Артуро Перес-Реверте
Чиста кръв (4)

IV. Нападението

Някъде в далечината няколко пъти излая куче. После отново се възцари тишина. Притягайки колана си, натежал от пистолета, шпагата и камата, капитан Алатристе погледна луната, която сякаш всеки момент щеше да се набоде на манастирската камбанария, сетне се озърна наоколо, чак до тънещите в мрак ъгли на площадчето „Енкарнасион“. Всичко беше спокойно.

Той пристегна късия елек от биволска кожа и отметна назад полите на късата си наметка. Веднага след това, сякаш по даден знак, три тъмни силуета изникнаха наблизо, два от едната и един от другата страна на площада, и се приближиха към оградата на манастира. Там светеше един прозорец. След малко светлината угасна и подир миг светна отново.

— Тя е — прошепна дон Франсиско де Кеведо.

Стоеше опрян на стената, облечен в черно от глава до пети. Не беше пийвал и глътка през цялата вечер, въпреки нощния студ, за да може, както сам казваше, да запази твърдостта на десницата си. Чух как изваждаше до половина шпагата от ножницата и сетне я прибираше, проверяваше дали се движи добре; но не успях да видя движението. Затова пък долових как реди едва чуто своите стихове:

Не може болките нощта да уталожи,

ни бесовете мои да смири…

Запитах се дали дон Франсиско си говореше така, за да смекчи безпокойството, за да държи студа на разстояние, или защото наистина беше толкова хладнокръвен, че можеше да съчинява стихове пред самите двери на ада. Тъй или иначе, моментът не беше подходящ да оценявам подобаващо поредния бисер на гениалния ни поет. Не откъсвах очи от неподвижния тъмен профил на капитана под широкополата шапка — сянката от периферията беше толкова плътна, че на лицето му сякаш имаше тъмна маска. Той остана неподвижен още известно време. От другата страна на площада трите черни, неясни силуета, появили се преди малко, също стояха неподвижно и се опитваха да минат за незабележими. Кучето излая отново, сега само два пъти, и от стръмния склон на „Каньос дел Перал“, като отговор на парола, се разнесе глухото пръхтене на мулетата от каретата, чакаща там. Тогава Диего Алатристе се обърна към мен и аз видях как светлеят очите му на лунната светлина, огряла площада.

— Бъди много предпазлив — каза той.

После сложи ръка на рамото ми. Аз поех дълбоко въздух и прекосих площада като човек, който се готви да влезе в устата на вълка. Усещах очите на капитана, вперени в мен, и чух стиховете, с които ме удостои, дон Франсиско де Кеведо, импровизирайки, докато аз се отдалечавах:

Да, всичко може младостта честита —

и каменния зид дори прелита…

Сърцето ми туптеше така силно, както сутринта при разговора с Анхелика де Алкесар. А може би и по-силно. Усещах почти непоносимо напрежение в стомаха и гърлото, когато минах покрай притаените фигури на дон Висенте де ла Крус и синовете му, а в ушите ми глухо забиха тъпани. Те се бяха прилепили към оградата и оръжията им проблясваха изпод плащовете.

— Побързай, момче — прошепна припряно бащата.

Кимнах безмълвно и продължих покрай оградата до купчината камъни на ъгъла. Там се прекръстих със свито сърце. Молех се да ми помогне Бог, макар да се канех да нападна свято място, посветено Нему. После се качих без затруднения на купчината — по онова време бях пъргав като маймуна, — и пазейки равновесие на върха й, успях да протегна ръце нагоре и да се набера на мускули, докато най-сетне се озовах горе на зида. Там останах, възседнал оградата, като се надявах да не се откроявам прекалено ясно на лунната светлина. От едната ми страна долу бяха улицата и площадът с притихналите силуети на моите другари в това начинание, стаени до стената, а от другата — черното мъртвило на манастирската овощна градина, нарушавано от време на време от песента на някакъв щурец. Изчаках, докато глухите удари на тъпана в ушите ми затихнаха, и тогава отново се размърдах; когато го сторих, медальонът от верижката, подарен ми от Анхелика де Алкесар при извора „Ел Асеро“, се измъкна от дрехите ми, опря се в стената и издрънча. Бях го съзерцавал с часове; изглеждаше старинен, а във вътрешността му имаше гравирани знаци — загадъчни и непонятни:

Пъхнах го пак в ризата, близо до гърдите си, с надеждата, че този амулет ще ми донесе късмета, от който се нуждаех в това премеждие. Клоните на едно ябълково дърво докоснаха лицето ми, когато се наведох от вътрешната страна на оградата, увиснах на ръце и се пуснах от височина шест-седем стъпки. Претърколих се на земята, без да се натъртя особено, изтупах пръстта от дрехите си и молейки се на Светата Дева да няма пуснати кучета, тръгнах залепен за зида до портичката, а когато стигнах там, дръпнах сръчно резето. Щом я отворих, вътре се вмъкнаха дон Висенте де ла Крус и синовете му, загърнати в плащовете си и с извадени шпаги. Те прекосиха градината с бързи крачки, приглушени от влажната пръст. Моята задача беше изпълнена.

Бях се справил мъжки: ако нямаше изпитания, нямаше да познаваме и героите. Тъй че излязох на улицата удовлетворен и пресякох веднага площада. Инструкциите на капитана бяха категорични: да се върна у дома по най-прекия път. Заслизах по стръмния хълм, подпирайки се леко на перилата, като оставях манастира и площад „Енкарнасион“ зад гърба си, важен, вирнал нос, защото всичко бе станало като по поръчка. Тогава ме връхлетя изкушението да остана, някъде близо до каретата със спънатите мулета, за да видя, макар и на светлината на луната и само за миг, спасената девойка, когато баща й и братята й щяха да я доведат тук. Подвоумих се, разкъсван между послушанието и удоволствието, без да мога да се реша окончателно. Все още се колебаех, когато чух първия изстрел.

Най-малко десетима са, пресметна Диего Алатристе и извади шпагата и камата си. А в манастирския двор имаше още неколцина. Изскачаха от всички страни, от ъглите и вътрешните галерии, на улицата и по площада захвърчаха искри от изтеглените оръжия, викове „Предайте се на Инквизицията!“ и „В името на краля!“ разтърсиха нощта. От другата страна на манастирската ограда отекнаха още гърмежи. Пред портите се струпа цяло стълпотворение от хора, преплели шпаги. За миг на Алатристе му се стори, че вижда бяла пребрадка на послушница сред звънтящата стомана, но видението се скри зад проблясъка на два нови пистолетни изстрела. Освен това редно бе да се погрижи и за собствената си кожа. Викът „Предай се на Инквизицията“ бе достатъчен, за да настръхнат косите на всекиго; ако имаше възможност да разсъждава надълго и нашироко, капитанът сигурно щеше да се впечатли сериозно от усложняването на обстановката. Но той се бореше да спаси кожата си, а в подобни критични мигове все едно беше от кого я спасява: от Инквизицията или от стражите на корехидора^[1]: глави падаха и под ножа на светското правосъдие, и под ножа, поръсен със светена вода. Той парира с кама един удар с шпага, нанесен от фигура, която сякаш изплува от нищото зад гърба му, после принуди сянката да отстъпи, нанасяйки три удара, като държеше шпагата с две ръце, а с крайчеца на окото забеляза, че дон Франсиско де Кеведо се сражаваше с двамина противници. Ненужно бе да си хабят дъха нахалост, провиквайки се „Предателство!“ — щеше да им потрябва за друго. Така че дон Франсиско и капитанът продължиха да се сражават мълчаливо. Който и да беше виновният, засадата беше явна и не оставаше нищо друго, освен да продадат скъпо живота си. Предишният нападател пак настъпваше срещу Алатристе, така че последният, предугаждайки удара на вражеската стомана по отблясъка й, стъпи здраво, парира точно навреме едно добро обратно замахване, пристъпи напред с единия крак, сетне с другия, притисна шпагата на противника си между лакътя и хълбока, изнесе напред острието на своята и чу отсреща очаквания болезнен вик, когато беляза лицето на противника си. За щастие хората на Инквизицията не бяха смели като рицаря Амадис Галски, и това започваше да си личи. Капитанът отстъпи назад в тъмнината, облегна се на зида и се възползва от кратката пауза, за да си поеме дъх, хвърляйки поглед към дон Франсиско. Поетът, верен на многократно доказаната си храброст, държеше на разстояние неумолимите си нападатели, накуцвайки и сипейки този път не стихове, а ругатни; но прииждаха още хора и скоро щяха да не им достигат ръце, за да пуснат кръв на цялата пасмина. За късмет, почти всички атакуващи се сбираха до оградата на „Блажените“, където суматохата и врявата растяха. Беше очевидно, че дон Висенте де ла Крус и синовете му проявяваха невиждана смелост. До капитана долетя миризма от запалени фитили на аркебуз.

— Време е да офейкваме! — извика той на дон Франсиско, като се опитваше да надвика звъна на стомана.

— Това се опитвам да сторя… — отвърна му поетът между два удара с шпага — от известно време!

Току-що бе довършил единия от противниците си и отстъпваше покрай зида, като държеше другия на разстояние с острието на шпагата. Нова сянка изникна изневиделица пред Алатристе, а може би беше същият противник, вече отпочинал, който се връщаше разярен, за да си отмъсти за раната на лицето. От сблъсъка на двете шпаги една в друга и в стената се разхвърчаха искри. После капитанът, предпазвайки се с лявата ръка, вдигната на височината на главата, се възползва от това, че другият заемаше позиция между две движения, за да връхлети и да му нанесе три удара отблизо — с шпага, с кама и после пак с шпага. Когато неприятелят му понечи да се изправи, поне две педи от шпагата на капитана се подаваха откъм гърба му.

— Света Дево! — простена той с последен дъх в мига, когато Алатристе вадеше острието от гърдите му. После прокле Бог, призова отново Девата и падна на колене с гръб към стената, докато шпагата издрънча на земята, между бедрата му.

Някой се откъсна тичешком от тълпящия се пред манастира народ. Тогава отекнаха гърмежи на аркебуза и улицата и площадчето се озариха като на празник с фойерверки. Няколко куршума писнаха край ушите на капитана и дон Франсиско, а един се сплеска в стената между тях.

— По дяволите — рече Кеведо.

Моментът не беше подходящ за стихоплетстване. Пристигаха още хора. Алатристе, плувнал в пот под късия елек от биволска кожа, който вече му бе спестил поне три добри намушквания тази вечер, се озърна наоколо, търсейки начин да се измъкне. Отстъпвайки пред една атака на противника, дон Франсиско доближи капитана тъй, че раменете им се докоснаха. Поетът разсъждаваше по същия начин.

— Кучето само се ближе под опашката — каза той на пресекулки, между един финт и едно настъпление.

Вторият му съперник се търкаляше ранен на земята, в нозете му; но вече бе зает с друг и силите започваха да му изневеряват. Тогава капитанът, който беше по-свободен, захапа камата си, извади с лявата ръка пистолет от пояса си и стреля по неприятеля, който нападаше поета, така че отнесе половината му челюст. Изстрелът задържа за миг приближаващите се и като се възползва от тази възможност, дон Франсиско се втурна да бяга, доказвайки, че накуцването изобщо не му пречи.

Като изчака малко, за да заблуди евентуални преследвачи, Алатристе стори същото и хлътна в една крива уличка, беше я отбелязал според привичката на старите войници, свикнали да си подсигуряват път за отстъпление, преди да се впуснат в бой; защото после, излезеше ли лоша карта, невинаги оставаха сили и ясен ум за такива полезни грижи. Уличката се виеше под арка и свършваше при една ограда, която беглецът успя да прескочи без трудности, но стъпи на покрива на кокошарник и подплаши кокошките, които закудкудякаха шумно. Някой запали свещ и се развика от един прозорец, но капитанът вече се намираше в отсрещния край на двора, препъвайки се в тъмнината, без обаче да пострада особено. Прехвърли един стобор и се озова на свобода. Като изключим няколкото драскотини, беше в прилично състояние, но устата му беше по-пресъхнала, отколкото из дюните на Нюпорт^[2]. Огледа се за някое тъмно ъгълче, където да си поеме дъх, питайки се междувременно дали дон Франсиско де Кеведо се намира в безопасност. Когато бе в състояние да чуе нещо повече от собственото си запъхтяно дишане, установи, че откъм манастира вече не се чуваха нито стрелби, нито викове; пукната пара не би дал в този момент за живота на дон Висенте де ла Крус и синовете му. И то в случай, че някой от тях бе оцелял в боя, което му се струваше крайно невероятно.

Чу как някъде наблизо притичаха хора, сякаш въоръжени, мернаха се светлини на факли. Сетне пак настана тишина. Отпочинал и поовладял се, той остана дълго време неподвижен в мрака. Под елека му се стичаше студена пот и го караше да трепери, но това не го вълнуваше. Не спираше да се пита кой им беше устроил този капан.

Гърмежите и свистенето на стомана ме принудиха да се върна бързо обратно, докато се питах тревожно какво ли се случваше на площад „Енкарнасион“. Втурнах се натам, ала след малко благоразумието надви. Който си губи ума, накрая губи и главата си, често с нежеланата помощ на палача — това беше войнишка максима, научена от капитана. Поради това спрях, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми, и се помъчих да преценя кое е най-подходящо, и дали присъствието ми щеше да помогне или навреди на приятелите ми. Тъкмо тогава чух шум от приближаващи се тичешком стъпки и смразяващия вик „Предайте се на Инквизицията!“, което по онова време, както споделих с ваши милости, бе достатъчно, за да настръхнат косите и на най-коравия юначага. Спрях и затаих дъх, а после с един скок се приютих зад ниската каменна стена, която служеше за парапет и се спускаше надолу по склона. Едва съвзел се от уплахата, чух горе стъпки, нова стрелба, викове и звън на стомана наблизо. Нямах време да се безпокоя повече за участта на капитана и дон Франсиско, защото не на шега започнах да се тревожа за своята собствена. Тогава отгоре се сгромоляса нечие тяло. Възнамерявах да изчезна с лъвски скок, но падналият нададе жален стон, който привлече вниманието ми. На лунната светлина разпознах по-младия от синовете на дон Висенте де ла Крус, онзи, когото наричаха дон Луис. Той явно бе ранен лошо при бягството от манастира. Отидох при него и той ме погледна в полумрака с изплашени очи, които блестяха трескаво на оскъдната нощна светлина. Сложи ръка на лицето ми, както правят слепците, за да разпознаят човек, и се отпусна на колене. Когато го докоснах, причината за тази слабост стана ясна — ръцете ми бяха целите в кръв. Дон Луис бе надупчен като решето от един аркебузен изстрел и от няколко удара с нож, и когато рухна в ръцете ми, долових мириса на избилата го ледена пот, примесен със сладникавия, противен мирис на кръвта.

— Помогни ми, момче — чух го да шепти.

Бе го казал с толкова нисък и слаб глас, че едва разбрах думите; а усилието да ги произнесе като че ли го отслаби още повече. Понечих да стана, като го дърпах за ръката, но той беше тежък и раните го бяха обезсилили; успях само да изтръгна от него провлечен, болезнен вопъл. Беше без шпага, на пояса му бе останала само камата, чиято дръжка докоснах при опита да го вдигна.

— Помогни ми — повтори той.

Тъй, умиращ, изглеждаше много по-млад, почти на моята възраст; и всичко, с което видът и смелостта му ме бяха впечатлили преди, сега се изпари напълно. Той беше по-голямо, смело момче, но беше и целият надупчен; а аз, макар и по-млад, бях все още жив и здрав и оставах единствената му надежда. Това ме накара да се почувствам необикновено отговорен. Тъй че като потиснах естествения порив да го оставя там и да подиря убежище колкото може по-бързо, аз се опитах, прехвърляйки ръцете му през своите рамене, да го влача на гръб; но той беше твърде отмалял и се хлъзгаше в собствената си кръв. Отчаян, прекарах длан през лицето си и го омазах цялото с лепкавата течност, капеща върху ми. Дон Луис пак се бе строполил на колене, подпрян на каменната стена и стенеше едва чуто. Опитах се да потърся пипнешком някоя от големите рани, през които можеше да отлети душата му, за да я запуша с парче плат, което извадих от вътрешния си джоб; но когато докоснах с пръсти първата, също като свети апостол Тома, разбрах, че вече е все едно, и че този момък нямаше да дочака изгрева на новия ден.

Чувствах се с пределно бистър ум. Време е да си вървиш, Иниго, рекох си аз. Стрелбата и врявата на площада бяха спрели, но мъртвилото звучеше дори по-заплашително, ако това изобщо бе възможно. Сетих се за капитана и за дон Франсиско. Вече можеше да не са между живите, да са арестувани или да бягат; нито една от тези три възможности не повдигаше духа ми, макар вярата ми в шпагата на поета и в хладнокръвието на господаря ми да ме навеждаха на мисълта, че те са в безопасност или са намерили убежище в някоя от близките църкви, въпреки че малко от тях бяха отворени в такива късни доби.

Надигнах се бавно. Свит на кълбо, дон Луис де ла Крус вече не стенеше. Умираше тихо и до мен достигаше единствено диханието му, все по-слабо и пресекливо, прекъсвано от време на време от зловещо бълбукане. Вече нямаше сили да моли за помощ. Задушаваше се в собствената си кръв, която се стичаше полека в голяма тъмна локва, огряна от лунната светлина.

Някъде, много далеч, проехтя последен изстрел от пистолет или мускет, сякаш преследваха някого; изстрелът събуди у мен надеждата, че някой го е отправил безпомощно подир стопяващата се в мрака сянка на капитан Алатристе. Крайно време беше да потърся убежище. Тъй че се приведох над умиращия, изтеглих от колана му онази кама, която нямаше да му е необходима по пътя, на който предстоеше да се отправи; и с камата в ръка се изправих, решен да си обирам крушите.

Тогава чух мелодийката. Звучеше като „тирури-та-та“, и някой я свиреше зад мен. Звукът ме накара да замръзна на място и пръстите ми с полепналата кръв на Луис де ла Крус по тях се сгърчиха около дръжката. Обърнах се много бавно, като вдигах желязото; и когато го сторих, то проблесна за кратко пред очите ми. В края на ниската каменна стена стоеше облегната фигура, която ми беше позната: тъмна фигура, загърната с плащ и с черна широкопола шапка. Щом я разпознах, проумях, че капанът е смъртоносен и че се е затворил около мен.

— Пак се срещаме, хлапе — каза сянката.

Пресипналият, скърцащ глас на Гуалтерио Малатеста прозвуча като смъртна присъда в нощната тишина. Ще попитате как тъй, по дяволите, останах там, сякаш прикован към земята, вместо да офейкам като преследван от сатаната. Причините са две: от една страна появата на италианеца ме вцепени; от друга страна, неприятелят препречваше пътя ми за бягство, който трябваше да хвана, за да напусна мястото, където бе паднал горкият Луис де ла Крус. Така че останах, държейки камата пред себе си, докато Малатеста ме наблюдаваше спокойно, сякаш разполагаше с цяла вечност.

— Пак се срещаме — повтори той.

Сетне се отдели от стената с голямо усилие, сякаш го мързеше да се движи, и направи една крачка към мен. Само една. Успях да видя, че не бе извадил шпагата си от ножницата. Помръднах леко с камата, без да я свалям, и тя отново просветна между него и мен.

— Дай ми това — каза той.

Стиснах зъби, без да отговарям, за да не му дам възможност да разбере колко ме беше страх. Встрани, на земята, умиращият простена за последен път и после предсмъртното му хъркане престана. Като нехаеше за голата кама в ръцете ми, Малатеста направи още две крачки към мен и се наведе предпазливо.

— Спестихме малко работа на палача.

И побутна трупа с крак, докато говореше. После отново се обърна към мен. Продължавах да държа заплашително камата и забелязах въпреки тъмнината, че изглеждаше изненадан да ме види все още с нея в ръка.

— Стига вече, хлапе — прошепна той, почти без да ми обръща внимание.

Наоколо изникваха нови сенки, сенки на въоръжени мъже; те вече бяха с извадени пистолети, шпаги и ками. Светлинка от нечий фенер се появи иззад ъгъла при ниската стена, мина над главите ни и после се спусна по нанадолнището. При това просветване успях да видя как черната сянка на италианеца се плъзна към Луис де ла Крус. Младежът не помръдваше, свит на земята; и ако не бяха отворените очи, втренчени нагоре, можеше да се каже, че спи в огромна червена локва.

Фенерът вече наближаваше и сега отразяваше върху ми сянката на Малатеста. Силуетът му се открояваше отчетливо на фона на металическите отблясъци на броните и остриетата на идващите мъже. Продължавах да държа камата вдигната. Когато човекът с фенера спря наблизо, той огря едната страна на слабото, набраздено от шарка и други белези лице на наемния фехтувач, зловещо подобие на лунния лик, тънките, старателно подстригани мустаци, и очите, черни като дрехите му, които ме изучаваха развеселено и любопитно.

— Предай се на Светата Инквизиция, хлапе — рече той и страховитата фраза прозвуча като подигравка от неговата уста, съпроводена с онази усмивка, олицетворяваща заплахата.

Бях твърде уплашен, за да отговоря или да помръдна, тъй че не сторих ни едното от двете. Останах неподвижен, все така с вдигната кама; предполагам, че отстрани погледнато, това можеше да се тълкува като взето решение. Смятам, че навярно затова бях събудил любопитството, което проблесна в черните очи на противника ми. След малко неколцина от агентите, които ни бяха наобиколили, направиха знак, че ще се погрижат за мен; но Малатеста ги спря с жест. Сетне, много бавно, като че ли ми даваше възможност да размисля, изтегли шпагата от канията. Шпагата беше огромна, сякаш без край, с масивна, широка дръжка. Няколко секунди той задържа умислено поглед върху острието, после го вдигна полека, така че то блесна пред мен. Редом с него камата ми изглеждаше смешна. Но беше моята кама. Така че, макар ръката ми да започваше да притреперва, успях да я удържа неподвижна, вперил очи в очите на италианеца, както се гледа в омагьосващите очи на змия.

— Има кураж момчето.

Сред сенките, които ни ограждаха зад фенера, се чу смях. Малатеста протегна шпагата си и докосна върха на моята кама. Този метален досег накара космите на тила ми да настръхнат.

— Хайде, стига — каза той.

Някой пак се засмя и от този смях кръвта ми кипна. Замахнах войнствено, за да отстраня оръжието на Малатеста и иззвънтяването отекна предизвикателно. Внезапно, без да зная как, видях върха на неговата шпага на две педи от лицето си. Застанал неподвижно, Малатеста сякаш се чудеше да ме прониже или не. Замахнах пак, ала острието изчезна изведнъж и ударът ми потъна в нищото.

Отново се разнесе смях. Тогава изпитах дълбока мъка за себе си, но и голямо облекчение; една необятна тъга, от която ме избиваше на плач, но в очите ми не се появиха сълзи — тях гордостта поддържаше сухи; плачех в сърцето си, стягаше ме и гърлото. В този миг разбрах, че има неща, които никой мъж не може да допусне, дори те да му струват живота, или точно защото струват повече от живота му. В този съдбоносен миг си спомних с тъга за зелените хълмове и поля от детството ми, за дима, който се виеше над къщите във влажния утринен въздух, за твърдите и груби ръце на баща си, усетих отново докосването на войнишките му мустаци в деня, когато ме прегърна за последен път, преди да поеме към ориста, която го чакаше под стените на Юлих. Почувствах още топлината на огнището и смътно различих силуета на майка ми, наведена до огъня, да кърпи или да готви; и смехът на сестричките ми, играещи наблизо. Отчаяно ми домъчня за сладката топлина на постелята в зимните дни. Сетне дойде ред и на синьото като очите на Анхелика де Алкесар небе — съжалих, че не го виждам над себе си, че щях да свърша тъй мрачно и печално в нощта, на светлината на фенер. Но никой не избира часа на смъртта си, а този несъмнено бе моят.

Време е да се мре, казах си. И с цялата сила на моите тринадесет години, с цялото отчаяние, че толкова красиви неща никога не ще бъдат мои, впих поглед в блестящия край на вражеското острие и недодялано помолих Бог да се смили над душата ми, в една бърза молитва, която бях научил от майка си на нейния баски език заедно с първите си думи. А после, сигурен, че баща ми ме чака с разтворени обятия, гордо усмихнат, аз стиснах здраво камата, затворих очи и се хвърлих напред, раздавайки удари слепешката, срещу шпагата на Гуалтерио Малатеста.

Оцелях. По-късно, всеки път, когато исках да си припомня този момент, успявах да го възстановя само като вихрен низ от усещания: последния блясък на шпагата пред мен, умората в ръката, сипеща удари на всички страни, порива да вървя напред, без да срещам нищо, нито стомана, нито болка, нито съпротива. После внезапния сблъсък с нечие здраво, твърдо тяло, някакви дрехи и една силна ръка, която ме държеше, или по-скоро ме прегръщаше, сякаш се опасяваше да не се нараня. Споменът как ръката ми се опитваше да се освободи, за да удря, как се борех мълчешком, и гласа с лек италиански акцент, който мълвеше: „Спокойно, хлапе, спокойно!“ почти нежно, и ръката, която ме задържаше, като че ли за да не се нараня сам с камата. И сетне, докато продължавах да се блъскам, заровил лице в онези черни одежди, долавяйки мириса на пот, обработена кожа и метал, дланта, която сякаш ме прегръщаше или пазеше, изви леко ръката ми, без излишна жестокост, докато накрая пуснах камата. Тогава, почти готов да се разридая, искрено желаещ да мога да го сторя, захапах онази ръка със сила, с бяс, като ловно куче, решено да убие плячката на място. И не отстъпих, докато онази длан не се сви в юмрук и един удар зад ухото не ме накара да видя как нощта избухва в хиляди звезди и ме потопи във внезапен и страшен сън, в черна, бездънна бездна, в която пропаднах, без да издам вик или стон, готов да се явя пред Бога като добър войник.

После сънувах, че не съм умрял. И ме ужаси съзнанието, че ще трябва да се събудя.