Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Съдбата на дядо ми се решила в онзи паметен вторник, в който двете млади мисионерки, придружени от трима яки ирландски полицаи и от стария журналист, специалист по черната хроника Джейкъб Фриймънт, пристигнали в Китайския квартал посред бял ден. Всички дейности на улицата замрели и се образувало множество, което тръгнало след свитата от фан-уей, непривична за тези места, която с решителни крачки се отправила към една бедняшка къщурка, зад чиято тясна и укрепена с решетка врата надничали нацапотените с оризова пудра и руж лица на две момичета, които с мяукания и с извадени на показ дребни, подобни на кучешки цицки гърди, се предлагали на клиентите. При вида на приближаващите бели хора момиченцата с изплашени викове се скрили вътре в къщурката, а на тяхно място се появила разгневена старица, която засипала полицаите с порой от ругатни на нейния си език. Доналдина направила знак и в ръката на един от ирландците се появила брадва, с която взел да сече вратата пред вцепенената тълпа. Белите нахълтали през тясната врата, дочули се лай, гонитба и заповеди на английски и след по-малко от петнайсет минути нападателите се появили отново, водейки като стадо половин дузина ужасени момичета, старицата, която се опъвала, докато един полицай я влачел, и трима мъже, които вървели с наведени глави и с допряно до тялото им дуло на пистолет. На улицата настанала суматоха и неколцина любопитни понечили да пристъпят заплашително, ала мигом застинали, щом отекнали няколко изстрела във въздуха. Фан-уей качили момичетата и останалите арестанти в една закрита полицейска карета и конете ги отнесли. Обитателите на Китайския квартал не спрели да коментират случилото се до края на деня. Никога дотогава полицията не била нахлувала там, освен ако не ставало дума за причини, пряко засягащи белите. Сред американските власти царяла голяма търпимост по отношение на „порядките на жълтокожите“, както ги наричали, и никой не си правел труда да контролира пушачите на опиум, игралните домове и още по-малко момичетата робини, които смятали за поредната гротескна извратеност на „поднебесните“, подобна на яденето на кучешко месо, сготвено в соев сос. Единственият, който не показал изненада, а задоволство, бил Дао Циен. Прочутият джун и за малко не бил нападнат в ресторанта, където винаги обядвал с внучката си, от двама биячи, принадлежащи на една от бандите тонги, когато обявил на достатъчно висок глас, за да надвика врявата в заведението, своето задоволство, че най-сетне градските власти се заемали с въпроса за sing song girls. При все че повечето от клиентите от съседните маси смятали, че сред едно почти изцяло мъжко население, момичетата робини били задължителен пазарен артикул, те побързали да защитят Дао Циен, тъй като той бил най-уважаваната личност в общността. Ако не била навременната намеса на собственика на ресторанта, щяло да се стигне до бой. Дао Циен се оттеглил възмутен, като с едната си ръка държал своята внучка, а с другата — увития в хартия обяд.

Може би случката с вертепа нямало да има повече последствия, ако два дни по-късно случаят не се бил повторил по подобен начин на друга улица — същите презвитериански мисионерки, същият журналист Джейкъб Фриймънт и същите трима ирландски полицаи, подкрепяни този път от още четирима офицери и две големи хищни кучета, които веригите едва смогвали да удържат. Маневрата траяла осем минути и Доналдина и Марта отвели седемнайсет момичета, две своднички, няколко души охрана и неколцина клиенти, които излезли, придържайки панталоните си. Слуховете за предприетото от Презвитерианската мисия и от правителството на фан-уей се пръснали като барут в Китайския квартал и стигнали дори до отвратителните килии, където робините едва преживявали. За пръв път в клетия им живот лъхнал повей на надежда. Безпомощни били заплахите, че ще ги смажат от бой, ако се разбунтуват, както и страшните истории, дето им разправяли за бели хора, които ги отвличали, за да им изпият кръвта. От този миг нататък момичетата търсели как да привлекат вниманието на мисионерките и само за няколко седмици полицейските набези се увеличили, съпътствани неотменно от статии във вестниците. Този път коварното перо на Джейкъб Фриймънт се поставило в услуга на една справедлива кауза, разтърсвайки съвестта на гражданството с красноречивата си кампания за ужасната съдба на малките робини в самото сърце на Сан Франсиско. Старият журналист издъхнал не след дълго, без да успее да измери по достойнство значението на статиите си. Затова пък на Доналдина и Марта им било писано да видят плода на ревностния си труд. Осемнайсет години по-късно се запознах с двете по време на едно пътуване до Сан Франсиско. Запазили са руменината си и месианския плам в очите и продължават да преброждат ежедневно Китайския квартал, вечно нащрек, но вече не ги наричат проклети фан-уей, нито ги заплюват, щом ги видят. Наричат ги ло-мо — любящи майки, и ги поздравяват с поклон. Спасили са хиляди момичета и са изкоренили безсрамната търговия с деца, макар и да не са успели да сложат край на други форми на проституция. Дядо Дао Циен би бил извънредно доволен да узнае това.

Във втория вторник на ноември Дао Циен се отправил, както всеки ден, да вземе внучката си от салона за чай на своята съпруга, който се намирал на Площада на Обединението. Момиченцето прекарвало следобедите при баба си, докато джун и не свършел с последния пациент и не отидел да я прибере. Домът им бил само на седем преки, но Дао Циен имал навика да се разхожда от край до край по двете главни улици на Китайския квартал в този час, когато запалвали книжните фенери в магазините, хората излизали от работа и тръгвали да пазаруват за вечеря. Хванал за ръка внучката си, той се разхождал из пазарите с купища екзотични плодове, докарани от отвъдната страна на морето, с лъскави патици, увиснали на куки, с гъби, насекоми, морски дарове, животинска карантия и растения, които можели да се намерят само там. Понеже никой нямал време да готви в неговия дом, Дао Циен грижливо избирал ястията за вечеря, всъщност те били почти едни и същи всяка вечер, тъй като Лай-Минг била капризна с яденето. Дядо й се опитвал да я изкуши с хапки от най-вкусните кантонски деликатеси, които се продавали по сергиите, но в крайна сметка се спирали неизменно на познатите видове чоу-мейн[1] и на свински ребърца. В онзи ден Дао Циен за пръв път бил облякъл един чисто нов костюм, ушит от най-добрия шивач в града, който обслужвал само най-изискани клиенти. Дао Циен от дълги години се обличал като американец, но след като получил гражданство, се мъчел да го прави с подчертана елегантност като знак на уважение към родината осиновителка. Бил много красив в съвършения си тъмен костюм, колосана риза с нагръдник, сако от английски вълнен плат, бомбе и ръкавици от шевро в цвят на слонова кост. С облеклото си малката Лай-Минг ярко се отличавала от пременения си в западен стил дядо — носела топли панталони и дреха от капитонирана коприна в яркожълти и искрящо сини цветове; дрехите й били толкова дебели, че момичето се движело тромаво като мечка, а косата й била прибрана в стегната плитка и черна шапка с хонконгска бродерия. Двамата привличали вниманието в пъстрото множество, съставено почти изцяло от мъже, които били облечени в типичните и широко разпространени панталони и черни, свободни блузи, които карали човек да смята, че това е някаква униформа за китайското население. Хората се спирали да приветстват джун и, защото дори и да не били негови пациенти, го познавали по лице и по име; търговците се държали мило с малката, за да спечелят благоразположението на дядото: подарявали й тук някой фосфоресциращ бръмбар в дървена клетка, там някое ветрило от хартия, или пък лакомство. Привечер винаги се усещала празничност в Китайския квартал, шум от разговарящи с подвиквания хора, пазарене и хвалене на стоката; мирис на пържено, риба и мръсотия, защото отпадъците се трупали на средата на улицата. Дядото и внучката се отбили във всички заведения, където обикновено правели покупките, поприказвали с мъжете, играещи на ма-йонг, седнали по тротоарите, отбили се в дюкянчето на билкаря да вземат едни билки, които джун и бил поръчал от Шанхай, поспрели пред един игрален дом, за да погледнат от вратата масите за фан-тан, тъй като Дао Циен бил поклонник на хазарта, макар да го избягвал като чума. Накрая изпили чаша зелен чай в магазина на чичо Лъки, където освен това се полюбували на новопристигналите старинни изделия и резбовани мебели и после тръгнали обратно, за да изминат наново целия път бавничко, само че в посока към къщи. Изневиделица дотичало едно извънредно възбудено момче и помолило джун и да го последва светкавично — станала злополука, кон прегазил един човек, като му затиснал гърдите и сега той храчел кръв. Дао Циен последвал момчето тичешком, без да пуска ръката на внучката си, по една странична уличка, после по друга, хлътвайки из тесните сокаци на безумното градоустройство на квартала, докато се озовали сами на една задънена улица, оскъдно осветена от книжните фенери на няколко прозореца, които приличали на светулки от някакъв призрачен свят. Момчето било изчезнало. Дао Циен разбрал, че е попаднал в капан и се опитал да се измъкне, но вече било късно. От мрака изскочили няколко мъже, въоръжени с тояги, и го обкръжили. Джун и бил учил бойни изкуства на младини и винаги носел нож на колана под дрехата си, но не можел да се отбранява, ако не пуснел момиченцето. Спечелил няколко мига, докато ги разпитал какво искат, какво има; чул името на А Той, а мъжете в черни пижами, с носни кърпи, покриващи лицата им, танцували около него; сетне се стоварил първият удар в гърба му, Лай-Минг усетила как някой я дърпа назад и понечила да се вкопчи здраво в дядо си, ала любимата ръка я пуснала. Видяла тоягите да се спускат и издигат над тялото на дядо й, видяла фонтан от кръв да бликва от главата му, видяла го повален по очи на земята, видяла как продължили да го млатят, докато не се превърнал в окървавена безформена маса на паважа.

„Когато докараха Дао в импровизирана носилка и видях какво бяха сторили с него, нещо се пръсна на хиляди парченца вътре в мен, подобно на кристална ваза, и завинаги изтече способността ми да обичам. Оттогава завинаги се промених. Изпитвам обич към теб, Лай-Минг, също и към Лъки и неговите деца; питаех привързаност и към мис Роуз, но любов мога да чувствам само към Дао. Без него нищо на този свят не ме интересува особено; всеки изживян ден е скъсяване на дългото очакване отново да се събера с него“, сподели баба ми Елайза Съмърс. Добави, че й било много мъчно за мен, задето на петгодишна възраст ми се паднало да стана свидетел на мъченията на най-обичния ми човек, но си казала, че времето ще излекува болката. Сметнала, че животът ми при Паулина дел Валие, далеч от Китайския квартал, щял да заличи спомена за Дао Циен. Не е допускала, че сцената на малката уличка щяла да остане запечатана в кошмарите ми, нито че ароматът, гласът и нежното докосване на дядовата ръка щели да ме преследват дори будна.

Дао Циен бил жив, когато го откарали при жена му; след осемнайсет часа дошъл в съзнание и след няколко дни успял да проговори. Елайза Съмърс извикала двама американски лекари, които по различни поводи се били допитвали до джун и. Те го прегледали, покрусени — гръбначният му стълб бил счупен и ако оцелеел, което било малко вероятно, половината му тяло щяло да е парализирано. Медицинската наука била безсилна да му помогне, казали те. Задоволили се да почистят раните му, да понагласят изпочупените кости, да му зашият главата и да му предпишат значителни дози наркотик. В това време, забравена от всички, внучката се свила в един ъгъл до леглото на дядо си и мълчаливо го викала — ой гоа, ой гоа — и недоумявала защо не й отговаря, защо не й позволяват да иде при него, защо не може да спи, свита в прегръдките му както обикновено. Елайза Съмърс давала лекарствата на болния със същото търпение, с което се опитвала да го храни със супа през една фуния. Не се оставила да я сломи отчаянието, спокойна и със сухи очи бдяла по цели дни край мъжа си, докато той не проговорил през подпухналите си устни и изпочупени зъби. Джун и с положителност бе усетил, че в неговото състояние не можел, нито желаел да живее; казал това на жена си и я помолил да го остави без храна и вода. Дълбоката любов и абсолютната интимност, свързвала ги в продължение на повече от трийсет години, им позволявала да отгатват мислите си и затова думите били излишни. Дори и да се е изкушавала да помоли съпруга си да живее прикован за леглото, само и само за да не остане тя сама на този свят, Елайза преглътнала словата си, защото го обичала прекалено силно, за да иска такава жертва от него. Дао Циен, от своя страна, не трябвало нищо да обяснява, тъй като знаел, че жена му ще направи необходимото, за да му помогне да умре с достойнство, така, както той би сторил с нея, ако се наложело. Помислил, че не си струвало да настоява тя да пренася тялото му в Китай, защото това вече не му се струвало толкова важно, а и не искал да стоварва още едно бреме върху плещите на Елайза, но тя и без това била решена да го стори. И двамата не желаели да разискват това, което било очевидно. Елайза му казала само, че не била способна да го остави да умре от глад и жажда, защото това можело да се проточи с дни, дори и седмици, тя не би позволила той да страда в такава дълга агония. Дао Циен й казал тогава какво да направи. Трябвало да отиде в кабинета му, да потърси в един шкаф и да донесе едно синьо шишенце. Тя му бе помагала в клиниката през първите години на връзката им и още го правела, когато асистентът отсъствал; умеела да разчита китайските знаци по флаконите и да поставя инжекции. Лъки влязъл в стаята, за да го благослови баща му и излязъл бързо, разтърсван от ридания. „Нито Лай-Минг, нито ти, Елайза, трябва да се притеснявате, аз няма да ви изоставя, винаги ще бъда край вас и ще ви закрилям; нищо лошо не ще ви сполети нито теб, нито нея“, прошепнал Дао Циен. Тя вдигнала внучката си в ръце и я приближила до дядото, за да могат да се сбогуват. При вида на това обезобразено лице момичето се отдръпнало уплашено, но сетне съзряло черните зеници, които я гледали с обичайната дълбока обич и го познала. Вкопчила се в раменете на дядо си и взела да го целува, да го зове отчаяно, да го облива с топлите си сълзи, докато не я откопчили рязко от него, не я извели навън и тя не се озовала в прегръдките на чичо си Лъки. Елайза Съмърс се върнала в стаята, където преживяла толкова щастливи мигове със съпруга си и леко затворила вратата след себе си.

— Какво се случи после, ой поа? — я запитах.

— Сторих това, което бях длъжна, Лай-Минг. Сетне легнах до Дао и дълго го целувах. Последният му дъх остана с мен…

Бележки

[1] Макарони по китайски. — Б.пр.