Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (24)

Двадесет и четвърта глава

На следния ден Волфрам Пендавоан дойде по същото време, придружен от директора. Пиерета не можеше да отиде при него, защото беше много заета — превеждаше разпорежданията на главния монтьор. Тя напълно привикна към новите си задължения и се справяше без затруднение.

Старият фабрикант се приближи и заповяда с ръка да не прекъсват работата. Като се наведе към директора, той прошепна:

— Нашето момиченце се оказа прекрасен инженер.

— Наистина тя е удивително умна за годините си.

— А как добре и внимателно ми прочете вчера вестниците! Повярвайте ми, тя превежда по-добре дори и от Бендит.

— Интересно е да разберем какви са родителите й. Облечена е много бедно; не съм виждал по-износена пола от нейната, а обувките като че ли сама си ги е майсторила.

— Какво е лицето й?

— Умно, открито, енергично и същевременно кротко.

— Откъде е дошла?

— Мисля, че е чужденка.

— Казва, че майка й говорела английски.

— Много е симпатична и се държи с такова достойнство, че работниците й се подчиняват безпрекословно.

От долитащите до нея думи Пиерета схвана, че си говорят за нея, но не можа да чуе много, защото трябваше да слуша с най-голямо внимание това, което говореха майсторът и работниците. По едно време господин Пендавоан я извика:

— Орели!

Тя изтича към него.

Както вчера, той я помоли да му прочете вестниците, след което се отправиха към кантората.

— Казаха ми, че нямаш родители. Майка ти отдавна ли почина?

— Вече пет седмици.

— А баща ти?

— Той почина преди шест месеца.

— С какво се занимаваха родителите ти?

— Бяха фотографи и обикаляха разни страни.

— А ти как попадна тук?

— Мама, умирайки, ме накара да обещая, че ще отида в родното място на баща ми. Тя се разболя тежко и бяхме принудени да разпродадем всичко за нейното лечение. След смъртта й останах само с пет франка и едно су. Дойдох дотук пеша.

Старецът махна с ръка. Пиерета, тълкувайки погрешно жеста му, се смути.

— Извинете, аз ви отегчих с моите приказки.

— Не, напротив, обичам хората, които при нещастие не падат духом. Чудесно е да видиш подобно качество у възрастен човек, а за дете е направо удивително. Разказвай по-нататък.

— Трудно ми беше, но се ориентирах по картата.

— А как се научи?

— Когато си принуден да пътуваш по различни места, скоро се научаваш да ползваш географска карта.

— Струва ми се, че тук, вляво, има пейка. Да седнем и ще ми разкажеш всичко.

И Пиерета му разказа подробно как съвсем бе отмаляла в гората и как Поликарп я спаси, как тя работи със Заешката кожа и как постъпи на работа във фабриката.

— А кога мислиш да продължиш пътя си?

— Не мисля да заминавам оттук.

— А твоите роднини?

— Не ги познавам и не знам как биха ме приели. Сигурно не са и чували за мен, тъй като баща ми е бил скаран с близките си. Но сега и да не ме приемат, няма да умра от глад.

— Може би съображенията ти са разумни, но все пак не е излишно да им пишеш. Може пък да те приемат добре. Тежко е за малко момиченце като теб да живее само.

— И още как! Изпитала съм го вече и ако бях уверена, че ще ме приберат при тях, бих се чувствала толкова щастлива. Но могат и да ме прокудят като баща ми…

— Нима той е извършил нещо лошо?

— Не вярвам. Той бе толкова добър с мен и мама и ни обичаше толкова много. Предполагам, че причината не е била особено сериозна.

— Макар и да са били в лоши отношения, мисля, че ще те приемат добре. Децата не бива да отговарят за грешките на възрастните.

— О, ако беше така!

— А баба ти и дядо ти имат ли други деца освен баща ти?

— Не, той им е бил единствен син.

— Тогава непременно им пиши. Ти съвсем не познаваш живота, бедно дете! На старите хора също им е много тежко да доживяват дните си в самота.

— Наистина ли мислите така?

Той не й отговори, но въздъхна тежко.

— Да, старците също страдат от самотата.

След това, отърсвайки се сякаш от налегналата го мъка, той се изправи бавно и каза:

— Придружи ме до кантората.