Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (29)

Двадесет и девета глава

Помисли си! Нямаше време да мисли, защото господин Пендавоан я чакаше, трябваше да побърза.

Първото и най-голямо затруднение, което изпитах, беше именно в петнадесетте години, които са изминали от деня на сватбата на Едмон Пендавоан, Вашия любим син. От направените справки узнах, че този брак бил благословен от уважавания отец Леклер. Тази, която е станала съпруга на Едмон Пендавоан, била личност, надарена с ум, доброта, кротост, нежност, искреност, без да описвам красотата й. Времето, когато познанията на индийските жени се състояли само в познаването на етикета, как да седнат и кога да станат, отдавна е отминало, особено във висшата каста. Сега голяма част от жените са образовани почитателки на богинята Сорасвати, под чието покровителство се е намирала древната наука в Индия. Жената на Вашия син е била от тази категория. Родителите й са принадлежали към рода на брамините, т.е. два пъти родените, но по-късно се покръстили в нашата римокатолическа вяра от многоуважаемия отец Леклер. За нещастие, само изповядващите индийската религия могат да принадлежат към висшата каста и да ползват правата, които тя дава. С промяната на вярата всеки губи своето положение и обществените си права.

Ето защо и това семейство, станало християнско, било изключено от привилегированата каста. След като били отстранени от индийското общество, те се присъединили към европейското. С едно френско семейство образували търговско дружество и основали фабрика за платове под фирмата „Доресани и Берше“.

В дома на госпожа Берше Едмон Пендавоан се запознал с Мария Доресани и се влюбил в нея. Това било напълно естествено, като се имат предвид качествата й, които споменах по-горе. Брачният им обред бил извършен в нашата църква от уважаемия отец Леклер. Венчалният акт е записан в нашите регистри и ако желаете копие, ще Ви изпратя веднага.

Четири години Едмон е живял в бащината къща на жена си, където Бог благословил техния съюз с женска рожба. Всички, които са ги познавали, хранят добри чувства към тях.

Внезапно търговският дом „Доресани-Берше“ бил сполетян от няколко големи злополуки, които го довели до пълно разорение. Старите Доресани починали, а фамилията Берше заминала за Франция. Едмон Пендавоан предприел пътешествие с научна цел по ботаника от името на едно английско дружество. Той заминал заедно с жена си и дъщеря си. Оттогава не се е завръщал в Дака, но от негови приятели, а също и от отец Леклер, с когото кореспондирала госпожа Пендавоан, аз узнах, че няколко години са живели в Дера. Това е центърът на въпросните научни изследвания, на границата между Тибет и Хималаите. Не съм бил в Дера, но там има наша мисия и ако желаете, мога да Ви свържа с един от нашите мисионери, който с удоволствие би се поставил на услугите Ви.

Най-сетне Пиерета свърши, събра листовете и отиде при стария фабрикант. Той нетърпеливо се разхождаше из своя кабинет и когато Пиерета влезе, възкликна:

— А, най-сетне, защо се забави толкова?

— Писмото е доста дълго.

— А не ти ли попречи някой?

— Идваха господин Теодор и господин Талуел.

— Хм! Прочети писмото по-скоро, след това ще поговорим. Чети ясно, бавно и тихо.

Когато привърши, той каза:

— Странно, не се споменава никаква дата… Можеш ли да превеждаш от френски на английски? — попита старецът след малко.

— Да, разбира се, стига да не е прекалено трудно.

— Телеграма. Седни и пиши: „Мисия Дака, за Филд. Благодаря за писмото. Отговорът заплатен. Моля, напишете името на последния приятел, който е дал сведения, също и името на мисионера в Дера. Предупредете, че ще пиша лично. Пендавоан“. Отнеси тази телеграма лично в пощата и внимавай да не сбъркаш текста.

Минавайки през верандата, Пиерета срещна Талуел.

— Къде отиваш?

— Да подам една телеграма.

Той дръпна листа от ръцете й, но като видя, че написаното е на английски, й го върна сърдито.

— Нали помниш, че тази вечер трябва да ми съобщиш нещо? — каза Талуел.

— Да, господине.

В три часа Волфрам Пендавоан позвъни на Пиерета.

— Вчера ти така изкусно управлява коня ми, че аз те моля и днес да ми направиш тази услуга. По време на разходката подробно ще ми разкажеш кой и за какво идва при теб, докато превеждаше писмото.

Файтонът излезе от селото и тръгна между зелените ливади, изпъстрени с красиви полски цветя. Беше дошъл сенокосът и прозрачният въздух ухаеше на прясно окосена детелина. Старецът, намръщен, слушаше разказа на Пиерета.

— Както и да те разпитват, с каквото и да те заплашват, никому няма да казваш за сведенията, които получавам от чужбина. От днес нататък ще работиш в моя кабинет и ще останеш да живееш в замъка, където аз ще мога да те предпазвам от всякакви въпроси и заплахи. Обикнах те много след разказа за изпитанията ти, в които си показала търпение и мъжество. Радвам се, че те срещнах, за да запълниш моята старческа самотност. Сигурно си чувала да казват: „Какъв щастливец е Волфрам Пендавоан!“. Всъщност аз далеч не съм щастлив и моят живот е по-тежък от живота на най-бедните ми работници. Богатството не дава щастие, а налага тежки задължения. Седем хиляди души, седем хиляди живота съществуват на моя отговорност. Аз съм длъжен да се грижа за тях.

Той замълча. На Пиерета й беше жално до сълзи.

— Вероятно си чула, а и от писмото разбра, че имам син. Между нас се появи недоразумение, което ни раздели. Причина за това стана женитбата му. Аз така обичах моето мило момче! Като мисля за него, представям си го като малко дете… Моят син, когото толкова обичах, предпочете пред своя баща една непозната, чужда жена и не се върна повече. Надявах се, че той ще отстъпи, навярно той си е мислел, че аз ще сторя това. Обаче характерите ни се оказаха еднакви — никой не отстъпи. Сега не зная нищо за него. Когато се разболях, мислех, че той ще се върне при мен. Уверен съм, че му е било известно, но вероятно жена му, недоволна от това, че не пожелах да я приема в моя дом, го е задържала. Да бъде проклета!

Пиерета слушаше стария човек с разтуптяно сърце, което се сви при последните му думи.

— Но нали в писмото си господин Филд казва, че тя е надарена с всякакви добродетели — ум, доброта, кротост, нежна душа и откровен характер. Дори за миг не бива да допускате, че тя е толкова зла! Нима господин Филд ви е писал неверни неща?

— Не вярвам, той е бил погрешно осведомен. Така или иначе, уверен съм, че написаното не отговаря на действителността. Ако това беше вярно, моят син сега би се намирал при своя болен баща. Неговото място е до мен. Кому ще предам своята работа, когато няма да бъда в състояние да върша нищо? А това може да се случи много скоро… Кой ще ме подкрепи в това тежко време? Кой ще бъде моят наследник? Старанията ми да науча къде е остават безрезултатни. Не зная дали е още жив. Нима Господ би ми изпратил такова скръбно изпитание? Но аз се надявам, че той е жив. В противен случай за кого работя, каква цел има животът ми без него? Нали природният закон повелява родителите да умират преди своите деца? Не, не може да е умрял. Щяха да ми съобщят. Жена му първа би сторила това.

От очите на Пиерета се стичаха горещи сълзи, които пареха страните й.

— Разказах ти всичко, което тежи на душата ми, за да разбереш колко е важно за мен да ми служиш вярно. Искам да намеря сина си, искам да го върна. Ти трябва да ми помогнеш. Не желая някой да ми пречи и да ме шпионира. Ето какво исках да ти кажа.

Пиерета беше дълбоко развълнувана и напразно търсеше думи, с които да изрази съчувствието и предаността си. Гърлото й се схвана, а пресъхналите й устни не бяха в състояние да промълвят желаните слова. Най-сетне, когато стигнаха до една от най-отдалечените фабрики, Пиерета каза:

— О, аз ще сторя всичко, което пожелаете, ще ви бъда предана с цялата си душа.