Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (3)

III

Доктор Маркола ни запознава със схващанията си относно здравеопазването и социалната психология. Жената, която се бои от течение. Таблетка слабо сънотворно и загриженият лекар. Кучето лае от гроба.

Отговорът на въпроса даде доктор Маркола. Прекрачих прага на вратата, която свързваше малката кухня със стаята на госпожа Скроф, и чух думите му:

— Не се учудвайте, че не е усетила миризмата. Преди три години й беше направена операция на щитовидната жлеза, вследствие на което почти напълно загубва обонянието си. След подобно лечение това се среща често и много от пациентите отначало изобщо не го забелязват.

Палму замислено изхъмка.

Завладялото ме желание за действие се смени със сива потиснатост — явно това беше най-обикновен нещастен случай. Угнетен, бавно се приближих до леглото. Гърбовете на лекаря и комисаря закриваха част от него. Старата дама лежеше по гръб, покрита до гърдите с почти опънато одеяло, върху което спокойно почиваха ръцете й. Сивата й пооредяла коса се беше разпиляла по възглавницата, очите й бяха склопени, а долната челюст бе така отпусната, че хлътналата й уста беше полуотворена. Лицето й бе придобило синкав оттенък. Никога не съм харесвал подобни безмилостни, изпити физиономии, в чиито черти съзирах някаква сатанинска насмешка. Бях сравнително млад — едва двадесет и две годишен, и неудобно ми е да си призная, но не ми се бе случвало често да виждам трупове…

Страшно картинно си представих как невидимата, тихо прокрадваща се в спокойните нощи часове беда постепенно изпълва жилището.

— Смъртта е настъпила безболезнено, докато е спяла — обясни лекарят. — Вижте посинялото й лице, комисарю, погледнете и ушните раковини. Аз съм интернист и отравянията не са моя специалност, но кха… кха… — той неочаквано се закашля — но случаят е ясен като бял ден. Разбира се, ако сметнете за необходимо, бих могъл да се свържа с някой колега, но както вече казах…

— Я затвори част от прозорците! — раздразнено ми нареди Палму. — Става такова течение, че може да отнесе душата на починалата. Вече не вони толкова! Струва ми се, че всеки нормален човек ще почувствува известна тежест или гадене от нахлулата в стаята смрад? — със значително по-любезен тон се обърна той към лекаря, който отговори:

— Не е задължително. Мисля, че почти мога да възпроизведа как е станало нещастието. Госпожа Скроф се оплакваше от болки в корема — обърнете внимание колко е слаба. Причината за нередовния й стомах беше единствено безсмисленото постене, което спазваше от религиозни убеждения…

— А не от скъперничество, тъй ли? — полугласно, сякаш на себе си измърмори комисарят.

Маркола се смути и поруменя.

— Госпожа Скроф наистина беше доста… да… пестелива. Но не вярвам да е от алчност — жена, която има над един милион марки годишен доход, може да си позволи да яде колкото и каквото си поиска и пак да отделя настрана.

Комисарят изрази уважението си към споменатата цифра, като подсвирна тихичко. Трепнах. Нищо в това малко, старомодно жилище с овехтели мебели и протрити плюшени калъфи по фотьойлите не намекваше за милионите на собственичката му. Лекарят сконфузено млъкна, сложи си ръкавиците с явното намерение да си тръгне. Палму го успокои с няколко думи и му предложи да довърши.

— Та така — възбудено продължи той — госпожа Скроф страдаше от стомах. Бях й препоръчал лека диета. Оплакваше се, че преди лягане изпитва вълчи глад и я посъветвах да хапва по малко овесена или друга каша, след което да взема таблетка за сън. Нещо съвсем слабо, комисарю — тя, видите ли, хленчеше, че през деня се чувствува неспокойно. Няколко лъжички храна и леко, успокояващо сънотворно вечер — това е чудесно средство. Аз самият съм го изпитвал и знам ефекта.

Шефът го върна на темата, като малко грубо прекъсна откровенията му за грижите, които полага за собственото си здраве.

— Снощи по всяка вероятност сама е притопляла кашата. Обикновено госпожица Скроф има грижата за храната, но да благодарим на бога, че е отсъствувала.

Той се смути малко от казаното, но доблестно продължи:

— След като е стоплила кашата, госпожа Скроф е забравила да превърти крана на котлона, взела е може би хапчето и веднага си е легнала. Вратата на кухничката сигурно е била затворена, така че тя вече е спяла, когато отровата е започнала да прониква в спалнята. Освен това газта е по-лека от въздуха и изпълва най-напред горната част на помещението — за да се събере долу, е необходимо време.

— Кога е настъпила смъртта? — според мен излишно попита шефът. Лекарят се опита да скрие несигурността си зад тона на обмислящ отговора си специалист:

— Окончателен Rigor mortis^[1] все още не се наблюдава… Като се вземе предвид и фактът, че тялото е било завито и одеялото загрява… да-а… Предполагам, че е издъхнала приблизително между двадесет и три и един часа.

— В най-тъмните часове на нощта… — небрежно, без каквато и да е връзка с досегашния разговор отбеляза Палму. — По брояча на газовата служба ще можем да определим количеството на изтеклата газ и оттук — времето, когато старата дама си е легнала.

— Щом смятате, че е необходимо… Тя всяка вечер заспиваше точно в двадесет и два часа. Водеше изключително редовен живот и не виждам причина снощи да измени на навика си.

— Интересно, как кучето нищо не е подушило? — дръпна се малко настрана комисарят.

Едва тогава видях трупа му, до този момент го скриваше краят на леглото. Лежеше с неестествено извити назад глава и вдървени крака върху мръсна постелка на пода. Очите му злобно блестяха, все едно че бе живо — малък, просто безформен от тлъстини дакел, чиято козина около муцуната бе започнала да сивее от старост.

— Кучето ли? — Лекарят му хвърли бегъл, пълен с нескрита омраза поглед. — Ах, дяволското псе бе съвсем оглупяло от годините. Едва се влачеше подобно на болен от подагра старец. Но беше злобно за две! Достатъчно беше да чуе звънеца или телефона и се заливаше в такъв бесен лай, че собствения си глас не можеш да различиш. Не е имало случай да дойда и да не се опита да ме захапе за крачола. Мисля, че всички в тази къща го мразеха до смърт. Съжалявах госпожица Скроф, която трябваше всеки ден, сутрин и вечер, да го извежда на разходка. От храната му обаче госпожата не пестеше — то не пазеше никаква диета. А много бедни дечица… — той се впусна в разсъждения от социалнопсихологическо естество, но скоро разбра, че никой не го слуша, и млъкна. Комисарят бе застанал в средата на стаята и местеше изучаващ поглед от предмет на предмет. Последвах примера му.

В центъра на помещението бе сложена кръгла, покрита с бродирана покривка маса, върху която бяха оставени Библия, дебел сборник с проповеди и ако се съди по външния им вид, книги с религиозно съдържание. Около нея строго геометрично бяха подредени четири фотьойла с изтрити плюшени калъфи. Следваше доста износено бюро, върху което стояха телефон, обемиста счетоводна книга и други документи.

Два прозореца образуваха старомоден еркер, който по форма приличаше на пресечен в горната си част равнобедрен триъгълник, а третата му страна представляваше двойна остъклена врата, водеща към малко балконче. От него се виждаше обграден със стени вътрешен двор, където личаха грижливо поддържани пясъчни алеи и тревни площи, вече започнали да зеленеят в ранната пролет. Храстите бяха още голи. Отляво и отдясно имаше други дворчета, а отсреща се издигаше потъмнялата тухлена стена на някаква фабрика.

„Вътрешните стъкла са здрави — разсъждаваше комисарят. — Малкото вентилационно прозорче е уплътнено с гумена лента, а останалите с хартия. Трябва доста да се е потрудил Ара, докато ги отвори… Впрочем бил е с противогаз, така че е работил спокойно. Но защо не е отключил балконската врата?“

Сякаш прочел мислите му, направих крачка към нея, но той ме спря с жест:

— Не бързай! — и тръгна пред мен. Сложи си ръкавици, свали внимателно уплътняващата каучукова лента от вътрешната врата и я отвори. Бравата бе обикновена, но ключ липсваше и в дупката му плътно бе натъпкан памук.

Лекарят следеше с лека усмивка действията му, после иронично отбеляза:

— Може би вече сте разбрали, че старата госпожа Скроф се страхуваше от течение. На всички външни врати има уплътнители. Зимно време балконът въобще не се използува, а доколкото ми е известно, и през лятото също.

Палму се наведе и погледна през прозореца — както на първия, така и на втория етаж се виждаха еднакви веранди. Отгоре се надвесваше стрехата на покрива. Въздъхна и се обърна към Маркола:

— Изглежда, нямаме повече работа тук — и се приближи до леглото, върху което лежеше покрития с одеяло труп. — Вече достатъчно ви обезпокоих, докторе, затова е по-добре смъртния акт да им изпратите направо в управлението — знаете как. Тялото ще трябва да транспортираме… хмм… в нашата морга, докато получим разрешително за погребение. Разбира се, ще направя всичко възможно да ускорим досадните формалности. Моят пряк началник — лейтенант Хагерт, е особено деликатен в подобни случаи, уверявам ви, докторе!

Лекарят кимна с разбиране и се наведе за чантата си. Палму стоеше до нощното шкафче и внимателно разглеждаше многобройните шишенца и стъкленички. После невинно каза:

— Тук има цял склад от лекарства!

Маркола се обърна към него:

— Да, естествено — чувствителен стомах, лесно раздразнимо гърло, през пролетта бронхит, нерви — нормално е за възрастен човек — обясни той с известно нежелание.

— И слабо, невинно сънотворно… — иронично добави комисарят, като предпазливо, с два пръста вдигна тясно стъклено флаконче.

— „Пан-то-фон“ — прочете на етикета, като разтягаше сричките. — А рецептата кой знае къде е захвърлена, защото, доколкото зная, без нея не може да се купи…

Лекарят се ядоса, въпреки че се опита да запази досегашния си тон:

— Рецептата е сигурно в чекмеджето на масата, където има още цял куп такива. Госпожа Скроф сменяше лекарствата като блузи — най-малко веднъж седмично. Смяташе, че това е необходимо. — След кратка пауза продължи: — Господин комисар, нещата са съвсем прости! „Пантофонът“, както вероятно ви е известно, е… м-м… твърде силен транквилант…

От рода на морфина, нали? — замислено промърмори Палму.

— Предписах на старата дама обикновен, слаб бромов разтвор, но в последно време тя наистина бе доста изнервена. Мисля, че имаше главоболия с роднините си. Синът на брат й, младият Ланкела, но както и да е… — това са вече хорски клюки. А и госпожица Скроф е понякога избухлива и се държи необмислено. Леля им е или, по-точно, беше загрижена за тяхното религиозно възпитание. Завчера ме посети с молба за по-силно сънотворно. Оплака се, че напоследък нервите й са силно обтегнати. Естествено, това са глупости — по характер тя беше изключително хладнокръвен човек…

— Следователно преди два дни сте изписали „Пантофона“? — тръгна направо към целта детективът.

— Длъжен сте да ме разберете, комисарю! — простена лекарят. — Изрично я предупредих да го употребява само след напрегнат и уморителен ден, когато е сигурна, че нищо друго не ще й помогне. Сподели, че като се ядоса, започва да забравя, дори губела пари по улицата, имала кошмари. Може би малко преувеличаваше, но сънят за нея беше много важен — беше си въобразила, че ако спи добре, всичко останало ще се нареди от хубаво по-хубаво, а щом прекарвала безсънна нощ, нямала сили за нищо. Освен това флаконът съдържа само десет таблетки. Но и лекарството не е толкова силно, че да предизвика упойване. Опасността е другаде — веднъж свикнал с него, болният се стреми да го употребява дълго време. А десет хапчета едва ли биха… хм-м… навредили на госпожа Скроф…

— Значи завчера й го изписахте? — невинно повтори въпроса си комисарят. — В момента от него липсват две таблетки. Това ще рече, че покойната е приела едната онази вечер и снощи втората. Ако беше останала жива, довечера щеше да изпие още една, а утре също — т.е. щеше да започне да употребява едно силно приспивателно очевидно без много сериозни основания, както стана ясно от собствените ви думи.

— Не бъдете заядлив, комисарю! — привидното безгрижие и професионална рутина на лекаря сякаш се изпариха и пред мен стоеше един обезпокоен, развълнуван човек. — Назначих й „Пантофона“, защото, така или иначе, щеше да си намери — от друг колега например. Не зная как й беше влязло в главата това лекарство! Струва ми се, че споменаваше за някого, който й го препоръчал. Искането й малко ме смути, защото средството не е от най-безобидните, но какво друго можех да направя? Госпожата бе твърде опърничава и не исках заради някакви си дреболии да се лиша от един добър клиент. Едно ме тревожи — може би нощес нямаше да заспи толкова дълбоко, ако беше пила само обикновен бром. Вероятно щеше да се събуди…

— Разбирам ви! — Палму отново стана човечен. — Не се измъчвайте — който и да е лекар в случая би постъпил по същия начин. Може би до този край е щяла да стигне и без „Пантофон“.

Бях мълчал твърде дълго и изпитах желание да взема думата. С няколко непретенциозни изречения обърнах вниманието им върху случилата се през нощта в кухнята малката беля, която правеше нещастието напълно разбираемо. Преместихме се там и аз гордо им показах следите, които кипналата каша бе оставила върху газовия котлон.

— Добре измислено… да-а, хитро! — съгласи се комисарят, погледна ме загадъчно и се усмихна. Бях поласкан. На лекаря явно му олекна.

— Е, това обяснява окончателно нещата! — каза той. — Ужасно неприятна история все пак! Трябва да тръгвам — приемното ми време е от десет часа. Ако съм ви необходим, можете да ме намерите по телефона! — и излезе.

Палму влезе разсеяно в стаята на госпожица Скроф, спря се и се загледа в оправеното легло. Миризмата на газ се усещаше по-слабо.

— Цяло щастие е, че момичето не е било вкъщи! — отбелязах аз. — Колко годишна е тя?

— Госпожа Скроф беше на шестдесет и осем.

Целият пламнах. Изобщо нямах предвид покойната и шефът го знаеше прекрасно. Видях, че се хили под мустак.

— Младост, младоо-ост! — тихо възкликна той и се загледа през прозореца. Пред външната врата стояха няколко души и зяпаха нагоре. Портиерът им говореше нещо, а съпругата му ожесточено ръкомахаше, сякаш искаше да подсили впечатлението от разказвана потресаваща история. Старият полицай се усмихна горчиво:

— Враните взеха да кръжат около мършата! Нищо не прави човека толкова любопитен, колкото смъртта на някой от себеподобните му…

Ара провря нетърпеливо глава в антрето — изглежда, не му бе много приятно, че го изоставихме отвън, Палму отиде при него.

— Прозорците бяха плътно затворени и с поставени куки, така ли? — попита той и сержантът потвърди. — А вратата на балкона беше заключена и не успяхте да я отворите. Опитвахте ли?

— Да! Ключът липсваше — вероятно е някъде из чекмеджетата. Мястото му бе запушено с памук, защото оттам сигурно е духало. Не съм го търсил, понеже през отворените прозорци влезе достатъчно чист въздух — докладваше младежът по войнишки точно.

— За всичко дотук заслужавате „отличен“, момчето ми! — похвали го той. — На дръжката на споменатата врата обаче сте оставили пръстови отпечатъци.

Лицето на Ара, което бе започнало да се разтяга в усмивка, изведнъж помръкна. Шефът побърза да го успокои:

— Няма значение! Постъпили сте съвсем правилно! А сега намерете начин, затворете външната врата и застанете пред нея. Уведомете ме, ако някой дойде да търси госпожа Скроф! Ние с помощника малко ще си отдъхнем.

Погледнах го нетърпеливо, тъй като не разбрах какво има предвид. Той ме наблюдаваше тъжно; бръчките около устните налагаха на лицето му печата на някакво страдание.

— Отговорността тежи…​ — въздъхна комисарят. — Не бързаме за никъде. Я притвори прозорците — вече е напълно проветрено. Нямам намерение да хващам пневмония. Един труп е предостатъчен в тази история.

— Два. Забравяте кучето!

— Не, изобщо не съм го забравил — разсеяно отговори Палму. — Но между човешката и кучешката душа разликата е огромна. По характер хората са различни — има добри и лоши, но няма на света нищо по-скъпо, по-ценно от вътрешния мир на човека… Впрочем, момче, щом ще работим заедно, говори ми на „ти“!

— Благодаря, комисарю! — казах аз с уважение и побързах да изпълня желанието му, защото забележката подсказа решението на проблема за етикецията между нас. Общуването с него ме затрудняваше доста, тъй като от първата минута на нашето познанство той без стеснение ми заговори на „ти“, като не желаеше да се съобразява със съпруга на леля, който… Аз се обръщах към него само с „комисарю“ или на фамилно име — за друго не ми достигаше смелост. Бях забелязал, че Палму тайно се наслаждава на създалата се ситуация.

Върнах се в стаята на старата дама и го видях, че седи на един от фотьойлите с плюшени калъфи, вторачил поглед в трупа. Не бях изморен и останах прав.

— Впрочем, казвам се Франс — тихо уточни той. — Вярно е, че прехвърлих петдесетте, но няма да ми бъде много приятно, ако започнеш да ме наричаш „чичо“. Всеки път, когато някое от децата на Хагерт ми каже така, имам чувството, че с единия крак съм вече в гроба…

Комисарят се замисли и се загледа в леглото, където посинялото лице на мъртвата се мержелееше на бледата светлина, идваща от северния прозорец.

— Какво мислиш за тази история? — изведнъж остро и напрегнато попита той. От малко напевния му, доброжелателен тон, с който обикновено заблуждаваше хората дотолкова, че го смятаха за добродушен стар глупак, нямаше и следа.

— Какво мисля ли…? — замънках аз, объркан и смутен. — Май всичко е ясно. Вратите и прозорците са затворени отвътре, навсякъде цари идеален ред. Госпожа Скроф се е занимавала с нещо в спалнята си, докато е чакала да се стопи храната. Изкипялата каша е загасила пламъка, а старицата се е разбързала да сложи горещото канче на масата, защото сигурно се е изгорила и забравила да превърти кранчето на газовия котлон. Нямала е опит — нали за домакинството се е грижила доведената й дъщеря.

— Защо не е почистила горелката и котлона?

— Може да е била уморена или ядосана и е решила да отложи за сутринта — предположих аз.

— Младежите, на които у дома храната им се сервира на масата, нямат никаква представа за неприятностите на истинския живот! — започна нравоучението си шефът. — Ала един застаряваш полицай, който е принуден да преживява само със собствената си заплата и без домашна прислужница, много добре знае, че няма нищо по-противно от разляло се по печката ядене, особено пък ако успее да засъхне. Така се запича, че сам дяволът не може да го изстърже! Макар че… както и да е… това са дреболии.

— Апартаментът е идеално чист. Ти… ти сигурно си забелязал, че никъде не се вижда прашинка дори. Всеки предмет си има точно определено място — например краката на фотьойлите са оставили вдлъбнатини на пода от дългото стоене. Вярно, че е малко странно една толкова акуратна и взискателна жена да зареже току-така непочистена накипялата храна, но лекарят преди малко каза, че е била нервна и лесно раздразнима напоследък.

— Тъкмо възбудимостта понякога се изразява в изключителна педантичност и граничещо с маниащина чувство за чистота — меко отбеляза Палму. — Но да оставим това. Хващам се на бас на десет срещу едно, че когато сержантът е проникнал в жилището, всички врати са били плътно затворени, с изключение на тази, която съединява спалнята на госпожата с кухнята. Тя или е зеела, или е била притворена. Иди да попиташ Ара, ако искаш!

Не можех да разбера накъде клони. Вратата на стаята на госпожица Скроф без съмнение е била затворена, защото момичето е отсъствувало. Точно там вонята се чувствуваше най-слабо. Но лекарят беше казал… в крайна сметка отидох при Ара, който скучаеше на стълбището и като ме видя, моментално скри зад гърба си запалената цигара.

Беше категоричен — отворил всички врати, без споменатата от комисаря, която заварил открехната.

— Освен това кой й е препоръчал „Пантофона“? И защо точно това сънотворно? — попита Палму, когато се върнах при него. — Макар че една таблетка в никакъв случай не е в състояние да я приспи толкова дълбоко, че да не може да се събуди, но в случай че…

— Какво „в случай че“? — попитах, когато млъкна и се вторачи в стената над леглото на старицата.

— В случай че намериш някъде из чекмеджетата ключа от балконската врата, ще получиш една марка — загадъчно произнесе той. — Недей, недей, момчето ми — безполезно е, пък и Хагерт нали ме предупреди да не се забърквам в неприятности. Какво по-лесно от това да излезем оттук и да съчиним един рапорт, в който да представим случилото се като нещастен случай? Тогава всичко ще бъде наред… ние ще си спестим много труд, а и на доста хора хиляди неприятности… Я погледни какво е написано със сребърни букви върху онзи картон над главата на госпожата! Моите късогледи очи вече не виждат толкова далече.

— „Господ вижда всичко“ — прочетох на глас и погледнах учудено комисаря, който бе станал сериозен.

— Така казват, така казват… — промърмори два пъти той. — Е, вярно, полицията не вижда всичко, но и тя не е сляпа. Часът десет ли е, момче?

Беше десет и една минута.

— Аз съм от старото поколение и дълбоко в себе си не одобрявам, дето ни смениха работното време: вместо в десет да започваме в девет. За полицая девет е никакъв час — цялата енергия и мисловни способности са още сковани от наскоро отминалия сън. Но да предположим, че колегите вече са успели да прочетат вестниците, почовъркали са си зъбите, привършили са с изповедите кой къде снощи си е изпразнил портфейла и вече горят от желание да посвършат някоя и друга работа. Време е, младежо! Тук има телефон — повикай оперативната група. Да дойдат с фотоапаратите си и с праховете за проявяване на пръстови отпечатъци! Е, вярно, че ще се трудят излишно, но без това не може. Убийството е необикновено — такова се случва веднъж на десет години!

— Ти… комисарю, си… полудял! — Бях напълно изумен, но послушно тръгнах към телефона.

— Кучето… само кучето… — рече замислено Палму. Стана и се приближи до мръсната постелка, като гледаше вкочанения труп на стария дакел. — Паленце, не успя да опазиш господарката си, но ти, единствено ти ще си причината нейният убиец до края на живота си да бъде зад решетките. За съжаление у нас не съществува смъртно наказание…