Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En famille, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Хектор Мало

Заглавие: Изпитанията на малката Пиерета

Преводач: Весела Пекарева

Година на превод: 1937

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Пето

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-720-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3781

История

  1. — Добавяне

Тридесет и осма глава

Фабри излезе тихо, като остави дядото и внучката сами. От вълнение те не можеха да говорят. Когато най-сетне се поуспокоиха, старецът попита внучката си:

— Защо веднага не ми каза коя си?

— Аз ви заговорих на няколко пъти и спомняте ли си какво ми казахте последния път? „Никога не ми споменавай за тях, ако не искаш да се разсърдя окончателно.“

— Но можех ли да предположа, че ти си моята внучка?

— Мама ме посъветва да ви открия коя съм, само когато спечеля обичта ви.

— И ти чака толкова дълго? Не разбра ли, че аз отдавна те обикнах?

— Не знаех колко силно е чувството ви и дали е достатъчно, за да ме признаете за своя внучка.

— Слава богу, че всичко завърши благополучно! Разкажи ми сега за баща си. Как попаднахте в Сараево? Защо той стана фотограф?

— За нашия живот в Индия вече ви е известно…

— Не ми говори на „ви“, аз съм твой дядо. Искам да се обръщаш към мен на „ти“.

— От писмата, които получи, приблизително знаеш какъв беше животът ни в Индия. Ние много пътешествахме. Ще ти разказвам после за това подробно. Ще видиш колко храбър беше моят баща и колко силна беше мама. Дядо, прости ми, но не мога да не говоря за мама. Искам и ти да я обикнеш!

— Когато чух от Фабри, че заради теб не е пожелала да отиде в болница, макар че от това е зависело спасението й, почувствах се дълбоко трогнат. Този върховен жест от нейна страна е достатъчен не само да я обикна, но и да почета паметта й наравно с тази на любимия ми син. Бащината ми скръб ще бъде еднакво силна и за двамата. Нека Бог ми прости, че се отрекох от майка ти.

— От моя разказ ще узнаеш каква майка имах аз. За мен и татко тя бе готова на велики жертви. Татко реши да се върне във Франция. В Суец, неизвестно как, ни откраднаха парите. Ето защо, вместо да потеглим направо за Франция, по липса на средства стигнахме до Гърция. В Атина татко започна да прави снимки с фотографския апарат, който му бе останал, и с това се издържахме. Той успя да купи фургон и магаре, след което потеглихме за Франция. Макар да изкарваше малко с фотографията по време на пътуването, все пак съществувахме сносно. Но когато се разболя и почина, ние с мама останахме без никакви средства. Премръзнали и гладни от ноември до май, след неописуеми лишения и страдания най-после със сетни сили се добрахме до Париж. Това, което се случи после, вече знаеш от Фабри.

Отвън се чуха гласове.

— Какво ли се е случило? — попита старецът.

Пиерета се приближи до прозореца и видя огромна тълпа от работници, мъже, жени и деца, в празнично облекло, да приближава замъка. Хора с флагове и цветя изпълниха градината и целия път около парка.

— Какво има? — попита отново старият фабрикант.

— Днес е твоят рожден ден и работниците са дошли да те поздравят и да ти благодарят за всичко, което си сторил за тях.

— Нима?

И той се приближи до прозореца, сякаш можеше да ги види. Разнесе се силен, ликуващ вик.

— Боже мой! Колко съм щастлив! — каза той. — И това е благодарение на теб. Колко е различен този ден от онзи, когато бяхме в църквата на панихидата на баща ти.

— Да, ето програмата за днешния тържествен ден, изработена от фабричния съвет. Точно в два часа ще се покажеш на парадния вход, откъдето всички могат да те видят. Делегация от всички фабрики ще те приветства, а старецът Гатуа ще произнесе реч от името на работническото население.

В този момент часовникът удари два пъти.

— Време е — каза Пиерета, — дай ръка!

Едва се показаха на входа и приветствените викове наново гръмнаха. От тълпата се отдели група начело с Гатуа. Старикът, дългогодишен работник, пристъпи напред, за да произнесе кратката реч, която толкова пъти повтаря от сутринта.

— Господин Пендавоан, ние всички сме се събрали тук, за да ви поздравим… за да ви поздравим за…

Ораторът спря, мачкайки шапката си, запъна се наново и махна безпомощно с ръка. Одобрителен шепот мина през множеството — хората мислеха, че говори и жеста му на смущение бяха изтълкували като красноречие. Гатуа се обърка още повече и пъхна ръка в посивелите си коси, които стърчаха като четка от главата му.

— Трябва да произнеса цялата реч, а не ми идва нищо наум… Съжалявам много… Ще говоря, както мога… Ние дойдохме да ви благодарим и да ви поздравим от цялото си сърце за добрината, която проявихте към нас. Бог да ви благослови, господин Пендавоан! — и той издигна ръка към небето.

Тези прости, но изтръгнати направо от сърцето слова трогнаха силно стария фабрикант.

— Вашите сърдечни приветствия ме зарадваха, още повече че ги получавам в най-щастливия ден от живота си — деня, в който намерих своята внучка, дъщерята на покойния ми син. Вие я познавате — ето я! — и той се наведе, прегърна Пиерета и я вдигна на силните си ръце, за да я видят всички.

Дълго не секнаха възторжените викове. След това, както изискваше церемониалът, всички минаха покрай тях и им се поклониха.

— О, ако можеше да видиш лицата им! — казваше Пиерета.

През този ден най-малко се радваха племенниците, когато поздравиха своята братовчедка. Талуел също се приближи да изрази радостта си, като не пропусна да каже:

— Винаги съм подозирал, господин Пендавоан, че точно тя е вашата внучка.

Тези събития оказаха благотворно влияние върху стареца. От този момент той започна да се възстановява бързо и скоро бе решено, че е настъпил моментът за операцията. Повикаха доктор Рюшон.

— Нали разбирате, доктор Рюшон, искам да видя внучката си — каза Волфрам Пендавоан. — Тя сигурно прилича на баща си. Надявате ли се операцията да мине благополучно?

— Ако престанете да се вълнувате и пазите млечна диета, аз ви гарантирам благополучен изход. Операцията не е болезнена.

— Не се боя от болки. Ако внучката ми бъде до мен и най-сложната операция няма да ме уплаши.

Денят на операцията настъпи. От Париж биха повикани двама големи специалисти по очни болести. Всичко свърши добре, но оперираният трябваше да бъде пазен от простуда и вълнение. Пиерета не се отделяше от него и пак изживя мъчителното люшкане между страха и надеждата.

Един ден в полутъмната стая свалиха превръзката от очите на стареца и му позволиха да гледа. Най-напред той пожела да види своята внучка.

— Ах, ако не бях сляп — възкликна той, като гледаше девойката, — уверен съм, че бих те познал от пръв поглед.

 

 

През един слънчев следобед позволиха на Волфрам Пендавоан да излезе. Пиерета нареди да впрегнат коня.

— Веднага, госпожице — усмихнат каза Бастиен.

Пиерета се зачуди на тона и усмивката му — бяха някак особени. Скоро той се върна и доложи, че файтонът е готов. Пиерета отиде да види дали всичко е наред и остана поразена. Възможно ли е? Пред нея стоеше магаре, което много приличаше на Поликарп, но добре нахранено, изчистено и с много красиви поводи. Като видя Пиерета, то протегна глава към нея.

— Поликарп! — извика тя, хвърли се на шията му и започна да го целува. — О, дядо, колко си добър! Благодаря ти много!

— Не на мен трябва да благодариш! Идеята беше на Фабри. Служителите в кантората ти поднасят този подарък — купиха го от Заешката кожа.

Като седнаха във файтона, Пиерета пое юздите.

— Откъде да започнем? — попита тя.

— От колибата. Искам да видя мястото, където си живяла…

След колибата те се отправиха към яслите. Отначало влязоха в спалнята. Голяма, светла и добре проветрена стая. Розовите и сините детски креватчета й придаваха радостен вид. Там се отглеждаха кърмачетата, а в свободните си часове майките идваха да ги навестят. Друга, по-голяма зала беше за децата, които вече ходят. Като видяха Пиерета, те се спуснаха с радостни викове към нея. Едни й показваха играчките си, други я дърпаха за ръцете. Всички искаха да им обърне внимание.

— Виждам, че тук всички те познават — каза дядо й.

— Познават? Тук я обичат, обожават я, тя умее удивително да се занимава с тях.

Когато се върнаха в първата стая, към стареца се приближи една жена с дете.

— Погледнете, господин Пендавоан, какво хубаво и здраво момченце!

— Много е хубаво, наистина!

— Това е синът ми и на вас дължа неговото здраве. Имах три деца, но умряха. Ако това израсте, само на вас ще благодарим. Нека Бог ви благослови заедно с внучката ви, задето запазихте живота и здравето на децата ни.

— Аз самият благодаря на Бога — каза старият фабрикант, обръщайки се към директорката, — че ме отправи по този път. И се надявам това да е само началото. Ще направя всичко, за да отидем по-далеч.

Те посетиха народния дом, болницата, а после обходиха и останалите села, където също строяха сгради за работниците.

В Марокур се върнаха късно вечерта. Когато се качваха към хълма, откъдето се виждаха новите постройки, Волфрам Пендавоан протегна ръка и продума тържествено:

— Ето ти цел за цял живот. Сега можеш гладко да продължиш пътя, който така сполучливо започна. Трябва ти само човек, достоен за теб — да работи заедно с нас за делото, което сме предначертали. Да се надяваме, че ще срещнем човек с богата и благородна душа и тогава ще заживеем щастливо в нашето семейство — без изпитания!

Край