Артуро Перес-Реверте
Чиста кръв (10)

X. Неуредената сметка

Кладите горяха през цялата нощ. Народът остана до много късно край кладата при Пуерта де Алкала, дори когато от наказаните вече бяха останали само кости сред овъглена плът и пепел. От сиянието на огньовете се издигаха колони от дим с червеникавосив цвят, дим, който на моменти някой полъх на вятъра завихряше и докарваше до тълпата — наситен, парлив мирис на дърво и изгоряла плът.

Цял Мадрид прекарваше нощта там: от благопристойните съпружески двойки, важните благородници и уважаваните хора до най-последните отрепки. Лудите глави, вилнеещи около огньовете, вдигаха врява докато полицейските агенти стояха, оградили с кордон мястото. Не липсваха продавачи, нито просяци, които припечелваха, както могат. Всички бяха убедени — или поне привидно се държаха тъй — че представлението, на което бяха присъствали, е свято дело, а също и назидателно. Онази нещастна Испания, винаги готова да забрави лошото управление, загубата на отвъдокеанския флот или някой разгром в Европа, отдавайки се на веселието на едно тържество, било то около празнична литургия или празнична клада, за пореден път се показваше вярна на себе си.

— Отблъскващо е — каза дон Франсиско де Кеведо.

Големият сатирик, както съм споменавал на ваши милости, беше страстен католик, в духа на своя век и своята родина; но пламенната му вяра се уравновесяваше от голямата му култура и чистото му човеколюбие. В онази нощ той стоеше неподвижен, свъсен и гледаше огъня. Умората от пътуването, докарало до изнемога дори конете, бе оставила отпечатъка си във вида и в гласа му — гласът му дори бе толкова натежал от умора, че тя сякаш се бе трупала с векове.

— Горката Испания! — додаде ниско той.

Една от кладите рухна, разпръсвайки облаци от овъглена плът и огря неподвижната фигура на капитан Алатристе, застанал до поета. Народът заръкопляска възторжено. Червеникавото зарево освети в далечината стените на августинския манастир и каменния стълб до тях, бележещ пресичането на пътищата за Викалваро и Алкала. Там, леко встрани, бяха застанали двамата приятели. Стояха там от самото начало и разговаряха тихо. Замълчаха само когато палачът затегна с три навивки въжето около шията на Елвира де ла Крус и съчките и дървата запукаха под трупа на горката послушница. От всички осъдени единственият изгорен жив беше свещеникът, който издържа геройски почти до края, отказвайки се от помирение с придружаващия го монах и приемайки първото лумване на огъня със спокойна осанка. Жалко, че накрая, когато пламъците лумнаха до коленете му — милостивите палачи го горяха бавно, за да му дадат време да се покае, — краката му се подвиха, и мъките му свършиха сред сърцераздирателни викове. Но, с изключение на свети Лаврентий^[1], доколкото поне на мен ми е известно, никой не се е държал безупречно на скарата.

Дон Франсиско и капитан Алатристе бяха разговаряли надълго и нашироко за мен, а по същото време аз вече от часове спях, изтощен и най-сетне свободен, в нашата къща на улица „Аркабуз“, под майчинските грижи на Каридад ла Лебрихана. Спях толкова дълбоко, колкото ми бе необходимо — случаят го налагаше, — за да сведа преживяванията си от последните дни до границите на обикновен кошмар. И докато горяха кладите, поетът беше разказал на капитана подробностите от светкавичното си и опасно пътуване до Арагон.

Следата, предоставена от кралския фаворит, се беше оказала самородно злато. Онези четири думи, написани от Гаспар де Гусман на Прадо — Алкесар. Уеска. Зелена книга — съдържаха достатъчно информация, за да спасят живота ми, като сложат прът в нозете на кралския секретар. Алкесар бе не само фамилията на нашия неприятел, но също и името на арагонското градче, където беше роден и накъдето препуснал дон Франсиско де Кеведо, пришпорвайки до смърт пощенските коне по кралския път — един се строполил на място в Мединасели — в отчаяния си опит да спечели надпреварата с времето. Колкото до зелената книга, тя всъщност беше църковният регистър — съдържаше архивите и записки за родословните връзки, които бяха на разположение на частни лица и енориаши и служеха за доказване на произхода. Щом дон Франсиско пристигнал в Алкесар, си наумил, възползвайки се от прочутото си име и от парите, дадени от граф де Гуадалмедина, да се порови в местните архиви. И там, за своя изненада, облекчение и отрада, открил потвърждение на това, което граф де Оливарес вече знаеше благодарение на шпионите си: самият Луис де Алкесар не беше с чиста кръв. В семейното му родословие съществуваше — което се отнася и до половин Испания между другото, — един еврейски клон, който според регистрите бе приел християнството през хиляда петстотин тридесет и четвърта година. Тези прадеди от юдейски произход опровергаваха чистокръвния произход на кралския секретар. Ала в една епоха, когато чистата кръв вървеше по еди-колко си за праотец, всичко беше уместно забравено при извършване на проучванията и на необходимите процедури, та да може Луис де Алкесар да се добере до длъжността на висш чиновник в Двора. А както се перчеше и с честта да бъде кавалер на ордена на Калатрава, при положение, че в последния се допускаха само хора с доказано християнско потекло, чиито предшественици не са се унижавали да цапат ръцете си с труд, ставаха очевидни скандалното фалшифициране на документи и цялата шарлатания. Разгласяването на тази новина — обикновен сонет на Кеведо щеше да е достатъчен, — подкрепена от зелената книга, която поетът беше откупил от енорийския свещеник на Алкесар срещу солидно количество сребърни ескудос, можеше да опозори кралския секретар и да го принуди да се прости с принадлежността си към ордена на Калатрава, с длъжността си в Двора и с голяма част от привилегиите си на идалго и придворен. Разбира се, Инквизицията и отец Емилио Боканегра, както и самият Оливарес, бяха в течение на всичко това. Но в един продажен свят, изграден от лицемерие и мними ценности, могъщите, лешоядите, завистниците, подлеците и мръсниците обикновено се прикриваха едни други. Да, и те са творение Божие, и те от край време се подкрепяха и си живееха чудесно в клетата наша Испания.

— Жалко, че не видяхте лицето му, когато му показах зелената книга — в пресипналия глас на поета прозираше умората му; още беше с прашните пътнически дрехи, с окървавените шпори и калните ботуши. — Луис де Алкесар стана по-бял от листовете, които поставих в ръцете му; после пламна целият, та се уплаших, че може да получи удар… Но най-важното беше да измъкнем Иниго оттам. За щастие успях да се приближа малко и да кажа припряно: „Господин секретар, няма време да си говорим разни врели-некипели. Ако не освободите момчето, вие сте загубен“… Което си е право, дори не опита да спори. Големият хитрец видя бъдещето си — така неизбежно, както и това, че един ден всички ние ще дадем сметка пред Всевишния.

Беше съвършено вярно. Преди писарят да успее да произнесе името ми, с пъргавина, която говореше много за качествата му на кралски секретар или за сериозността на случая, Алкесар бе излетял от ложата си като изстрелян от мускет, появявайки се пред слисания брат Емилио Боканегра, с когото размени шепнешком няколко бързи думи. По лицето на доминиканеца се изписаха последователно изненада, гняв и покруса, а отмъстителният му поглед би изпепелил дон Франсиско де Кеведо, но последният, изморен от пътуването, напрегнат от опасността, която още тегнеше над мен, и решен да стигне до края, дори ако този край настъпеше още там и го заловяха като престъпник, пет пари не даваше за всички убийствени погледи на света. Накрая, след като попи потта си с кърпа, отново блед, сякаш някой бръснар току-що му бе пуснал кръв, Алкесар се върна бавно в ложата, където чакаше поетът. И най-сетне, над рамото му, Кеведо видя как отзад, на подиума на инквизиторите, все още тресящ се от ярост, брат Емилио Боканегра викаше писаря. А последният, след като го слуша почтително няколко секунди, взе документа, който възнамеряваше да прочете заедно с присъдата ми, и го сложи настрани, изпращайки го в архивите за вечни времена.

* * *

Друга от кладите рухна с трясък и дъждът от искри изпълни мрака и усили блясъка, озаряващ двамата мъже. Диего Алатристе продължаваше да стои неподвижен до поета, без да отделя очи от пламъците. Под периферията на шапката гъстите мустаци и орловият нос караха лицето му да изглежда още по-слабо, изпито от умората от деня, а също и от скорошната рана в бедрото, която го мъчеше, макар да не беше сериозна.

— Жалко — прошепна дон Франсиско, — че не стигнах навреме, за да спася и нея.

Той посочи най-близката клада и изглеждаше засрамен заради участта на Елвира де ла Крус. Срамуваше се не от себе си или от капитана, а от всичко, което беше докарало горкото момиче дотук, погубвайки при това цялото му семейството. Засрамен бе навярно от онази земя, в която му се бе паднало да живее: земя на омраза и братоубийствена жестокост, ослепителна в жестовете си на безплодно величие, но ленива и жалка в ежедневните неща, земя, в която честността, нито стоическото му смирение, дълбоко и искрено християнско, не стигаха, за да го утешат. Така си е открай време — ако едновременно притежаваш блестящ ум и си испанец, това ти обещава много горчивина и малко надежда.

— При всички случаи — заключи Кеведо, — такава е волята Божия.

Диего Алатристе не се произнесе веднага по въпроса. Независимо дали ставаше дума за воля Божия или воля на дявола, той продължаваше да мълчи, загледан в кладите и силуетите на полицаите и на хорското множество, очертаващи се на зловещия фон на пламъците. Все още не беше пожелал да дойде да ме види на улица „Аркабуз“, въпреки че Кеведо, а после и Мартин Салданя, когото потърсиха вечерта, му бяха казали, че за момента няма от какво да се страхува. Всичко изглеждаше разрешено с такава дискретност, че дори случката със смъртта на юначагата в уличката не излезе наяве. Нямаше никакви новини и за намушкания Гуалтерио Малатеста. Тъй че веднага щом превързаха раната му в аптеката на Фадрике Едноокия, Алатристе се отправи с Кеведо към кладата при Пуерта де Алкала. Там стоя рамо до рамо с поета, докато Елвира де ла Крус не се превърна в останки от обгорени кости и пепел в жаравата. За миг на капитана му се стори, че вижда сред тълпата Херонимо де ла Крус, или поне призрака, в който изглежда се бе превърнал големият брат, единственият оцелял от фамилията след кървавата разправа, ала лицето му веднага бе потънало в тъмнината и хорската шетня, ако това наистина беше той.

— Не — рече накрая Алатристе.

Толкова бе забавил отговора си, че дон Франсиско вече не го очакваше, та го загледа изненадано, опитвайки се да разгадае какво имаше предвид. Но капитанът все тъй безизразно гледаше огъня. Едва по-късно, след ново мълчание, той се обърна бавно към Кеведо:

— Бог няма нищо общо с това.

За разлика от очилата на поета, зеленикавите му очи не отразяваха проблясъците на кладите, а напомняха по-скоро на светли локви замръзнала вода. Последните пламъци разиграваха сенки и червеникави светлини по безмълвния му профил, сякаш изсечен с нож.

 

 

Аз се правех, че спя. Каридад ла Лебрихана беше седнала до възглавницата край леглото, в което ме бе сложила да спя след вечерята и топлата баня в едно от коритата на кръчмата. Тя бдеше над съня ми, кърпейки бельото на капитана на пламъка на свещта. Аз лежах със затворени очи, наслаждавах се на мекотата на постелята, потънал в сладък унес. Преструвката освен всичко друго ме улесняваше да не отговарям на никакви въпроси, нито да разправям каквото и да било за скорошното ми преживяване. Споменът за преживяния позор — не можех да забравя позорното самбенито, — още ме гризеше мъчително. Топлината на чаршафите, кроткото присъствие на ла Лебрихана, усещането, че пак съм сред приятели и най-вече възможността да лежа спокойно, със затворени очи, докато светът навън се въртеше, забравил за мен, ме потапяха в летаргия, граничеща с щастие, подсилено от съзнанието, че по време на затворничеството ми никой не изтръгна от мен и дума срещу Диего Алатристе.

Не отворих очи дори когато чух стъпките по стълбата; нито дори когато, сподавяйки радостния си възглас, ла Лебрихана пусна ръкоделието си на земята и се хвърли в прегръдките му. Чувах сдържаната глъч на разговора, няколкото звучни целувки на кръчмарката, прошепнатите протести на новодошлия, нови шушукалия, накрая шума на вратата при затварянето й и стъпки надолу по стълбата. Смятах, че съм останал сам, когато след продължителна тишина по пода отново отекнаха стъпките на капитана, приближиха се към леглото и спряха до мен.

Понечих да отворя очи, ала не го сторих. Знаех, че ме е видял на площада, потънал от срам, сред осъдените. Не можех да забравя още, че поради неподчинение на неговите заповеди, се бях оставил да ме уловят като синигер в примка през нощта, когато нападнаха манастира на „Блажените Девици“. Накратко казано, още не се чувствах достатъчно спокоен, за да се изправя пред въпросите или укорите му, нито дори пред мълчаливия упрек на погледа му. Тъй че останах неподвижен, дишах равномерно, преструвайки се на спящ.

Настъпи предълга тишина, в която не се случи нищо. Той несъмнено ме наблюдаваше на светлината на свещта, която ла Лебрихана беше оставила запалена. Не се чуваше никакъв шум, ни дишане, ни нищичко. И тогава, когато вече започвах да се усъмнявам дали наистина той бе там, усетих допира на ръката му, грапавата длан, която се отпусна за миг на челото ми, с топла, неочаквана нежност. Остави ръката си за малко там, неподвижна, сетне рязко я отдръпна. Тогава стъпките пак се отдалечиха и чух звука на долапа при отварянето му, чукването на чаша о гарафа за вино и придърпването на един стол.

Отворих предпазливо очи. На оскъдната светлина в стаята видях, че капитанът беше разкопчал дрехата си, свалил наметалото, и оставил шпагата; седеше край масата и пиеше мълчаливо. Виното бълбукаше при сипването в чашата, а той пиеше бавно, методично, сякаш нямаше какво друго да прави на този свят. Жълтеникавата светлина на восъчната свещ огряваше светлото петно на ризата му, профила, късата коса, линията на засуканите му войнишки мустаци. Умълчан и неподвижен, освен когато надигаше чашата, той седеше пред отворения прозорец, през който в полумрака се виждаха едва загатнати покривите и близките комини. Сред тях блестеше една-единствена звезда, неподвижна, тиха и студена. Алатристе се взираше упорито в чернотата, пустотата, или в собствените си призраци, скитащи се в мрака. Познавах добре погледа му, когато виното го замъглеше, и можех без усилие да си го представя в този момент: светлозелен и отсъстващ. На пояса му, върху мократа превръзка, едно кърваво петно растеше много бавно и оцветяваше в червено-бялата риза. Изглеждаше също тъй примирен и сам като звездата, която примигваше навън, в нощта.

* * *

Два дни по-късно слънцето огряваше улица „Толедо“ и светът отново беше безкраен и изпълнен с надежда, а силата на младостта бликаше във вените ми. Седнал пред вратата на кръчмата „Дел Турко“ аз се упражнявах в краснопис. Имах заръката да препиша това, което Лисенсиадо Калсас продължаваше да ми носи от площад „Провинсия“, и отново гледах света с предишния си оптимизъм, възстановявайки се след нещастието с онази бързина, с която единствено крепкото здраве и младостта даряват човека. От време на време вдигах поглед към жените, които продаваха зеленчуци на сергиите от отсрещната страна на улицата, кокошките, които кълвяха из сметта или момчетата за дребни поръчки, които се гонеха между преминаващите конници и наемните коли, или пък слушах гълчавата от разговорите в кръчмата. Чувствах се като най-щастливото момче на света. Дори стиховете, които преписвах в момента, ми се чинеха най-красивото нещо, писано някога:

Когато падне сянката последна

и светъл ден потъне в смъртен мрак

назад аз облекчено ще погледна —

душата ми свободна ще е пак.

Стиховете бяха на дон Франсиско де Кеведо и ми се сториха тъй хубави, когато го чух да ги рецитира просто хей така, между две глътки от виното от Сан Мартин де Валдеиглесиас, че не се подвоумих нито за миг и го помолих за позволението му да ги препиша с най-красивия си почерк. Дон Франсиско беше вътре с капитана и другите: адвокатът, преподобният Перес, Хуан Викуня и Фадрике Едноокия. Всички празнуваха с няколко кани бяло вино, наденички и пушено заешко добрия завършек на тежкото премеждие, което никой изрично не споменаваше, но всички ясно виждаха в мислите си. Един след друг, по реда, в който пристигаха в кръчмата, се бяха изредили да ме погалят по косата или да ме потупат ласкаво по бузата. Дон Франсиско ми донесе Плутарх, за да се упражнявам полека-лека в четенето, преподобният — сребърна броеница, Хуан Викуня — бронзова катарама, която бе носил във Фландрия, а Фадрике Едноокият — който бе по-скоро от братството на стиснатите пръсти, сиреч, с вродено отвращение към излишните разходи, донесе една унция от някакъв цяр от аптеката си, който, уверяваше той, щял да усили кръвта и да върне цвета на едно хлапе като мен, преминало наскоро през толкова неволи. Затова бях най-честитото и щастливо момче в Испаниите, когато, топнал в мастилницата едно от най-добрите гъши пера на адвоката Калсас, продължих:

Но и отвъд не ще да ме остави

като негаснещ пламък паметта;

не ще се в ледните води удави,

презряла на закона строгостта.

На този стих вдигнах отново очи. Ръката ми увисна във въздуха и една капка мастило падна върху хартията подобно на сълза. Отгоре по улица „Толедо“ се приближаваше позната карета, черна, без герб на вратичката, със строг кочияш, който подвикваше на двете мулета. Бавно, сякаш насън, оставих настрани хартията, перото, мастилото и чашката с прашеца за попиване, надигнах се и застинах неподвижен, като че ли каретата беше привидение, което всеки непремерен жест от моя страна можеше да пропъди. Тъй колата се изравни с мен и видях прозорчето, което беше отворено и с отдръпнати встрани перденца, а на него една бяла и съвършена ръка, сетне русите къдри и очите с цвета на лазура, които Диего Веласкес нарисува, очите, принадлежащи на момичето, което за малко не ме изправи на ешафода. И докато каляската минаваше покрай кръчмата „Дел Турко“, Анхелика де Алкесар се взря в мен и то така че, кълна се, ме накара да се разтреса отгоре до долу. Тръпки плъзнаха по целия ми гръбначен стълб, имах чувството, че всеки момент сърцето ми, което туптеше лудо, като омагьосано, може да спре. В необмислен порив вдигнах ръка към гърдите си и истински съжалих, че вече я нямаше златната верижка с талисмана, която тя ми даде, за да бъде моята смъртна присъда. И която, ако не ми бе отнета от Светата Инквизиция, кълна се в Христовата кръв, щях да продължавам да нося на врата си, влюбен и горд.

Анхелика разбра жеста. Защото усмивката, това дяволско изражение, което обожавах, огря лицето й. После поднесе към устните върха на пръстите си, докосвайки ги в нещо, наподобяващо целувка. В този миг улица „Толедо“, Мадрид и цялата вселена се сляха в сладостна хармония, която ме караше да се чувствам ликуващо жив.

Останах прав и неподвижен дълго време след като каретата се изгуби нагоре по улицата. После взех ново перо, избърсах го в ръкава си и приключих с писането на сонета от дон Франсиско:

Душа, що Бог обрече на неволя

и кръв, кипяла лудо в мойте вени,

и мислите, политнали на воля

 

плътта напуснали, не са унищожени.

Над пепелта зарели се отколе

те все пак са с любов благословени.

Смрачаваше се, но още имаше достатъчно виделина, за да не се налага да се палят фенери. Странноприемницата „При ландскнехта“ се намираше на мръсна, воняща улица, неудачно наречена „Примавера“^[2], близо до извора Лавапиес, където се намираха най-калпавите кръчми и пивници на Мадрид, както и най-долнопробните публични домове. През улицата бяха опънати въжета с прострени по тях дрехи, през прозорците се чуваха караниците на обитателите и плачът на дечурлигата. Входовете за коли бяха пълни с конски изпражнения и Диего Алатристе трябваше много да внимава да не се изцапа, влизайки в открития вътрешен двор, където една разнебитена каруца без колела стоеше със стърчащи ритли върху няколко камъка. Той се огледа бързо и пое нагоре по стълбите. Изкачи тридесетина стъпала, прескачайки четири-пет котки, изнизали се между нозете му, и стигна до последния етаж, без някой да се изпречи на пътя му. Озовал се там, той разучи вратите в галерията. Ако докладът на Мартин Салданя беше точен, трябваше му последната вдясно, точно до ъгъла на коридора. Отиде дотам, като внимаваше да не вдига шум, разтваряйки плаща си, под който се криеха късият елек от биволска кожа и пистолетът. По стрехите гукаха гълъби и това беше единственият шум, който се чуваше в тази част на къщата. От долния етаж се носеше миризма на задушено месо. Някаква прислужница запя в далечината. Алатристе се спря, потърси с поглед път за евентуално отстъпление, увери се, че шпагата и камата бяха на местата си, после извади пистолета от пояса, провери дали е зареден и освободи предпазителя с палец. Време беше да приключи неуредената сметка. Прокара пръсти по мустаците си, разхлаби закопчалката на плаща и отвори вратата.

Стаичката беше мизерна. Миришеше на застояло и на самота. Няколко хлебарки кръстосваха по масата, сред остатъците от храна, подобно на мародери по бойно поле след битка. Имаше две празни бутилки, една кана с вода и нащърбени чаши, мръсни дрехи на един стол, нощно гърне по средата на стаята, връхна дреха, шапка и плащ, все черни, закачени на стената. Имаше и легло, на което бе положена шпага, а до шпагата лежеше Гуалтерио Малатеста.

Ако италианецът беше направил и най-незначителния жест на изненада или заплаха, Алатристе със сигурност щеше да му види сметката от упор с пистолета, който държеше готов за стрелба, без дори да му каже „пазете се, ваша милост“. Но Малатеста остана загледан във вратата, сякаш му бе трудно да познае новодошлия, а дясната му ръка не помръдна и на косъм към пистолета, който той държеше предвидливо върху чаршафите. Беше облегнат на възглавницата и измъченото изражение загрозяваше и без това отблъскващото му лице, още по-изпито от страданието и тридневната брада: кожата около веждите със зле зараснала дупка между тях бе възпалена, под лявата буза имаше мръсна превръзка, пепелява бледност бе покрила ръцете и лицето му. Той бе разсъблечен, тялото му — обвито с бинтове със засъхнала по тях кръв, избила на кафяви петна. Алатристе прецени, че раните бяха най-малко три. Несъмнено при двубоя в уличката наемният убиец беше отнесъл по-лошия дял.

Без да престава да го държи на прицел, капитанът затвори вратата зад себе си и приближи леглото. Малатеста като че ли най-сетне го позна, понеже блясъкът в очите му, изострен от треската, стана по-твърд, а ръката започна да прави напразни опити да стисне пистолета. Алатристе доближи цевта на своя на две педи от главата му, но врагът бе прекалено изтощен, за да се бори. Без съмнение беше изгубил много кръв. Тъй че, след като установи безполезността на усилието си, той се задоволи да вдигне леко главата си, потънала във възглавницата, и под тънките, сега силно занемарени италиански мустаци, лъсна бялата, опасна усмивка, която капитанът познаваше отлично, изпитал неведнъж последиците й на свой гръб. Наистина, сега устните се усмихваха уморено, сгърчени мъчително в почти права линия. Но това си бе същата гримаса, с която Гуалтерио Малатеста изглеждаше винаги готов да живее или да се спусне към пъкъла.

— Виж ти — прошепна той. — Та това е капитан Алатристе…

Гласът му беше вял и тъжен, макар думите да звучаха твърдо. Черните, трескави очи бяха устремени към новодошлия, безразлични към цевта на пистолета, насочен към него.

— Както виждам — продължи италианецът, — изпълнявате благочестивия дълг да посещавате болните.

Той се изсмя през зъби. Капитанът задържа за момент погледа си на него и после отдръпна пистолета, макар да остави пръста си на спусъка.

— Добър католик съм — отвърна той в същия ироничен тон.

Смехът на Малатеста, къс и сух като скърцане, се усили, щом чу думите му, сетне премина в пристъп на кашлица.

— Така казват — съгласи се той, когато се съвзе. — Това разправят… Макар че напоследък по този въпрос имаше както мнения „за“, така и „против“.

Той задържа още малко погледа си върху капитана и после, с ръката, която се бе оказала неспособна да насочи пистолета, посочи каната на масата.

— Имате ли нещо против да ми дадете малко вода?… Тъй ще можете да се хвалите, че сте дали на жадния да пие.

След кратък размисъл, Алатристе се раздвижи бавно и отиде да вземе каната, без да изпуска от очи неприятеля си. Малатеста отпи жадно две глътки, като го гледаше над ръба на каната.

— Идвате просто да ме убиете? — поинтересува се той. — Или очаквате преди това да ви изпея подробностите относно вашите последни дела?

Беше оставил каната настрани и бършеше замаян устни с опакото на ръката си. Усмивката му напомняше на заловена змия: опасна до последния си дъх.

— Не ми е потрябвало да разправяте каквото и да било — Алатристе сви рамене. — Всичко е ясно: капанът при манастира, Луис де Алкесар, Инквизицията… Всичко.

— Хиляди дяволи. Тогава значи сте дошли само да ме довършите.

— Точно така.

Малатеста прецени положението си. Не му се стори обещаващо.

— Това, че нямам нищо ново да ви разкажа — заключи той, — скъсява живота ми, така излиза, нали?

— Горе-долу — сега капитанът беше извил устни в студена, опасна усмивка. — Макар че ще ви отдам заслуженото и ще призная, че не сте от бъбривите.

Малатеста въздъхна леко, като се размърда болезнено, опипвайки превръзките си.

— Много благородно от ваша страна — той посочи, примирен, шпагата, която висеше до главата му — … Жалко, че не съм добре, за да отвърна на такава изисканост, като ви спестя задължението да ме убиете в леглото като куче… Но онзи ден в гадната уличка наистина се развихрихте.

Той се размърда отново в опит да се настани по-удобно. В този момент сякаш не таеше злоба към Алатристе, освен по задължение. Но тъмните му и трескави очи бяха все тъй нащрек, следяха неотклонно посетителя.

— Впрочем… говорят, че момчурлякът отървал кожата. Истина ли е?

— Да.

Усмивката на наемния убиец стана по-широка.

— Радвам се, да му се не види. Смело момче е. Трябваше да го видите през нощта при манастира, как се опитваше да ме държи на разстояние с една кама… Да ме обесят, ако ми е допадало това, че го отведоха в Толедо, още по-малко пък като знаех какво го очакваше. Но на вас ви е ясно, че музиката поръчва този, който плаща.

Усмивката му пак беше станала лукава. От време на време поглеждаше крадешком пистолета, който си стоеше на чаршафите, и капитанът въобще не се съмняваше, че щеше да си послужи с него, ако някой му предоставеше тази възможност.

— Вие — каза Алатристе — сте кучи син и подлец.

Другият го погледна с почуда, която изглеждаше искрена.

— По дяволите, капитан Алатристе. Ако ви чуе някой, ще вземе ваша милост за монахиня от ордена на света Клариса…

Последва мълчание. Все още с пръст на спусъка, капитанът се озърна внимателно. Домът на Гуалтерио Малатеста твърде много му напомняше неговия собствен, на обитателите на двете жилища им бе все едно къде живеят. И по някакъв начин италианецът беше прав. Не бяха толкова различни един от друг.

— Наистина ли не можете да се помръднете от това легло?

— Не, честна дума… — Малатеста го гледаше сега с подновено внимание. — Какво става?… Търсите си повод? — усмивката му отново цъфна, бяла и жестока. — Ако това ще ви помогне, мога да ви разкажа за хората, на които съм светил маслото, без да им дам време дори да се прекръстят… Убивах ги будни или заспали, отпред или изотзад; и по-често последното, отколкото първото. Тъй че не е нужно да изпитвате угризения на съвестта — усмивката отстъпи място на тих смях, скърцащ, коварен. — Ваша милост и аз сме от занаята.

Алатристе гледаше шпагата на неприятеля. По ръкохватката и острието имаше толкова удари и следи от друга стомана, колкото и по неговата собствена. Всичко е случайност, каза си той. Зависи как ще се търкулнат заровете.

— Ще съм ви много благодарен — подхвърли капитанът, — ако се опитате да хванете пистолета или шпагата.

Малатеста се втренчи в него, преди да завърти бавно глава.

— И дума да не става. Може да съм накълцан, но не съм страхливец. Ако искате да ме убиете, натискайте спусъка и да свършваме бързо… При повече късмет ще стигна в ада за вечеря.

— Не ми допада да съм палач.

— Тогава вървете на майната си. Прекалено съм слаб, за да споря.

Той отпусна пак глава на възглавницата и затвори очи, подсвирквайки си своето „тирури-та-та“, и като че ли изгуби интерес към въпроса. Алатристе остана прав, с пистолета в ръка. През прозореца чуваше далечното биене на часовника на църквата. Накрая Малатеста спря да подсвирква. Прокара ръка по подутите си вежди, сетне по лицето, издълбано от шарката и белезите, и отново погледна капитана.

— Какво?… Решавате ли се?

Алатристе не отговори. Цялата работа добиваше вид на гротеска. Дори самият Лопе не би се осмелил да представи подобно нещо от страх, че тъй наречените „мускетари“, предвождани от кърпача Табарка, постоянното присъствие в театрите, биха затропали възмутено. Приближи се малко към леглото и се зае да оглежда раните на врага. Воняха и имаха много лош вид.

— Не си правете илюзии — рече Малатеста, като смяташе, че отгатва мислите му. — Няма да умра. Ние, хората от Палермо, сме корави… Тъй че наканете се най-сетне, майка му стара.

Искаше да го убие. Това беше извън всякакво съмнение. Диего Алатристе искаше да убие този жесток мерзавец, който толкова пъти бе застрашавал живота му и живота на приятелите му. Да обърнеш гръб и да оставиш жив такъв човек бе толкова самоубийствено, колкото и да държиш отровна змия в стаята, където възнамеряваш да спиш. Искаше и трябваше да убие Гуалтерио Малатеста, но не по този начин, а с оръжие в ръка, лице в лице, чувайки дишането му, накъсано от напрежение и предсмъртното му хъркане. В този момент прецени, че въобще не бързаше и че всичко можеше спокойно да почака. В крайна сметка, колкото и да се напъваше италианецът и да се наслаждаваше на тази мисъл, те двамата не бяха съвсем еднакви. Навярно бяха такива пред Бога, пред дявола или пред хората; но не и според вътрешния си закон, нито по съвест. Еднакви във всичко, освен в начина да виждат заровете на масата. Еднакви, ако изключим това че, ако бяха с разменени роли, Малатеста вече отдавна щеше да е убил Диего Алатристе. Докато сега последният продължаваше да стои, с шпага в ножницата и с пръст, опрян нерешително на спусъка на пистолета.

Тогава се отвори вратата и една жена се появи на прага. Беше още млада, облечена в блуза и грозна сива пола. Носеше кошница с чисти чаршафи и една дамаджана с вино. Щом видя натрапника, сподави вика си и отправи към Малатеста уплашен поглед. Дамаджаната падна в краката й, счупи се и остана само плетеният й скелет. Жената стоеше, неспособна да помръдне или пророни дума, със скръбни очи. И Диего Алатристе разбра, от един поглед, че мъката й не беше за нея самата, а за участта на зле ранения мъж в леглото. Следователно, каза си той присмехулно, дори змиите си търсят другар. И се чифтосват.

Огледа спокойно жената. Беше слабичка и невзрачна, с последни следи от повехнала младост, морни кръгове, които само един определен начин на живот слага печат около очите. По дяволите, донякъде напомняше на Каридад ла Лебрихана. Капитанът погледна виното от счупената дамаджана, което се разливаше като кръв по плочите на пода. После наведе глава, свали пръст от спусъка на пистолета и го пъхна в колана си. Стори го много бавно, сякаш се страхуваше да не забрави нещо, или мислеше за нещо друго. Сетне, без да каже дума, без да се обърне и да погледне назад, отстрани леко жената и излезе от тази стая, която миришеше на самота и поражение; тъй прилична на неговата и на всички други места, които той самият бе познал в живота си.

* * *

Започна да се смее, още когато затвори вратата и продължи да се смее, докато слизаше по стълбите към улицата, закопчавайки катарамата на плаща си. Смееше се тъй, както Малатеста се беше смял веднъж близо до кралския дворец Алкасар, под дъжда, когато дойде да се сбогува с мен след приключението с двамата англичани. И смехът му, подобно на онзи, другия, продължаваше да отеква подире му, дълго след като той си беше отишъл.