Артуро Перес-Реверте
Чиста кръв (5)

V. В името Божие

Събудих се със сепване, измъчван от болки, в мрака на движеща се карета, чиито прозорци бяха с решетки. Усещах странна тежест в китките, а когато се размърдах, чух метално подрънкване, което ме изпълни с ужас: бях в железни окови, закрепени за пода на каретата с верига. През решетките различих светлина, от което заключих, че денят е настъпил. Тъй или иначе, нямах представа за времето, изминало от задържането ми; но колата се движеше с равномерен ход и от време на време по нанагорнищата чувах плющенето на камшика и подвикванията на кочияша, подкарващ мулетата с остена. Край вратичката на каретата се чуваше и конски тропот, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Следователно ме караха извън града, окован и с конвой. А според чутото при задържането ми, водеше ме не друг, а хора на Инквизицията. Не беше потребно да напъвам особено въображението си, за да проумея очевидното: ако някой занапред го чакаше черна орисия, то този някой бях аз.

Заплаках. Зароних безнадеждно сълзи, заслушан в тракането на колелетата на колата, където никой не можеше да ме види. Плаках, докато очите ми пресъхнаха и после, подсмърчайки, се свих в един ъгъл и зачаках, примрял от страх. Както всички испанци от онова време и аз знаех достатъчно за инквизиторските порядки — тази зловеща сянка в продължение на дълги години представляваше част от живота ни, — за да знам каква ще е съдбата ми: щях да се озова в чудовищните тайни килии за мъчения на Светата Инквизиция в Толедо.

 

 

Мисля, че и преди съм споменавал пред ваши милости Инквизицията. Истината е, че у нас тя не беше по-лоша, отколкото в другите страни, които се явяваха тогава естествени наши врагове, и те й вмениха тази позорна черна слава, с която оправдаха оплячкосването на испанската империя, когато тя се сгромолясваше. Вярно е, че Светата Инквизиция, създадена за да бди над чистотата на вярата, в Испания беше по-строга, отколкото в Италия и Португалия например, а в Западните Индии положението беше още по-тежко. Но Инквизицията съществуваше и по други места. Освен това, независимо дали я използваха като претекст или не, германци, французи и англичани видяха сметката на повече иноверци, предполагаеми вещици и окаяни бедняци, отколкото са изгорените в Испания. У нас, благодарение на особено стриктната бюрокрация на монархията, управлявана от австрийската династия, изгорените на клада, наистина много, но не чак толкова много, всички до един бяха описани надлежно в регистри с наказателни дела, с първите и фамилните си имена. Нещо, с което между другото не могат да се похвалят нито поданиците на Всехристиянския владетел, краля на Франция, нито проклетите еретици малко по на север от тях, нито пък Англия — винаги коварна, подмолно действаща страна на пирати. Когато те горяха еретици, го правеха с леко сърце и на едро, без съд и присъда, както им скимнеше или както им изнасяше, проклетите му пълчища от лицемери. Освен това светското правосъдие по онова време беше също толкова жестоко, колкото и църковното; хората също бяха жестоки — и поради липса на култура, и поради естественото влечение на примитивния човек да наблюдава как измъчват ближния. Във всеки случай истина е, че Инквизицията често се явяваше оръдие за упражняване на властта в ръцете на крале като нашия Фелипе Четвърти, който й повери контрола върху новите християни и предполагаемо покръстените евреи, върху преследването на вещици, двуженци и содомити, и дори правото да цензурира книги и да се бори с контрабандата на оръжие и коне, както и тази на монети и с тяхното фалшифициране. Последното извърши с аргумента, че контрабандистите и секачите на фалшиви пари вредели неимоверно на интересите на монархията; а който беше противник на монарха — защитник на вярата, беше враг и на Господа, просто и ясно.

При все това, въпреки чуждоземските клевети и въпреки че не всички процеси доведоха до кладата, а имаше многобройни примери за помилване и справедливост, Инквизицията, подобно на всяка неограничена власт в ръцете на хората, доби зловеща слава. Упадъкът, който изживяхме ние, испанците, през този век — дълго ще скърца между зъбите ни прахта, в която се превърна натрупаната не от нас кал, — може да се обясни, преди всичко и най-вече с унищожаването на свободата, с културната изолация, недоверието и религиозното мракобесие, породени от дейността на Светата Инквизиция. Тъй голям бе ужасът от нея, че дори нейните така наречени агенти, миряните-сътрудници на Инквизицията, придобиващи тези постове с пари, се радваха на пълна безнаказаност. Да кажеш „агент на Светата Инквизиция“ бе все едно да кажеш „шпионин“ или „издайник“, а в Испания на Фелипе Четвърти Католически те наброяваха двайсет хиляди. При това положение на нещата, нека ваши милости си дадат сметка какво означаваше Инквизицията в една страна като Испания, където правосъдието би се задвижило по-скоро от два дублона, отколкото от друга сила; където човек можеше да купи и продаде всичко, включително и опрощението на църквата; където освен това, всеки втори имаше сметки за уреждане с някого и където нямаше двама души на едно мнение — по моему продължава да няма. Дори сутрешния си шоколад пият по сто различни начина: в Гуаксака е един, черен; другаде го пият с мляко, там с препечен хляб, на трето място — в чаша с резенчета пържен хляб, топени във вино или мляко. Въпросът не беше в това да си добър католик, а да изглеждаш такъв. А за постигането на тази цел нямаше по-добро средство от издаването на онези, които не бяха добри католици; или които поради отколешна злъч, ревност, дрязги или завист, можеше спокойно да обвиниш, че не са. Както можеше да се очаква, доносничеството процъфтяваше; като градушка валяха сведения от рода на „знам го от сигурно място“ и „разправят, че…“. Тъй че, когато неумолимият пръст на Светата Инквизиция посочеше някой клетник, той тутакси биваше изоставен от покровители, приятели и роднини. Син обвиняваше баща си, жена съпруга си, а затворникът трябваше да издава съучастниците си, или дори да си ги измисля, за да избегне мъчения и смърт.

И ето ме мен, едва тринайсетгодишен, уловен в тази зловеща мрежа. Знаех какво ме чака и дори не се осмелявах да спирам много-много мислите си на това. Известни ми бяха истории на хора, посягали на живота си, за да избегнат ужаса на занданите, към които са ги карали. Трябва да призная, че в тъмнината на онази каляска ги разбирах добре. Щеше да е по-лесно и по-достойно, мислех си аз, да се бях нанизал на шпагата на Гуалтерио Малатеста и работата да бе приключила бързо и чисто. Но несъмнено Божието Провидение искаше да ме подложи на още изпитания. Въздъхнах дълбоко и се свих в ъгъла, примирен с мисълта, че ще трябва да ги посрещна, след като друг изход не ми оставаше. Макар че нямаше да се разсърдя, мислех си, ако Провидението, Божествено или не, бе предвидило тези изпитания за някой друг вместо за мен.

 

 

През останалата част от пътуването мислих много за капитан Алатристе. С цялото си сърце желаех той да е в безопасност, може би някъде наблизо, и да се кани да ме спаси. Но надеждата не се задържа дълго. Дори ако беше успял да се измъкне от несъмнено добре устроения от неприятелите му капан, това все пак не беше рицарски роман; а оковите, подрънкващи на ръцете ми при движението на колата, бяха твърде истински, също като страха и самотата, които чувствах, както и несигурната ми съдба. Всъщност съдбата ми можеше да бъде приета и за сигурна, зависи от гледната точка. Наистина по-късно животът и времето, преживелиците, любовта и войните под знамената на нашия господар, краля, ме накараха да загубя вяра в много неща. Но още тогава, въпреки невръстните ми години, бях спрял да вярвам в чудеса.

 

 

Каретата спря. Чух как кочияшът сменяше мулетата, значи несъмнено бяхме спрели на някоя пощенска станция. Опитах се да пресметна къде се намирахме, когато вратата се отвори; и внезапно нахлулата светлина ме заслепи, тъй че в продължение на няколко мига не виждах нищо. Потърках очи и когато прогледнах, видях пред себе си Гуалтерио Малатеста. Той стоеше до стълбичката и ме наблюдаваше. Беше облечен както винаги изцяло в черно, включително ръкавиците и ботушите, с черно перо на шапката. Тънките мустаци подчертаваха изпитите му черти. Грижливо очертаната им линия контрастираше с лицето му, така издълбано от белези и зараснали рани, че наподобяваше бойно поле. Зад него, на върха на един хълм на около половин левга разстояние, се виждаха старите крепостни стени на Толедо, очертани на златистия фон на залязващото слънце, увенчани с крепостта на император Карлос.

— Тук се разделяме, хлапе — каза Малатеста.

Погледнах го слисан, без да разбирам. Трябва да съм имал наистина жалък вид, освен следите от пътуването, бях изпоцапан със засъхналата кръв на горкия Луис де ла Крус по лицето и дрехите. За миг ми се стори, че виждам как италианецът свъсва вежди, като да не беше доволен от външния ми вид или от състоянието ми. Аз продължавах да го гледам смутено.

— Ще се погрижат за теб — додаде той след малко.

По устните му плъзна тънка усмивка: ленива гримаса, жестока и опасна, която оголваше белите вълчи зъби. Но той веднага я прикри, макар и с неохота. Може би прецени, че бях достатъчно съкрушен, за да ме поразява и със злорадството си. Действително, не се чувствах кой знае колко уютно. Погледа ме още малко и сетне, с все същото непроницаемо изражение сложи ръка на дръжката на вратата, за да я затвори.

— Къде ме водят? — попитах.

Гласът ми прозвуча слабо, някак чужд, сякаш принадлежеше другиму. Италианецът остана неподвижен. Очите му, черни като смъртта, ме гледаха, без да трепват. Гуалтерио Малатеста винаги ме гледаше по един и същ начин — все едно нямаше клепачи.

— Там.

Той посочи с брадичка града зад себе си. Ръката му, подпряна на вратата, сякаш лежеше върху надгробна плоча. После ми се прищя да удължа мига, защото инстинктът ми подсказваше, че това бе последната слънчева светлина, която виждах за много време напред.

— Защо?… Какво съм сторил?

Той не отговори. Само продължи да ме гледа още известно време. До мен достигаше шумът от смяната на добичетата. Колата се разтресе при прикачването. Зад италианеца видях да минават неколцина мъже, въоръжени до зъби, а сред тях се мярнаха черно-белите раса на двамина доминиканци. Единият ми хвърли мимоходом бегъл и равнодушен поглед, като да не бях човек, а предмет; и този поглед ме изпълни с повече страх, от каквото и да било друго на света.

— Съжалявам, хлапе — рече Малатеста.

Изглежда беше прочел ужаса в мислите ми. Мътните да ме вземат, ако в онзи момент не ми мина през ума, че наистина беше искрен. Това, разбира се, бе един-едничък миг. Тези две думи и смътният отблясък на погледа му в тъмнината. Ала когато понечих да разровя това, което смятах за наченки на състрадание, отново се натъкнах на бездушната маска на наемния убиец. И видях, че той вече затваряше вратичката.

— Какво става с капитана? — попитах тревожно, опитвайки се да задържа още малко онова слънце, което бе на път да ми се изплъзне, може би завинаги.

Малатеста остана безмълвен. Тясна ивица светлина обрамчваше мрачното му лице. И тогава видях наистина, без капка съмнение, как безсилна ярост прекоси като мълния лицето му. Това трая само секунда, и яростта се скри тозчас под жестока гримаса — опасната, кръвожадна усмивка, която най-сетне изви бледите и студени устни на италианеца. Но сърцето ми вече подскачаше от радост и гримасата не можа да ме уплаши; защото разбрах, още там, на мига, с абсолютна сигурност, че Диего Алатристе беше успял да се изплъзне от клопката.

Тогава Малатеста затръшна внезапно вратата и аз пак останах в тъмното. Чух откъслечни заповеди, препускане на отдалечаващ се кон, после изплющя камшикът на кочияша. След това мулетата потеглиха и колелетата се завъртяха, отвеждайки ме там, където дори Бог нямаше да е на моя страна.

 

 

Това, че съм безпомощна плячка в ръцете на всесилна машина, лишена от чувства и съответно от милост, си пролича веднага щом ме свалиха от колата в един унил вътрешен двор, който изглеждаше още по-мрачен на светлината на залеза. Първо свалиха оковите ми, а сетне ме отведоха в някакво подземие, съпровождан от мълчалив конвой — четирима стражи на Инквизицията и двамата доминиканци, които бях мернал при смяната на мулетата. Ще спестя на ваши милости процедурите: от събличането ми и старателния обиск до предварителния разпит, проведен от един писар. Той поиска да узнае от мен моето име, презиме, фамилия, възраст, имената на баща ми и на майка ми, тези на дядовците и бабите ми и на прадядовците и прабабите ми, настоящо местожителство и родно място. После, със сух чиновнически тон, провери познанията ми на добър християнин, като ме накара да прочета „Отче наш“ и „Аве, Мария“, след това поиска да узнае имената на всички лица, за които можех да предположа, че имат връзка със сегашното ми положение. Попитах защо съм там, но не получих отговор. Настоя относно имената на моите познати, свързани със случая, но аз не отговорих, преструвайки се на смутен и уплашен, или по-скоро — ако трябва да съм честен, — задоволявайки се да давам външен израз на искрените чувства, които давеха душата ми. Пред настоятелността на писаря просто избухнах в безутешен плач и това като че ли бе достатъчно за момента, защото той остави перото в мастилницата, посипа пясък по прясно изписаната страница и прибра документите. При този развой на нещата реших да прибягвам до сълзи винаги, когато се видех в затруднено положение; макар да имах сериозни опасения, че нямаше да се наложи да полагам усилия за това. Защото ако имаше нещо, което тук вътре нямаше да ми липсва, предугаждах в злощастието си аз, то това щяха да са поводите за ронене на сълзи.

Сетне, когато мислех, че писарят вече е приключил с процедурата, установих, че ставаше дума само за предисловие или пролог и че първото действие още не бе започнало. Проумях това, когато бях откаран в една стая с формата на квадрат, без прозорци, без амбразури, осветявана от голям свещник. Мебелировката се състоеше от голяма маса, друга, по-малка, върху която бяха поставени различни предмети, и няколко пейки. Зад голямата маса бяха седнали двамата монаси от пощенската станция и трети човек — с тъмна брада и черна тога, придаваща му внушителен вид на правник, най-вероятно съдия, със златен кръст на гърдите. Зад малката маса седеше писар, но не онзи, който проведе предварителния разпит: този имаше вид на гарван и записваше старателно всичко, което се казваше, а, опасявам се, и това, което не се казваше. Двама агенти, един висок и як и друг, червенокос и слаб, ме пазеха. На стената висеше огромно разпятие. Тялото, което висеше на него, сякаш бе минало през ръцете на същия този съд.

Както узнах оттам насетне, най-ужасяващото при затворничеството в тайните зандани на Инквизицията беше, че никой не ти казваше какво е прегрешението ти, нито какви доказателства или свидетели има срещу теб — абсолютно нищо. Инквизиторите се задоволяваха да редят въпрос подир въпрос, писарят отбелязваше всичко, и така, докато ти изцедят мозъка в стремежа си да установят дали това, което казваш, се пише на сметката на оправдателната или на осъдителната ти присъда. Можеха да минат седмици, месеци, дори години, а затворникът да е все тъй в неведение за причината на затворничеството си; с утежняващото обстоятелство, че ако отговорите се окажеха незадоволителни, се прибягваше до мъчения с цел набавяне на самопризнанието и необходимите доказателства. Измъчваха арестанта така, че отговаряше както му падне, в пълно неведение какво всъщност трябва да каже. Всичко това докарваше хората до отчаяние, издайничество, волно или неволно, на приятелите им и на тях самите, а понякога до лудост и смърт. Това ставаше в случай, че накрая не ти нахлузеха качулка на ешафода, примка около врата, или не ти отредяха самбенито^[1], та да се озовеш сред солидна купчина дърва, докато всичките ти съгражданите и стари познати аплодираха появата ти на площада, очаровани от представлението.

Аз поне знаех за какво бях там; макар това да не беше голяма утеха. Затова скоро след първоначалните въпроси изпаднах в голямо затруднение. Най-вече когато по-младият отец, същият, който погледна с безразличие в каретата при последния разговор с Малатеста, се заинтересува настойчиво от съучастниците ми:

— Съучастниците в какво, ваше преосвещенство?

— Не съм преосвещенство — отвърна той мрачно. Широко остриганата му отгоре глава блестеше на светлината на свещника. — Питам за твоите съучастници в извършеното светотатство.

Ролите се разпределяха като в комедиите. Докато този с черната тога и брадата оставаше безмълвен, подобно на съдия, който слуша и се съвещава със себе си, преди да издаде присъдата, двамата монаси, по-младият — благ като душеприказчик, другият — по-възрастен, по-закръглен и с невъзмутим вид, изпълняваха с голямо майсторство ролята на непреклонните инквизитори. Но аз познавах от доста време кралския двор и предугаждах някои хитрини; тъй че реших да не се доверявам нито на единия, нито на другия и да се правя, че не виждам този с черната тога. Освен това не ми бе известно какво знаеха те. И нямах никаква идея дали моето светотатство — както току-що го бяха определили, беше именно това, което се стремяха да ми вменят. Защото, когато разговаряш с някого, който може да направи живота ти тежък, опасността да се окажеш с карта по-малко е същата, както ако се окажеш с карта в повече. Дори пасуването можеше да ти изяде главата.

— Нямам съучастници, преподобни отче — обръщах се към пълничкия, но без особена надежда. — Нито съм извършил някакво светотатство.

— Отричаш ли — попита по-младият, — че заедно с други си станал участник в оскверняването на манастира на „Блажените Девици“?

Това вече беше нещо, макар от това нещо да настръхваха косите ми, колчем си представех последиците. Беше конкретно обвинение. Отхвърлих го, разбира се. И тутакси отрекох да познавам, дори бегло, зле ранения мъж на когото бях попаднал случайно, на път за вкъщи, при парапета на склона „Каньос дел Перал“. Отрекох също, че съм се съпротивлявал при задържането ми от агентите на Инквизицията; както отрекох в крайна сметка всичко, що можех, освен неопровержимия факт, че ме бяха спипали с кама в ръката и целия оцапан с чужда кръв, която още се виждаше, засъхнала като кора по дрехата ми. Понеже да се оспори последното бе невъзможно, се заплетох в безброй усуквания и обяснения, които въобще не засягаха случая. А накрая избухнах в плач — крайно средство за избягване на нови въпроси. Но онези съдници бяха присъствали на проливането на много сълзи; тъй че монасите, мъжът в тогата и писарят се задоволиха да изчакат риданията ми да секнат. Сякаш имаха предостатъчно свободно време; и последното, ведно с подчертаното им безразличие — ни ожесточение, ни упреци, само повтаряне на едни и същи въпроси с равнодушна настойчивост, — беше най-обезпокоителното. Макар да се опитвах да си придавам безгрижен и непринуден вид, които се предполага, че са присъщи за един невинен, тъкмо това ме ужасяваше най-много у онези мъже: студенината и търпеливостта им. Защото след дузина „не-та“ и „не знам“ от моя страна, дори дебеличкият отец престана да се преструва на добродушен и стана ясно, че най-близкият източник на милосърдие се намира на левги разстояние оттук.

Не бях хапвал нищо повече от денонощие и въпреки че бях седнал, започваше да ми прилошава. Тъй че, след изчерпване на сълзите като средство, започнах да обмислям преимуществата на един припадък, който навярно, предвид хода на нещата, нямаше да е само трик. Тъкмо тогава отецът каза нещо, което наистина можеше да ме докара до несвяст без особено усилие.

— Какво знаеш за Диего Алатристе-и-Тенорио, известен още и като капитан Алатристе?

Дотук беше, Иниго, рекох си аз. Свърши се. Край с отричанията и празните приказчици. Оттук насетне всяко казано нещо, независимо дали потвърждаваш или опровергаваш пред този писар, отбелязващ дори въздишките ти, може да бъде използвано срещу капитана. Тъй че оставаш ням, докъдето и да те отведе това. При създалата се ситуация, въпреки собственото ми положение и замайването, и въпреки безумната паника, която ме обземаше неудържимо, реших, събирайки последните останки твърдост, че нито тези монаси, нито тайните зандани, нито Висшият съвет на Инквизицията, нито папата в Рим щяха да изтръгнат от мен и думичка относно капитан Алатристе.

— Отговори на въпроса — заповяда по-младият.

Не го сторих. Гледах пода пред себе си — една плоча, разполовена от зигзагообразна цепнатина, криволичеща като кучешката ми съдба. И продължих да гледам същото място, когато един от агентите, стоящ зад мен, подчинявайки се на заповедта, дадена с жест от монаха, се приближи, и ме халоса жестоко зад врата. Пестникът му блъсна тила ми силно като ятаганен удар. По размера на дланта пресметнах, че трябва да е бил високият и якият.

— Отговори на въпроса — повтори отецът.

Продължих да гледам пукнатината на пода, без да казвам и „гък“, и отново получих удар, още по-силен от първия. Сълзите, истински като болката във врата ми, бликнаха въпреки усилията ми да ги спра. Избърсах ги с опакото на ръката си; точно сега не исках да плача.

— Отговори на въпроса.

Прехапах устни, та да не мога дори да отворя уста, и скоро пукнатината от пода се изкачи бързо към очите ми, докато тъпанчетата ми биеха, бам, бам, подобно опъната кожа на тъпан. Този път ударът ме повали по очи на пода. Плочите бяха студени като гласа, който прозвуча след това.

— Отговори на въпроса.

Думите идваха от много далеч, като от трескав кошмар. Една ръка ме обърна по гръб. Видях лицето на рижавия агент, надвесено над мен; и още едно отзад, това на отеца, който ме разпитваше. Не можах да сдържа един вопъл на отчаяние и безпомощност, защото разбрах, че нищо нямаше да ме изведе от тъмницата и че те наистина разполагаха с цялото време на света. Колкото до мен, пътят, който щях да извървя до ада, едва започваше, а аз никак не бързах да продължа пътуването. Тъй че припаднах елегантно, точно когато рижавият ме хващаше за дрехата, за да ме вдигне. И този път — Христос, който висеше на стената, ми е свидетел, — въобще не се наложи да се преструвам.

 

 

Не зная колко време е минало после. Свестих се във влажната килия, където бях затворен в единствената компания на огромен плъх, който ме наблюдаваше съсредоточено от един тъмен отходен канал в ъгъла на помещението. Спах, споходиха ме кошмари, после лових дървеници из дрехите си, за да убивам времето, и на три пъти поглъщах твърдия комат и копанката с бълвоч, от която ми се повдигаше, оставена от един мрачен тъмничар на прага на килията под съпровода на продължителен грохот на ключове и ключалки. Бях зает да измислям начини да се приближа до плъха, за да го убия, защото присъствието му ме изпълваше с ужас всеки път, когато усещах сънят да ме надвива, и тогава двамата агенти — рижият и едрият, да им отплати Бог със същото, което сполетя мен, — дойдоха да ме търсят. Този път, след изминаването на няколко коридора, кой от кой по-зловещ, се оказах в помещение, подобно на първото, с известни безотрадни новости по отношение на компанията и мебелировката. Зад масата, освен мъжа с брадата и черната тога, писаря с физиономия на гарван и доминиканците, седеше още един монах, към когото останалите се отнасяха голяма почит и покорство. Видът му вдъхваше страх. Имаше сива, къса коса, подрязана около слепоочията така, че добиваше вид на шапка; хлътналите страни, пръстите, костеливи като нокти на хищна птица, които се подаваха изпод ръкавите на расото, и най-вече фанатичният блясък в очите, сякаш изгарящи в треска, караха човек да се моли този монах никога да не му стане враг. До него другите изглеждаха като милосърдни самарянки. Към това трябва да добавим и присъствието на уреда за изтезания в единия край на стаята, който сякаш очакваше да привържат жертвата към него. Този път нямаше стол, на който да седна, и краката ми, които едва ме държаха, започнаха да треперят. Дребна плячка бях за такива хищници — или поне така ми се струваше.

Пак ще спестя на ваши милости процедурите и пространния разпит, на който бях подложен от старите си познайници, доминиканците. Междувременно онзи с тогата и новият инквизитор слушаха и мълчаха, агентите стояха зад гърба ми, а писарят топеше неспирно перото в мастилницата, за да отбелязва обстойно всички мои отговори и мълчания. Този път, благодарение на отношението на новопристигналия — той подаваше на разпитващите документи, които те изчитаха задълбочено преди да формулират нови въпроси, — успях да си създам някаква представа за това, което ми бе дошло до главата. Опасните думи „юдеещ се“ се произнесоха поне пет пъти и при всеки от тях чувствах как косите ми настръхват. Тези седем букви бяха отвели мнозина до кладата.

— Знаеше ли, че семейство де ла Крус не са с чиста кръв?

Тези думи ми подействаха като удар, защото ми бе известен зловещият им обсег. Откакто Католическите крале бяха изгонили евреите, Инквизицията преследваше сурово останките от смесени вярвания, по-специално онези покръстени евреи, които тайно съхраняваха религията на дедите си. В онази Испания на лицемерните привидности, където дори най-долният селяк се перчеше, че е идалго и потомствен християнин, омразата към евреите беше всеобща, а досиетата за доказана чиста кръв, истински или получени срещу заплащане, бяха задължителни за постигането на всеки сан или важна длъжност. И докато силните богатееха чрез скандални сделки, прикрити зад литургии и обществени благодеяния, народът, с буен и отмъстителен дух, убиваше времето и скуката, като целуваше мощи на светци, ползваше индулгенции и преследваше настървено вещици, еретици и евреи. Както вече съм споменавал при някакъв случай, говорейки за сеньор де Кеведо и другите, дори най-големите испански умове не бяха чужди на този климат на омраза и отхвърляне на иноверието. Нека имаме предвид, че дори великият Лопе е писал:

От Адриан^[2] прокуденото племе

при нас дойде, та да ни бъде бреме.

Щети и зло със своето упорство

на християнските крале нанесе.

Размирици, омраза, непокорство

империята ни от тях понесе.

Или другият титан на комедията, дон Педро Калдерон де ла Барка, който щеше да накара по-късно единия от своите герои да каже:

Проклета сган — заслужено умряха

на кладата от тях мнозина.

Наслада бе да видиш как горяха,

да казваш, докато жарава ринеш:

„Тъй гинат еретическите псета!

Светата вяра вий не позорете!“

Без да пропускаме самия дон Франсиско де Кеведо — същият, който в тези малки часове несъмнено беше затворник или беглец, задето защити честта си, помагайки на приятел с еврейска кръв, макар да бе хулил людете от Мойсеевото коляно в немалко стихове, че и проза. Това бяха парадоксите на онова смайващо, позорно и противоречиво време. Работата е там, че след протестантите и маврите бяха изгорени или изселени, скорошното присъединяване на кралство Португалия, по времето на нашия добър и велик Фелипе II беше довело тук безброй евреи, изповядващи прикрито или явно религията си — така че по тях можеше свободно да се хвърля кал, а Инквизицията ги наобикаляше като чакал, дебнещ плячка. Това беше, прочее, още една причина за противопоставянето на фаворита Дон Гаспар Гусман де Оливарес и Върховния съвет на Инквизицията. Защото, в своя опит да запази непокътнато безмерното австрийско наследство, освен да изстисква и без това празните кесии на простолюдието и здраво завързаните кесии на благородниците, за да воюва във Фландрия и да държи натясно гордите арагонци и каталунци, а това не бе шега работа, дон Гаспар де Гусман реши, че монархията прекалено дълго е била заложник на генуезките банкери и се домогваше да ги смени с португалските; чистотата на тяхната кръв можеше и да е съмнителна, ала парите им бяха истински, християнски, звънтящи и в брой. Това обърна кралския любимец срещу държавния съвет, срещу Инквизицията и срещу самия апостолически нунций, докато нашият господар, кралят, благодушен и пребогоугоден, не особено принципен по въпросите на съвестта и по още много други, се показваше нерешителен; той явно предпочиташе да изгори душицата на поданиците си, оскубвайки ни до последното мараведи, отколкото да опетни вярата. Което, инак речено, бе все едно да ни нахрани с нафора вместо с хляб, да извади очи наместо да изпише вежди или както там още се казва. На всичкото отгоре по-късно, когато столетието преваляше и графът-херцог изпадна в немилост, Светата Инквизиция подири сметка за оказваните му преди услуги, подемайки едно от най-свирепите гонения на покръстени евреи, познато в Испания. Това опропасти в крайна сметка проекта на Оливарес, тъй че мнозина видни испанско-португалски банкери и предприемачи отнесоха в други страни, като Холандия например, богатствата и търговията си, от които се облагодетелстваха неприятелите на нашата корона; и накрая това ни съсипа окончателно. Казвам „накрая“ защото аристократите и свещениците у дома, еретиците навън и навсякъде, където ги е пръкнала кучката, ни довършиха, ограбвайки ни до шушка. Злото никога не идва само, но ние, испанците не се нуждаем от никого, за да се погубим, защото винаги сме владеели твърде добре тънкия майсторлък да си направим сами тази услуга.

 

 

Та ето ме значи мен, още голобрад юноша, насред всичките тези козни и сплетни заради които явно бях на път да платя с момчешката си глава. Въздъхнах съкрушено. После погледнах към отеца, който ме разпитваше — това все още бе младият доминиканец. Писарят изчакваше с перо във въздуха и ме гледаше тъй, както се гледа човек, имащ всички изгледи да се превърне в подпалка за огън.

— Не познавам никакво семейство де ла Крус — отвърнах най-сетне с цялата увереност, на която бях способен. — Така че не мога да знам нищо за тяхната кръв.

Писарят наведе глава, сякаш бе очаквал този отговор, заниза заврънкулки и изпълни мръсната си работа. По-възрастният отец не сваляше очи от мен.

— Знаеш ли — запита по-младият, — че над Елвира де ла Крус тегне обвинение за подстрекаване на другарките си, монахини и послушници, да изпълняват юдейски религиозни обреди?

Преглътнах с пресъхнало гърло. Или по-скоро се опитах да го сторя, защото, Бога ми, в гърлото ми бе заседнала буца. Капанът се затваряше и беше дяволски зловещ. Отрекох отново, все по-уплашен от мисълта къде точно щеше да ме изведе всичко това.

— Знаеш ли, че баща й, братята й и техни съучастници, юдеещи се като нея, са опитали да я освободят, след като беше разкрита от капелана и игуменката на манастира?

Работата открито замириса на печено. Мръвката на скарата бях аз. Пак се опитах да отрека, но този път гласът не пожела да излезе от гърлото ми. И нищо чудно — тъй или иначе, принудих се да се огранича с поклащане на глава. Но обвинителят, или какъвто там се падаше, продължи неумолимо.

— Значи отричаш, че ти и твоите съучастници сте част от този еврейски заговор?

На това място, въпреки страха — впрочем немалък, — леко се докачих.

— Аз съм баск и потомствен християнин — възнегодувах в отговор, — също като баща си, който беше войник и даде живота си за краля.

Инквизиторът махна презрително с ръка, като че ли искаше да каже, че във войните е паднало мало и голямо и това не е кой знае какво. Тогава слабият и мълчалив инквизитор се наведе към младия, пророни няколко думи на ухото му и последният кимна почтително. После другият се обърна към мен и проговори за пръв път. Тонът му беше заплашителен и глух. В резултат младият отец внезапно ми се стори истинско въплъщение на добросърдечие и търпимост.

— Повтори името си — заповяда сухият старец.

— Иниго.

Строгият поглед на доминиканеца, трескавите очи, хлътнали дълбоко в кухините си, ме накараха да заекна при отговора. Той продължи непреклонно:

— Иниго чий?

— Иниго Балбоа.

— А фамилията на майка ти?

— Казва се Амайа Агире, преподобни отче.

Всичко това го бях казал вече и то бе записано; тъй че работата започваше да добива много лош изглед. Монахът ме изгледа с някакво свирепо задоволство.

— Балбоа — рече той — е португалско фамилно име.

Земята сякаш изчезна изпод краката ми, защото целта на този отровен намек ми бе напълно ясна. Вярно е, че името бе често срещано по граничната ивица с Португалия, откъдето беше тръгнал дядо ми, за да се запише войник под знамената на краля. Неочаквано — вече съм казвал на ваши милости, че бях момче с бистър ум — всичките заплетени ходове около случая ми просветнаха с такава ослепителна яснота, че ако наблизо имаше отворена врата, щях да излетя стремително през нея. Погледнах крадешком чакащия до мен уред за мъчения, който Инквизицията никога не използваше за наказание, а единствено за изясняване на истината, което не действаше никак успокояващо. Едничката ми надежда беше, че законите на Светата Инквизиция забраняваха мъченията на люде с особени заслуги към империята, на кралски съветници, и бременни жени, както и на слуги с цел да свидетелстват срещу господарите си, и на малолетни до четиринайсет години, а в това число влизах и аз. Ала вече бях на път да навърша тези злощастни четиринайсет години. И ако тези хора бяха способни да изнамерят евреи сред прадедите ми, щяха да успеят по техен вкус и да ме накарат да порасна с няколкото месеца, необходими за онова занятие, което обичайно принуждаваше всинца да пропеят, макар и не под съпровод на китара.

— Баща ми не беше португалец — запротестирах аз. — Беше войник, по произход от провинция Леон, както и неговият баща, който на връщане от една война останал в Оняте и се оженил там… Войник и потомствен християнин.

— Така казват всички.

Тогава чух вика. Беше отчаян и ужасяващ женски вик, приглушен от разстоянието; но толкова неистов, че успя да прелети по дългите коридори и ходници, и да проникне през затворената врата. Моите инквизитори ме наблюдаваха все така безучастно, сякаш не го бяха чули. А аз се разтресох от ужас, когато слабият отец устреми очи към уреда за мъчения и после отново се втренчи в мен.

— На колко години си?

Викът на жената отекна пак и ми подейства като грозно изплющяване на бич; всички останаха невъзмутими, сякаш никой друг освен мен не го чуваше. В дълбоките си, зловещи кухини, фанатичните очи на доминиканеца приличаха на две присъди на изгаряне на клада. Аз треперех като в пристъп на треска.

— Тринайсет — смотолевих накрая.

Настъпи тягостно мълчание, нарушавано единствено от скърцането на перото на писаря върху хартията. Надявам се да го е записал добре, помислих си. Тринайсет, ни повече, ни по-малко. Тъкмо тогава монахът се обърна пак към мен. Погледът му гореше още повече: с един нов, неочакван, огън на презрение и омраза.

— А сега — каза той, — ще си поговорим за капитан Алатристе.