Адам Робъртс
Макатрицата (5)

Четвърта глава
Съществен избор

Пискливият звук на будилника събуди Гордън. Той се надигна и седна в леглото. Ама че странен сън беше сънувал. Не обезпокояващ или страшен, но… странен. Той широко отвори уста и опипа с пръст устните си отвътре. Да, определено ги имаше, както и разни неравности, подутини и ожулени места. Хвана с два пръста парченце олющена кожа от устната си и дръпна. Заболя го; това пък го накара да се запита защо прави така. Той нададе специалното си утринно пъшкане. Имаше различни видове пъшкане за разните периоди на деня. Утринното беше малко по-глухо, по-гърлено и по-отчаяно от онова, с което пристигаше на гарата и откриваше, че влакът е закъснял с четирийсет минути, или другото, с което посрещаше новината, че десет минути преди края на работното време му възлагат нова задача.

Будилникът като че продължаваше да дрънчи. Със смътното усещане за нещо нередно той осъзна, че не е будилникът. После си спомни, че изобщо няма будилник. Звънът долиташе от телефона.

Това също изглеждаше странно. Преди няколко вечери бе изтръгнал шнура на телефона. И все пак ето че проклетата машинка звънеше. Той стана и пристъпи натам. Откъснатият шнур лежеше сгърчен на килима. Гордън плахо вдигна слушалката.

— Ало.

Раздаде се гласът на Тинтири:

— Време е да се срещнеш с водача ни.

— С водача?

— Да.

В сънения му мозък нещо прещрака. Първата му мисъл бе: значи не е било сън. Втората: трябва да я поканиш на среща… овладей страха, покани я. Кажи й: бих предпочел да се срещна с теб, дай да си устроим интимна вечеря за двама на свещи, идвам да те взема в седем. Но в действителност каза:

— Да, с водача, разбира се.

— Чакай ме до закусвалнята „Перла на сандвичите“ на Хай Стрийт във Фелтъм — каза тя. — След двайсет минути.

— Добре — каза той като насън. После мозъкът му хълцукна. — Хей, как можеш да ми звъниш, когато шнурът…

Но връзката бе прекъснала.

* * *

Когато отново видя Тинтири, тя изглеждаше все тъй хубава, както я помнеше, само дето красивите й очи се криеха зад странни слънчеви очила в причудлив модернистичен стил. Бяха много необичайни. От краищата на овалните тъмни стъкла се виеха настрани по четири разклонения като паешки крака, инкрустирани с диаманти.

— Ъ-ъ-ъ — подхвърли Гордън, докато вървяха заедно по Хай Стрийт. — Много хубави очила.

— Мислиш ли? — отвърна Тинтири. — Не съм ги избрала аз. Обикновено ги хвърлям.

Това смути Гордън.

— Обикновено ги хвърляш? — повтори той.

— Те обаче редовно се връщат.

— Връщат се? Имаш предвид очила-бумеранг?

— Естествено, че нямам това предвид — каза раздразнено Тинтири.

— Не разбирам.

— Много ясно, че не разбираш. Ти търсиш отговори.

— Да, не би било зле.

Сякаш за да демонстрира надменната екстравагантност на слънчевите очила, Тинтири ги смъкна от носа си и ги запокити насред уличното движение. Гордън гледаше, очаквайки всеки момент да долетят обратно върху лицето й, но това не се случи.

— Хайде — каза тя и се отправи към автобусната спирка.

* * *

От Хай Стрийт хванаха автобус номер 256, в който Тинтири изглеждаше крайно неуместно с пластмасовото си облекло, макар че седнаха на горната платформа, и то най-отзад. В края на маршрута се прехвърлиха на автобус 317. После известно време вървяха пеш, като Тинтири през цялото време се озърташе през рамо по доста параноичен начин.

— Сънувах нещо много странно — каза Гордън. Вчерашните събития не спираха да го тормозят.

— Тъй ли?

— Сънувах, че някакви специални агенти ме арестуваха и после… ъ-ъ-ъ… Сигурно ще ти се стори странно. Но те, разбираш ли, изтриха устата ми.

Тинтири остана невъзмутима.

— Само устата ли?

— Какво?

— Някакви други отвърстия? Или само устата?

— Мисля, че беше само устата. Така де, не мога да бъда сигурен. Ти май не си много изненадана.

— Бях там, когато те арестуваха, забрави ли? Да, не съм изненадана от тоя номер с устата. Те могат да те променят, ако искат. Промяната трае около час или по-малко.

— Как е възможно? Няма никаква логика.

— Не питай мен — отвърна високомерно тя. — Чакай да се срещнеш с Водача, Той знае отговорите.

Продължиха напред.

Най-сетне Тинтири го въведе в сграда с крайно съмнителен вид някъде около Айлуърт.

— Тук ли е той? — попита Гордън. — Водачът, искам да кажа.

— Да — отговори тя, без да го поглежда.

— Не може ли да си позволи нещо по-изискано?

— Така предпочита.

— Няма ли си име?

— Той ни е като баща — каза Тинтири. — Като Авраам за нашия народ. Наричаме го Смърфей.

— Смърфей — повтори Гордън. — Ясно.

Изкачиха се с асансьор, нашарен с пъстри картинки от някой си — ако можеше да се вярва на подписа — Скузман. Той бе успял да наруши традиционните представи за асансьорна декорация чрез огромно и крайно преувеличено изображение на мъжки репродуктивен орган върху лявата стена. Върху вратата пък бе провел дързък експеримент с образ и слово, изписвайки всички възможни варианти на думата „тестиси“, сякаш с надеждата чрез проби и грешки да стигне до верния правопис. Думата беше изписана със „з“, с двойно „с“, с два пъти „е“ и накрая, колкото и да е странно, без първата буква.

Гордън тъкмо приключваше с четенето на списъка, когато вратата се отвори. Той последва Тинтири по сумрачен коридор, лъхащ на амоняк. Пред една от вратите тя спря и почука.

Вратата се отвори.

Стаята зад нея беше почти гола. Имаше две кожени кресла с винен цвят, разположени едно срещу друго. Единствената светлина идваше от няколко свещи, закрепени по най-горната лавица на празна библиотечка. Други мебели нямаше. Масленозелените тапети се лющеха на места; ъглите тънеха в сянка.

Вратата бе отворена от някакъв тип с бръсната глава и дъждобран от „Армани“. А човекът, когото бяха дошли да видят — Смърфей — седеше на едно от креслата сред стаята. Главата му беше съвършено плешива, миниатюрни очила със сини стъкла се крепяха върху носа му без помощта на дръжки. Кожата му беше синкавочерна, а изражението — спокойно, дори безметежно. И в същото време заедно със спокойствието у него се долавяше отчетливо напрежение. Целият му облик излъчваше власт и авторитет. Гордън прецени на око, че трябва да е висок поне два метра. Може би дори два и половина. Обгръщаше го излъчване на могъщество, компетентност, разум и мъдрост. Държеше ръцете си пред гърдите, опрял пръст срещу пръст…

— Немо — каза той, без да обръща глава или да поглежда към Гордън. — Влизай! Колко се радвам да те срещна.

— О, здрасти, здрасти — каза Гордън и прекрачи напред. — Несъмнено чувството е взаимно. Великолепно. Привет. Привет на всички.

Той се ухили на хората в стаята, опитвайки да излъчи безмълвно послание; очарован съм да попадна при вас. Но усети, че преиграва. Усмивката излезе някак заплашителна и по-скоро говореше: я ме вижте колко съм грозен, което изобщо не влизаше в намеренията му. Изнервен и обзет от чувството, че се представя като кръгъл глупак, той престана да се усмихва. Сетне обаче реши, че ще го сметнат за твърде мрачен, и се усмихна едва-едва. Това на свой ред му се стори малко надменно. Гордън разтвори устни и разшири усмивката с риск гримасата му отново да стане заплашителна.

— Фантастично — заяви той, защото му беше по-лесно да говори, отколкото да преценява точните степени на усмивката си. — Фантастично е да попадна тук. Страхотно. Здрасти. Привет. Как сте всички? Великолепно.

Мълчание.

— Ти си дошъл да търсиш отговори — прокънтя като гръмотевица гласът на Смърфей. — И аз мога да ти ги дам. Знам — добави строго той — какви въпроси се каниш да ми зададеш.

— Може ли да седна? — попита Гордън.

Лицето на Смърфей трепна едва забележимо, сетне отново си възвърна безметежното изражение, достойно за учител по дзенбудизъм.

— Да, да, седни, ако искаш — каза той. — Имах предвид следващите въпроси.

Гордън се настани на коженото кресло срещу него. Седалката се оказа много ниска и той бе принуден да кляка все по-надолу и по-надолу е надеждата задникът му най-сетне да влезе в контакт с тапицерията. Зачуди се дали просто да не се отпусне и да разчита, че няма да падне от високо, но това му се стори неуместно. Особена ако се изтърсеше от една педя височина или повече. По-добре да поддържа контролирано спускане, поне докато е възможно. Затова продължи да прикляка все по-надолу и коленете му изпукаха. Той направи гримаса, сякаш с присвиване на очите можеше да се удържи във въздуха — например като обтегне кожата си, за да закрепи останалата част от тялото като в хамак. Но вече бе отминал точката на равновесието и нямаше друг избор, освен да се сгромоляса назад. Ръцете му неволно излетяха нагоре.

Когато се приземи в креслото, триенето на панталоните му по хлъзгавата тапицерия предизвика звук, наподобяващ пръдня.

— Това — каза той, срещайки нетрепващия поглед на Смърфей — беше креслото.

— Знам — отвърна Смърфей с непроницаемата физиономия на човек, който знае твърде много за твърде много неща.

— Както и да е — каза Гордън, след като се поразмърда, за да намери най-удобната поза и покрай това възпроизведе звука още два пъти. — Както и да е. Та, какво казваше?

— Ти искаш да ми зададеш въпрос — каза Смърфей. Тъй като Гордън не отговори нищо, той продължи: — Искаш да ме попиташ за Макатрицата.

— Да бе — каза Гордън. — Тъй де, защо пък не?

И той се разсмя нервно.

— Не мога да ти кажа какво е Макатрицата — заяви мрачно Смърфей.

— О — разочарова се Гордън. — Не можеш ли? Колко жалко.

Настана кратко мълчание.

— Не може ли поне да опиташ? — каза Гордън. — Само мъничко.

— Мъничко?

— Да ми подскажеш. Да се опиташ да ми обясниш какво е. Знае ли човек, може пък да се справиш по-добре, отколкото предполагаш.

— Не, не — възрази Смърфей, сякаш Гордън изобщо не разбираше за какво става дума. — Трябва да видиш с очите си.

— Добре де, разбрах. Но не можеш ли да ми разкажеш мъничко за нея? Общо описание. Резюме. Кратки сведения. Не е задължително да навлизаш в подробности.

— Никой — повтори Смърфей с леко раздразнен тон — не може да опише какво е Макатрицата. Човек трябва да я види със собствените си очи.

— Няма ли поне да ми намекнеш? — настоя Гордън.

— Не.

— Хайде де.

— Не.

— Моля те.

— Ти не разбираш цялата тънкост на…

— Не държа да ми я опишеш изцяло — измрънка Гордън. — Само в най-общи черти.

— Ти не ме слушаш. Тя просто не може да…

— От сърце ти се моля.

— Тя е затвор от виртуална реалност — повиши глас Смърфей, — в който всички ние сме хванати и поробени.

Той затвори очи и въздъхна дълбоко, за да си възвърне спокойствието.

— Видя ли — опита се да го насърчи Гордън, — не било толкова трудно, нали? Много добре беше, даде ми ясна представа. Очевидно тепърва ще трябва да науча повече конкретни подробности. Но бих казал, че в общи линии схванах идеята.

Той се усмихна.

— Но човек не може да възприеме идеята с пълна сила, докато не види всичко с очите си — каза Смърфей. — Докато не направи избора.

— Да направи избора? — повтори Гордън.

Смърфей посочи ниската масичка до креслото си. На нея имаше две малки чашки, всяка с обем от около четвърт литър. Едната съдържаше червена течност, а другата — синя.

— Трябва да избереш едно от тези питиета — каза Смърфей. — Изпиеш ли синьото, ще се събудиш в леглото си и ще можеш да сметнеш нашата среща за сън и да продължиш досегашния си живот. Изпиеш ли червеното обаче, сам ще се убедиш какво точно представлява Макатрицата.

Гордън погледна двете чаши.

— Какво е червеното питие? — попита той.

— Сок от червени боровинки — обясни Смърфей.

— Ясно. А синьото?

— Дезодорант за тоалетни „Алпийска свежест“.

— Е, това не бих го изпил — каза Гордън.

— Изборът — отвърна безстрастно Смърфей — си е твой.

Гордън се позамисли.

— Значи казваш, че ако изпия синьото, ще се събудя в леглото си?

— Да, в леглото си — потвърди Смърфей и след кратко колебание добави: — Или в болнично легло след промивка на стомаха. Но то си е все същото.

— Хмм — каза Гордън.

Смърфей се вторачи в него. После извърна глава да погледне застаналата до вратата Тинтири и движението разклати миниатюрните очила, закрепени върху носа му. Той върна очилата на място и за всеки случай ги притисна с пръст.

— Виж какво — в гласа му почваше да звучи леко нетърпение, — не искам да те пришпорвам…

— Засякоха ни — каза гологлавият мъж. — СЕПИИТЕ са при Монумента. Трябва да се изнасяме бързо.

Смърфей се усмихна и се приведе напред.

— Мистър Немо, боя се, че трябва да избирате незабавно.

— Хмм — каза Гордън.

— Сериозно — настоя Смърфей. — Още сега. На секундата.

— СЕПИИТЕ наближават — обади се гологлавият. — Смърфей, няма време.

— Мисля… — Гордън протегна ръка и я задържа във въздуха като шахматист пред критичен ход. — Ми-и-исля… да… избера… хммм…

— Моля ви, мистър Немо, изберете веднага — рязко го прекъсна Смърфей.

— Добре де, добре — каза Гордън. — Червеното, Не, синьото. Не, червеното. Не, синьото. Червеносиньочервеносиньо. Ох, трудна работа, нали?

— Стига си се туткал, ами изпий червеното — обади се Тинтири от вратата.

— О, тъй ли мислиш? — каза Гордън. — Добре, значи червеното. Щом го харесваш, значи и аз ще го харесам.

Той се опита да отправи към нея чаровна усмивка, но се получи нещо като похотлива гримаса.

В същия миг Смърфей скочи на крака.

— Изчезваме — обяви той.

— Но трябва ли да изпия… нали разбираш… — каза Гордън.

— Излишно — отсече едрият мъж. — Това е само символ. Хайде.

И той хвана Гордън за ръката.

— Но аз наистина съм много жаден — възрази жално Гордън, докато Смърфей го измъкваше от стаята.

* * *

Четиримата минаха в някаква задна стаичка. Гордън подтичваше след Смърфей и се опитваше да разговаря с него дискретно. Тъй като за целта трябваше да се изправя на пръсти, тичайки подир него, това му придаваше неприятната прилика с балетист. Не че само по себе си има нещо неприятно да бъдеш балетист, но Гордън не беше сам по себе си. Напротив, може да се каже, че беше в компания по себе си. Освен това, за да шепне на Смърфей, трябваше да приближи устни до ухото му, но не чак толкова близо, че да изглежда тъй, сякаш се кани да го целуне — нещо, което би било малко нахално, след като се бяха запознали току-що.

— Хей, мистър Смърфей — каза той, опитвайки да сдържа гласа си.

— Да — отвърна едрият мъж, без да го поглежда.

— Виж какво, мога ли да бъда откровен с теб? Не съм чак толкова заинтересуван от оная работа, нали разбираш, Макатрицата, де. Всъщност дойдох, защото си падам по Тинтири. Аз… такова… не знам дали като кажа „падам си“, изразявам какво точно изпитвам. Какви са чувствата ми към нея. Не само си падам по Тинтири. Работата не опира до дрехите, а до ума й. До нейната личност. Очевидно аз не съм безразличен към… ъ-ъ-ъ… телесните й прелести, но не бих искал да смяташ, че… ммм — той се изкашля. — Както и да е, няма да го увъртам, ами ще хвана бика право за… право за… е, знаеш какво имам предвид. Надявах се да я опозная по-добре. Едно капучино с две сламки, нали ме разбираш? На среща.

— Ти си избраният, ти си спасителят на човечеството — избоботи Смърфей. Очите му зад нелепите синкави очила бяха неразгадаеми.

— Спасителят… хм… спасителят ли? Наистина? Много мило, само че си мислех за друго. Ти познаваш Тинтири, нали? Ти си й нещо като приятел, прав ли съм? Значи можеш да ми кажеш дали ходи с някого. Разбираш ли? А?

— Дали ходи?

— Има ли си приятел? Или приятелка. Какъвто и да било приятел.

— Естествено, че има приятели.

— Не приятели — прекъсна го Гордън. — Приятели. Нали ме разбираш?

— Немо — изрече строго Смърфей.

Беше спрял и Гордън се огледа. Намираха се в стая, пълна с телефони. Стотици телефони на всяка повърхност — по пода или закачени на скоби, покриващи стените. Със смътно усещане за нещо странно Гордън осъзна, че всички са старомодни — устройства от черен бакелит с шайби и тежки слушалки, напомнящи по форма някакъв тайнствен кокал от тазовата област.

— Хей — каза Гордън и се отпусна на пети. — Тука има сума ти телефони.

Смърфей, Тинтири и останалите стояха и го гледаха. Той се усмихна измъчено.

Изведнъж всички телефони почнаха да звънят едновременно. Звънът идваше от истински метални звънци вътре в корпуса и поради това беше далеч по-пронизителен от изкуствените сигнали на по-модерните телефони. Настана писклива, оглушителна какофония. Гордън подскочи.

— Немо — повтори Смърфей гръмогласно, за да надвика телефонната шумотевица, — трябва да се подготвиш. Макатрицата те държи. Сега ще я напуснеш. Ние ще те посрещнем на изхода.

— Добре — каза Гордън. — Може ли само да попитам…

Но всичко бе потънало в мрак.