Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (5)

Пета глава

Какво можеха да направят с трийсет франка, когато и сто им бяха малко, за да задоволят нуждите си? Те така разчитаха на тези сто франка, които предварително бяха разпределили за най-необходимите неща. Пред всичките тези неразрешими въпроси сърцето на момичето се свиваше.

— Трябва да тръгнем по-скоро — кача майка й, щом Пиерета й заговори за това, което я измъчваше.

— По-добре ли се чувстваш, мамо?

— Няма значение, трябва да вървим. Тук не мога да оздравея. Ако останем, ще изхарчим и тези нари. Разбира се, искаше ми се да отидем в Марокур в по-прилични дрехи, но така може би е по-добре. Може нашият вид да предизвика състрадание. Да, час по-скоро трябва да отпътуваме.

— За днес ли говориш?

— Не, тръгваме утре. Иди разбери кога потегля влакът за Амиен и колко струват билетите.

Пиерета научи, че сутринта тръгват два влака — един в 6 и един в 10 часа, и че билетите за трета класа струват по девет франка и 25 сантима.

— Ще тръгнем в 10. До гарата ще идем с файтон, защото не мога да вървя.

На следната сутрин тя не можеше да стигне дори до пътната врата, сърцето й заби силно, притъмня й и щеше да падне, ако Маркизата не я бе подкрепила навреме. Едва седна на един стол и загуби съзнание.

— Трябва да си легне и да я разтрием — каза Маркизата. — Повикай бързо Карп, за да я пренесем до стаята. Днес няма да можете да пътувате.

Маркизата беше опитна жена и скоро свести болната, тя се приповдигна, но после отново й стана зле.

— Трябва да лежите — каза Маркизата. — Ще пътувате утре, а сега ще ви подкрепим. Карп готви чудесен бульон. Има такава слабост към бульона, както хазяинът към виното.

Без да дочака отговор, тя отиде при Карп.

— Моля ви, съседе, дайте чаша бульон за болната.

Карп се усмихна, дръпна капака на гърнето, което кипеше на огъня. Ароматът на бульона се разнесе из стаята, той го вдъхна с наслада и погледна гордо Маркизата.

— Хубаво мирише — каза тя. — Ако можеше да се спаси болната с бульон, от вашия сигурно би оздравяла. Но — Маркизата сниши глас — тя е много изтощена и няма да я бъде дълго. Бедното момиченце!

Карп махна с ръка, с което искаше да каже „Воля Божия, нищо не можем да изменим и предотвратим“. Той напълни чашата и Маркизата внимателно я отнесе, като се стараеше да не разлее нито капка.

— Пийнете малко — каза тя, наведена над болната. — Не мърдайте, само отворете уста.

С една лъжичка тя наля малко бульон в устата й, но болната не можа да преглътне и той се разля. Уви, бульонът нямаше да я спаси. Това беше ясно и на самата Маркиза и тя накара Пиерета да го изпие.

— Пий, мила! Ти също трябва да се подкрепиш.

Като видя, че домашните средства не помагат, Маркизата посъветва момичето да повика пак доктора. Но той каза, че вече нищо не може да помогне. Ако замине, рискува да умре по пътя.

Само Пиерета не губеше надежда. Беше сигурна, че майка й ще оздравее. Тя бе тъй млада. Нали хората умират, когато остареят. Майка й беше така добра и нежна с нея, тъй кротка с другите, можеше ли да бъде обречена? Не, не е възможно. Тя смяташе, че припадъкът на майка й е съвсем естествен след такава преумора. Измъчена от съмнения, Пиерета се обърна към Маркизата:

— Мисля, че щом остана жива по време на припадъка, няма да умре и сега, нали?

Тревожеше я мисълта за парите — какво щяха да правят, ако трийсетте франка свършеха преди заминаването, как щяха да пристигнат тогава в Марокур?

Вечерта, седейки до майка си, тя наново се замисли за това. Внезапно Пиерета почувства, че ръката на майка й стисва нейната.

— Искаш ли нещо, мамо?

— Трябва да поговоря с теб… Последният ми час настъпва.

— О, мамо!

— Не ме прекъсвай, мило дете, и се опитай да запазиш спокойствие. Аз също съм отчаяна, че те оставям съвсем сама… Не исках да те плаша, но съм длъжна да поговоря с теб. — Тя замълча, за да си поеме въздух. — Трябва да се разделим…

Пиерета не можа да удържи напиращите сълзи.

— Много е тъжно, но може би ще е по-добре за теб, като останеш сираче. Такава е Божията воля, трябва да се преклоним пред нея. Ти скоро ще останеш сама. Утре мен може би няма да ме има.

Тя замълча, за да преодолее вълнението си, после продължи:

— В джоба ми има един лист — брачното ми свидетелство. Написано е моето име и това на баща ти. Ето и твоето кръщелно свидетелство. Пази тези документи, те ще ти бъдат необходими. За всеки случай научи съдържанието им наизуст — ако ги загубиш, ще можеш да поискаш копие. Нали няма да забравиш?

— Ще запомня всичко, мамичко.

— Дъще моя, ти оставаш съвсем сама, но не падай духом. Когато умра, веднага отпътувай за Марокур с влак, а ако не ти стигнат парите — иди пешком. Но не оставай в Париж. Обещай ми, че ще изпълниш всичко, което ти казвам.

— Обещавам, мамо!

Силите изоставиха болната. Тя лежеше мълчалива и неподвижна и почти не дишаше.

— Мамо! Мамо! — извика Пиерета уплашена. Гласът на детето върна съзнанието на болната.

— Сега — продума тя тихо — трябва да ти кажа… трябва да направиш… Ах, боже мой, забравих какво… — шепнеше едва чуто майката. — Да, да, ще отидеш в Марокур. Нищо не искай, каквото заслужиш, това ще получиш. Ако бъдеш добра, ще те обикнат… Невъзможно е да не те обикнат. Тогава ще настъпи краят на твоите изпитания.

Тя сключи ръце и устреми пламналия си поглед към небето.

— Аз те виждам щастлива и умирам спокойна с тази вяра. Помни майка си и баща си и постъпвай така, както сме те напътствали. Ние ще живеем в твоето сърце.

Болната замлъкна. Лежеше неподвижно, с поглед, устремен в безкрая. Дишането й ставаше все по-трудно. Пиерета, като видя, че майка й не идва на себе си, излезе на двора и заплака безнадеждно. После реши да не оставя майка си сама и със сподавени ридания се върна при нея.

Болната повече не дойде в съзнание. Тя издъхна през нощта…