Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Баба ми Паулина дел Валие гаснеше — това ми пишеха Фредерик Уилямс и Нивеа дел Валие; налягаха я старчески болести и предусещането за скорошна смърт. Осъзнали колко много е остаряла, когато Северо дел Валие й занесъл първите бутилки от виното, произведено от онези лозя, дето зрееха късно и които, както били узнали се наричани карменере и давали много меко и гъсто червено вино с малко танин, съперничещо си с най-добрите френски вина, което те нарекли „Виня Паулина“. Най-сетне разполагали с уникален продукт, който щял да им донесе слава и пари. Баба ми го опитала внимателно. „Жалко, че няма да мога да го вкусвам с наслада, други ще го пият“, казала само и повече не отворила дума за него. Нямало го шумния изблик на радост, нито самодоволните коментари, които обичайно съпътстваха предприемаческите й триумфи — в края на нейния разточителен живот я обземаше смиреност. Най-недвусмисленият знак за нейната слабост било ежедневното присъствие на добре познатия ми свещеник с потънало в мръсотия расо, който обикаляше смъртниците, за да им измъкне богатството. Не знам дали по своя воля, или по внушението на този стар вестител на смъртта, баба ми забутала в дъното на едно мазе прословутото митологично легло, в което бе прекарала половината си живот, и на негово място наредила да сложат войнишки нар с постелка от конска грива. Това ми се стори много тревожно предзнаменование и едва засъхнала калта по пътищата, съобщих на съпруга си, че трябва да отида в Сантяго, за да видя баба си. Очаквах известна съпротива, но стана точно обратното — за по-малко от двайсет и четири часа Диего уреди откарването ми с каруца до пристанището, откъдето щях да се кача на кораб до Валпараисо и да продължа оттам с влака до Сантяго. Адела изгаряше от желание да дойде с мен и какво ли не направи — присядаше често-често в скута на баща си, хапеше ушите му, подръпваше бакенбардите му, удари го на молби, докато накрая дон Себастиан отстъпи пред този пореден неин каприз, въпреки че доня Елвира, Едуардо и Диего не бяха съгласни. Нямаше нужда да излагат причините — не ми беше трудно да отгатна, че не смятаха за много подходяща обстановката, която бяха доловили в дома на баба ми и че според тях аз не бях достатъчно зряла, за да се грижа както трябва за едно момиче. И така, заминахме за Сантяго с едно приятелско германско семейство, което пътуваше със същия кораб. Носехме талисман със светото сърце на Исус Христос, увиснало на вратовете ни, за да ни закриля срещу всяко зло, амин, както и пари, пришити в платнена торбичка за корсета, строги указания да не влизаме в разговор с непознати и багаж, повече от достатъчен за едно околосветско пътешествие.

Адела и аз прекарахме няколко месена в Сантяго, които биха били прекрасни, ако баба ми не беше болна. Тя ни посрещна с престорено въодушевление, пълна с планове за разходки, театрални посещения и пътуване с влак до Виня дел Мар, за да подишаме морски въздух, но всеки път в последния момент ни изпращаше с Фредерик Уилямс, а тя си оставаше вкъщи. Така се отправихме на път с карета към лозята, за да погостуваме на Северо и Нивеа, които точно започваха да произвеждат вино за износ. Баба ми изказа мнение, че „Виня Паулина“ било прекалено креолско име и пожела то да бъда заменено с нещо по̀ френско, за да се продава в Съединените щати, където, както твърдеше тя, никой не разбирал от вина, но Северо не се хвана на този капан. Нивеа ни посрещна с бели коси в кока си и малко натежала с годините, но енергична, безцеремонна и закачлива както и преди, заобиколена от най-малките си деца. „Мисля, че най-сетне ще спра дотук и ще можем да си се любим със Северо без страх от още потомство“, ми прошепна набързо на ухото, неподозирайки, че няколко години по-късно щеше да се появи на бял свят Клара, ясновидката, най-необикновената рожба от всички родени в този многолюден и чудат клан Дел Валие. Малката Роса, чиято изключителна хубост не излизаше от устата на хората, беше на пет годинки. Жалко, че снимката не е могла да запечата цвета й — прилича на създание, излязло от морето: с жълти очи и зелена коса с оттенък на стар бронз. Още тогава приличаше на ангел, беше малко поизостанала за възрастта си и се носеше като някакво видение. „Откъде ли се пръкна такава? Трябва да е рожба на Светия Дух“, шегуваше се майка й. Това прекрасно момиченце се бе появило, за да утеши Нивеа от загубата на две мънички рожби, починали от дифтерия, и от тревогите покрай едно продължително заболяване, което разяждаше дробовете на друго нейно дете. Опитах се да разговарям за това с Нивеа — казват, че няма нищо по-ужасно от загубата на рожба, — но тя всеки път отклоняваше темата. Каза само, че от векове насам жените били обречени да страдат, раждайки и погребвайки децата си, и че тя не била изключение. „Би било много самонадеяно от моя страна да мисля, че Господ хем ме е благословил, като ми е изпратил толкова деца, хем ще позволи всички те да ме надживеят“, каза.

Паулина дел Валие вече не бе дори сянка на самата себе си — бе загубила интерес към храната и към сделките, едва ходеше, защото коленете не я държаха, ала умът й бе по-бистър от когато и да било. На нощното й шкафче бяха подредени шишенца с лекарства и три монахини се редуваха да се грижат за нея. Баба ми предугаждаше, че няма да имаме възможност още дълго да бъдем заедно и за пръв път се съгласи да отговаря на въпросите ми. Прелиствахме албумите със снимки, които тя ми показваше една по една със съответните обяснения. Разказа ми как е видяло бял свят леглото, правено по поръчка във Флоренция, и за това как с Аманда Лоуъл били съпернички, което, гледано през нейните очи сега, й се струвало направо комично. Говори ми за моя баща и за ролята на Северо дел Валие в моето детство, но твърдо избягна темата за баба ми и дядо ми по майчина линия и за Китайския квартал, и ми каза единствено, че майка ми била много красива, била американка и модел, нищо друго. Понякога следобед сядахме в кристалната галерия на приказки със Северо и Нивеа дел Валие. Докато той разправяше за годините в Сан Франсиско и за живота му след това, през войната, тя ми припомни подробности около някои събития по време на революцията, когато аз съм била едва на единайсет години. Баба ми не се оплакваше, но чичо Фредерик ми обясни, че страдала от остри болки в стомаха и всяка сутрин й струвало огромно усилие да се облече. Вярна на убеждението си, че всеки е на толкова години, на колкото изглежда, тя продължаваше да боядисва малкото коса, оцеляла на главата й, но бе престанала да се кичи с бижута като императрица както преди. „Не са й останали много накити“, тайнствено ми прошепна мъжът й. Къщата беше така запусната, както и самата й господарка — на мястото на липсващите картини се забелязваха по-светли петна по тапетите; мебелите и килимите бяха намалели; тропическите растения по галериите приличаха на повехнали и потънали в прах храсталаци, а птиците в клетките бяха замлъкнали. Описанието на чичо Фредерик за войнишкия нар, на който спеше баба ми, напълно отговаряше на истината. Баба ми винаги бе обитавала най-просторната стая в къщата и прословутото митологично легло се издигаше в средата като папски трон, от който тя управляваше своята империя. Прекарваше сутринта между чаршафите, в компанията на многоцветните изображения на водни създания, които неизвестен флорентински занаятчия бе издялал в дървото преди четирийсет години. Оттам тя диктуваше писма и планираше сделки. Под чаршафите пълнотата й се губеше и тя създаваше илюзия, че е крехка и красива. Бях я снимала безброй пъти в това позлатено легло и сега ми хрумна да я фотографирам със скромната й риза и шал на старица в нейния нар за покаяние, но тя категорично отказа. Забелязах, че от стаята й бяха изчезнали изящните френски мебели от капитонирана коприна, голямото писалище от розово дърво със седефени инкрустации, донесено от Индия, килимите и картините. Единствената украса беше едно голямо разпятие. „Дарява мебелите и накитите на църквата“, обясни чичо Фредерик и затова решихме да заменим монахините с болногледачки и да се постараем, ако се наложи дори със сила, да прекратим посещенията на апокалиптичния свещеник, защото освен че отмъкваше вещи, сееше ужас. Иван Радович, единственият лекар, на когото Паулина дел Валие имаше доверие, напълно се съгласи с тези мерки. Хубаво бе, че отново се видях с този стар приятел — истинското приятелство устоява на времето, разстоянието и мълчанието, каза той — и че най-сетне със смях успях да му разкрия, че в спомените ми той неизменно се появява предрешен като Чингис хан. „Така е заради славянските ми скули“, ми каза той добродушно. Все още имаше далечна прилика с татарски вожд, но контактът с болните в болницата за бедни, където работеше, го беше смекчил, освен това в Чили нямаше толкова екзотичен вид колкото в Англия и спокойно би могъл да мине за араукански вожд токи, с тази разлика, че беше по-висок и по-спретнат. Той беше мълчалив и изслушваше с дълбоко внимание дори несекващото бърборене на Адела, която мигновено се влюби в него и тъй като покрай баща си беше обиграна в покоряването на мъжки души, приложи същите похвати и подмилквания спрямо Иван Радович. За нейно нещастие, докторът я възприемаше като невинно и мило момиченце, но все пак момиченце. Покъртителното невежество на Адела и твърдоглавието, с което се препираше за най-очевидните глупости, не го дразнеха, мисля, че го забавляваха, въпреки че наивните й изблици на кокетство го караха да се изчервява. Докторът внушаваше доверие и ми бе лесно с него да разговарям за неща, като фотографията например, които рядко споменавах пред други хора от страх да не ги отегча. За него тя представляваше интерес, защото от години в Европа и в Съединените щати се използваше в медицината. Помоли ме да го науча да работи с фотоапарат, за да си създаде архив на операциите и за да запечатва външните симптоми на пациентите си, както и да илюстрира лекциите и занятията, които водеше. По този повод отидохме при дон Хуан Риберо, ала намерихме студиото затворено, с надпис „Продава се“ на вратата му. Бръснарят до него ни обясни, че учителят вече не работел, защото имал пердета на двете очи, но ни даде адреса му и ние отидохме да го посетим там. Живееше в една сграда на Улицата на Монахините, която очевидно бе познала и по-щастливи времена, но сега представляваше една голяма, остаряла и пълна с призраци къща. Една прислужничка ни поведе през поредица от стаи, които се съобщаваха помежду си и бяха облепени от пода до тавана със снимки на Риберо, докато накрая стигнахме до един салон, обзаведен със старинни мебели от махагон и няколко изтърбушени плюшени кресла. Нито една лампа не светеше и ни бяха необходими няколко секунди, докато очите ни свикнат с полумрака и успеем да различим учителя, седнал с една котка на колене до прозореца, през който се процеждаха последните отблясъци на деня. Той стана и пристъпи уверено, за да ни посрещне; нищо в походката му не издаваше, че е сляп.

— Госпожице Дел Валие! Извинете, сега сте госпожа Домингес, нали не греша? — възкликна и ми протегна и двете си ръце.

— Аурора, учителю, все същата Аурора — отвърнах, като го прегърнах. Сетне му представих доктор Радович и му разказах, че желае да изучава фотография с медицинска цел.

— Вече не ставам за учител, приятелю. Небето ме наказа там, където най-много ме боли — в очите. Представете си само! Сляп фотограф, каква ирония!

— Нищичко ли не виждате, учителю? — попитах разтревожена.

— С очите не виждам нищо, но продължавам да наблюдавам света. Кажете, Аурора, променили ли сте се? Как изглеждате сега? Най-ясният ми спомен за вас е като едно тринайсетгодишно момиче, запънато на вратата на студиото ми като магаре на мост.

— Все съм си такава, дон Хуан — стеснителна, глупава и твърдоглава.

— Не, не, кажете ми например, каква ви е прическата и в какъв цвят сте облечена?

— Госпожата е в лека бяла рокля с дантели по деколтето, не зная точно от какъв плат, защото не разбирам от тези неща, и с жълт колан, в същия цвят като панделката на шапката й. Уверявам ви, че изглежда доста добре — каза Радович.

— Не ме засрамвайте, докторе, умолявам ви — прекъснах го аз.

— А сега бузите на госпожата поруменяха… — допълни той и двамата се разсмяха в един глас.

Учителят разклати една камбанка и в стаята влезе прислужничката с поднос с кафе. Прекарахме около час в оживен разговор за новите техники и фотоапарати, които се използваха в другите страни, и за големия напредък, постигнат в научната фотография. Дон Хуан Риберо беше добре осведомен за всички новости.

— Аурора притежава задълбочеността, съсредоточеността и търпението, необходими на един добър човек на изкуството. Предполагам, че тези качества са нужни и на всеки добър лекар, нали? Помолете я да ви покаже работите си, докторе, тя е много скромна и не би го направила, ако вие не го поискате — посъветва учителят Иван Радович на тръгване.

Няколко дни по-късно се предостави възможност за това. Баба ми бе осъмнала с нетърпими болки в стомаха и понеже обичайните болкоуспокояващи не й донесоха облекчение, повикахме Радович, който веднага дойде и й даде силен комбиниран прах на основата на лаудан. Оставихме я да си почива, излязохме от стаята и навън той ми обясни, че става дума за нов тумор, но че вече била много възрастна за втора операция и нямало да понесе упойката. Можел единствено да контролира болката и да й помогне да си отиде в мир. Попитах колко време й остава, но не беше лесно да се предвиди, защото въпреки напредналата си възраст баба ми беше много здрава и туморът нарастваше бавно. „Подгответе се, Аурора, развръзката може да настъпи след броени месеци“, ми каза. Не можах да сдържа сълзите си — Паулина дел Валие представляваше моят корен, без нея аз оставах на течението и мисълта, че имам за мъж Диего, не ми носеше утеха в усещането, че съм обречена на корабокрушение, а напротив, увеличаваше моя страх. Радович ми подаде носната си кърпа и ме изчака безмълвен, без да ме погледне, смутен от плача ми. Накарах го да ми обещае, че своевременно ще ми съобщи, за да мога да пристигна от чифлика и да бъда до баба ми в последните й мигове. Лауданът подейства и тя бързо се успокои; щом заспа, придружих Иван Радович до вратата. На прага той ме попита дали не би могъл да остане малко, имал още около час свободно време, а навън било много горещо. Адела се беше оттеглила за следобедна почивка. Фредерик Уилямс бе отишъл да плува в клуба и огромната къща на улицата на Армията Освободителка приличаше на неподвижен кораб. Поднесох на лекаря чаша бадемово мляко и се настанихме в галерията с папратите и кафезите с птички.

— Свирнете с уста, доктор Радович — го подканих.

— Да свирна? Но защо?

— Индианците вярват, че така се вика вятърът. Дано полъхне, та да разсее малко жегата.

— Докато аз свиря, защо не донесете вашите снимки. Ще се радвам да ги видя — помоли ме той.

Донесох няколко кутии, седнах до него и се заех да му ги показвам. Започнах със снимки, правени в Европа, когато все още се интересувах повече от естетиката, отколкото от съдържанието; сетне преминах към платинените плаки от Сантяго и към фотографиите на индианци и на селяни от чифлика и накрая му показах цикъла снимки на семейство Домингес. Той ги разгледа със същото внимание, с което преглеждаше баба ми, като от време на време задаваше по някой и друг въпрос. Отдели повече време на снимките на Диеговото семейство.

— Коя е тази красавица? — се поинтересува той.

— Сусана, съпругата на Едуардо, пада ми се етърва.

— А това може би е Едуардо, нали? — попита, сочейки Диего.

— Не, това е Диего. Защо предположихте, че е мъжът на Сусана?

— Не зная, стори ми се…

Същата вечер наредих снимките на пода и с часове ги изучавах. Легнах си много късно с натежало сърце.