Серия
Приключенията на капитан Алатристе (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Limpieza de sangre, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

II. Жертвата и примката

Те дойдоха на другия ден сутринта. Чух стъпките им да проскърцват по стълбите на пристройката. Тръгнах да отворя вратата, капитанът ме изпревари, по риза и с много сериозен вид. Забелязах, че през нощта бе почистил пистолетите си и единият от тях, добре лъснат, лежеше на масата, близо до гредата, където висеше и коланът с шпагата и камата, закачен на един пирон.

— Върви да се поразходиш, Иниго.

Послушах го, излязох на площадката и там се сблъсках с дон Франсиско де Кеведо, който изкачваше последните стъпала в компанията на трима господа, но си даваше вид, че не ги познава. Забелязах, че не бяха използвали вратата на улица „Аркабуз“, а тази, която свързваше нашата пристройка с кръчмата на Каридад ла Лебрихана и излизаше на по-оживената улица „Толедо“, където влизащите биеха по-малко на очи. Дон Франсиско ме потупа ласкаво по бузата, преди да влезе в къщата, а аз закрачих по галерията, но първо хвърлих крадешком един поглед на придружаващите го лица. Единият беше белокос старец, а другите — двама младежи между осемнадесет и двадесет и няколко годишни, добре сложени, с известна прилика, като да бяха братя или роднини. Тримата бяха облечени в пътнически дрехи и нямаха вид на столичани.

Кълна се пред ваши милости, че винаги съм бил благовъзпитан и дискретен. Не обичам да шпионирам, не съм имал такава склонност и тогава. Но на тринадесет години светът е смайващ спектакъл и всяко момче жадува да не пропусне и най-малката подробност от него; а към това трябва да прибавим доловените снощи думи, разменени между сеньор де Кеведо и капитан Алатристе. Затова, в интерес на достоверността на разказа трябва да призная, че когато стигнах до края на галерията, се качих на покрива с пъргавината, присъща на младостта и след като се спуснах по един улук до прозореца, се намъкнах крайно предпазливо пак в жилището ни и се притаих в моята стая; залепен за стената в нишата на един долап, точно до една пукнатина, през която можех да виждам и чувам случващото се в съседство. Опитвах се да не вдигам шум и бях решен да не пропусна нищичко от разказа за историята, в която според думите на самия дон Франсиско, Диего Алатристе и той щяха да рискуват главите си. Това, което обаче не знаех, беше доколко аз самият бях на косъм да загубя своята.

— Нападението на женски манастир — тъкмо обобщаваше капитанът — гарантира доживотна присъда.

Дон Франсиско де Кеведо кимна мълчаливо, но не каза нищо. Откакто беше представил посетителите, стоеше настрана и ги бе оставил да говорят. Възрастният мъж бе този, който водеше разговора. Беше седнал до масата, върху която стояха шапката му, кана вино, недокосната от никого и пистолетът на капитана. Същият господин заговори отново:

— Опасността е безспорна — рече той. — Но няма друг начин да върна дъщеря си.

Бе пожелал да каже името си при представянето му от дон Франсиско, въпреки че Диего Алатристе настояваше, че не е необходимо. Казваше се дон Висенте де ла Крус, стар благородник от Валенсия, слаб, с бяла коса и бяла брада. Явявал се рядко в кралския двор. Трябва да бе прехвърлил шестдесетте, ала все още се радваше на уверена стойка и твърда походка. Синовете му много приличаха на него външно. Големият надали имаше двадесет и пет години. Казваха се дон Херонимо и дон Луис. Последният беше по-млад; и въпреки голямата си самоувереност, едва ли беше на повече от осемнадесет години. Бяха облечени с обикновени дрехи за път и лов: бащата с черен вълнен костюм, синовете с жакети от тъмносиньо и тъмнозелено сукно, кожени презрамници и кожени украси по дръжките на сабите. Всички бяха с шпаги и ками на поясите, с много къси коси и имаха един и същ прям поглед, който подчертаваше родствената им близост.

— Кои са духовниците? — попита Алатристе.

Стоеше прав, облегнат на една греда на стената, затъкнал палци в колана, все още без да е решил какво да предприеме след току-що чутото. Всъщност гледаше повече сеньор Кеведо, отколкото гостите и сякаш го питаше на какви пачи яйца го бе насадил. От своя страна поетът, облегнал се на прозореца, наблюдаваше близките покриви, сякаш това нямаше нищо общо с него. Само от време на време се обръщаше към Алатристе, за да му отправи безизразен поглед, какъвто налагаха обстоятелствата, или пък разглеждаше ноктите си с извънредно внимание.

— Брат Хуан Короадо и брат Хулиан Гарсо — отвърна дон Висенте. — Те колят и бесят в манастира; а сестра Хосефа, игуменката, повтаря като папагал каквото те й кажат. Останалите монахини или са на нейна страна, или живеят в страх.

Капитан Алатристе погледна отново дон Франсиско де Кеведо и този път срещна очите му. Съжалявам, казваше без думи поетът. Единствено ваша милост може да ми помогне в този случай.

— Брат Хуан, капеланът — продължи дон Висенте, — е протеже на граф де Оливарес. Неговият баща, Амандио Короадо, е основал манастира на Блажените Девици със собствени средства и освен това е единственият португалски банкер, на когото кралският фаворит може да разчита. Сега Оливарес иска да се отърве от генуезците, а Короадо е най-големият му коз за измъкване на пари от Португалия, с оглед на войната във Фландрия… Затова синът му се радва на абсолютна безнаказаност в манастира и извън него.

— Обвиненията ви са сериозни.

— Но са повече от доказани. Този Хуан Короадо не е неук и лековерен Божи служител от онези, които се срещат на всяка крачка, не е получил просветление, не е дори обикновен користолюбец, нито фанатик. На тридесет години е, има пари, положение в Двора, прекрасна външност… Той е извратен човек, превърнал е манастира в частен харем.

— Има друга по-точна дума, татко — намеси се по-младият от синовете.

Гласът му трепереше от гняв, той почти заекваше. Веднага се виждаше, че се въздържа единствено от уважение към стария човек. Дон Висенте де ла Крус го сгълча строго:

— Може би. Но при положение че сестра ти е там, не ще се осмелиш да я произнесеш.

Младежът пребледня и сведе глава, докато по-големият му брат, по-мълчалив и по-въздържан, постави длан върху ръката му.

— А другият свещеник? — попита Алатристе.

Светлината, нахлуваща през прозореца, до който стоеше облегнат дон Франсиско, падаше върху едната половина на лицето на капитана, като оставяше другата в сянка и открояваше белезите: този на лявата вежда и другия, по-скорошния, при корените на косата, в средата на челото, спомен от схватката в театъра на улица „Принсипе“. Третият видим белег, също пресен и от кама, пресичаше опакото на лявата му длан и беше от засадата при Портата на Духовете; под дрехите носеше още четири дамги, последната беше прословутата рана от Фльорус, която стана повод и за уволнението му, продължаваше да го държи буден през някои нощи.

— Брат Хулиан Гарсо е изповедникът — отвърна дон Висенте де ла Крус. — Също важна птица. Чичо му заседава в Съвета на Кастилия… Това го превръща в недосегаем, както другия.

— Сиреч двама младежи, с които шега не бива.

Дон Луис, по-младият син, едвам се сдържаше, свил юмрук върху кръглата дръжка на шпагата:

— По-добре кажете двама подлеци и двама мерзавци.

Потисканият гняв продължаваше да дави гласа му и го правеше да изглежда по-млад, с русия мъх, още небръснат, който едва тъмнееше над горната му устна. Бащата му отправи строг поглед, принуждавайки го да мълчи, после продължи:

— Работата е там — каза той, — че стените на манастира „Адорасион“ са достатъчно дебели, за да потопят в мълчание всичко: капелана, който прикрива похотливостта си зад лицемерно мистична маска, глупава и наивна игуменка и общност от окаянички, които вярват, че имат небесни видения или че са обладани от нечестивия — брадата на стареца трепереше, докато говореше; очевидно му костваше много да запази спокоен и въздържан тон — … казват им дори, че любовта и послушанието към капелана са задължителни, ако искат да достигнат до Бога и че определени ласки и не особено благопристойни действия, насочвани от духовния водач, са пътят към върховното съвършенство.

Диего Алатристе далеч не бе изненадан. В Испания на Негово католическо величество дон Фелипе IV вярата на хората в общи линии беше искрена; но външните й проявления сред големците често се оказваха лицемерие, а сред простолюдието — суеверие. При това общо положение на нещата голяма част от представителите на клира бяха фанатични и невежи хора, недодялана сбирщина от мързеливци, които бягаха от труда и военната служба, или пък заклети кариеристи, амбициозни и без морал, посветени повече на издигането си, отколкото на достигането на Божията благодат. Докато бедните плащаха данъци, от които богатите и духовниците бяха освободени, правниците спореха дали църковният имунитет е божествено право или не. Мнозина злоупотребяваха с ръкополагането си за свещеници, за да задоволят долните си апетити и интереси. Резултатът бе, че наред с несъмнено почтените и святи духовници, имаше още толкова мошеници, користолюбци и престъпници: свещеници, издържащи жени и деца, изповедници, търсещи вниманието на мирянките, ухажори на монахини, манастири, криещи любовни връзки, авантюри и скандали — това беше ежедневие, макар и не особено благочестиво.

— Никой ли не се е оплакал от това, което се случва в манастира?

Дон Висенте де ла Крус кимна унило:

— Аз самият. Дори изпратих подробна докладна записка до граф де Оливарес. Но тя остана без отговор.

— А Инквизицията?

— Уведомени са. Имах разговор с член на Върховния Съвет на Инквизиция; обещаха да разгледат случая и зная, че са изпратили двамина отци от Ордена Сантисима Тринидад[1] да посетят манастира. Ала Короадо и Гарсо, подкрепяни от игуменката, са ги убедили, че всичко е наред и се разделили много дружелюбно.

— Което впрочем е странно — намеси се дон Франсиско де Кеведо. — Инквизицията следи отблизо граф де Оливарес и такава възможност да създаде неприятности на фаворита щеше да й е добре дошла.

Валенсианският благородник сви рамене.

— Така мислехме. Ала несъмнено са решили, че не си струва да се заяждат на прекалено високо ниво заради една обикновена послушница. А и сестра Хосефа, игуменката, се слави в Двора като особено благочестива: посещава по една служба на ден и отправя специални молитви към Бога фаворитът и кралската двойка да се сдобият с мъжки рожби… Това й осигурява почит и престиж, а всъщност с изключение на оскъдните начални знания с незначителна стойност, тя си е една простовата жена, на която обноските и чарът на капелана са изпили мозъка. Това всъщност е често срещано в днешно време, когато всяка уважаваща себе си игуменка трябва да притежава поне пет стигми, по подражание на раните Христови и да лъха на святост — възрастният мъж се усмихваше с горчивина и презрение — … Мистичните й влечения, стремежът й да е в центъра на вниманието, бляновете й за величие и връзките й я карат да се мисли за новата Света Тереза. Освен това отец Короадо сипе дукати с пълни шепи и „Адорасион“ е най-богатият манастир в Мадрид. Немалко семейства искат да дадат дъщерите си в него.

Аз слушах през пролуката, без да се удивлявам особено, колкото и млад да бях. Вече казах на ваши милости при друг случай, че по онова време момчетата порастваха бързо в близост с онзи опасен, вихрен и бляскав кралски двор, изпълнен с подмолни течения. В онова общество, в което религията и липсата на морал вървяха ръка за ръка, изповедниците нерядко проявяваха стремеж към тиранично обсебване на душата, а понякога и на тялото на богомолките, което имаше и скандални последствия. Колкото до влиянието на духовниците, то беше неимоверно. Различните ордени враждуваха или се съюзяваха помежду си, свещениците стигаха дотам да забраняват на поклонниците си да се обръщат към други и налагаха скъсването на роднински връзки и дори неподчинение на властта, когато им бе угодно. Когато пък свещенослужители се заемаха да ухажват жени, нерядко прибягваха до мистично-любовен тон, говорейки за божественото, за да прикриват зад възвишени заобикалки чисто човешки страсти и апетити, амбиция и сладострастие. Образът на домогващ се до тези неща свещеник е познат и прекрасно осмиван през онова столетие, като например в някои стихове от „Пещерата на Мелисо“:

Красиви Божии рабини

Изслушвате с набожен вид,

Посягате на монахини,

А те унесено мълвят,

Че някой демон упорит

Напуска грешната им плът.

Такива случки не бяха необичайни за онова време на суеверие и набожност, зад които се притулваха толкова подлеци, време, в което ние, испанците се спогаждахме зле помежду си, хранехме се оскъдно и ни управляваха лошо, та бяхме обзети от нещо средно между колективен песимизъм и разочарование; търсехме в религията от една страна утеха от усещането, че сме на ръба на пропастта, а от друга — обикновена земна изгода. Положението се влошаваше от толкова свещеници и монахини без призвание, плод на традициите на безимотните благородни семейства — широко разпространен беше обичаят, щом не могат да задомят прилично дъщерите си да ги принуждават да се посветят на църквата, или пък да ги затварят насила в манастир след някое отклонение от общоприетите норми. Затова манастирските дворове гъмжаха от жени без призвание, за които говореше впрочем дон Луис Уртадо де Толедо, авторът — или по-скоро преводачът на рицарския роман „Палмерин Английски“ онези толкова прочути стихове:

Бащите ни, за да дадат

Имота си на синовете,

Съдба най-тъжна ни отреждат —

Отпращат ни на дълъг път

Изкупваме им греховете

Та в манастира ни отвеждат.

Дон Франсиско де Кеведо продължаваше да стои до прозореца, малко встрани, следеше с поглед котките, които се разхождаха по покривите като лениви войници на пост. Капитан Алатристе го изгледа продължително, преди да се обърне отново към дон Висенте де ла Крус.

— Не проумявам — каза той най-сетне, — как така вашата дъщеря се е озовала там.

Старецът не отговори веднага. Светлината, която подчертаваше белезите на капитана, разделяше челото му с една отвесна, дълбока бръчка на печал:

— Елвира пристигна в Мадрид с други послушници преди близо една година, когато бе основан „Адорасион“. Дойдоха, придружавани от една дуеня, жена, която ни бе горещо препоръчана и която трябваше да се грижи за тях, докато се обрекат на Бога.

— И какво казва дуенята?

Настъпи толкова тежка тишина, че можеше да бъде разсечена с ятаган. Дон Висенте де ла Крус погледна замислено дясната си ръка, подпряна на масата: слаба, възлеста и все още яка. Синовете му, свъсени, не откъсваха очи от пода, сякаш следяха нещо по него, точно пред ботушите си. Забелязах, че дон Херонимо, големият, по-враждебен и мълчалив от брат си, имаше твърдия и нетрепващ взор, който бях улавял у някои мъже и от който се бях научил да се пазя: докато другите пъчат гърди, удрят с края на шпагите мебелите и говорят гръмогласно, хората с такъв поглед си стоят мирно и тихо в някой ъгъл, гледат без да мигат, без да изпускат нито една дреболия, без да проронват дума, докато не се надигнат внезапно и, без да изменят изражението си, те намушкват или те застрелват от упор. Самият капитан Алатристе беше от тях; и аз, принуден да го виждам често, започвах да разпознавам този вид хора.

— Не знаем къде е дуенята — рече накрая възрастният мъж. — Изчезна преди няколко дни.

Отново настъпи тишина и този път дон Франсиско де Кеведо преустанови съзерцанието на покривите и котараците. Погледът му, крайно меланхоличен, срещна този на Диего Алатристе.

— Изчезнала — повтори замислен капитанът.

Синовете на дон Висенте де ла Крус продължаваха да изучават пода, без да отворят уста. Накрая бащата кимна сухо. Още наблюдаваше собствената си ръка, отпусната неподвижно върху масата, до шапката, каната с вино и пистолета на капитана.

— Точно така — каза той.

Дон Франсиско де Кеведо се отдръпна от прозореца и след като направи няколко крачки из стаята, се спря пред Алатристе.

— Разправят — промълви той, — че сводничи за отец Хуан Короадо.

— И е изчезнала.

В последвалата тишина капитанът и дон Франсиско се спогледаха продължително.

— Така разправят — потвърди накрая поетът.

— Разбирам.

Дори аз разбирах от моето скривалище, макар да не схващах каква роля можеше да играе дон Франсиско в една толкова долнопробна история. Колкото до останалото, вероятно кесията, която според разказаното от Мартин Салданя била намерена у удушената жена в стола-носилка, нямаше да стигне за достатъчно литургии за спасението на душата й, ако се вземеше предвид това, което научихме току-що. Залепих едно широко отворено от изумление око на цепнатината и загледах дон Висенте де ла Крус и синовете му с повече уважение. Той вече не ми изглеждаше толкова стар, нито те толкова млади. В крайна сметка, помислих си покъртен, ставаше дума за тяхната сестра и дъщеря. Аз също имах сестри, далеч в Оняте, и сам не знаех колко далеч бях готов да стигна заради тях.

— Сега — продължи бащата — игуменката твърди, че Елвира се е отказала напълно от света. От осем месеца не можем да я посещаваме.

— Защо не е избягала?

Старецът направи безпомощен жест:

— Вече едва ли е господарка на себе си. И монахини, и послушници се дебнат и доносничат едни други… Представете си само: видения и заклинания, послушници на изповед, с които се уреждат срещи при затворени врати под предлог да бъде прогонен от тях дявола, ревността, завистта, манастирските злословия — спокойното му изражение се сгърчи в болезнена гримаса — … Почти всички Божии сестри са много млади, като Елвира. Тези, които не вярват, че са обладани от сатаната или че имат небесни видения, си ги измислят, за да привлекат вниманието. Представете си скудоумната, безволева игуменка в ръцете на капелана, когото смята за светец. И брат Хуан, който прескача от килия в килия и утешава всички наред.

— Говорили ли сте с капелана?

— Веднъж. И се кълна, че ако не се намирахме в приемната на манастира, щях да го убия още там, на място — дон Висенте де ла Крус вдигна гневно ръката, която бе подпрял на масата, сякаш съжаляваше, че не я бе видял да пролива кръв. — Въпреки белите ми коси, той ми се изсмя в лицето, с невъобразима наглост. Защото нашата фамилия…

Настана мъчителна пауза, през която той погледна синовете си. По-младият бе направил мъчителна гримаса, капка кръв не бе останала по лицето му, а брат му бе извърнал очи настрани с мрачно изражение.

— Всъщност — продължи старецът — нашата кръв не е напълно чиста… Моят прадядо е бил евреин, приел християнството, а дядо ми имаше неприятности с Инквизицията. Всичко се уреди единствено с цената на много пари. Този мръсник отец Короадо знае как да се възползва от това. Заплашва да я издаде, че изповядва юдейската вяра… Нас също.

— Което е невярно — намеси се по-младият син. — Макар да имаме нещастието да не сме потомствени християни, нашето семейство е безукорно. Доказателство за това е, че дон Педро Тейес, сеньор херцогът де Осуна, удостои баща ми с доверието си, когато той беше на служба при него в Сицилия…

Той млъкна отведнъж и бледността му премина в пурпурна червенина. Видях как капитан Алатристе гледаше дон Франсиско. Сега връзката беше ясна. През мандата си на вицекрал в Сицилия и сетне в Неапол, херцог де Осуна се беше сприятелил с Кеведо, а сетне бе допринесъл за изпадането му в немилост. Очевидно задължението, обвързващо поета с дон Висенте де ла Крус имаше връзка с това; и очевидно злополучията на последния и неговата безпомощност в Двора имаха същия произход. Самият дон Франсиско знаеше какво е да си изоставен от тези, които в други времена са търсили услугите и влиянието ти.

— Какъв е планът? — попита капитанът.

Долових в гласа му нотки, които вече добре познавах: примирение и липса на илюзии относно успеха или провала на начинанието; уморена решителност, безмълвно отсъствие на интерес, освен към техническите подробности, решение на войник-ветеран, свикнал да приема с безразличие лошите мигове, просто като част от занаята. Много пъти после, през годините, които предстоеше да прекараме заедно, в личните ни приключения и във войните, водени от нашия господар краля, разпознавах този тон и този безизразен, празен поглед, вкаменяващ по особен начин светлите очи на капитана — когато на бойното поле, след дългото, неподвижно чакане, отекваха барабаните и легионите тръгваха срещу врага с онзи възхитителен, величествен и бавен ход, под старите знамена, които ни водеха към слава или към гибел. Този поглед и този тон на безкрайна умора станаха и мои, много години по-късно: в деня, когато сред оределия испански строй, с кама между зъбите, пистолет в ръката и изтеглена шпага в другата, видях да се приближава френската кавалерия в последна атака, а над Фландрия залязваше кървавочервеното слънце, което в продължение на два века беше вдъхвало страх и почит на света.

Но в онази сутрин на двадесет и трета година, в Мадрид, Рокроа съществуваше все още само в окултната книга на Съдбата и от тази злокобна среща ни деляха още две десетилетия. Нашият крал беше млад, левент, Мадрид беше столицата на два свята, а аз самият бях голобрадо момче, нетърпеливо, дебнещо през пукнатината на стената, за да чуе отговора на въпроса, зададен от капитана: планът, който дон Висенте де ла Крус и синовете му щяха да предложат с посредничеството на дон Франсиско де Кеведо. Стоях напрегнат, в очакване на отговора на стареца. И точно в този миг една котка се промъкна през прозореца и дойде да се отърка в краката ми. Опитах се да я побутна безшумно, но тя остана до мен. Тогава направих прекалено рязко движение и една метла и една метална лопата, които стояха наблизо, паднаха шумно на земята. Когато вдигнах изплашено очи, вратата вече се беше отворила с трясък и големият син на дон Висенте де ла Крус стоеше пред мен с кама в ръката.

 

 

— Смятах ви за привърженик на чистата кръв, дон Франсиско — каза капитан Алатристе. — Никога не съм си представял, че ще си наденете въжето на шията заради семейство на покръстени евреи.

Той се подсмихваше дружески под мустаците. Седнал на масата, сеньор де Кеведо надигаше мрачно стомната с вино, която до момента никой не бе докоснал. Тримата бяхме сами, дон Висенте де ла Крус и синовете му си бяха отишли, след като се бяха договорили с капитана.

— Всяко нещо си има причина — избъбри поетът.

— Няма никакво съмнение. Но ако вашият любим Луис де Гонгора узнае за случая, свършена ви е работата. Сонетът може да излезе страхотен и много впечатляващ.

— Майка му стара!

Беше съвсем вярно. В епоха, когато омразата към евреите и еретиците се смяташе за напълно и крайно необходима съставна част на вярата — само преди няколко години самият Лопе и добрият дон Мигел де Сервантес се бяха поздравили взаимно за изгонването на маврите — дон Франсиско де Кеведо, който много се перчеше с потеклото си на потомствен християнин от Сантандер, не се отличаваше с особена толерантност към хората със съмнително чиста кръв. Точно обратното, прибягваше към този повод, щом се наложеше да мята стрели към противниците; и по-специално към дон Луис де Гонгора, на когото приписваше еврейска кръв:

Защо към гръцкия отнасяш се с презрение.

Та ти си сам равин с юдейска кръв —

Носът ти го показва без съмнение.

Тези „прелести“ великият сатирик обичаше да редува с обвинения в содомия, както е в един известен сонет, който завършва така:

Той прегрешава неуморно

Пък аз съм с по-невзрачен вид;

За двама куцам аз безспорно,

За трима той е содомит.

И ето сега, в каква ситуация се бе озовал — той, дон Франсиско Гомес де Кеведо-и-Вилегас, кавалер на ордена на Сантяго и с доказано чиста кръв, сеньор на Торе де Хуан Абад, бич за тайни и явни привърженици на юдейската вяра, еретици, содомити и разни култеранисти[2], зает ни повече, ни по-малко с план да взриви покоя на един манастир, готов да изложи на опасност живота и честта си, за да се притече на помощ на семейството на валенсиански покръстени евреи. Дори аз, на моята крехка възраст, съзнавах възможните ужасни последици от случая.

— Майка му стара — повтори поетът.

Предполагам, че всеки би ругал и на гръцки, че и на еврейски — езици, които между другото дон Франсиско владееше, — ако беше на негово място. Капитан Алатристе съзнаваше това отлично, макар да не бе на неговото положение и сам си имаше предостатъчно ядове. Капитанът продължаваше да стои облегнат на гредата, откъдето не бе помръднал по време на целия разговор с нашите гости, и още държеше палците си затъкнати в колана. Дори не беше променил стойката си, когато Херонимо де ла Крус се върна в стаята, с камата в ръка, водейки ме за яката. Той се задоволи да му заповяда да ме пусне с глас, който накара другия да се подчини само след миг двоумене. Колкото до мен, след преживените трудни моменти, аз се бях свил в един ъгъл, все още почервенял от срам, опитвайки се да мина за незабележим. Наложи се с известни усилия да убедят новодошлите, че съм съобразително и заслужаващо доверие момче, макар и непокорно; наложи се самият дон Франсиско да се застъпи за мен, давайки думата си. В края на краищата бях чул всичко; и дон Висенте де ла Крус, и синовете му трябваше също да ми се доверят. Макар че, както каза много бавно капитанът, докато гледаше всички със студените си и опасни очи, това не беше въпрос, по който те имаха право на мнение, или на избор. Тъй че настъпи дълго и многозначително мълчание, а после никой не постави под въпрос връзката ми с този случай.

— Те са добри хора — рече Кеведо накрая. — И изобщо не могат да бъдат упрекнати, че не са добри католици — той помълча в търсене на още доказателства, които смяташе за необходимо да добави. — А и когато бяхме в Италия, дон Висенте ми направи някои услуги. Щеше да е истинска подлост да не му протегна ръка.

Капитан Алатристе направи жест, че разбира, въпреки че продължаваше да се подсмихва леко под войнишките си мустаци.

— Прав сте — съгласи се той. — Но не забравяйте Гонгора. В крайна сметка ваша милост е този, който не спира да му напомня за семитския нос и отвращението му към свинското… Както в случая:

Християнин стар не си —

Липсват белите коси,

Все на някой ще си син.

Може би на стар равин?

Дон Франсиско приглади мустаци и брадичка, хем доволен, че капитанът си спомня стиховете му, хем засегнат от шеговития тон, с който ги рецитираше:

— Каква добра памет имате, по дяволите, и как неуместно се проявява!

Алатристе избухна в смях, без да се сдържа повече, а това подобри настроението на поета.

— Е, вече си представям стиховете на съперника ви — довърши го капитанът и вдигна два пръста, сякаш пишеше във въздуха, докато рецитираше импровизирайки:

Тоз, който мен във ерес обвинява

Омразните евреи защитава…

— … Как ви се струва?

Дон Франсиско се смръщи още повече. Изпитанието не беше леко и ако друг беше на мястото на Диего Алатристе, отдавна вече щеше да се е запознал острието на шпагата му.

— Лоши стихове, и много безвкусни — задоволи се да отговори той кисело. — Всъщност биха могли да бъдат на кордовския содомит или на оня, другия ваш приятел, граф де Гуадалмедина, за чиито благороднически качества не споря, но като поет той е позорът на Парнас… Колкото до Гонгора, онзи очилат всезнайко, заврял зурлата си във високопарна реторика — с неговите триклиниуми, промптории, икарови падения, сенки на слънцето и терзания на вятъра[3], то той най-малко ме безпокои сега… Всъщност се опасявам, както вие сам казвате, че съм се забъркал в хубава каша — той взе стомната и я надигна още веднъж, като хвърли поглед към мен. — А забъркахме и момчето.

Момчето, сиреч аз, продължаваше да стои в ъгъла. Котката беше минала три пъти пред мен и се опитвах да я възнаградя с ритник без особен успех. Видях също, че Алатристе ме гледаше и че беше престанал да се усмихва. Накрая вдигна рамене.

— Момчето се забърка само — заяви спокойно. — Колкото до мен, не се тревожете — посочи кесията със златни ескудо, лежаща на средата на масата. — Платиха ми и това уталожва терзанията.

— Може би.

Поетът не изглеждаше убеден, а Алатристе отново направи насмешлива гримаса.

— По дяволите, дон Франсиско. Малко е късно за съжаления, след като ваша милост ме натика до шия във водата.

С наведена глава поетът отпи нова глътка, сетне още една. Погледът му постепенно помътняваше.

— Да обърнеш женски манастир с главата надолу — отбеляза той, — не е шега работа.

— Не беше лесна и експедицията до ла Голета, по дяволите — капитанът беше отишъл до масата, вземаше пистолета и отмахваше запалителното устройство и зареждането. — Разправят, че брат на дядо ми по майчина линия, високопоставен мъж по времето на император Карлос, веднъж го сторил, в Севиля[4].

Дон Франсиско вдигна глава, заинтригуван.

— Който вдъхновил комедията на Тирсо?

— Така казват.

— Не знаех, че сте роднини.

— Е, вече знаете. Светът е малък, Испания — още повече.

Очилата на сеньор Кеведо висяха на шнур. Той ги задържа между пръстите си за момент, без да ги слага, умислен. После ги пусна пак да висят над кръста, който бе избродиран на дрехата му, и протегна ръка към виното за една последна голяма глътка, наблюдавайки капитана над ръба на чашата.

— Бог ми е свидетел, незавидна роля е отредена на вашия роднина в последно действие.

Бележки

[1] Сантисима Тринидад (исп.) — Света Троица. — Б.‍пр.‍

[2] Култеранизъм — течение в испанската литература от XVII в., отличаващо се с прекалена натруфеност на изразните средства, достигаща понякога до неяснота в описанията. — Б.‍р.

[3] Намек за прекалената пищност в стила на Луис де Гонгора, дотолкова типичен представител на култеранизма в испанската литература, че този стил понякога се нарича и „гонгоризъм“. Франсиско де Кеведо е бил яростен противник на това литературно течение. — Б.‍р.

[4] Става дума за легендарния Дон Жуан (Хуан де Тенорио), който за първи път се появява като литературен герой в комедията на Тирсо де Молина „Каменният гост“. — Б.‍р.