Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En famille, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Хектор Мало

Заглавие: Изпитанията на малката Пиерета

Преводач: Весела Пекарева

Година на превод: 1937

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Пето

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-720-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3781

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

— Скоро ще стигнем — каза Розали. — Най-напред ще видим замъка на Волфрам Пендавоан, а след това и селото. Сега то е скрито зад дърветата.

В този момент зад подрязаните върби изплува великолепен палат сред обградена с дървета поляна, която се спускаше към долината. Пиерета спря захласната и се загледа в замъка. Розали пусна кошницата на земята и я попита:

— Харесва ли ти?

— О, много!

— Представи си само, Волфрам Пендавоан живее вътре сам с дванадесет прислужници, без да броим градинарите и конярите. В дъното на парка има постройка, в която се намира машина за осветлението на целия замък. А ако знаеш колко е красив отвътре! Навсякъде злато… Разправят, че и племенниците искали да живеят в него, но Волфрам не позволил. Предпочитал да живее сам и да се храни сам. Племенниците обитават старата му къща, там е и кантората. Това обаче не им пречи постоянно да закъсняват. Затова пък старият Пендавоан и лете, и зиме, и в лошо време винаги е в кантората. Само в неделя не ходи, но тогава никой не работи.

Най-после влязоха в селото. Нали беше почивен ден, та и млади, и стари стояха на улицата около домовете си и разговаряха със съседите. Някои се отправяха към една широка постройка, която служеше и за кръчма, и за кафене.

— Ето че пристигнахме. Това е нашият дом — каза Розали, като посочи една каменна къща, полускрита между живия плет. До къщата имаше още една постройка, на която пишеше, че вътре се продават въглища за работниците. На долния етаж беше бакалницата, а горе бяха стаите. В двора растяха ябълкови дръвчета, а към къщата водеше добре утъпкана пътека.

Едва влязоха в двора и на прага се появи една жена, която строго викна на Розали:

— Хайде, по-бързо, не зяпай! Какво пък толкова имаше за вършене в Пекини? Само се мотаеш.

— Това е леля ми Зиновия — шепнешком каза Розали, — вечно мърмори.

— Какво си шепнете там?

— Казвах й, че ако не беше тя, нямаше да дойда толкова скоро. Кошницата е много тежка.

— За тебе всичко е тежко.

— Какво спорите? — запита една пълна жена, която идваше по пътеката.

— Леля Зиновия ме упреква, че съм закъсняла. А аз не съм виновна, че кошницата е толкова тежка, бабо!

— Добре, добре — каза баба й примирително. — Остави кошницата и иди да хапнеш. Рагуто още е топло.

— Изчакай ме в двора — прошепна Розали, — ще обядваме заедно. Иди си купи хляб, фурната е в третата къща вляво.

Когато Пиерета се върна, Розали вече седеше на масата под ябълките. Два прибора бяха поставени на масата и от картофеното рагу се издигаше апетитна пара.

— Сядай! — покани я Розали.

— Но аз, наистина… съвсем…

— Яж, яж. Баба ми позволи. Аз й казах за квартирата. Тя е съгласна да те вземе, стига да си плащаш. Ето там ще живееш — и тя посочи една кирпичена постройка в дъното на двора.

Недалеч от тях седеше около четиридесетгодишен господин с цилиндър и внимателно четеше някаква книга.

— Това е господин Бендит — тихо каза Розали и като се обърна към него, извика: — Господин Бендит, това момиче говори английски.

Бендит продължи да чете, но след малко вдигна глава и попита:

— Англичанка ли сте?

— Не, но майка ми говореше английски.

Той отново се зачете в книгата си, през това време пристигна файтон.

— Това сигурно е господин Волфрам.

Файтонът спря пред портата. В него седяха двама господа — единият, значително по-млад, държеше поводите на конете, а по-възрастният беше със сламена шапка, побелели коси и бледо лице. Въпреки възрастта си той седеше изправен.

Розали се затича към колата.

— Някой се приближи. Кой е? — попита Волфрам Пендавоан.

— Аз съм, Розали.

— Розали, повикай баба си!

Госпожа Франсоаз дойде веднага.

— Здравейте, господин Волфрам!

— Здравейте, Франсоаз! Дойдох да поговоря с вас за брат ви Омер. Ходих при него, но не го намерих вкъщи.

— Омер е в Амиен, ще се върне довечера.

— Все едно. Чух, че иска да прави от танцувалния си салон игрално заведение. Кажете му, че не желая това да стане.

— Но той вече сключи договора.

— Да го анулира, иначе още утре ще го изхвърля оттук заедно с игралния му дом. Не желая да чувам за никакви комарджийски заведения.

— Но във Флекси има.

— Флекси не е Марокур. Не искам моите работници да вземат пример от Флекси. Длъжен съм да се грижа за тях. И така, предайте на Омер моето желание! Прощавайте! А къде е Розали?

Той бръкна в джоба на жилетката си.

— Тук съм — обади се момичето.

— Вземи! — и той й подаде десет су.

— Благодаря ви!

Волфрам Пендавоан си тръгна. Пиерета не каза нито дума, но я порази повелителният му тон: „аз не желая“, „такова е моето желание“.

— Господин Волфрам ми даде десет су — похвали се Розали.

— Видях, но той, изглежда, почти не те познава.

— Какво говориш? Та той ми е кръстник!

— А защо пита „къде е Розали?“, когато ти беше току до него?

— Ах, да, ти не знаеш, че той е сляп.

— Сляп ли? И откога?

— От няколко години. Казват, че раздялата със сина му ужасно го наскърбила. Оттогава здравето му се влошило и почти ослепял.

— Розали! — чу се гласът на Зиновия. — Ще се прибереш ли най-после?

— Ей сегичка! Ще трябва да те оставя!

— Не се притеснявай…

— До довечера.

И тя се отдалечи бавно. Мъчно й беше да се раздели с Пиерета.