Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (33)

Тридесет и трета глава

Да направи всичко за господин Пендавоан за Пиерета не означаваше да прави това, което очакваше от нея госпожа Бретоне. Тя нямаше никакво намерение да разказва каквото и да е на Казимир. Като я срещнеше, той я гледаше така, сякаш очакваше да чуе някаква новина.

Всъщност какво би могла да му съобщи, дори да искаше? Всички сведения, които получаваха от Дака, Дера и Лондон, бяха толкова оскъдни, смътни и неопределени, особено тези, които се отнасяха за последните три години. Но господин Пендавоан не се отчайваше, не губеше надежда.

— Направихме най-трудното — окуражаваше се той. — Узнахме много за изминалите години. Нима няма да научим и това, което се е случило в последно време? Дано скоро попаднем на вярна следа.

Съветите на госпожа Бретоне за здравето на стареца дълбоко се запечатаха в паметта на Пиерета. Тя започна да се грижи за него като истинска милосърдна сестра, окуражавайки го с най-нежно внимание. По-рано Пиерета не се осмеляваше, докато вали, да вдига гюрука на файтона.

Сега тя преодоля стеснителността си и всеки път, когато излизаха, тя вземаше със себе си палтото на господин Пендавоан. При първите дъждовни капки тя му намяташе палтото и вдигаше гюрука на файтона. Преди, когато вървяха пеша, Пиерета крачеше, без да мисли, че на него му е тежко да я следва и се задъхва; сега тя съобразяваше крачките си с неговите.

Веднъж срещнаха госпожица Бельом, която спря да поговорят. На тръгване тя им каза:

— Довиждане! Радвам се, че постоянно сте с вашата Антигона.

Какво ли значи Антигона? Пиерета реши да попита госпожица Бельом. Тя й обясни, че един старогръцки поет на име Софокъл написал драмата „Едип“. Едип имал дъщеря, наречена Антигона, която много обичала баща си. На следния ден тя попита господин Пендавоан дали иска да му прочете „Едип“.

— Това е истина — каза развълнуван старецът, когато свършиха да четат. — Ти си моята Антигона и даже нещо повече, защото Антигона като дъщеря е била длъжна да обича и да се грижи за баща си.

Пиерета, дълбоко трогната от тези думи, взе ръката му и я целуна. Той постави ръка върху главата й и продължи:

— Даже когато моят син се върне, ти ще останеш при нас, нека узнае какво си била ти за мен.

Тя отдавна искаше да го попита как се е случило така, че той, който толкова много обича сина си, е могъл да го изпрати толкова далеч.

— Много бих искала да ви попитам нещо, но…

— Какво искаш да знаеш, мое дете?

— Не разбирам как сте могли да се разделите със сина си, щом толкова много го обичате?

— Ти си още млада, за да разбереш това. Винаги съм обичал своя син, но като баща трябваше да го накажа, когато се провини. Исках да му покажа, че е длъжен да ми се подчинява. Не очаквах, че той може до такава степен да се увлече по една жена и да се ожени така глупаво.

— Но от писмото на господин Филд се разбира, че тя не е била лоша жена.

— Не, лоша е, щом се е съгласила на брак, който във Франция се смята за недействителен. Оттогава не съм виждал сина си, защото не пожелах да призная жена му за своя снаха. Тя не трябваше да ни разделя. Направих това, което бях длъжен да сторя като баща. За мен дългът стои над всичко. Може би ще ме попиташ защо след като не съм искал да го приема, сега го търся. Условията сега са други. От една страна, той вече достатъчно се е измъчил от лишенията през изминалите петнайсет години, в които този неразумен брак го хвърли, от друга страна, аз съм сляп и болен. Зрението си мога да върна само след операция, но ако съм здрав и спокоен. Не се съмнявам, че след като узнае всичко, той ще я изостави, особено ако аз обезпеча нейното бъдеще и това на дъщеря й. Аз го обичам, вероятно и той ме обича. Сигурно неведнъж си е спомнял за Марокур и е съжалявал за онова, което е сторил. Скоро ти сама ще се увериш.

— Как така? Вие сериозно ли мислите, че той ще остави жена си и дъщеря си?

— Той няма жена, няма дъщеря.

— Но господин Филд пише, че са се венчали в параклиса на мисията и обреда е извършил отец Леклер.

— Да, но тези бракове не се признават във Франция, а освен това аз ще действам пред папата да разтрогне брака им.

— Ами дъщеря му?

— Законът няма да я признае.

— Законът не е всичко…

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че законът не може да застави родителите да обичат или да не обичат децата си. Аз съм обичала моя баща не защото законът ме е заставил, а защото той беше добър. Бях толкова щастлива, когато той ме гледаше кротко усмихнат и говореше ласкаво с мен. Той ме обичаше, възпитаваше ме и се грижеше за мен, обичаше ме, защото чувстваше, че и аз го обичам с цялото си сърце. Не законът диктуваше обичта му, а бащиното му чувство.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Простете ми, може би говоря разпалено, но вярвам в това, което мисля и чувствам. Исках да изтъкна, че както вие обичате своя син и искате той да бъде при вас, може той също така да обича своята дъщеря и не би я отделил от себе си.

— Между неговия баща и неговата дъщеря не може да се прави избор. Индийските жени се омъжват рано. За да стане това по-бързо, аз ще й дам богат чеиз. Тогава няма да му е така трудно да се раздели с нея, тъй като тя сама ще го остави, за да последва мъжа си. Когато Едмон замина, аз не бях толкова богат. Щом узнае за богатството ми и за високото обществено положение, което съм му създал, не се съмнявам, че етиопката ще бъде изоставена.

— Но тя не е етиопка.

— Е, добре, етиопка или индийка, все едно.

— Не, индийките нямат нищо общо с етиопките. В книгите се разказва, че индусите са по-красиви от европейците: имат овални лица, фини черти и дълбоки очи с нежен поглед, грациозни движения.

— Това не ме интересува, нямам намерение да се срещам с нея.

— Но защо да не я видите? Та тя ви е внучка, можете да я обикнете…

— Никога! Не желая нищо да знам — нито за нея, нито за майка й.

— Но господин Филд пише, че тя е умна жена, добра и интелигентна.

— Филд не я познава.

— Ако приемете внучката си, тя може би по-добре от мен ще се грижи за вас.

— Не се клевети.

— Аз не казвам нищо против себе си. Струва ми се само, че тя много би ви обичала. Нима не желаете да бъдете обичан от внучката си? — попита Пиерета с треперещ глас.

— Тя никога няма да бъде моя внучка. Ненавиждам я така, както ненавиждам и майка й, защото заради тях моят син ме забрави.

И той гневно закрачи из кабинета си. След това, като се спря внезапно, каза:

— Иди си в стаята и никога не ми говори за тях. Защо се занимаваш с този въпрос? Защо ги защитаваш?

— Аз съм сама на света и ми става много мъчно, като си помисля за нея.

Гласът му не бе така суров, когато каза:

— Ако не искаш да се скараме окончателно, никога повече не повдигай този въпрос. Пък и съвсем безполезно е.

— Простете ми! — каза Пиерета разплакана. — Наистина не биваше да ви говоря за това.

Едва сдържайки риданията си, тя излезе от кабинета.