Исабел Алиенде
Портрет в сепия (30)

На баба ми се наложи да организира образованието ми в домашни условия, тъй като аз изоставях с бягство всички религиозни училища, в които ме записваше. Роднините от семейство Дел Валие многократно я убеждаваха, че пансионът е единственото място, където щях да заприличам на нормален човек; твърдяха, че се нуждая от общуване с други деца, за да превъзмогна болезнената си стеснителност, и от твърдата ръка на монахините, за да се науча на покорство. „Доста си разглезила това момиченце, Паулина, нищо няма да излезе от нея“, казваха и баба ми най-сетне повярва в очевидното. Спях с Карамело до мен в леглото, четях и ядях каквото ми сърце пожелаеше, дните ми се изнизваха във фантазиране, без особен ред, тъй като никой край мен не си правеше труда да ми го наложи — с една дума казано, радвах се на едно доста щастливо детство. Не ми понасяха пансионите с мустакати монахини и рояк униформени девойчета, тъй като ми напомняха за моите тревожни кошмари с деца в черни пижами; не успявах да изтърпя и строгите правила, еднообразния режим и студа в тези колониални манастири. Не помня вече колко пъти все една и съща история се повтаряше от начало до край — Паулина дел Валие ме обличаше от глава до пети в бяло, със заплашителен тон ми изпяваше напътствията си, отнасяше ме почти на ръце и ме поверяваше с всичките ми багажи в ръцете на някоя яка послушница, сетне бегом се изнизваше толкова бързо, колкото теглото й позволяваше, пришпорена от угризения. Това бяха колежи за богаташки дъщери, където властваха подчинението и грозотата, а заветната цел бе да получим някакво образование, колкото да не сме съвсем боси, понеже лъже-фасадата на култура се ценеше на брачния пазар, но това образование не биваше в никакъв случай да е задълбочено, току-виж сме почнали да задаваме въпроси. Ставаше дума за огъване на личната воля в името на общото благо, за изграждане на добри католички, самоотвержени майки и послушни съпруги. Монахините започваха с дисциплиниране на телата ни — извор на суета и на други прегрешения — и не ни позволяваха да се смеем, да тичаме, нито да играем на въздух. Къпехме се веднъж месечно, покрити с дълги ризи, за да не излагаме срамотиите си пред очите на Бог, който бе навсякъде. Те изхождаха от вярването, че възпитание се вкоренява без милост и не пестяха суровост. Втълпяваха ни страх от Бога, от дявола, от всички възрастни, от дългата линия, с която ни удряха през пръстите, от острите камъчета, върху които трябваше да коленичим за разкаяние, от собствените ни мисли и желания, страх от самия страх. Никога не получавахме похвала, да не би да си вирнем носа, ала не жалеха наказанията, предназначени уж да закалят характера ни. Между дебелите зидове оцеляваха някак си моите униформени другарки, които носеха плитките си до болка изопнати и понякога скалпът им започваше да кърви така, както напуканите им от вечния студ ръце. Контрастът с домовете им, където им угаждаха като на принцеси през ваканциите вероятно ги е влудявал. Аз обаче не можех да понеса всичко това. Веднъж, със съучастничеството на градинаря, прескочих оградата и избягах. Не зная как стигнах сама до улицата на Армията Освободителка, където Карамело ме посрещна пощурял от радост, но Паулина дел Валие едва не получи инфаркт, щом ме видя с изкаляна рокля и подути очи. Прекарах няколко месеца у дома, докато под външен натиск баба ми не реши да повтори експеримента. Втория път се спотайвах цяла нощ в храстите на двора с намерение да умра от студ и глад. Представях си лицата на монахините и на семейството ми, когато открият моя труп, и плачех от жал за самата себе си — клетото момиче, мъченица на такава крехка възраст. На другия ден колежът извести Паулина дел Валие за моето изчезване и тя влетя като ураган да иска обяснения. Докато една послушница с пламнало лице ги отвеждаше двамата с Фредерик към кабинета на игуменката, аз се промъкнах от моето прикритие в храстите до каретата, която чакаше на двора, покатерих се, без да ме види кочияшът, и се свих под седалката. С общи усилия Фредерик Уилямс, кочияшът и игуменката успяха да покачат баба ми в колата — не спираше да крещи, че ако не съм се появила, щели да видят те коя е Паулина дел Валие. Когато излязох от убежището си, преди да пристигнем вкъщи, забрави за безутешните си сълзи, хвана ме за врата и ми хвърли един пердах, дето се проточи няколко пресечки. Добре че най-сетне Фредерик смогна да я успокои. Ала дисциплината не беше силната страна на баба ми и при мисълта, че не съм яла от предния ден и съм прекарала нощта на студа под открито небе, тя ме обсипа с целувки и ме заведе да ме почерпи със сладолед. В третия колеж, където се накани да ме записва, веднага ме изгониха, защото в събеседването с директорката я уверих, че съм виждала дявола и че той има зелени копита. Накрая баба ми се призна за победена. Северо дел Валие я убеди, че няма защо да ме подлага на изтезания, тъй като можех и вкъщи да получа нужното образование с частни учители. В детството ми взеха да нахлуват подред английски, френски и немски преподавателки, които една след друга бяха поваляни от замърсената вода в Чили и от безпричинните избухвания на Паулина дел Валие; злочестите жени се завръщаха в родните си страни с хронична диария и с лоши спомени. Образованието ми бе доста нередовно, докато в живота ми не влезе една изключителна чилийска учителка — госпожица Матилде Пинеда, която ме научи на всичко важно, което зная и досега, с изключение на здрав разум, тъй като самата тя бе лишена от такъв. Беше страстна идеалистка, пишеше философски стихове, които така и не успя да публикува, страдаше от нестихваща жажда за знания и притежаваше непримиримост към чуждите слабости, често присъща на силно интелигентните хора. Не търпеше мързела; изразът „не мога“ бе забранен в нейно присъствие. Баба ми я нае, защото се представяше като агностичка, социалистка и привърженичка на правото на глас за жените — три причини, поради които нито едно учебно заведение не я искаше. „Да видим дали ще поразклатите консервативната и патриархална лъже-набожност в това семейство“, изложи й очакванията си Паулина дел Валие, подкрепяна от Фредерик Уилямс и Северо дел Валие, които единствени съзряха дарованието на госпожица Пинеда, тъй като всички останали предричаха, че тя още повече щяла да подхрани чудовището, което вече растяло в мен. Лелите ми я окачествиха като „високомерна неудачница“ и предупредиха баба ми да държи настрана тази жена от долна класа, която искала да се родее с високопоставените особи, за каквито те самите се мислеха. Затова пък Уилямс, най-ожесточеният защитник на класовото разделение, когото съм познавала, не скри симпатиите си към нея. Шест дни в седмицата, без изключение, учителката се явяваше в седем часа сутринта на вратата на бабината ми къща, където я очаквах стегната в бели колосани дрехи, с изрязани нокти и току-що сплетени плитки. Закусвахме в малката трапезария, където се хранехме всеки ден, за разлика от голямата, използвана само при тържествени поводи, обсъждахме важните новини от вестниците, сетне провеждахме няколко часа редовни учебни занятия, а през остатъка от деня обикаляхме музеите или се отбивахме в книжарницата „Златен век“, където купувахме книги или пиехме чай с книжаря дон Педро Тей, посещавахме хора на изкуството, излизахме за наблюдение сред природата, извършвахме химически опити, четяхме приказки, пишехме стихове и поставяхме класически театрални пиеси, в които персонажите бяха фигури, изрязани от картон. Госпожица Пинеда подхвърли на баба ми идеята да основе дамски клуб, с който да се сложи ред в благотворителността и вместо на бедните да се даряват стари дрехи или излишъците от богаташките кухни, да се създаде фонд, управляван като банка, който да отпуска заеми на нуждаещите се жени, за да могат те да захванат малък бизнес — отглеждане на кокошки, шивашко ателие, обществена пералня с няколко корита, превоз на стоки с каруца — с една дума, да им се помогне да излязат от пълната нищета, в която тънеха те и децата им. На мъжете да не се отпускат заеми, каза госпожица Пинеда, защото те щели да ги прахосат за пиене, а и социалните мерки на правителството предвиждали помощи за мъжете, докато никой не се грижел сериозно за жените и децата. „Хората не искат подаръци, а да печелят достойно хляба си“, обясни учителката ми и Паулина дел Валие мигом я разбра и се отдаде на този проект със същия ентусиазъм, с който прегръщаше най-примамливите начинания, осигуряващи й още по-големи печалби. „С едната ръка здраво стискам каквото докопам, а с другата давам — така с един куршум убивам два заека — забавлявам се и умилостивявам небесата“, кикотеше се гръмогласно моята живописна баба. Тя доразви идеята на госпожица Пинеда като не само основа Дамския клуб, който ръководеше с обичайната си деловитост, а финансира и училища, амбулантни здравни консултации и дори организира система за събиране на залежалите, но все още годни за консумация продукти от пазара и от хлебарниците, и разпределянето им в сиропиталища и старчески домове.

Когато Нивеа ни идваше на гости — всеки път бременна и в съпровод на цяла сюрия невръстни деца в ръцете на съответните бавачки, госпожица Матилде Пинеда се отдръпваше от черната дъска и докато прислужничките се заемаха с детския рояк, ние пиехме чай, а те двете се отдаваха на планове за едно по-справедливо и благородно общество. Въпреки че Нивеа не разполагаше с излишно време и средства, тя беше най-младата и най-активна измежду всички дами, членуващи в клуба на баба ми. Понякога посещавахме бившата й учителка, сестра Мария Ескапуларио, която управляваше приют за стари монахини, тъй като й бяха отнели правото да работи като възпитателка — професия, която тя така страстно обичаше, — понеже училищното настоятелство бе решило, че напредничавите й идеи не са препоръчителни за колежанките и че ще нанася по-малко вреда, като се грижи за изветрели старици, вместо да сее бунтарство в девическите умове. Сестра Мария Ескапуларио обитаваше малка килия в една стара паянтова сграда с прекрасна градина и тя винаги ни посрещаше там с благодарност, защото обичаше интелектуалните разговори, а в този приют те бяха невъзможно удоволствие. Носехме й книгите, които тя ни поръчваше и които купувахме от прашните рафтове в книжарницата „Златен век“. Подарявахме й също бисквити или сладкиши за чая, който тя приготвяше на преносим парафинен котлон и сервираше в нащърбени чаши. Зиме стояхме в килията; сестрата сядаше на единствения стол. Нивеа и госпожица Матилде се настаняваха на неудобното легло, а аз присядах на земята, но ако времето беше подходящо, се разхождахме из чудната градина сред вековни дървета, вити жасминови и розови храсти, камелии и всевъзможни други цветя, които растяха в такъв безпорядък, че смесването на аромати ме замайваше. Не изпусках и дума от разговорите им, при все че със сигурност едва ли съм разбирала много нещо от тях, ала никога по-късно в живота си не съм присъствала на толкова разгорещени дискусии. Шушукаха си някакви тайни, превиваха се от смях и говореха за всичко, освен за религия — от уважение към идеите на госпожица Матилде Пинеда, която твърдеше, че Бог е творение на хората, което им помага да държат в подчинение някои от себеподобните им и преди всичко жените. Сестра Мария Ескапуларио и Нивеа бяха католички, но нито едната, нито другата беше фанатично набожна, за разлика от болшинството хора край мен в онези времена. В Съединените щати религията почти не се споменаваше, затова пък в Чили тя присъстваше дори и на масата за хранене. Баба ми и чичо Фредерик ме водеха на църква от време на време, за да ни видят хората, понеже дори Паулина дел Валие с цялата си дързост и състояние не си позволяваше лукса да пропусне служба. Семейството и обществото не биха допуснали това.

— Католичка ли си, бабо? — я питах всеки път, когато отчаяно се опитвах да удължа разходката или четенето на книга и да отложа ходенето на църква.

— Смяташ ли, че в Чили е възможно човек да не е католик? — отвръщаше тя.

— Госпожица Пинеда не ходи на църква.

— И виж докъде е стигнала. С нейния ум можеше да е директор на училище, ако ходеше редовно на църква…

Противно на всички очаквания, Фредерик Уилямс свикна лесно с многолюдното семейство Дел Валие и с Чили. Червата му сигурно бяха от стомана, защото само в неговия корем не се завъдиха паразити от питейната вода и само той беше в състояние да изгълта няколко емпанадас^[1], без да се раздразни стомахът му. Нито един от познатите чилийци, с изключение на Северо дел Валие и дон Хосе Франсиско Вергара, не говореше английски — като чужд език образованите хора тук говореха френски, въпреки че в пристанищния град Валпараисо живееше многобройна британска колония. Затова на Уилямс не му остана нищо друго освен да научи испански. Госпожица Пинеда се зае да му дава уроци и след няколко месеца той вече можеше, макар и с усилие, да изразява мислите си на един завален, но разбираем испански език, беше в състояние да чете вестници и да общува в клуб „Единство“, където ходеше да играе бридж в компанията на Патрик Егон — американски дипломат, управляващ легацията на своята страна. Баба ми уреди да го приемат в клуба, тактично споменавайки аристократичния му произход, свързан с английския двор, който никой така и не си направи труд да проверява, понеже благородническите титли бяха премахнати още от времето на завоюването на независимостта и освен това достатъчно бе само да го погледне човек, за да повярва в родословието му. По принцип членовете на клуб „Единство“ принадлежаха на „известни семейства“ и бяха „хора с положение“; жените обаче нямаха право да прекрачват прага му. Ако самоличността на Фредерик Уилямс бъдеше разкрита, всеки един от онези достопочтени господа би му обявил дуел, за да измие срама, че е бил направен за посмешище от един бивш калифорнийски иконом, превъплътен в най-изискания, елегантен и начетен член на клуба, най-изкусния играч на бридж и несъмнено, един от най-богатите сред тях.

Уилямс следеше отблизо бизнеса, за да може да съветва баба ми Паулина, и политиката, защото тя бе задължителна тема в светските разговори. Обявяваше се за консерватор, както почти всички в семейството, и изразяваше съжаление, че в Чили не съществува монархия както във Великобритания, защото демокрацията му се струваше простонародна и неефективна система на управление. По време на задължителните неделни обеди в дома на баба ми той спореше с Нивеа и Северо, които бяха единствените либерали в рода. При все че възгледите им се разминаваха, тримата питаеха взаимно уважение и мисля, че тайно се подиграваха на останалите членове на назадничавото семейство Дел Валие. В редките случаи, когато се срещаше с дон Хосе Франсиско Вергара, с когото би могъл да разговаря на английски, Фредерик Уилямс се държеше на почтително разстояние — това беше единственият човек, пред когото изпитваше боязън заради интелектуалното му превъзходство и вероятно единственият, който само за миг би могъл да разкрие предишното му битие на слуга. Предполагам, че мнозина се питаха коя съм аз и защо Паулина ме е осиновила, но пред мен тази тема не се обсъждаше; на семейните неделни обеди се събираха двайсетина братовчеди на различни възрасти и никой нито веднъж не ме попита кои са родителите ми — стигаше им това, че нося тяхната фамилия, за да ме приемат.