Серия
Приключенията на капитан Алатристе (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Limpieza de sangre, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

IX. Кладата

По време на владичеството на четвъртия Фелипе, както и по времето на неговите предшественици, Испания имаше голяма слабост към горенето на еретици, евреи и хора, практикуващи обредите на юдейската вяра. Горенето на клада привличаше хиляди зрители — от аристокрацията до простолюдието. А когато то се случеше в Мадрид, на изгарянето присъстваха, в почетни ложи, и техни величества кралят и кралицата. Дори нашата господарка, кралицата доня Исабел, която като французойка в началото на брака показа известно отвращение към подобен род занимания, в крайна сметка, подобно на всички, се пристрасти към тях. Единствената от нашите испански прелести към която дъщерята на Анри Беарнеца[1] така и не разви слабост, бе Ел Ескориал[2] — там все още витаеше внушителният призрак на Благоразумния Крал[3], и тя не пожела да живее там — намираше мястото за прекалено студено, голямо и злокобно. Но тъй или иначе на французойката й се наложи да се примири с него, макар и посмъртно, защото макар кракът й никога да не стъпи в Ел Ескориал приживе, именно там я погребаха след смъртта й. А пък мястото не е лошо, да му се не види, точно до величествените гробници на император Карлос и на сина му, великия Фелипе, дядо на нашия Фелипе. Благодарение на тях, за добро или лошо, напук на турци, французи, холандци, англичани и всякакви други кучи синове, Испания държа в продължение на век и половина и Европа, и света, здраво хванати за топките.

Но да се върнем на печенето. Празненството, на което за мое нещастие аз самият имах запазено място, започна да се подготвя няколко дни предварително, с голяма шетня на дърводелците и техните калфи из Пласа Майор. Те строяха висока платформа, дълга петдесет стъпки, амфитеатър с пейки, драперии, килими и дамаски. Дори за сватбата на техни величества нямаше толкова приготовления, нито пък се видя толкова машинария. Затвориха всички улици наоколо, та файтоните и конете да не се пречкат на градежа. За кралското семейство бе предвиден балдахин откъм страната на улица Меркадерос, понеже там имаше най-хубава сянка. Тъй като представлението с кладата беше продължително, проточваше се цял ден, бяха предвидени помещения, където гражданите можеха да се освежат и похапнат, защитени от специални навеси. Реши се още, че за удобство на височайшите персони, те ще стигнат до ложата си, като тръгнат от двореца на граф де Барахас и минат по път издигнат напряко над „Кава де Сан Мигел“, който се свързваше с притежаваните от графа къщи на площада. Толкова голямо беше очакването, пораждано от подобни събития, че билетът, даващ достъп до някой прозорец, се превръщаше в най-жадуваното нещо на света. Намираха се и такива, които плащаха купища дукати на придворния иконом, за да се сдобият с най-добре разположените места. Сред тези хора имаше и посланици, грандове, придворни, председатели на градски съвети, и дори нунцият на Негово светейшество, който не би пропуснал празненства с бикове, „каняс“ или, разбира се, горене на грешници дори срещу fumata bianca[4].

В този ден, който трябваше да се превърне в паметен, Светата Инквизиция се надяваше да свали с един куршум няколко заека. Най-радикалните инквизитори, решени да подкопаят политиката на сближаване между граф де Оливарес и португалските банкери от еврейски произход бяха планирали впечатляващо изгаряне на грешници, което да всее страх в душите на всички, които не бяха сигурни в чистата си кръв. Посланието беше кристално ясно: колкото и пари да имаха и колкото и да се радваха на благоразположението на кралския фаворит, португалците от еврейски произход никога нямаше да се чувстват сигурни в Испания. Инквизицията, позовавайки се в последна сметка на дълбоката религиозност на нашия господар краля — нерешителен и без влияние както на младини, тъй и на старини, добър, но безхарактерен по природа — предпочиташе една разорена страна, но с непокътната вяра. Същата тази Инквизиция, която с течение на времето успя да въздейства, и то между другото с унищожителен резултат, на икономическите планове на Оливарес, беше и главната причина за това процесът, свързан със скандала около „Блажените Девици“, както и други подобни дела, да се ускори с цел постигане на по-голям ефект и за обществено назидание. Тъй само за няколко седмици се разрешиха случаи, които при други обстоятелства бяха отнемали месеци и дори години на старателни проучвания.

Припираха толкова, че дори опростиха процедурите по инак сложния протокол. Присъдите, които обичайно се четяха на осъдените от Инквизицията предишната нощ след тържествената процесия, на която се изнасяха зеленият кръст, предвиден за площада, и белият, който да се издигне на кладата, в крайна сметка щяха да станат публично достояние при самото изгаряне, пред всички присъстващи на събитието. Предишния ден бяха докарали от тъмниците на Толедо затворниците, определени за представлението, които бяха — бяхме, — около двадесетина, и ни настаниха в килиите, които Светата Инквизиция държеше на улица „Премостенсес“, по-известна като „улицата на Инквизицията“, намираща се близо до малкия площад „Сан Доминго“.

Така се озовах в Мадрид през съботната нощ. Не бях ни чувал, ни виждал някого, откакто ме изведоха от моята килия и ме вкараха в някаква кола със спуснати завеси, съпровождана от засилен конвой. Излязох от нея вече при светлината на запалени факли, когато ме накараха да сляза в Мадрид, охраняван от въоръжени служители на Инквизицията. Въведоха ме в нова единична килия и там вечерях що-годе добре. Освен с вечеря, разполагах с едно одеяло и един сламеник, с които да прекарам тревожната нощ, изпълнена със стъпки и шум от ключалки от другата страна на вратата, с гласове, които наближаваха и се отдалечаваха, с много шумотевица и показни официалности. Поради това започнах сериозно да се опасявам, че на следващия ден ме очакват тежки изпитания. Блъсках си главата, припомняйки си заплетените премеждия, които бях гледал в комедиите по театрите, надявайки се, че както винаги ставаше в тях, и аз ще изнамеря някакъв подходящ план за измъкване. На този етап вече бях сигурен, че каквато и да беше вината ми, не можеха да ме изгорят заради възрастта ми. Ала страхът от бича и затворничеството, вероятно доживотно, даваше своите плодове. Вече дори не бях напълно сигурен кое щеше да е по-добрият изход. При все това — колко удивителна е майката природа, — оптимизмът, присъщ на крехките ми години, изживените терзания и изтощението от пътя скоро произведоха очаквания ефект и след като будувах известно време, питайки се каква ли ще бъде клетата ми участ, бях надвит от милостивия и възстановяващ сън, който уталожи тревогите на разсъдъка ми.

 

 

Две хиляди души не бяха спали, за да си подсигурят място и в седем часа сутринта на Пласа Майор нямаше къде яйце да хвърлиш. Смесен с тълпата, с добре нахлупена широкопола шапка и къса пелерина, преметната през рамо, дискретно прикриваща лицето му, Диего Алатристе си проправяше път, докато стигна до галерията „Де ла Карне“. Аркадите бяха претъпкани от хора с всякакво положение и ранг. Дребни благородници, духовници, занаятчии, прислужнички, търговци, лакеи, студенти, шмекери, просяци и всевъзможна друга паплач се блъскаха едни други, за да се настанят по-добре. Прозорците на високопоставените люде тъмнееха от черни одежди, виждаха се златни верижки, сребърни украшения, френски платове, дантели от по сто ескудо, раса и отличителни знаци на различни ордени. А долу цели семейства, в това число и деца, прииждаха с кошници с храна и напитки, предназначени за обяд и следобедна закуска, докато продавачите на алоха, вода и сладкиши вече припечелваха добре. Търговец на религиозни гравюри и броеници предлагаше стоката си с пълно гърло, която в ден като този, така уверяваше той, носела благословията на папата и служела за всеопрощаваща индулгенция. По-нататък един предполагаем инвалид от Фландрия, който в живота не бе и помирисвал пика, просеше жалостиво, воювайки за мястото си с един мним сакат и с друг просяк, който се преструваше, че има краста с помощта на рибена кожица, поставена върху бръснатата му глава. Галантни господа ухажваха дамите, уличниците се умилкваха. Две жени, едната хубава, без наметало, другата със загрозяващ белег на лицето, от ония, които се кълнат, че няма да намерят покой, докато не завъртят главата на някой гранд или на някой богат генуезец, убеждаваха един занаятчия, който се перчеше с шпагата си и се правеше на галантен благородник, да развърже кесията си и да ги почерпи с плодове и захаросани бадеми. Горкият човечец, обзет от надеждата за някоя авантюра, вече беше пуснал в оборот двете монети, които имаше у себе си и тайничко се радваше, че не носеше повече. Нещастникът нямаше представа, че истинските господа не само, че нищо не дават, ами се и гордеят с това.

Беше слънчев ден, идеален за случая и капитанът присвиваше светлите си очи, заслепявани от сияйната синева, която заливаше площада измежду стрехите на къщите. Продължи да върви през тълпата, проправяйки си път с лакти. Носеше се мирис на пот, на тълпа, на фиеста. Той усещаше как у него се надига пълно отчаяние без капчица утеха; това беше безпомощността пред нещо, което надхвърляше пределите на собствените му сили. Тази машина, която се движеше неумолимо, не оставаше пролука за друго, освен за примирение и страх. Нищо не можеше да направи, дори самият той не беше в безопасност там. Вървеше, озъртайки се, и бързо се отдръпваше, щом някой го загледаше малко повече от необходимото. Всъщност се движеше, за да се занимава с нещо и за да не бездейства, подпирайки някой стълб от колонадата. Запита се къде ли, по дяволите, се подвизаваше по това време дон Франсиско де Кеведо, чието пътуване, каквото и да бе излязло от него, вече оставаше единствената искрица надежда в мрака на неизбежността. Искрица, която той почувства как избледнява, когато прозвучаха тръбите на гвардейците. Те го принудиха да погледне към покрития с тъмночервена драперия балкон на сградата на улица Меркадерос. Нашият господар кралят, кралицата и някои придворни заемаха вече местата си сред ръкоплясканията на множеството: четвъртият Фелипе, в черно кадифе, важен, без да помръдва крак, ръка или глава, чиито руси коси блестяха като златните гайтани и веригата висяща през врата му; а нашата господарка кралицата — в жълт атлаз, с украса от пера и скъпоценни камъни. Гвардейците бяха строени с алебарди под балкона им, от едната страна — испанската гвардия, от другата — немската, а стрелците с лък — по средата, всички впечатляваха с невъзмутимия си вид и внушителния строй. Беше удивително зрелище за всеки, който не рискуваше да бъде изгорен. Зеленият кръст беше поставен на подиума, тук-там по фасадите на сградите висяха гербовете на Негово величество и гербът на Инквизицията: кръст между шпага и маслиново клонче. Всичко бе строго по канона. Представлението можеше да започва.

 

 

Бяха ни извели в шест и половина, заобиколени от кордон полицейски агенти и служители на Инквизицията, въоръжени с шпаги, пики и мускети. Подкараха ни в шествие през площадчето „Сан Доминго“, за да се спуснем после към „Сан Хинес“ и оттам, прекосявайки улица Майор, да навлезем на площада през улица Ботерос. Вървяхме в колона, всеки със своя конвой от въоръжени стражи и облечени в траур служители на Инквизицията със злокобни черни жезли. Имаше духовници в широки бели раса, носеха се вопли на оплаквачки и зловещ грохот на барабани, виждаха се кръстове, покрити с воали и зяпачи по улиците. А по средата пристъпвахме ние — първо богохулниците, после двуженците, след тях содомитите, юдеещите се и поклонниците на Мохамед, а накрая магьосниците и вещиците. Заедно с всяка група се носеха статуи от восък и картон, както и дрипите на умрелите в затвора или на бегълците, които щяха да бъдат изгорени задочно, под формата на чучела. Аз се намирах някъде по средата на процесията, сред малолетните юдеещи се, и бях тъй слисан, че мислех, че това е само сън, от който след много мъки все някак щях да се събудя, и да си отдъхна на мига. Всички носехме така наречените „самбенитос“: нещо като дълги ризи, в които ни бяха облекли стражарите при извеждането ни от килиите. На моята имаше червена рисунка на разпятие, по другите бяха нарисувани пламъците на ада. Имаше мъже, жени и дори едно момиче почти на моята възраст. Едни плачеха, други се държаха безучастно, като младия свещеник например, който по време на служба беше отрекъл, че Господ се намира в светото причастие и отказваше да си вземе думите назад. Една старица, набедена от съседите за вещица, която поради напредналата си възраст не можеше да се държи на краката си, и един мъж, комуто изтезанията бяха осакатили краката, бяха качени на мулета. Най-тежко провинилите се имаха на главите си качулки с дупки за очите, а на всички ни бяха турили по една свещ в ръцете. Бях видял Елвира де ла Крус, в самбенито и с качулка на главата. Когато ни подреждаха за шествието, нея поставиха сред последните. После потеглихме и повече не я видях. Аз вървях със сведена глава от страх да не срещна погледа на някой познат сред зяпачите. Крачех, както могат да предположат ваши милости, примрял от срам.

 

 

Когато шествието се вля в площада, капитанът бе почнал да ме търси с очи сред осъдените. Не можа да ме открие, докато не ни накараха да се качим на подиума и да седнем на подредените там пейки, всеки между двама служители на Инквизицията. Дори тогава едва успя да ме открие, защото както вече казах, аз се опитвах да държа главата си сведена, а качването ни на платформата предлагаше добра гледка за хората по прозорците, но затрудняваше видимостта на тълпата, наблюдаваща спектакъла отдолу, под колонадата. Присъдите още не бяха оповестени, тъй че Алатристе усети върховно облекчение, установявайки, че аз вървях в групата на малолетните юдеещи се и бях без качулка, което изключваше поне кладата. Измежду облечените в траур служители на Инквизицията се мяркаха черно-белите раса на монасите-доминиканци, които се бяха натоварили с цялата организация. Представителите на другите ордени, с изключение на францисканците, които бяха отказали да присъстват, понеже счетоха за оскърбление да им определят място зад августинците, вече се настаняваха на почетните места наред с алкалда на кралския дом и двора и със съветниците — представители на Кастилия, Арагон, Италия, Португалия, Фландрия и Индиите. В частта, запазена за трибунала, компания на главния инквизитор брат Емилио Боканегра, кокалест и зловещ, правеха Шестимата съдии. Той предвкусваше своя триумф, както сигурно го предвкусваше и Луис де Алкесар в ложата на висшите чиновници от Двореца, под балкона, на който в този момент нашият господар кралят полагаше клетва да защитава католическата църква и да преследва еретиците и отстъпниците от истинската вяра. Граф де Оливарес заемаше по-скромен прозорец, вдясно от техни величества и имаше твърде мрачен вид. На малцина от посветените в дворцовите тайни убягваше, че цялото това представление беше в негова чест.

Започнаха да произнасят присъдите. Един подир друг осъдените бяха довеждани пред трибунала и там, след подробно докладване на престъпленията и греховете им, се оповестяваше каква ще бъде съдбата им. Тези, които щяха да бъдат бичувани или заминаваха на галерите, или биваха отвеждани, а на определените за клада завързваха ръцете. За последните се казваше „освободени“, защото Инквизицията, бидейки духовна институция, не можеше да пролее и капка кръв, тъй че, за да се спази формата, тя „смекчаваше“ наказанието им, предавайки ги на светското правосъдие, та то да приложи присъдите връз плътта им. Дори и тогава това ставаше чрез изгаряне, за да се спази докрай изискването да не се пролива кръв. Предоставям на преценката на ваши милости гнусното лицемерие на тази казуистика.

Тъй или иначе, следваха в неотменен ред четене на присъда и клетвени отричания. Някои от получилите най-тежки присъди ги посрещаха със сърцераздирателни викове, други — с примирение. Най-шумни бяха проявите на удовлетворение от страна на публиката, когато се прилагаше най-голямата строгост на закона. Свещеникът, отричащ присъствието на Иисус Христос в светото причастие беше осъден на изгаряне сред бурни ръкопляскания и признаци на задоволство. След като жигосаха безмилостно ръцете, езика и остриганата му глава в знак на отнемане на свещеническия му сан, го отведоха към мястото за изгаряне, разположено в празното пространство, оставено отвъд Пуерта де Алкала. Старицата, нарочена за измамница и магьосница, осъдиха на сто удара с бич и доживотен затвор, съдниците й проявиха особена щедрост към нея. Един двуженец се отърва с двеста удара с бич, прокуждане за десет години, като първите шест от тях трябваше да прекара на греблата в галерите. Двама богохулници бяха осъдени на изгнание и три години каторга в Оран[5]. Един обущар и жена му, юдеещи се, но вече покаяли се — доживотен затвор и публично отричане. Дванадесетгодишното момиче, юдееща се, покаяло се, получи като присъда монашеското расо и две години тъмница, а след тяхното изтичане трябваше да бъде предадена в къща на християни, които да я възпитат в правата вяра. Шестнадесетгодишната й сестра, юдееща се, беше осъдена на доживотен затвор, без право на помилване. Двете бяха разобличени от собствения си баща по време на претърпените от него изтезания — той бе кожар, португалец, осъден на публично клетвено отричане и изгаряне. Това впрочем беше мъжът, когото бяха докарали на муле поради осакатяване. Майката бе успяла да се скрие, затова щеше да бъде изгорено наподобяващо я чучело.

Освен духовника и кожаря „със смекчено наказание“ към кладата се отправиха още един търговец и жена му, също португалци, юдеещи се, един чирак-бижутер, уличен в гнусния грях на содомията, и Елвира де ла Крус. Всички, с изключение на свещеника, се отрекоха по подобаващия начин и показаха разкаянието си, тъй че щяха милостиво да бъдат удушени, преди да лумнат пламъците. Дъщерята на дон Висенте де ла Крус — гротескни изображения на последния, както и на двамата му сина, мъртвия и изчезналия, бяха поставени на едно стъпало от амфитеатъра, набити на върлини, — беше изправена пред съдиите, облечена в самбенито и с качулка на глава, така изслуша и присъдата си. Тя се отказа под клетва, когато поискаха това от нея, от всички свои минали и бъдещи престъпления, при това с потресаващо безразличие: практикуване на юдейската вяра, участие в престъпен заговор, оскверняване на свещено място и други обвинения. Изглеждаше съвсем беззащитна на платформата, с клюмнала глава, в дългата инквизиторска риза, виснала като дрипа на измъченото й тяло. След клетвеното отричане изслуша произнасянето на присъдата с примирено безсилие. Стана ми жал, въпреки обвиненията, които бе изрекла срещу мен, или по-скоро бе заставена да изрече. Горката девойка, купчинка изтерзана плът, оръдие в ръцете на негодници, безскрупулни и безсъвестни, макар да развяваха като свое знаме Господа и светата вяра. Отведоха я и тогава видях, че скоро щеше да дойде и моят ред. Както бях измъчен от ужаса и позора, площадът се завъртя пред очите ми. Отчаян, потърсих с поглед в тълпата, с надежда да видя капитан Алатристе или някой приятел, който да ми вдъхне сила, ала не открих наоколо ни едно лице, което да изразява милост или съчувствие. Пред мен имаше стена от враждебни, насмешливи, застинали в очакване, зловещи физиономии. Такова е лицето, което придобива жалкото простолюдие, когато му сервират безплатно кърваво зрелище.

 

 

Алатристе обаче виждаше мен. Беше се долепил за една колона от редицата стълбове и оттам наблюдаваше амфитеатъра, на който стоях заедно с другите осъдени, всеки от нас — ограден от по двамина полицейски агенти, неми и неподвижни като скали. Пред мен, предшестващ ме в злокобния ритуал, беше един бръснар, обвинен в богохулство и в съюз с дявола. Беше нисък човечец с невзрачен вид, подсмърчащ в шепите си, с които бе захлупил лицето си, понеже никой не можеше да го отърве от стотината удара с бич и няколкото години на греблата в галерите на нашия господар краля. Капитанът се пораздвижи между хората, настани се на място, където аз можех да го видя, ако погледнех към него. Но аз бях потънал в мъките на собствения си кошмар и не бях в състояние да видя нищо. До Алатристе стоеше един издокаран тип, грубиян, присмиващ се на нас, които се намирахме на подиума. След малко той подхвърли и някаква шега по мой адрес. На този етап, към обичайното разположение на духа на капитана, се беше добавил и натрупаният безсилен гняв от последните дни и точно той, без да бъде предшестван от никаква мисъл, го накара да се извърне леко към грубияна и да забие, сякаш по невнимание, един лакът дълбоко в търбуха му. Мъжът се извъртя с доста заплашителен вид, но негодуванието замря в гърлото му, когато срещна, между високо вдигнатия край на късата пелерина и широкополата шапка, светлите очи на Диего Алатристе, който го гледаше тъй заканително и свирепо, че онзи тутакси стана по-нисък и от тревата.

Алатристе се отдръпна малко встрани и от новото положение можа да види по-добре Луис де Алкесар в ложата му. Кралският секретар можеше да бъде различен сред другите чиновници по кръста на ордена на Калатрава, който бе избродиран на дрехата му. Беше облечен изцяло в черно. Държеше неподвижно кръглата си глава, увенчана с жалка, рядка коса, над малката колосана яка, и това му придаваше застиналата сериозност на статуя. Но лукавите му очи се въртяха насам-натам, без да пропуснат нито една подробност от случващото се. Понякога този противен поглед попадаше на фанатичното лице на брат Емилио Боканегра и двамата сякаш идеално се разбираха в зловещата си неподвижност. В този момент и на това място те олицетворяваха съвършеното, абсолютното могъщество на онзи кралски двор, пълен с продажни чиновници и фанатични свещеници, действащи под равнодушния поглед на хабсбурга, който гледаше как осъждат поданиците му на изгаряне на клада, без да му мигне окото, само се обръщаше сегиз-тогиз към кралицата, за да й обясни, прикрил лице зад ръкавица или зад някоя от белите си ръце със синкави вени, подробностите от представлението.

Нямаше надежда участта ми да се подобри и ако на площада не гъмжеше отвсякъде от полицейски агенти, служители на Инквизицията и кралски гвардейци, навярно Диего Алатристе щеше да стори някоя дивотия, отчаяна и героична. Поне ми се щеше да вярвам, като пряко замесен в случая, че тъй би станало. Ала всичко би било напразно и минутите се изнизваха в негов и в мой ущърб. Дори дон Франсиско де Кеведо да пристигнеше навреме — все още никой не знаеше с какво, — ако моите стражи ме отведяха и изправеха на подиума, където се четяха присъдите, нито нашият господар кралят, нито дори папата в Рим биха могли да променят съдбата ми. Капитанът се измъчваше с тази мисъл, когато внезапно установи, че Луис де Алкесар го наблюдаваше. Всъщност това едва ли бе възможно, защото Алатристе се намираше сред тълпата и със закрито лице. Но истината е, че изведнъж срещна очите на Алкесар, вперени в него. После успя да види, че кралският секретар погледна брат Емилио Боканегра и последният, сякаш току-що получил послание, се обърна и заоглежда хората, дирейки нещо. Сега Алкесар беше вдигнал леко една ръка, бе я положил на гърдите си и като че ли търсеше още някого сред множеството вляво от Алатристе, защото очите му се заковаха някъде там, в една точка. Ръката му се вдигна нагоре и бавно се спусна надолу, два пъти, сетне секретарят отново погледна към капитана. Алатристе се обърна и забеляза две-три шапки да се движат сред хората, приближавайки към колонадата.

Войнишкият му инстинкт се задейства, преди разумът да успее да открие подходящо решение. В такава гъста навалица шпагите бяха безполезни, тъй че той освободи предвидливо камата, която носеше на левия си хълбок, отмятайки единия край на късата пелерина. После отстъпи и се смеси с тълпата. Неизбежността на задаващата се опасност винаги проясняваше ума му и го караше да действа точно и пестеливо. Тръгна покрай ограденото място и видя, че шапките се навъртаха нерешително около мястото, където той беше стоял преди малко. Хвърли един поглед към ложата и установи, че Луис де Алкесар гледаше все тъй нетърпеливо и протоколната неподвижност не съумяваше да прикрие раздразнението му. Алатристе се отдалечи още, под колоните и към противоположния край на площада, а там пак се показа при подиума, иззад другия му ъгъл. От последната позиция не можеше да вижда мен, но пък различаваше профила на Алкесар. Обзе го задоволство, че не носи пистолет — беше забранено, а и сред толкова народ бе рисковано да ходи с него, — в противен случай щеше да му е трудно да потисне порива си да скочи на платформата и да пръсне мозъка на секретаря с един изстрел. „Но ти ще умреш“, закле се той на ум, вперил очи в отблъскващия профил на кралския секретар. „А докато дойде денят, в който ще умреш, ще си спомняш посещението ми от онази нощ и няма да можеш да спиш спокойно“.

Бяха изкарали на подиума обвинения в богохулство бръснар и започваха четенето на дългия доклад за престъпленията и присъдата му. Алатристе си спомняше, че моят ред е след бръснаря и опитваше да си проправи път, та да наближи още малко и да ме види. Тогава забеляза отново, че шапките се приближаваха заплашително. Упорити хора, без съмнение. Единият беше поизостанал, бавеше се, като че ли търсеше на друго място. Но другите двама — един с касторена шапка и друг с кафява, с голямо перо — напредваха към него, разбутвайки припряно тълпата. Вече нямаше сигурно място, където да отиде, тъй че капитанът трябваше да забрави за мен и да се оттегли под колоните. Да остане сред множеството нямаше да бъде особено разумно, щеше да е достатъчно само някой да спомене Светата Инквизиция, и самите безделници наоколо щяха да съдействат на преследвачите. Възможността да се измъкне беше на няколко крачки. Там имаше много тясна уличка с два завоя, излизаща на площад „Провинсия“. В дни като този хората я използваха за отходно място въпреки кръстовете и образите на светии, поставяни на всеки ъгъл, за да възпрепятстват подобни безчинства. Натам се запъти Алатристе и преди да навлезе в тесния проход, по който не можеха да се разминат двама души, хвърли поглед през рамо и видя, че двамина мъже излязоха от тълпата и го последваха.

Дори не спря да ги погледне. Бързо разхлаби закопчалката на късия плащ, заметна го през лявата си ръка, като го уви подобно на малък щит и изтегли бискайската кама с дясната, за голям ужас на един нещастен човечец, който облекчаваше мехура си зад първия завой. Щом видя какво става, човекът побягна с всички сили, закопчавайки тичешком панталоните си. Отървал се от него, Алатристе облегна рамо на стената, воняща също като земята на урина и нечистотии. Хубаво местенце да вадиш оръжие, помисли си той, докато заемаше позиция и се обръщаше с кама в ръка. Хубаво местенце, да му се не види, за да се отправиш от него в добра компания към ада.

 

 

Първият от преследвачите му сви зад ъгъла на уличката и в онази теснотия Алатристе успя само да види изненадата в очите му, когато се натъкна на голата му кама. Успя да мерне още и мустаци, широки като дръжка на сабя и едни рунтави бакенбарди на наперен побойник, докато се навеждаше мълниеносно и срязваше коленните сухожилия на новопоявилия се с едно движение. Сетне, със същото движение, вдигайки камата нагоре, клъцна гръкляна му и той падна настрани, без да има време да промълви едно „Света Дево“. Тялото му запуши уличката, докато животът изтичаше от него с червените струи кръв, бликаща от гърлото.

Гуалтерио Малатеста беше зад него — жалко наистина, че не се появи първи. Щом мярна черния му, мършав силует, Алатристе го разпозна незабавно. Заради преследването, бързането и неочакваната среща италианецът още не беше извадил оръжие, тъй че отстъпи с един скок, още докато другарят му се свличаше, препречвайки пътя пред него. Междувременно капитанът връхлетя с един дълъг касапски удар, който му се размина на педя. Теснотията не даваше възможност да се развихрят с шпаги, та Малатеста, прикриващ се както може зад издъхващия си побратим, измъкна камата, и като се пазеше с плаща подобно на капитана, налетя с нея съвсем отблизо, възправяйки се смело, като нападаше и избягваше майсторски ударите. Камите свистяха, цепеха плата, отскачаха със звън от стените, търсеха врага с ожесточение. Нито един от двамата не проронваше дума, пестяха дъха си, вместо да надават излишни възгласи и ругатни. В очите на италианеца още се четеше удивление — този път не си подсвиркваше „тирури-та-та“, кучият му син, — когато камата на капитана потъна в нещо меко зад импровизирания щит на плаща, който другия държеше високо, докато нанасяше удари отдолу, зад тялото на другаря си, който все така лежеше между двамата, а душата му трябва вече да бе пристигнала при дявола или поне бе на път към него. Италианецът изохка и залитна, Алатристе настъпи над падналия, камата на Малатеста се омота в дрехата му и я разпори, копчета и шнурове се разхвърчаха наоколо. Хванаха се за ръце, омотани в плаща и в късата пелерина, лицата им бяха тъй близо едно до друго, че капитанът усети в очите си дъха на неприятеля, преди последният да се изплюе в тях. Алатристе примигна заслепен и това даде възможност на другия да забие камата с такава сила, че ако капитанът не беше подложил кожения презраменен ремък, щеше да го прониже от край до край. Острието проникна през дрехата и достигна плътта, така че Алатристе почувства хлад и остра болка, когато металът се хлъзна надолу чак до бедрото му. Страхувайки се да не припадне, той удари с кръглата дръжка на камата лицето на съперника си и от веждите на италианеца рукна кръв, изпълвайки кратерите и белезите по кожата му и мокрейки тънките мустаци. Сега блясъкът в очите му, студени и неподвижни като на змия, отразяваше и страх. Алатристе дръпна лакът назад и започна да нанася удари — безброй удари, попадащи в плаща, в дрехата, в празното пространство, в стената и няколко пъти, най-сетне, и в тялото на противника. Малатеста изръмжа от болка и бяс. Кръвта се стичаше по очите му и той раздаваше удари слепешком, много опасни впрочем поради непредсказуемостта си. Без да се брои раната в челото, бе получил поне още три в тялото.

Сражаваха се цяла вечност. И двамата бяха изтощени, а капитанът се измъчваше от раната в хълбока. Все пак той се намираше в по-добра позиция. Изходът от двубоя беше въпрос на време и Малатеста се готвеше да умре, опитвайки се да повлече съперника със себе си, с помрачен от омразата разсъдък. И през ум не му минаваше да поиска пощада, нито пък някой щеше да му я даде. Двамата бяха професионалисти, с ясна представа за това, което предстоеше, пестяха ругатните и излишните думи и се сражаваха докрай, по най-добрия начин, на който бяха способни. По съвест.

Тогава се появи третият, също натруфен, с брада, презрамник и много желязо по себе си. Мина завоя на уличката и облещи очи като паници, когато се озова пред онази гледка: един труп и двама сражаващи се, които не спираха да се мушкат, а тясната уличка — цялата в кръв, смесваща се с локвите урина. След миг на вцепенение той промълви „Иисусе Христе“ и посегна към камата. Но не можеше да мине през Малатеста, чиито сили вече му изневеряваха и той се държеше на крака единствено благодарение на стената, не можеше да преодолее и трупа на другия си побратим, за да стигне до капитана. Тъй че Алатристе, също на края на силите си, успя да се освободи от жертвата си, която продължаваше да размахва камата във въздуха. Лепна един последен разрез на бузата на Малатеста, и най-сетне вкуси удоволствието да го чуе да хули Господа на италиански. После хвърли към другия късата си пелерина, за да заплете камата му и се втурна нагоре по уличката към площад „Провинсия“, докато хрипливият дъх изгаряше гърдите му.

Измъкна се оттам и постепенно започна да идва на себе си, оставяйки зад гърба си уличката. Беше си изгубил шапката в битката и имаше чужда кръв по дрехите, а и неговата собствена се стичаше под дрехата и по дългите до коленете панталони. Затова за всеки случай той се упъти към намиращата се наблизо църква „Санта Крус“, където да подири убежище. Там остана известно време на входа. Изчака дишането му да се успокои, седнал на стълбите, готов да влезе вътре при първия признак на опасност. Кракът го болеше. Извади парче плат от вътрешния си джоб и след като подири раната с два пръста и установи, че не е голяма, го сложи върху нея. Никой не се зададе от уличката, нито пък някой му обърна внимание. Цял Мадрид се вълнуваше единствено от представлението около кладата.

 

 

Тъкмо идваше моят ред и този на двамината нещастници след мен. На обвинения в богохулство бръснар в този момент присъждаха четири години в галерите и сто удара с бич. Клетникът кършеше ръце на подиума, хленчеше със сведена глава и заради жена си и четирите си деца молеше за милост, която никой нямаше да му даде. При всички случаи се отърваваше по-леко от онези, които в този момент поемаха, закачулени и възседнали мулетата, по пътя към кладата при Пуерта де Алкала. Там щяха да се превърнат в печено месо още преди да падне нощта.

Аз бях следващият. Изпитвах такова отчаяние и такъв срам, че се запитах уплашено дали краката ще ме удържат. Площадът, пълните с хора балкони, драпериите по стените, полицейските агенти и служителите на Инквизицията, които ме заобикаляха, ме бяха зашеметили. Предпочитах да умра на място, на мига, без повече процедури, без повече надежда. Но по това време аз вече знаех, че няма да умра, че наказанието ми щеше да бъде дълго затворничество и че навярно щях да отида на галерите, когато навърша необходимата възраст. Всичко ми се стори по-страшно от смъртта, до такава степен, че започнах да завиждам на надменността, с която вироглавият свещеник вървеше към кладата, без да моли за милост и без да взема назад думите си. В този момент да умра ми изглеждаше по-лесно, отколкото да продължа да живея.

Вече привършваха с бръснаря и видях единия от важните инквизитори да поглежда изписаните листове пред себе си и сетне да устремява очи в мен. Спукана ми беше работата. Аз хвърлих последен поглед към почетната ложа, където нашият господар кралят се привеждаше леко, за да каже нещо на ухото на кралицата, която сякаш се усмихна. Несъмнено говореха за лов, или се задяваха, или кой ги знае какво правеха, по дяволите, докато долу свещениците правеха каквото си поискат. Под колонадата хората аплодираха присъдата на бръснаря и ронеха престорено сълзи, облизвайки се в очакване на следващия престъпник. Инквизиторът пак прегледа книжата си, погледна ме отново и се върна за пореден път на тях. Слънцето прежуряше на подиума и от него раменете ми горяха под самбенитото. Инквизиторът събра най-сетне всички книжа и тръгна бавно към предната част на подиума, самомнителен и самодоволен, наслаждавайки се на напрежението, което създаваше. Погледнах брат Емилио Боканегра, неподвижен на стъпалата със злокобното си черно-бяло расо, предвкусващ победата. Погледнах Луис де Алкесар в ложата му, лукав и жесток, с онзи кръст на Калатрава, който на неговите гърди губеше всякаква стойност. Поне, рекох си аз — и това, хвала на Господа, беше едничката ми утеха, — не успя да докараш дотук капитан Алатристе.

Инквизиторът стоеше отпред, муден, церемониален, и се канеше да произнесе моето име. И тогава един облечен в черно и покрит с прах благородник влетя в ложата на кралския секретар. Беше в пътнически одежди, високи, окаляни ботуши за езда, с шпори и видът му подсказваше, че е препускал без почивка, изтощавайки конете от едната до другата пощенска станция. В дясната си ръка държеше кожена чанта и с нея отиде право при кралския секретар. Видях, че размениха няколко думи и че Алкесар взе чантата с нетърпелив жест, отвори я, за да хвърли един поглед, после пак погледна към мен, сетне към брат Емилио Боканегра и накрая отново към мен. Тогава облеченият в черно господин на свой ред се обърна и аз най-сетне успях да го позная. Беше дон Франсиско де Кеведо.

Бележки

[1] Кралица Елизабет, съпругата на Фелипе IV е дъщеря на Анри Наварски (1553–1610 г.‍) впоследствие крал на Франция под името Анри IV. Той е роден в По, провинция Беарн. — Б.‍р.

[2] Ел Ескориал — Огромен архитектурен комплекс, състоящ се от манастир, дворец, библиотека, катедрала, построен по поръчка на Фелипе II (1527–1598 г.‍), строен е в продължение на 20 години и е дело на големия испански архитект Хуан де Ерера (1530–1593 г.‍). — Б.‍пр.‍

[3] Става дума за Фелипе II. — Б.‍пр.‍

[4] Fumata bianca (ит.) — Бял дим. — Има се предвид белият дим, с който се обявява изборът на нов папа. — Б.‍пр.‍

[5] Град и провинция в Алжир. — Б.‍пр.‍