Адам Робъртс
Макатрицата (14)

Първа глава
Когато те нападнат сепии

„Еровоам“ се носеше с грохот по най-старите тунели на метрото, прелитайки през безупречно чисти, но безлюдни спирки. Седнал до един от прозорците, Немо гледаше навън. Край него се мяркаха стените на тунелите, покрити със сажди и странни змиевидни плетеници от кабели и проводници. За една главозамайваща минута влакът изскочи от тунела във външния свят и Немо зърна над себе си обагреното от залеза небе. Грамадната червена топка на залязващото слънце се отразяваше в бляскавата мозайка на хиляди прозорци; нито един не бе счупен; не липсваше нито едно късче от грейналата виненочервена решетка. Какви ли са шансовете за това, запита се той. Намираше се далече в бъдещето — дори сам не знаеше колко далече — и все пак тия здания бяха оцелели без драскотина.

Червеното зарево, хвърляно от огромното залязващо слънце, заслепяваше очите му като по пладне. Немо се вгледа в залеза за няколко дълги секунди. После „Еровоам“ хлътна отново в тунел и прозорците притъмняха.

* * *

Но Немо бе смазан. Притворната бодрост и жизненост на Смърфей, Тинтири и Тонкатой само го караха да усеща още по-силно собственото си страдание. Всеки път, когато попаднеше в близост до Тинтири, той се изчервяваше като домат. И страдаше непоносимо. Да бъде отхвърлен беше ужасно само по себе си. Ако можеше поне да се свре в някоя миша дупка и да лежи в печална самота, откъснат с безкрайните морски бездни от жената, която обичаше, и разчитайки за компания единствено на бутилката бренди — тогава щеше да му е много тежко. Но още по-страшно бе да среща Тинтири всеки ден, да си разменят обичайните любезности, да й казва „здравей“ и „довиждане“, да се усмихва, когато другите се усмихват и да прикрива дълбокото си страдание.

От желание да бъде мила Тинтири само влошаваше положението.

— Добре ли си? — попита го тя само един ден след като разби сърцето му и размаза останките с подковани ботуши.

— Великолепно — отвърна той с лъчезарна усмивка. — Страхотно! Превъзходно. По-добре от това — няма накъде. Наистина. Много съм добре.

— Радвам се да го чуя — каза тя.

На другия ден, минавайки през вагона, Тинтири видя Немо да седи край прозореца и да се взира унило в поредния великолепен златистооранжев залез. Седна до него и се опита да го утеши.

— Хей, извинявай, ако съм те наранила.

Немо се опита да отговори достойно: „О, няма нищо. Разбирам, че любовта ми към теб е безпочвена и безнадеждна, че е съвършено невъзможно да изпиташ нещо към мен. Моля те, остави ме да съзерцавам във философско уединение пустотата на космоса“. Но в действителност не успя да каже точно това. Изрече само „О, н-н-н…“ и млъкна. Опита пак: „О, н-н-н…“. После шумно подсмръкна и притисна с юмруци очите си в опит да извлече сълзи. Накрая зяпна още по-съсредоточено гледката зад стъклата, докато подводовлакът хлътваше в нов тунел. Някакъв глас тананикаше в главата му: Жалък! Жалък!

— Знам, че е трудно — каза Тинтири с болезнено изражение, чрез което може би се опитваше да покаже съчувствие към страданията на Немо.

Той обаче изобщо не желаеше тя да се опитва да покаже съчувствие към страданията му. Най-силното му желание — или почти най-силното (тъй като най-най-силното беше Тинтири да размисли и да си смъкне пуловера) — бе тя да се махне и да го остави на мира. Но не можеше да го каже; а не можеше и да намери самота в тесните вагони на „Еровоам“.

Сънуваше я всяка нощ.

* * *

— Дали е възможно — подхвърли Немо на другата сутрин, — нали разбирате… да повиша бойните си умения?

— Немо, няма да те лъжа — отговори сурово Смърфей. — Юда беше нашият експерт по зареждане на умения.

— А. Искаш да кажеш, че няма измъкване? Опре ли се до бой, ще танцувам.

— Танците ти ми се сториха доста ефективни — каза Тинтири.

За Немо все още бе нелепо болезнено дори да разговаря нормално с Тинтири. Същинско безумие. Пълен абсурд. Трябваше да бъде по-силен. Той мислено си накриви шапката, усмихна се и отговори безгрижно:

— Да бе, да. И аз тъй мисля, ахххх.

Последното беше начало на въздишка, която трая около секунда, преди Немо да стисне зъби. Той се усмихна храбро с навлажнени очи.

За момент другите го изгледаха странно.

— Убу, де, нека опитам, а? — каза Тонкатой. — Ама да се зареждат бойни умения е сложна работа.

— Не искам да те затруднявам — каза Немо с тъничък глас.

— Убао, убао — прекъсна го Тонкатой. — Само тряб’ да разбереш, че Юда беше експерт — експерт — по зареждане на сложни комплекти от координационни програми пряко в задния мозък. Аз ще тряб’ да действам на парче, да надграждам малко по-малко.

— Ясно — каза Немо. — Но сигурно все ще е по-добре, отколкото нищо, нали?

— Щом така смяташ. Идвай.

* * *

Немо разкопча панталоните си, настани се на стола и примирено зачака поредното вкарване. Тонкатой седна пред таблото и се зае с апаратурата.

— Сички тез работи са на Юда, разбираш? — каза той. — Не ги познавам много добре. Но ще започна от някои най-основни бойни умения.

Тонкатой извади касета с надпис „Първокласни бойни умения — двор“ и я зареди в машината.

Очите на Немо отново се разшириха, когато куплунгът влезе, и за няколко дълги секунди усети бълбукащото гъделичкане на данни, пробягващи нагоре по гръбнака му. Той здраво затвори очи, когато усещанията се натрупаха неприятно като нарастващо гадене, сетне внезапно почувства как куплунгът се оттегля и отвори очи.

Зареждащата машина гореше. Тонкатой подскачаше от крак на крак и се мъчеше да изгаси огъня с ръкава на жилетката си. В резултат ръкавът също пламна.

— Ой! — развика се Тонкатой. — Не!

Във вагона отекна пожарна сирена. Както винаги, нейният вой само добави допълнителна паника към естествената тревога от близостта с огъня и следователно затрудни още повече усилията на хората да се съсредоточат върху гасенето на пожара.

Дотърчаха Смърфей и Тинтири. Пламъците подскачаха високо над таблото на Юда и покриваха тавана със сажди. На Немо му хрумна (макар че сам нямаше представа защо тази мисъл му мина точно сега), че пламъците са точно обратното на ледените висулки. Висулките висяха, а тези пламъци подскачаха; висулките бяха студени, а тези пламъци очевидно бяха много горещи; освен това висулките бяха застинали и неподвижни, а пламъците кръжаха в непрестанен фантастичен танц. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи по-идеална противоположност на ледените висулки.

Междувременно Тонкатой гасеше огъня — тоест танцуваше енергично, а нагоре по ръкава му лазеше кръгче от пламъци.

— Ой! — коментираше той. — Не! Ох!

Тинтири грабна пожарогасител и го насочи към Тонкатой. Натисна бутона и след миг се сдоби с буйна бяла брада в стил Дядо Коледа. Сега тя на свой ред се развика от тревога и изненада, изпускайки пожарогасителя. Смърфей го грабна, завъртя го на сто и осемдесет градуса и отново натисна бутона. Бяла пенеста струя профуча из въздуха и се лепна върху ръкава на Тонкатой. Смърфей пак се прицели и изгаси горящото оборудване.

Сирената млъкна. За момент настана тишина. После летящият подводовлак прекоси с грохот спирка Морнингтън Кресънт.

— Това — каза Тонкатой, докато се опомняха от премеждието — не беше идеално. Мисля, че поляризирах преобърките. Без да искам, де.

— Как ти е ръката? — попита Тинтири, бършейки пяната от брадата си.

— Хубуо — отговори той.

— Успя ли да заредиш на Немо висши бойни умения? — попита Смърфей.

Тонкатой се оклюма.

— Глей сега, тая работа е много трудна, разбра ли? Не съм аз онзи, дето зарежда, нали така? Туй го правеше Юда, прав ли съм?

— Успя ли изобщо да заредиш на Немо някакви бойни умения? — настоя Смърфей.

— Двор — лаконично отвърна Тонкатой.

— Второкласни? Или първокласни?

— Първокласни.

— Доколкото разбирам — намеси се Немо, — получих бойните умения, необходими на първокласник, за да се справи в училищния двор.

Другите трима кимнаха като един.

— А това — попита той — ще ми свърши ли някаква работа при сблъсък с гентите?

Те поклатиха глави.

— Така си и мислех — каза Немо.

* * *

— Ясно е какво трябва да сторим — обяви Смърфей. — Немо е оръжие, с което можем да спечелим войната срещу ЗММ.

— Съгласна съм — потвърди Тинтири.

— О — каза Немо. — Сигурни ли сте? Така де, не искам да ме сметнете за пораженец, но… — той се замисли. — Всъщност, чудя се дали няма да въвлека всички ви в поражение. Значи може все пак да съм пораженец. Но не в лошия смисъл.

— Ти си Никаквия — отвърна простичко Смърфей. — Нищо повече не можем да сторим от борда на „Еровоам“, Юда ни изостави. Апаратурата му е разбита. Трябва да се върнеш в Макатрицата такъв, какъвто си — разбираш ли? Трябва да се върнеш при Отвърстието. Трябва да я помолиш да те упъти…

— Да ме упъти?

— Към първоизточника — уточни Смърфей. — Към Проектанта на Проектантите, към злия гений, който сътвори Макатрицата. Само чрез сблъсък с него ще можеш да сложиш край на тази война.

— Ясно — каза Немо, опитвайки да вложи в думата оптимистично звучене.

— А ние трябва да сложим край на войната, Немо — продължи Смърфей. — Улица „Цион“ е под пряка заплаха. ЗММ вече ме заловиха и се помъчиха да изкопчат сведения как се стига дотам. Когато получат тези сведения от какъвто и да било източник… когато узнаят нейното местоположение спрямо системата им, те ще изровят тунел до нея и ще я унищожат. Ще я унищожат!

— Срамота.

— Срамота — бавно кимнаха всички други.

— Те обаче не са узнали от теб положението й — каза Немо. — Нали, Смърфей?

Смърфей се вторачи свирепо в стената до себе си.

— Не, разбира се.

— Узнаха ли го? — настоя Немо.

— Не. Не. Не — каза Смърфей с три отделни изречения. — Честна дума — той добави малко по-тихо: — Очевидно, не си спомням твърде много. Но съм деветдесет на сто сигурен. Седемдесет на сто сигурен и двайсет на сто полусигурен. Или не… по-скоро шейсет и пет на сто сигурен, деветнайсет на сто полусигурен и петнайсет, или по-точно четиринайсет на сто несигурен в обратното отношение, а останалото…

— Значи искаш да кажеш… — започна Немо.

Но го прекъсна викът на Тонкатой:

— СЕПИИ атакуват!

— По бойните постове! — изрева Смърфей, явно облекчен, че разговорът с Немо прекъсна. — Бегом! Тонкатой, отклони подводницата през… къде сме сега?

— Джордж Стрийт — провикна се Тонкатой.

— Завий на Тотънхам Корт Роуд, насочи се към Холбърн, при Ковъот Гардън върни назад и отбий на изток.

Смърфей скочи и тичешком напусна вагона.

Изведнъж подводовлакът се люшна и изскърца. Немо вдигна очи и видя няколко топчести неща с множество пипала да блъскат стъклата. Металният блясък на тумбестите им туловища и непрестанният тропот на пипалата вдъхваха ужас. Немо изкрещя като папагал (което никак не пасваше на претенциите му за храброст) и отскочи от прозореца. Докато залиташе из вагона, видя, че от всички страни чудовищни роботи трополят по стъклата и се мъчат да отворят вратите.

— Дръжте се! — изкрещя Тонкатой откъм кабината на водача.

Влакът внезапно се люшна надясно и от лявата му страна се разхвърчаха СЕПИИ като капки вода от козината на куче. Но от другата страна зловещите машини продължаваха да се вкопчват в стените на влака.

Тинтири пристигна тичешком и метна на Немо някакъв дълъг прът.

— Използвай това, ако проникнат във вагона — извика тя и продължи да тича.

— Какво е? — попита Немо. — Лазерна пушка? Електромагнитно оръдие?

Но докато викаше подир нея, той наведе очи и видя, че държи най-обикновен железен лост.

Тинтири бе изчезнала.

Немо вдигна лоста, събра смелост и тръгна към онази страна на подводовлака, по която още висяха СЕПИИ. Една от тварите бе успяла да открехне вратата и провираше пипало през нея. Освен фученето и воя на летящия по тунела влак, към които се примесваше дрънчене и грохот, Немо долови зловещо пискливо свистене, напомнящо чудовищна песен. Едва не му призля, когато осъзна, че звукът долита от челюстите на нападателите. А тия челюсти далеч не бяха привлекателни; изглеждаха специално създадени за разкъсване на човешка плът. Немо неволно се запита защо изобщо са дали челюсти на роботите нападатели, но нито един от хрумналите му отговори не звучеше успокоително.

Изведнъж вратата на подводовлака се разтвори широко и роботът вкара във вагона още три пипала заедно с предната част на тялото си.

Немо го заблъска с лоста. Чудовището изпищя и се катурна назад в мрака, а другите се скупчиха и пролазиха по стъклата към частично отворената врата. Крещейки от страх, Немо затръшна вратата и почна да удря с лоста по прозорците. Нравеше го, защото не му хрумваше нищо друго, но тактиката се оказа успешна. Механичните твари затрепериха и се разбягаха, няколко дори паднаха долу. Подводовлакът направи нов остър завой и останалите се разпиляха.

Немо дълго стоя запъхтян, стискайки лоста пред себе си. Забеляза, че Тинтири е влязла във вагона, едва когато тя сложи ръка върху рамото му.

— Добре ли си?

— Това — каза той — беше много страшно. Често ли се случва?

— От време на време — отвърна тя. — Но открихме, че най-добрата защита срещу тях е ЕМП.

— ЕМП ли?

Тинтири потупа лоста в ръката на Немо.

— Елементарен метален прът — поясни тя. — Никак не им допада. Особено ако ги удариш със замах. Наистина не им допада. Сигурно имат алергия.

* * *

— Немо — каза Смърфей, — сега трябва да влезеш в Макатрицата и да посетиш Отвърстието.

— Трябва ли? — попита Немо.

— Да. Ще те въведем в Макатрицата и ще я намериш в един магазин да продава карти на звездните домове.

— Ясно, разбирам. Добре, искам да кажа. И без това имам да й трия сол на главата. Ще ми разправя тя, че трябвало да избирам кой да умре — ти или аз. Ще ми разправя, че не съм Никаквия, когато излезе, че съм. Що за пророчица е?

— Отчаяно се нуждаем от съвета й — каза Смърфей. — Новините от улица „Цион“ са отчайващи. Съветът на Сбръчканите подозира, че ЗММ пробиват тунел от своята система, за да могат да атакуват улица „Цион“. Трябва незабавно да преминем в контраатака.

— Точно така — каза решително Немо.

— И за тази цел — добави Тинтири — трябва да знаем как най-добре да използваме твоите специални умения.

— Ами, то… много не ми се ще… — каза Немо и устата му сякаш се напълни с лепило, когато се опита да я погледне в очите. — Дадено, както речеш.

Изпитваше огромно желание да изкопае яма, да се пъхне в нея и да събори пръстта върху себе си. Несподелената любов е голяма мъка.