започна странно да се колебае, после каза приятелски грубо:

— Недей, момко, глупаво е да се кахъриш за подобни работи. И знай, че не всички хора са тъй зли, както ние сме принудени да приемаме. Сам разбираш, че сме длъжни да допускаме най-лошото. А алибито на Ланкела е много уязвимо.

— Шантавият Курна ужасно ни се бърка и с това ме нервира до немай-къде — опитах се да оправдая раздразнението си.

Продължихме да вървим бавно.

— Курна ли? — шефът внезапно се закова на място. — Да го вземат мътните! Защо лъже толкова прозрачно? Разбирам, че е приятел на летеца, но ако не знаех, щях да се закълна, че прави всичко възможно, него да изкара виновен. Преструва се, че свидетелствува в негова полза, а с всяка своя измислица затвърждава съмненията срещу Ланкела. Ако само можех да разбера… — измърмори той.

Чувствувах се така, сякаш някой ме е ударил по главата. Курна. Предишния ден бе посетил госпожа Скроф, имал е възможност да пъхне таблетка опиат във флакона от „Пантофон“ и да грабне ключа от балконската врата. В чекмеджето му имаше морфин! От двадесет и четири до един часа е лежал пиян в отделената със завеса ниша, притежаваше шофьорска книжка и палтото на закачалката бе негово, а не на Ланкела. Но… какъв би могъл да бъде мотивът му? Бог знае! И изобщо защо се държи като ненормален? Мислите ми се объркаха като конците на размотано кълбо.

— Денят беше дълъг и изнурителен — съжали ме Палму и хвърли поглед към разстроеното ми лице. — Вече започваш да халюцинираш и затова най-добре е да се наспиш хубаво. Утре ще е същото, а се налага да станеш рано — цял куп протоколи имаш да пишеш на машина.

Пожелахме си „лека нощ“. Ако кажа, че щом си легнах, веднага се унесох в тежък, дълбок, младежки сън, ще излъжа и погрешно ще използувам правото си на автор. Честна дума — когато за първи път в практиката си на криминалист зърваш труп и знаеш, че се касае за хладнокръвно убийство, сънят не идва лесно. Госпожа Скроф е била една своенравна, може би в много отношения заслужаваща порицание възрастна жена, но в случая ставаше дума за престъпление срещу човешки индивид. Разнообразните събития през изминалия ден, прекалено многото подигравки на комисаря и напрежението така ме бяха замаяли, че не виждах ужасната действителност. Едва сега наистина разбрах какво значи убийство и в мен се надигна непримирима ярост към неизвестния извършител. Никога не бих извинил подобна подлост. Като прехвърлях наум възможните виновници, реших, че няма да се оставя да ме заблудят нито теменужените очи на госпожица Скроф, нито мъжествеността на Ланкела.

Не можах да заспя почти до зори, а и стомахът ме болеше силно — не беше никак романтично, но бе истина. Напразно търсех причината в изпитата чаша пунш, тъй като самолюбиво исках да оправдая нервите си.

Насоченото за в десет часа на следващата сутрин следствие представляваше съвсем къса и официална процедура. Сержант Ара докладва за разбиването на вратата, намирането на трупа и проветряването на помещенията. Адвокатът Лане и госпожица Скроф подписаха вчерашните си кратки показания. Доктор Маркола бе изпратил смъртния акт. Потвърди се, че не са намерени съмнителни дактилоскопични отпечатъци, показаха направената в естествена големина снимка на следата от кецове и приложиха лекарска декларация, която свидетелствуваше, че дакелът Барон е умрял от насилствена смърт. С треперещ от вълнение и съзнание за собствена значимост глас госпожица Халама повтори, че убиецът е влязъл в жилището точно в нула часа и седемнадесет минути. Заедно с молбата за аутопсия документите бяха изпратени на губернатора и оттам бяха върнати подписани. Палму вдигна телефона и се обади на съдебния експерт, който вече чакаше облечен, а помощникът му бе донесъл инструментите. Морфин ли, попита той, е, ще видим, ще видим! До дванайсет часа работи с пълна пара в лабораторията на управлението, където изследваха и парчетата ламарина на покрива с капките кръв от ухапаната ръка на престъпника.

Защо казах ръка ли? Ами как — младият Ланкела… Но отново се разбързах. Междувременно имахме инцидент.

Извънредно доволен, Лане чистеше с крайчето на носната си кърпа очилата и понечи да напусне помещението. Подписаните от него показания ми се сториха много кратки. — Палму не го уведоми, че това е само началото на дознанието, въпреки че той като правист би трябвало да го знае. Очевидно смяташе, че вече се е отървал, и остана като вцепенен, когато комисарят строго го помоли:

— А сега, господин адвокат, разкажете какво правихте между двадесет и три и тридесет и един часа в нощта на убийството!

Лане трепна виновно и почервеня — беше сякаш живо олицетворение на нечиста съвест. Опита се да се измъкне, като смирено рече:

— Нали говорихме — тръгнах си от клуба малко преди дванайсет и… Изпих няколко… грога и… исках да се разходя, защото съпругата ми е доста… нервна и се ядосва, когато пия. Затова се шлях близо час по улиците и… смучех ментови бонбони. Върнах се у дома и тя нищо не усети.

Обнадежден, измъкна от джоба на жилетката си кутия с дражета, показа ги на Палму и притеснено допълни:

— Надявам се, че… няма да споменавате пред жена ми… тя е… нали… м-м…

Лане се смути окончателно.

— Разследваме убийство — строго му отговори комисарят.

След минута, съвършено смачкан, адвокатът напусна управлението и прекоси площад „Суртори“, като безпомощно бършеше очилата си с носната кърпичка.

— От всички алибита неговото е най-уязвимо — заключих, щом останахме сами в кабинета. Той беше признал, че по време на нощните си странствувания из Хелзинки не е срещнал никакъв познат.

— Може би именно затова е най-истинското — авторитетно рече шефът. — Снощи, след като се разделихме, много разсъждавах, момчето ми. Твърде вероятно е ние, служителите в полицията, да имаме прекалено лошо мнение за хората, а някои от тях действително казват истината…

— Защо тогава се опитва да извърта? — разсърдих се аз. — Защо се е обадил на портиера? И лъже. Какво го кара да изпитва такъв страх?

— Не сме виждали жена му — обясни той и ме погледна странно. — Мнозина се боят стократно повече от половинките си, отколкото от полицията…

Според мене защитата му бе съвсем неубедителна и казах, че се учудвам на безкрайно мекото му отношение към най-съмнителния от всички заподозрени. Той лицемерно ми отвърна:

— И ние сме хора. А ти забравяш колко криминални романи е изгълтал Лане в леглото. Естествено, веднага се е досетил, че алибито му нищо не струва и за да го заздрави, е побързал да телефонира. Ако той беше убиецът, щеше да се постарае да си осигури много по-логично оправдание.

С това разговорът ни свърши, но аз изобщо не изключих адвоката от списъка на евентуалните виновници — напротив. Бях изучавал психология и като имах предвид лукавата му плахост, бях сигурен, че крие нещо. Непрекъснатото чистене на очилата ме караше да считам, че грижливо обмисля всяка дума. Коя бе причината да е толкова предпазлив?

Комисарят безцеремонно ми заповяда да продължа да преписвам останалите от вчера показания, сякаш изпитваше особено удоволствие от мъките ми. Опъна се на кожения диван и авторитетно заяви:

— Най-добре мисля легнал, със затворени очи. Освен това ми хрумна идея и понеже нищо не можем да предприемем, преди да получим протокола от аутопсията, най-полезно ще прекарам времето, като анализирам нещата.

Анализите му бяха доста шумни, независимо че пишещата машина яростно барабанеше почти на ухото му. Цели два часа напряга мисълта си и когато телефонният звън го събуди, пак беше зъл и ядосан.

В лабораторията бяха работили чевръсто, но заключението бе доста мъгливо, тъй като бяха ползували помощта на учени, а те никога и в нищо не са сигурни докрай. Изпитите от госпожа Скроф лекарства бяха създали затруднения, но стана ясно, че вечерта е погълнала изключително голяма доза „Пантофон“. Ако го е направила около двадесет и два часа, в полунощ вероятно вече е била в безсъзнание.

— Или се е намирала в състояние на такова морфиново опиянение, че дори да е чула шум, не е могла и пръста си да мръдне — увери ни радостен глас от другия край на жицата. — Разбира се, възможно е да е погълнала и чист морфин — същия, който открихме в конфискуваното от вас флаконче от „Пантофон“. Изключително трудно е да бъдат различени. А може да е взела и само „Пантофон“, но значително повече от една таблетка… Ще препишем на чисто заключението и ще ви го изпратим…

Комисарят грубо тръшна слушалката по средата на изречението и промърмори:

— Идиоти!

Кимнах в знак на съгласие, защото наистина щяха да ни улеснят безкрайно, ако бяха казали, че морфинът е идентичен с този, до който имаше достъп Ланкела.

— Приятелката на проповедника също употребява наркотици — напомних му аз услужливо.

— А съученичката на госпожица Скроф е медицинска сестра, дава нощни дежурства и разполага с цял шкаф лекарства — още по-отзивчиво продължи Палму. — Излишно е да я разпитваме, защото ще отрича всичко — ако нещо излезе, веднага остава без работа.

— И в нощните клубове на Хелзинки се търгува с опиати, а „Тихите скачачи“ едва ли правят изключение — ядосах се. — Защо адвокатът се страхува толкова, от жена си? — Мислех си, че съм страшно язвителен, но той ми отвърна по същия начин, като с безцветен глас произнесе:

— Съпругата на портиера на госпожа Скроф имаше ужасна хрема — може да е отишла при доктор Маркола и да е взела ампула морфин.

Според мен шегата му не беше много сполучлива. Неволно се замислих за медицинската сестра, при която госпожица Скроф бе прекарала нощта на убийството. Защо бързаше да се отърве от нас? Имала е достатъчно време, за да се наспи. Страхуваше ли се?

Комисарят бе задължил Курна и Ланкела да бъдат по възможност вкъщи и сега ги извика по телефона. Художникът се учуди каква работа може да има той в полицията. Невинно упрекна Палму, че отново прекъсва вдъхновението му, а портретът на банковия директор Колберг точно бил пред завършване. Но Палму не прояви разбиране към бъдещето на финландската живопис, после дълго се кара по телефона с един полковник и уреди извънреден отпуск на някакъв млад кадет.

— Организирахте го дяволски добре! — възхити се младежът, очарован от възможността да се срещне с приятелката си от политехниката. — Никога вече няма да говоря лошо за полицията. Честно казано, наказаха ме с десет дни без отпуска и мислех… — и с мрачен вид ни разкри цял куп несъвършенства във вътрешния ред на кадетското училище, които нямат нищо общо с темата на произведението. И двамата бяха жизнерадостни млади хора и не се притесняваха излишно от присъствието ни.

— С удоволствие признавам, че точно тогава я целунах — разказваше момчето и смело хвърли пълен с възхищение поглед към момичето. — Нима не заслужава? — попита той малко по детски. — Твърдо сме решили да се оженим веднага, щом ме произведат младши лейтенант. Зная, че няма да е полезно за кариерата ми на военен и…

Той продължи откровено да разказва за ниската офицерска заплата, докато Коки не почука на вратата, за да обяви, че всичко е готово. Отначало отиде девойката, върна се и поклати отрицателно глава. После дойде ред на кадета.

В сравнително тъмния коридор се бяха подредили петима мъже, облечени в еднакви широки палта, с вдигнати яки, черни очила и нахлупени до ушите шапки. В групата на преоблечените наши колеги познах Курна и Ланкела, но се усъмних в кадета. Той твърде дълго се вглежда с безизразна физиономия, докато най-сетне нещо просветна в погледа му, направи крачка напред и се втренчи в племенника на убитата, като се опитваше по-добре да разгледа чертите на лицето му.

— Май беше този — накрая колебливо го посочи с пръст. — Не мога да се закълна, но е единственият, който ми се струва познат. Вече казах, че тогава бях зает с друго — даже нямаше да го погледна, ако не беше ни смутил.

Младежът нямаше представа какво означават за мен невинните му слова. Стана ми противно и преглътнах няколко пъти, докато превъзмогна чувствата си, Палму не сметна за необходимо да обяснява на него и момичето, че се води следствие за убийство — те мислеха, че става въпрос за открадната кола.

Последва кръстосан разпит, който не донесе нищо ново. Студентката със сигурност твърдеше, че номерът започвал с цифрите шестдесет и шест, а кадетът се колебаеше между двадесет и шест и тридесет и шест. На подходящо осветление им показаха няколко номерни знака и стана ясно, че никой от тях не ги различава достатъчно добре.

Все пак момъкът успя да разпознае Ланкела сред еднакво облечените мъже, и то бе повече, отколкото комисарят се бе надявал и в най-смелите си мечти. Курна можеше да почака. Другият бе поканен в кабинета ни, където Палму официално, с леденосини очи произнесе:

— Ваш ред е, господин Ланкела! Време е да свалите маската. Моля ви, покажете раната на ръката си!

Летецът се колебаеше; лицето му се вкамени в израз на неприкрита враждебност. Бавно развърза превръзката си.

На дланта, около основата на палеца, личаха синкави следи от ухапване на малки зъби!

— Е, сега не ме убеждавайте, че без да щете, сте се наболи с вилицата! — горчиво каза комисарят, макар че според мен шегата му беше неуместна. — Може би вече ще пожелаете да разкажете какво правихте между двадесет и четири и тридесет и един в нощта на убийството.

Ланкела стиснал здраво устни го загледа с нескрита омраза, после отрицателно поклати глава. Признавам, че се учудих, тъй като имаше готово алиби. Наистина ли бе с такива детски разбирания, че не искаше в никакъв случай да намесва танцьорката? Но в психиката на един убиец могат да се наблюдават още по-удивителни отклонения.

— Добре — рече Палму и Коки се приближи до младежа. Сам го желаете — Карле Ланкела, арестувам ви по обвинение в убийството на госпожа Алма Скроф!

Хагерт се запозна с всички доказателства, подписа заповедта за арестуване и изруга заради ужасния вой, който щяха да подемат вестниците, веднага щом научеха. Комисарят даде последни разпореждания на Коки:

— Както обикновено: снимки и дактилоскопични отпечатъци! Вземете му тирантите и изпразнете джобовете! Може пък да омекне — после малко смекчи тона и след секундно колебание добави: — Оставете му цигарите — хора сме все пак.

Решетъчната врата се затвори след младежа и за него тази история щеше да свърши, ако…

За мое учудване шефът се обърна към Курна, който се преструваше на безкрайно изненадан и протестираше против задържането на приятеля му.

— Елате довечера да си поприказваме пак. Ще обсъдим спокойно всичко — сега тук непрекъснато тичат, шумят, собствения си глас едва чувам, но след края на работното време ще бъдем съвсем сами.

Беше шестнадесет и десет и художникът хладно обяви, че има уговорена среща за вечерта, която щяла да продължи до късно.

— Заповядайте към двадесет и два часа — приятелски го покани Палму. — Не, не — изобщо няма да ме притесните; често оставам до среднощ в кабинета си. Не можете да си представите колко е тежка работата в това учреждение. Не достигат хора, писането е много, бюджетът ограничен и така нататък…

Лъжеше безобразно — както всеки друг по-уважаван градски чиновник, и той обикновено напускаше службата точно в четири. Въобще не разбирах намеренията му и по-късно той сам призна, че не е имал никаква специална причина да постъпи така. По интуиция арестува Ланкела, по интуиция покани за разговор Курна и както винаги досега, тя не го подведе.

Художникът обеща да дойде.

Пристигна чак в двадесет и два и тридесет минути, в резултат на което за малко не се появи още един труп, както прозорливо бе предвидил комисарят.