Артуро Перес-Реверте
Чиста кръв (7)

VII. Хора, които четат само една книга

Господ никого не изоставя — ни лешоядите, ни шарлатаните, ни дори съдебните писари. Тъй че и мен не пожела да забрави напълно. Защото истината е, че не ме измъчваха много. Светата Инквизиция също имаше своите правила и въпреки жестокостта и фанатизма си, някои от тях спазваше безпрекословно. Изядох доста плесници и камшици, вярно е. Изстрадах не малко лишения и тормоз. Ала щом установиха, че не бях навършил четиринайсет години, те ме държаха далеч от зловещата дървена машинария, валяците и въжетата, които при всеки разпит виждах в дъното на залата. Дори ударите с пръчка, които ми нанесоха, бяха ограничени по брой, сила и продължителност. Други, несъмнено, не са имали същия късмет. Не можех да забравя уреда за мъчение — слагаха изтезавания легнал върху му, разтягаха крайниците му с безкрайни навивания на въжето, докато ги изкълчат; и не знам дали със или без негово съдействие, но чувах често и след това женския вик, който бях чул при пристигането ми. Този вик замлъкна внезапно и завинаги в деня, когато пак се озовах в стаята за разпити и видях, най-сетне, клетата Елвира де ла Крус.

Беше пълничка и ниска и нямаше нищо общо с образа, породен от разпаленото ми въображение. Тъй или иначе, и най-съвършената красота не би оцеляла при безмилостно остриганата коса, зачервените очи със сенки от безсъние и страдание под тях, белезите от стягане с въже по китките и глезените, които се подаваха изпод мръсното й расо. Беше седнала — скоро разбрах, че не бе в състояние да се държи на краката си — и очите й гледаха с най-празния поглед, който някога съм виждал: пълно отсъствие, плод на цялата болка, умора и горчивина на човек, опознал до дъно най-черната бездна, която можем да си представим. Трябва да беше на осемнадесет или деветнадесет години, ала приличаше на немощна старица. Всеки път, когато се раздвижеше леко на стола, тя го правеше бавно и болезнено, сякаш болест или преждевременна старост бяха изкривили всяка от костите и ставите й. Кажи-речи така бе и в действителност.

Колкото до мен, макар да не е редно за благородния човек да се самоизтъква, мога да кажа, че не изтръгнаха от мен и думичка от това, което желаеха, дори когато единият от палачите, рижият, се зае да измерва обстойно гърбината ми с камшик от бичи жили. Но въпреки че целият бях в синини и трябваше да спя по корем — ако това мъчително лутане в просъница между действителността и въображаемите призраци можеше да се нарече спане, — никой не смогна да изтръгне от устните ми, сухи и напукани, покрити със засъхнали корички кръв — сега вече моята собствена, нищо друго, освен болезнени стенания и негодуващи възражения на невинен човек. „През онази нощ минавах сам оттам на път за вкъщи. Господарят ми капитан Алатристе няма нищо общо с това. Никога не съм чувал да се говори за семейство де ла Крус. Аз съм потомствен християнин и баща ми загина, сражавайки се за краля във Фландрия…“ И пак, отново: „През онази нощ аз минавах сам оттам на път за вкъщи…“

Нямаше жалост у тях, нямаше дори наченки на човещина, които понякога човек долавя и у най-безпощадните. Монаси, съдия, писар и палач се държаха с такова бездушие и с такова хладно безразличие, че именно това вдъхваше най-голям ужас, дори повече от страданието, което бяха способни да причинят — ледената непоколебимост на тези, които се имаха за защитници и на Божиите, и на човешките закони, и нито за миг не се усъмняваха в правотата на вършеното от тях. По-късно, с годините научих, че макар всички да сме способни както на добро, така и на зло, най-лошите винаги са онези, които, причинявайки злините, се прикриват зад властта на други, зад подчинението или зад претекста, че изпълняват заповеди. И ако тези, които твърдят, че действат в името на даден властник, йерархия или родина, са достатъчно ужасяващи, много по-лоши са другите, които се смятат за оправдани от този или онзи бог. Ако трябва да се избира с кого да влизаш в пререкание, защото понякога се налага да имаш вземане-даване със злодеи, веднага бих предпочел онези, които не се осланяха на нищо друго, освен на собствената си отговорност и не се криеха зад чужд гръб. Защото в тайните затвори на Толедо научих, почти с цената на живота си, че няма по-презряно, нито по-опасно нещо от злодея, който всяка нощ си ляга с чиста съвест. Това е много страшно, особено когато върви ведно с невежеството, суеверието, глупостта или властта, които често се срещат накуп. Още по-зле става, когато действията се представят като тълкувание на едно само Божие слово, независимо дали то е Талмудът, Библията, Коранът или кое да е друго писание, съществуващо или предстоящо да се напише. Не съм привърженик на даването на съвети — на чужд гръб и сто тояги са малко, — ала ето ви един безплатно: нека ваши милости нямат вяра на човек, който чете само една книга.

* * *

Не зная колко книги бяха прочели тези хора, но ако говорим за съвестта им, сигурен съм, че спяха като къпани — дано никога повече да не могат да го правят в пъкъла, и дано горят там цяла вечност. На този етап от моята голгота вече бях познал този, който явно беше най-важен сред тях — мрачния, кокалест монах с трескавия поглед. Беше брат Емилио Боканегра, председател на Съвета на Шестимата Съдии, най-страховития трибунал на Светата Инквизиция. Също така, според сведенията, достигнали до капитан Алатристе и приятелите му, той беше и един от най-ожесточените врагове на господаря ми. Той командваше по време на разпитите; другите монаси и мълчаливият съдия с черната тога вече се задоволяваха да служат за свидетели, докато секретарят записваше въпросите на доминиканеца и моите лаконични отговори.

Ала този път беше различно. Защото когато се появих, въпросите бяха отправени не към мен, а към клетата Елвира де ла Крус. Предугадих, че работата вземаше тревожен обрат, когато видях брат Емилио да ме посочва с пръст.

— Познавате ли този младеж?

Предчувствията ми прераснаха в паника — още не бях минал всички предели като момичето пред мен, — когато послушницата кимна утвърдително с остриганата си като на добитък глава, без дори да ме погледне. Крайно обезпокоен видях, че писарят чакаше, с перо във въздуха, дебнещ Елвира де ла Крус и инквизитора.

— Отговорете с думи — заповяда брат Емилио.

Нещастницата отрони едва чуто едно вяло „да“. Писарят топна перото в мастилницата и започна да пише. Този път бях сигурен, че чувствам как земята се разтваря под краката ми.

— Виждали ли сте го да изпълнява обреди на юдейската вяра?

Второто „да“ на Елвира де ла Крус ме накара да подскоча с вик на негодувание, прекъснат от здравата плесница на рижия агент, който напоследък се беше заел с всичко, свързано с моята персона — може би се страхуваше, че едрият ще ме осакати с един удар. Без да обръща внимание на протеста ми, брат Емилио все така ме сочеше с пръст, без да сваля очи от девойката.

— Ще повторите ли пред този съд, че именуващият се Иниго Балбоа е демонстрирал с думи и дела принадлежността си към юдейската вяра и че също така е участвал заедно с баща ви, братята ви и други заговорници в конспирация за похищението ви от манастира?

Третото „да“ беше свръх моите сили. Тъй че, изтръгвайки се от ръцете на рижия агент, закрещях, че тази окаяница лъже безогледно и че никога нищо общо не съм имал с юдейската вяра. Тогава, за мое учудване, вместо да се направи, че не чува както преди, брат Емилио се обърна и ме погледна с усмивка. Това беше усмивка на тържествуваща омраза, толкова страшна и коварна, че ме закова на място, ням, неподвижен, без дъх. И тогава, сякаш всичко това го забавляваше, доминиканецът отиде до масата, зад която седяха другите, взе верижката с медальона, който ми бе подарила Анхелика де Алкесар при извора „Асеро“, показа го на мен, сетне на членовете на трибунала и накрая на послушницата.

— А виждали ли сте преди този магически печат, свързан с ужасяващото суеверие на еврейската кабала, който беше иззет от гореспоменатия Иниго Балбоа в момента на задържането му от сановниците на Светата Инквизиция и което доказва участието му в това юдейско съзаклятие?

Елвира де ла Крус не ме беше погледнала нито веднъж. И сега не погледна медальона на Анхелика, който брат Емилио държеше пред лицето й, а се задоволи да отвърне „да“ както преди, с очи, забити в земята, тъй съкрушена и разбита, че дори не изглеждаше засрамена. По-скоро уморена, безразлична, като да желаеше да се свърши най-сетне с всичко това и да се строполи в някой ъгъл, да се унесе в сън, от който сякаш я бяха лишавали половин живот.

Що се отнася до мен, аз бях тъй ужасен, че този път дори не можах да надигна глас. Защото уредът за мъчение бе престанал да ме безпокои. Сега непосредствената ми тревога беше да узная дали малолетните под четиринадесет години ги изгарят, или не.

 

 

— Потвърдено е. Носи подписа на Алкесар.

Алваро де ла Марка, граф де Гуадалмедина, беше облечен в одежди от фино сукно, обточено със сърма, с меки кожени ботуши и къса пелерина с фино изплетена фландърска дантела. Имаше бяла кожа, изящни ръце, хубава външност и не губеше осанката си на прекрасен благородник — казваха за него, че е най-снажният кавалер в Двора, — дори когато седеше, както в случая, на ниско столче в мизерното стайче зад комарджийницата на Хуан Викуня. От другата страна на решетката се виждаше пълния с хора салон. Графът беше поиграл известно време, без особен успех, понеже умът му не беше в картите, преди да дойде в стаята, без да привлича внимание, преструвайки се, че го зове някаква нужда. Там се беше срещнал с капитан Алатристе и с дон Франсиско де Кеведо, който току-що влизаше с добре загърнато лице през тайния вход откъм Пласа Майор.

— И ваши милости сте в кюпа — продължи Гуадалмедина. — Целта на деянието всъщност е била да нанесат безкръвен удар на Оливарес, като лишат от престиж покровителствания от него манастир. И мимоходом да се възползват от начинанието, за да се разплатят с Алатристе… Съчинили са една еврейска конспирация и настояват да има клада.

— Момчето при тях ли е? — попита дон Франсиско.

Строгото му черно облекло, в което единственото цветно петно беше кръстът на ордена Сантяго на гърдите, контрастираше с изисканата елегантност на аристократа. Беше седнал до капитана, преметнал плащ на облегалката на стола, с шпага на кръста и шапка на коленете. Щом чу въпроса му, Алваро де ла Марка се зае да си налива една чаша от мускатовото вино в стомната, която се намираше на табуретката, до една дълга глинена лула и една кутия със ситно нарязан тютюн. Мускатът беше от Малага, а стомната вече беше преполовена, защото Кеведо си беше дръпнал добре от нея, едва-що престъпил прага на вратата, в мрачно настроение както винаги, ругаейки нощта, улицата и жаждата.

— И то е там — потвърди аристократът. — Заедно с момичето те са всичко, с което разполагат, защото не могат да открият другия оцелял от семейството, големия син, — сви рамене и замълча със сериозно лице. — Според установеното от мен, подготвят голямо представление с изгаряне на еретици.

— Сигурен ли сте, ваша милост?

— Напълно. Стигнах дотам, докъдето може да се стигне, когато плащаш в брой. Както би казал нашият приятел Алатристе, при контраминирането не трябва да се пести барут… Барут не липсва, но при Инквизицията и продажността си има граници.

Капитанът не каза нищо. Седеше на нара, с разкопчана дреха и прокарваше бавно парче кремък по острието на камата. Светлината на маслената лампа оставяше очите му в сянка.

— Учудва ме, че Алкесар хапе толкова нависоко — изказа мнението си дон Франсиско, който бършеше стъклата на очилата в полите на дрехата си. — Прекалено дръзко е за един кралски секретар да се опълчва срещу фаворита, дори и чрез ръката на посредник.

Гуадалмедина отпи навъсено няколко глътки от мускатовото вино и цъкна с език. Сетне изтри къдравите си мустаци с парфюмирана кърпа, която измъкна от ръкава.

— Това не бива да ви учудва. През последните месеци Алкесар успя да стане много влиятелен в непосредственото обкръжение на краля. Той е покровителстван от Съвета на Арагон, на чиито членове прави значими услуги, а напоследък е купил и неколцина от съветниците от Кастилия. Освен това по линия на брат Емилио Боканегра се радва на подкрепа от страна на Светата Инквизиция. Пред Оливарес продължава да се показва смирен, но е очевидно, че играе своя игра… С всеки изминат ден става по-могъщ и богатството му расте.

— Откъде намира парите?

Алваро де ла Марка отново сви рамене. Беше поставил тютюн в глинената лула и я палеше с масленичето. Лулата и тютюнът развличаха Хуан Викуня, който обичаше да пуши в часовете, когато правеше компания на Диего Алатристе. Ала въпреки известните им лечебни свойства — премного препоръчвани от аптекаря Фадрике, — капитанът не беше поклонник на тези уханни листа, донасяни с галеони от Индиите. От своя страна Кеведо предпочиташе да ги смърка под формата на прах.

— Никой не знае — рече графът, изпускайки дим из носа си. — Може би Алкесар работи за други. Истината е, че пръска злато с лекота и че подкупва когото се наложи. Дори кралският любимец, който още преди месеци можеше да го е пратил обратно в Уеска, сега много внимава с него. Казват, че си е поставил за цел да стане главен нотариус на Арагон и дори имперски секретар… Ако постигне целта си, ще бъде недосегаем.

Диего Алатристе изглеждаше чужд на целия разговор. Остави върху сламеника камъка и се залови да изпитва остротата на камата, плъзгайки пръст по нея. После, много бавно, потърси ножницата и мушна камата вътре. Едва тогава погледна към Гуадалмедина.

— Няма ли начин да се помогне на Иниго?

Иззад дима графът направи лека гримаса, едновременно приятелска и тъжна.

— Опасявам се, че не. Знаеш не по-зле от мен, че да попаднеш в ръцете на Инквизицията означава да бъдеш пленник на неумолима и ефикасна машина… — той сбърчи чело и поглади умислено елегантно подстриганата си брада. — Изненадва ме обаче, че не са хванали теб.

— Крия се.

— Нямам предвид това. Разполагат с начини да проверят всичко, което им е необходимо, а те дори не са обискирали дома ти… Освен ако нямат уличаващи доказателства срещу теб.

— За доказателствата хич не ги е грижа — каза дон Франсиско, добрал се отново до стомната с муската. — Или си ги фабрикуват, или си ги купуват:

Че който почести раздава и отнема

закон и право присърце не взема…

Изрецитира той между две глътки. Гуадалмедина, който поднасяше лулата към устата си, прекъсна движението си наполовина.

— Не, простете ме, сеньор де Кеведо. Светата Инквизиция е много стриктна в някои неща. Ако няма доказателства, колкото и Боканегра да се кълне и да лъже, че капитанът е загазил до шия, никога не ще предприемат действия срещу него. Ако не правят нищо официално, то е, защото момчето не е проговорило.

— Винаги проговарят — поетът отпи дълга глътка, после още една. — Освен това той е почти дете.

— Главата си залагам, че не го е направил, нищо, че е дете. Така съдя и по думите на хората, с които разговарям по цял ден. Между впрочем, Алатристе, със златото, което пръснах днес заради теб, бихме могли да считаме за приключена онази работа в Керкенас… Ако някои неща можеха да се заплатят със злато.

И Алваро Луис Гонсага де ла Марка-и-Алварес де Сидония, граф де Гуадалмедина, испански гранд, довереник на нашия господар краля, обожаван от дамите в Двора и будещ завист у немалко благородници с най-синя кръв, отправи към Диего Алатристе съучастнически поглед на искрено приятелство; поглед, който би се сторил на мнозина немислим между един толкова високопоставен мъж и един прост войник, който, далеч от Фландрия и от Неапол, изкарваше прехраната си като наемен фехтувач.

— У ваша милост ли е това, за което ви помолих? — попита Алатристе.

Усмивката на графа стана по-широка.

— У мен е — беше оставил лулата настрана и вадеше от джоба си малък пакет, който предаде на капитана. — Ето го.

Друг, не толкова близък техен приятел като дон Франсиско де Кеведо, би се изненадал от фамилиарността между аристократа и ветерана. Всеизвестно бе, че Гуадалмедина бе прибягвал неведнъж до услугите на Диего Алатристе, за да разрешава дела, изискващи веща ръка и малко скрупули, както когато се наложи младият маркиз де Сото да бъде отправен при праотците си и в още някои обичайни премеждия. Но това не означаваше, че този, който плаща, би останал задължен на наемника; още по-малко означаваше, че един испански гранд с такова положение в кралския двор, би ходатайствал, набърквайки се в делата на Инквизицията заради някакъв нищожен войник, чиято шпага можеше да наеме с едно развързване на кесията. Но както сеньор де Кеведо добре знаеше, нещо повече от общите тъмни дела свързваше Диего Алатристе и Алваро де ла Марка. Преди почти десет години Гуадалмедина, още млад, хубав благородник, придружаваше галерите на вицекралете на Неапол и Сицилия в онзи гибелен ден при остров Керкенас. Там се беше озовал в голямо затруднение, когато маврите се спуснаха срещу войските на нашия католически крал. Херцог де Носера, в чиято свита беше и дон Алваро, беше получил пет страховити рани; а маврите прииждаха отвсякъде, с ятагани, пики и стреляха непрекъснато с аркебузи. Сред испанците настъпи мор. Накрая те вече се биеха не за краля, а за живота си, убивайки, за да не бъдат убити, в едно ужасяващо отстъпление, газейки във вода до кръста. Въпросът опираше до това, както разправяше после Гуадалмедина, дали ще вечеряш с Бога или ще вечеряш в Константинопол. Притиснат от един мавър, той бе загубил шпагата си, забивайки я в него, тъй че следващият му бе нанесъл два удара с ятагана, докато той се мятал във водата, търсейки камата си. И вече се виждал покойник или роб — по-скоро първото, — когато група войници, които още се отбранявали, насърчавайки се взаимно с викове „Испания, Испания!“ и пазейки се един друг, чули въпреки пукотевицата виковете му за помощ. Тогава двама-трима се отзовали на молбата му, като газели в калта и нанасяли удари с ножове по обградилите ги араби. Единият от тях, войник с внушителни мустаци и светли очи, след като разцепил главата на един мавър с пиката си, прехвърлил ръка през раменете на младия Гуадалмедина и го довлякъл през червената от кръв кал до лодките и галерите, намиращи се срещу плажа. Но и там трябвало да си пробива път, влачейки окървавения Гуадалмедина по пясъка, сред изстрели на аркебузи, стрели и ятагани. Но войникът със светлите очи успял най-сетне да се добере до водата, метнал младия благородник на гръб и го занесъл до последната галера, докато отзад отеквали воплите на нещастниците, които не смогнали да избягат, и били избивани или пленявани за роби на злокобния бряг.

Същите тези светли очи сега бяха вперени в неговите, в комарджийницата на Хуан Викуня. И — както става рядко и все пак винаги, когато са замесени хора с благородни сърца, — изминалите години от онзи кървав ден не бяха накарали Алваро де ла Марка да забрави дълга си. Той дори бе станал още по-голям, когато бе узнал, че войникът, комуто дължеше живота си след Керкенас, когото другарите му наричаха с уважение капитан, без да е такъв, се беше сражавал и във Фландрия под знамената на баща му, стария граф дон Фернандо де ла Марка. Дълг, за който Диего Алатристе припомняше само в крайни случаи; както беше станало при неотдавнашното приключение с двамата англичани и сега, когато бе заложен на карта моят живот.

— Да се върнем на нашия Иниго — продължи Гуадалмедина. — Ако не свидетелства срещу теб, Алатристе, нещата спират дотам. Той обаче е задържан и както изглежда, разполагат със сериозни показания. Това го превръща в подсъдим на Инквизицията.

— Какво могат да му сторят?

— Могат да му сторят всичко. Девойката ще бъде изгорена, това е толкова сигурно, колкото и че Христос е Син Божи. Колкото до момчето, зависи. Може и да се отърве с няколко години затвор, с двеста тояги, с качулка на покаяник или Бог знае какво друго. Но риск от клада също има.

— А какво става с Оливарес? — запита дон Франсиско.

Гуадалмедина направи двусмислен жест. Бе взел отново лулата и дърпаше от нея, притворил леко очи заради дима.

— Получил е посланието и ще провери случая, макар че не трябва да очакваме много от него… Ако има да ни казва нещо, ще намери начин да го стори.

— По дяволите, това не е кой знае какво — отбеляза дон Франсиско мрачно.

Гуадалмедина погледна поета, като сбърчи леко вежди.

— Фаворитът на Негово величество има и други работи за вършене.

Той изрече последните думи малко сухо. Алваро де ла Марка се възхищаваше от таланта на сеньор де Кеведо и го ценеше като близък приятел на капитана, а и защото се радваха на добри общи познанства — бяха се засичали и в Неапол, с херцог де Осуна. Ала аристократът също беше поет в свободните си мигове и се докачаше, че сеньор де ла Торе де Хуан Абад не ценеше стиховете му. Още повече, когато, за да му се хареса, му бе посветил осемстишие, едно от най-добрите излезли изпод перото му; онова добре познато, започващо така:

Как грях със мъка се изкупва

Свети Рок показа…

Капитанът не им обръщаше внимание, зает да отваря донесения от аристократа пакет. Алваро де ла Марка смукна няколко пъти от лулата, без да сваля очи от него.

— Бъди много внимателен, Алатристе — рече накрая.

Последният не отговори; взираше се в донесеното от Гуадалмедина. Върху омачканото одеяло на нара имаше план и два ключа.

 

 

Прадо вреше и кипеше като водовъртеж. Беше часът на вечерната разходка. Каляските, идващи от портата на Гуадалахара и улица „Майор“, се бавеха между фонтаните и под тополите, докато залязващото слънце вече докосваше покривите на Мадрид. Между ъгъла с улица „Алкала“ и мястото, където свършваше улица „Сан Херонимо“, беше същинско гъмжило от покрити и открити карети, конници, спрели край каляските на дамите, бели пребрадки на дуени, престилки на прислужнички, оръженосци, продавачи с вода от извора Каньо Дорадо^[1] и алоха^[2], продавачки на плодове, гъсто мляко в гърнета, буркани със сладка и всевъзможни деликатеси.

Като испански гранд, радващ се и на привилегията да не сваля шапка пред нашия господар краля, граф де Гуадалмедина имаше право да ползва карета с четири мулета — впрягът с шест оставаше запазен за Негово Величество. Ала в случая, изискващ дискретност, той беше избрал една скромна, небиеща на очи карета, с две прилични сиви мулета и кочияш без ливрея. При все това тя беше достатъчно широка, за да имат той самият, дон Франсиско де Кеведо и капитан Алатристе предостатъчно място да се настанят и да изчакат уговорената среща, движейки се нагоре и надолу по „Прадо“. Така че те сновяха, незабелязани от никого, сред дузините карети, които вървяха бавно в онзи час на здрачаване, в който изисканият свят на Мадрид се пръскаше из околностите на манастира „Херонимос“. Тук се срещаха сериозни свещеници, излезли на разходка преди вечеря, студенти, толкоз богати на ум, колкото бедни на мараведи, търговци или занаятчии с шпаги на кръста, представящи се за благородници, и най-вече много господа, търсещи някоя авантюра. Многобройни бели ръце повдигаха и отпускаха перденцата на каляските, много бяха дамите — и със забулени, и с открити лица, уж случайно спуснали поли извън стълбичката, така че фустите се повдигаха сякаш по недоглеждане и разкриваха крачета до глезените. С отмирането на деня „Прадо“ се изпълваше със сенки и щом уважаваните люде се оттеглеха, на тяхно място се появяваха леки жени, търсачи на приключения и всякакви шмекери, мястото се превръщаше в сцена на сбивания, любовни срещи и потайни въздишки под тополите. Всичко туй започваше още сега, но по-прикрито и благовъзпитано, с размяна на бележчици и на погледи от карета до карета, потупвания с ветрила, намеци и обещания. Някои от най-почтените господа и дами, които тук се разминаваха, сякаш не се познаваха, щяха да се срещнат в любовно уединение, щом слънцето залезеше, възползвайки се от интимността на каляската или прикритието на някои от каменните фонтани, украсяващи алеята. Не бяха рядкост и прословутите сбивания с ножове, в които участваха влюбени, ревниви любовници или съпрузи, натъкнали се на чужди подправки във врящото гърне. По последния въпрос покойният граф де Вилямедиана — когото скоро след това застреляха посред бял ден на улица „Майор“, защото много говореше — е написал следните прочути стихове:

В Мадрид живея, но избягвам Прадо,

но не защото време не намирам —

напротив, просто вече сам избирам

да не паса с рогатите във стадо.

Алваро де ла Марка, който беше богат, ерген и редовен посетител на „Прадо“ и улица „Майор“, а следователно и от тези, които създаваха рогоносци с дузини, онази привечер беше в друго амплоа. Облечен в скромен костюм от сиво сукно, в тон с кочияша и мулетата, той надничаше иззад леко вдигнатите перденца и дотолкова се стремеше да не привлича вниманието, че се скри бързо при преминаването на една открита кола, в която се возеха дами с богато украсени със сърмени гайтани одежди и с неаполитански ветрила, които не му се щеше да поздравява и с които несъмнено бе по-близък от допустимото. На другото прозорче дон Франсиско де Кеведо също наблюдаваше иззад полуспуснатото перде. Диего Алатристе седеше между двамата, протегнал нозе във високите кожени ботуши, клатушкан от мекото полюшване на каретата и мълчалив както обикновено. Тримата бяха поставили шпагите между коленете си и бяха с шапки на главите.

— Ето го — каза Гуадалмедина.

Кеведо и Алатристе се приведоха леко към графа, за да хвърлят един поглед. Черна каляска, подобна на тяхната, без отличителен знак на вратичката и със спуснати пердета, току-що отминаваше „Торесиля“ и навлизаше в алеята. Кочияшът беше облечен в кафяво, с едно бяло и едно зелено перо на шапката.

Гуадалмедина отвори прозорчето отпред и даде наставления на кочияша, който тръсна юздите, за да влезе в темпото на другия. Движиха се така известно време, докато първата карета се спря в една закътана отбивка под клоните на стар кестен, до който бликаха струите на фонтан, увенчан с каменен делфин. Втората карета спря до нея. Гуадалмедина отвори вратичката и слезе в тясното пространство, което оставаше между двете карети. Същото сториха Алатристе и Кеведо, като свалиха шапките си. Щом пердетата се вдигнаха, се появи едно червендалесто и жестоко лице, още по-сурово заради тъмните, проницателни очи, брадата и свирепо засуканите мустаци, едра глава, могъщи рамене, мярнаха се очертанията на червения кръст на ордена на Калатрава. На тези плещи лежеше тежестта на най-обширната по територия монархия на света. Те принадлежаха на дон Гаспар де Гусман, граф де Оливарес, фаворит на нашия господар дон Фелипе IV, крал на двете Испании.

— Не очаквах да се видим отново толкова скоро, капитан Алатристе. Мислех, че сте на път за Фландрия.

— Такова беше намерението ми, ваше превъзходителство. Но възникна една работа.

— Да, виждам… Казвали ли са ви някога, че притежавате рядката дарба да си усложнявате живота?

Разговорът беше крайно необичаен, като се вземе предвид, че се водеше между фаворита на испанския крал и един скромен фехтувач. В тясното пространство, отделящо двете карети, Гуадалмедина и Кеведо слушаха мълчаливо. Граф де Оливарес беше разменил с тях обичайните поздрави и сега се обръщаше към капитан Алатристе учтиво, почти любезно, което само подчертаваше високомерието на стойката му. Такава любезност бе неприсъща на кралския любимец и този факт не убягваше никому.

— Удивителна дарба — повтори Оливарес, като на себе си.

Капитанът се въздържа от коментари и остана неподвижен до стълбичката на каретата, със свалена шапка, стойката му бе почтителна, но и уверена. След като му хвърли един последен поглед, фаворитът се обърна към Гуадалмедина.

— Що се отнася до случая, който ни занимава — рече той, — трябва да знаете, че нищо не може да се направи. Благодарен съм за сведенията ви, ала не съм в състояние да ви предложа нищо в замяна. В делата на Светата Инквизиция не се меси дори нашият господар, кралят — той махна със силната си, широка ръка, прорязана от издути вени — макар, разбира се, това да не е работа, заради която бихме могли да безпокоим Негово Величество.

Алваро де ла Марка погледна Алатристе, който продължаваше да стои все тъй безучастен и после се обърна към Оливарес.

— Значи няма никакъв изход?

— Никакъв. Съжалявам, че не мога да ви помогна — в тона на фаворита се прокрадна нотка на снизходителна искреност. — Най-вече защото изстрелът, насочен към нашия капитан Алатристе, мина близо и до мен. Но така стоят нещата.

Гуадалмедина сведе чело. Въпреки титлата си на испански гранд той също стоеше без шапка пред Оливарес. Алваро де ла Марка беше придворен и знаеше, че всички дворцови връзки си имат граници. За него вече беше победа, че най-могъщият човек в кралството му отделяше минута от времето си. Дори при това положение той настоя:

— Нима ще изгорят момчето, ваше превъзходителство?

Любимецът оправяше фламандските си дантели, показващи се изпод ръкавите на жакета му, обшит само с тъмнозелени шевици, без други украси, строг както подобаваше, според действащите предписания срещу разкоша, които самият той беше накарал краля да подпише.

— Много се опасявам, че ще стане така — каза той безстрастно. — Както и девойката. Можете да бъдете благодарни, че няма да успеят да откарат и другиго на кладата.

— Колко време ни остава?

— Малко. Според това, което ми е известно, формалностите около процеса се ускоряват и до няколко седмици може да се очаква голямо представление на Пласа Майор. При сегашното състояние на отношенията ми със Светата Инквизиция, това ще отбележи една прекрасна точка в тяхна полза — министърът поклати едрата си глава, разположена върху малка колосана яка, притискаща якия му, червен врат — … Не ми прощават историята с генуезките банкери.

Лека, малко тъжна усмивка се появи между черната брада и свирепите му мустаци. Той вдигна бавно огромната си ръка. Това означаваше, че смята случая за приключен. Гуадалмедина отново сведе леко глава, точно толкова, че да покаже почтителност, без да накърни достойнството си.

— Ваше превъзходителство беше много щедър, като ни отдели от времето си. Дълбоко сме ви благодарни и оставаме длъжници на ваша светлост.

— Ще изпратя сметката, дон Алваро. Моя светлост никога нищо не прави безплатно — любимецът се обърна към дон Франсиско, който изпълняваше ролята на почетен гост — … Колкото до вас, сеньор Кеведо, надявам се това да подобри отношенията ни. Няма да ми дойдат никак зле няколко сонета, възхваляващи политиката ми във Фландрия, от тези, анонимните, за които обаче всички знаят, че са писани от ваша милост. И една подходяща поема по въпроса за снижаването на стойността на вельона^[3] наполовина… Нещо от сорта на онези стихове, които ваша милост бе така добър да ми посвети оня ден:

Към вас тъй благосклонни са звездите,

тъй много обаяние ви дават,

че често се налага да се питам

как завистта понася власт такава.

Дон Франсиско погледна крадешком другарите си с известно смущение. След дългия и мъчителен период на изпадане в немилост, който най-сетне сякаш клонеше към своя край — на тази мисъл навеждаха някои добри предзнаменования — поетът искаше да си възвърне изгубеното положение в Двора, да загърби съдебните дела и ударите на съдбата. Делото с манастира на „Блажените“ идваше за него в неподходящ момент и това че заради отдавнашен дълг на честта и приятелството рискуваше сегашната си добра звезда, говореше много в полза на мъжеството му. Ненавиждан заради жлъчното си перо и необикновено острия си ум, напоследък Кеведо се опитваше да не се показва враждебен към властта; това налагаше да съчетава възхвали с обичайния си песимистичен мироглед и с изблиците на лошо настроение. В крайна сметка той бе човек като всички други — не гореше от желание да се върне в изгнание, и се надяваше да пооправи влошеното си финансово състояние. Затова и големият сатирик се опитваше да не хапе юздите от страх да не развали всичко. При това по онова време той все още вярваше искрено, подобно на мнозина други, че Оливарес би могъл да бъде хирургът с желязна ръка, необходим на стария и болен испански лъв. Ала трябва да отбележим за честта на приятеля на Алатристе, че дори в онова време на попътен вятър той написа комедията, „Как да стана фаворит“, която показваше в не съвсем лицеприятен план нарастващата влиятелност на графа-херцог. Това приятелство, съшито с бели конци, щеше да приключи с разрив години по-късно, въпреки опитите на Оливарес и другите могъщи личности в Двора да привлекат поета на своя страна. Злите езици разправят, че прословутата сатира против граф де Оливарес е предизвикала гнева на нашия господар краля и е станала причина за затворничеството на вече възрастния и болен дон Франсиско в Сан Маркос де Леон, но за себе си аз смятам, че по-значими неща ги бяха превърнали в смъртни врагове. Това се случи по-късно, по времето, когато монархията се бе превърнала в ненаситна машина за поглъщане на данъци, без да дава в замяна на изнемощелия народ нищо, освен военни разгроми и политически неудачи, когато Каталуния и Португалия се вдигнаха на оръжие, когато французите — както обикновено — пожелаха своето парче от тортата и Испания затъна в гражданска война, разруха и позор. Но за тези мрачни години ще говоря, когато му дойде времето. Това, което мога да отбележа сега бе, че в онази привечер, на „Прадо“, поетът се съгласи суховато, но с премерена учтивост:

— Ще се допитам до музите си, ваше превъзходителство. И ще сторя всичко по силите си.

Оливарес поклати глава, с предварително доволен вид.

— Не се и съмнявам — тонът му беше на човек, който не допуска и най-бегло друга възможност. — Колкото до вашето дело срещу херцог де Осуна за осемте хиляди и четиристотин реала, известно ви е, че нещата в Двора се придвижват мудно… Всичко ще се оправи. Минете при мен някой ден и ще си побъбрим на спокойствие. И не забравяйте моята поема.

Кеведо го поздрави, но не пропусна да хвърли отново към приятелите си кос поглед, изпълнен с известно притеснение. Гледаше по-специално Гуадалмедина, дебнейки някаква проява на присмех. Но Алваро де ла Марка беше опитен дворянин, познаваше фехтуваческите дарования на сатирика и се придържаше към благоразумното поведение на човек, който нищо не чува. Фаворитът се обърна към Диего Алатристе.

— Колкото до вас, господин капитан, съжалявам, че не мога да ви помогна — тонът, макар отново дистанциран, както се полагаше според положението на всеки от тях, беше вежлив. — Признавам, че по някаква странна причина, за която може би все пак бихме се досетили, изпитвам необяснима слабост към вашата личност… Това, в допълнение към молбата на нашия скъп приятел дон Алваро, ме накара да се съглася на тази среща. Но знайте, че с колкото повече власт разполага човек, толкова по-ограничени са случаите, в които може да я упражнява.

Алатристе държеше шапката в едната си ръка, а другата лежеше върху кръглата дръжка на шпагата му.

— Моите уважения, но ваше превъзходителство може да спаси това момче само с една дума.

— Вероятно е така. Всъщност би била достатъчна една заповед, подписана собственоръчно от мен. Но нещата не са толкова прости. Това например би ме поставило в неизгодното положение да правя други отстъпки в замяна. А при моето положение отстъпките трябва да се направляват много внимателно. Вашият млад приятел е незначително тегло на везните в сравнение с тежките обязаности, които Бог и нашият господар кралят са благоволили да положат в ръцете ми. Тъй че не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая късмет.

Завърши с безапелационен тон, а погледът му говореше, че случаят е приключен. Но Алатристе го издържа, без да мигне.

— Ваше превъзходителство, нямам нищо на този свят, освен една хартия, в която се описват годините, прекарани във войни под знамената на краля — служба, за която никой не дава пукнат грош, и шпагата, от която живея — капитанът говореше много бавно, сякаш не толкова се обръщаше към министър-председателя на два свята, колкото се задоволяваше да разсъждава на глас — … Не съм човек на многото слова, не разполагам и с много средства. Но има опасност да изгорят невинно момче, чийто баща, мой другар, умря, воювайки във войните, които са толкова на краля, колкото и ваши. Навярно нито аз, нито Лопе Балбоа, нито синът му бихме натежали на онези везни, така уместно споменати от ваше превъзходителство. Но никой не знае криволиците на съдбата; нито дали един ден педя желязо няма да се окаже по-полезна от всички бумаги, всички писари и всички кралски печати на света… Ако помогнете на сирачето на един от вашите войници, давам ви думата си, че в подобен ден ще можете да разчитате на мен.

Нито Кеведо, нито Гуадалмедина, нито който и да било друг бе чувал някога Диего Алатристе да произнася толкова думи накуп. Кралският любимец го слушаше, непроницаем, неподвижен, със зорък блясък в лукавите си тъмни очи. Капитанът говореше със суха почтителност, нелишена от твърдост, която навярно би се сторила малко груба, ако не бяха спокойният му поглед, равният тон без помен от самохвалство. Той просто съобщаваше един обективен факт.

— Не зная дали разчитате на другиго или на мнозина други — продължи той упорито — … Но ще можете да разчитате на мен.

Настъпи дълго мълчание. Оливарес, който се канеше да затвори вратичката на каретата и да приключва със срещата, се спря. Най-могъщият човек в Европа, който само с един жест местеше натоварени със злато и сребро галеони и войски от единия на другия край на картата на света, сега се взря в обикновения ветеран от Фландрия. Под страховитите черни мустаци кралският фаворит като че ли се усмихваше.

— По дяволите — рече той.

Гледа го цяла вечност. Сетне, много бавно, извади лист хартия от една подвързана с марокен папка, и написа с химически молив четири думи: Алкесар. Уеска. Зелена Книга. После прочете написаното няколко пъти, замислен, и най-накрая, толкова бавно, сякаш до последната минута се бореше с колебанието си, я предаде на Диего Алатристе.

— Много сте прав, капитане — промълви той все така замислен, преди да хвърли поглед към шпагата, на чиято дръжка Алатристе бе отпуснал лявата си ръка. — Наистина човек никога не знае.