Адам Робъртс
Макатрицата (4)

Трета глава
Разпит

Двамата от тайните служби (поне за такива ги сметна Гордън) го свалиха все тъй окован на гарата Ватерло. Голям позор.

Пред гарата го напъхаха в черен автомобил и влязоха подир него, блъскайки цилиндрите си в ниския таван на колата. Но колкото и да е странно, цилиндрите не паднаха от главите им. Немо се зачуди дали не са прикрепени под брадата с незабележими каишки.

Потеглиха и не след дълго вече се носеха с бясна скорост из поредица от необяснимо къси улички и остри завои, досущ като електрически импулс, препускащ на зигзаг по печатна платка. Гордън се опита да проумее какво става с него. Денят беше необичайно наситен със събития, а още нямаше девет сутринта. Бе срещнал най-красивата жена на света; по-точно тя се обърна към него. Беше влюбен. Нямаше смисъл да го отрича. Любов от пръв поглед. При тази мисъл из главата му се разнасяше тихо съскане като от таблетка витамин C, която се разтваря във вода. Влюбен. А после схватката, скокът от влака. И ето че сега се намираше под арест.

Странно, но арестът след разговора с Тинтири не му се струваше неправдоподобен. С някаква дълбоко заровена част от съзнанието си усещаше, че е правилно да бъде арестуван след срещата с нея. Беше повел разговора ужасно зле. Заслужаваше наказание. В края на краищата тя бе жената, с която възнамеряваше да прекара остатъка от живота си, или поне жената, в чието легло щеше да опитва да се пъхне до края на живота си. А се държа тъй глупаво, тъй безкрайно недодялано. След подобно изпълнение заслужаваше да го арестуват. Щеше ли някога да я види отново? И ако да, щеше ли да се представи по-добре? Тази мисъл неуморно бръмчеше из главата му.

След броени минути колата спря пред здание с плътни бетонни стени без прозорци. За момент мозъкът на Гордън се избистри като разтопено масло. Явно не бяха го арестували, задето се е издънил в разговор с красива жена. Което на свой ред го водеше към въпроса: защо бе арестуван? По какво обвинение?

— Хей — каза той на двамата си пазачи. — Защо съм арестуван?

Те не отговориха.

Грубо го избутаха от колата, въведоха го в зданието и след кратък преход по бежов коридор попаднаха в малка стаичка. Двамата с цилиндрите настаниха Гордън на стол пред маса с пластмасов плот. Едната стена на стаята бе покрита изцяло с огромно огледало.

Цилиндроносците застанаха пред него със скръстени ръце. Зад черните очила израженията им бяха непроницаеми.

— Мистър Едикойси? — попита първият.

— О — каза Гордън. — Здрасти.

— Вие сте Гордън Едикойси. Живеете в апартамент, имате си служба, водите нормален живот.

Човекът отсреща говореше с отчетлив американски акцент, но в интонацията му определено имаше нещо странно. Сякаш беше автомат с повредено електрозахранване, което се засилваше и отслабваше безпорядъчно, при което ударенията падаха на най-невероятни думи и изреченията му се пресичаха с паузи и мълчания на най-странни места. Гордън си помисли, че говори като Библията на крал Джеймс — в нея също изписваха с курсив най-неочакваните думи.

— Да — каза Гордън.

— В този живот — продължаваше човекът с цилиндъра — вие сте примерен гражданин. Дори помагате на своята хазайка. Наскоро например й наточихте ножчето, защото беше захабено.

— Тъпо — каза Гордън.

Човекът от тайните служби леко приведе глава наляво.

— Ножче се точи, когато е тъпо — поясни Гордън. — Не захабено. И е тъпо да разправяте, че съм помагал на хазайката. Аз съм собственик, нямам хазайка.

— Вие обаче имате — продължи невъзмутимо онзи — и друга, далеч не тъй примерна самоличност. Вие сте хакер. В царството на хакерите сте известен под името Меан-у.

— Немо — поправи го Гордън. Щом изрече това, веднага си помисли, че не биваше да признава толкова бързо. — Искам да кажа — добави той, — че ако бях хакер… не казвам, че съм такъв, но да допуснем, нали разбирате… та, ако бях хакер, нямаше да си избера име от рода на Тъпчо или нещо подобно, нали така. Щях да се нарека някак по-звучно, да речем Немо. Казвам го само за пример. Не че наистина се наричам така.

Знаеше, че отново почва да бръщолеви. Но не можеше да се удържи. Това беше тик, независим от волята му.

Човекът от тайните служби разлисти някаква папка върху бюрото.

— Извинявам се — каза той. — Немо, разбира се.

— Ами… да, както казах. Не че е истина. Само да пред… — Гордън се озърна към втория човек от тайните служби — … положим. Ако изобщо допуснем, че съм готов да върша нещо тъй незаконно като хакерството, което естествено не бих си позволил — гласът му изтъня и секна. Двамата го гледаха странно. — Вижте — заяви откровено той. — Не искам да бъда груб, но… от къде на къде цилиндри? В края на краищата вече не сме във викторианската епоха, нали? А и тъмните очила не отиват на цилиндрите, прав ли съм? Така де, имало ли е изобщо слънчеви очила през викторианската епоха? Вие — той кимна към по-близкия. — Как ви е името?

— Що се отнася до вас, нямам име. — Човекът умело хвана с два пръста периферията на цилиндъра и лекичко го намести. — Наричайте ме просто Гент. От категория „А“. А-Гент.

— Мистър Гент — Гордън направи усилие да се усмихне. После се завъртя към другия. — А вашето име?

Онзи погледна Гента, който каза:

— Той също е Гент.

— Не може ли сам да ми отговори?

— Няма значение — каза първият Гент. Изглеждаше леко раздразнен. — Моля, не забравяйте, че ние ви арестувахме.

— С други думи — подсказа Гордън, — вие задавате въпросите.

— Да — потвърди доволно Гентът. — Изразихте се извънредно добре.

— Чудесно — каза Гордън и отново опита да се усмихне. — Питайте.

— Надявахме се — отвърна Гентът, леко смутен от неговото покорство — сам да си признаете.

— Какво да си призная?

— Че сте хакер с прозвище Немо.

Гордън скръсти ръце.

— Най-енергично.

За момент настана мълчание.

— А — каза Гентът и тъмните очила плъзнаха няколко милиметра по-надолу по носа му. — Означава ли това, че най-енергично си признавате всичко? Или че най-енергично отричате?

— Да — каза Гордън. — Първото.

— Първото?

— Първото.

— Разбирам — каза колебливо Гентът. — Сега ще трябва да ни кажете имена. Да предадете приятелите си. Да сътрудничите изцяло.

— Всъщност нямам приятели — каза Гордън. — Но ако имах, щях да ги предам, искам да кажа. Честна дума. Сега може ли да си вървя?

Двамата Генти се спогледаха.

— Откровено казано — подхвърли неуверено Гентът, — свикнали сме на малко повече съпротива — той се усмихна печално. — Или поне на малко по-ясна съпротива. Да не би да се съпротивлявате, мистър Едикойси?

— Не бихте ли си поискали — проговори за пръв път другият Гент — телефонния разговор?

Имаше скърцащ и доста треперлив глас; нищо чудно, че досега се въздържаше от приказки.

— Телефонният разговор ли?

— Нали знаете, онзи, на който имате право. Едно обаждане по телефона.

— Не съм сигурен — отвърна предпазливо Гордън. — На кого да се обадя?

— Например на адвоката си — посъветва го първият Гент.

— Нямам адвокат като такъв — призна Гордън. — Просто нямам. Макар че всъщност… имаше един на име Пендълтън. Той ми завери документите за апартамента. Нотариус или нещо подобно. Имаше офис над магазина за стари мебели на Хай Стрийт във Фелтъм. Сигурно мога да му позвъня. Тъй де… ако смятате, че е добра идея.

— Да, много добра — този път първият Гент се усмихна широко. — Много. Хайде, давайте.

— Какво да давам?

— Поискайте си телефонния разговор.

— Ами…

— Поискайте го — настоя Гентът. — Хайде.

— Добре де — съгласи се неуверено Гордън. — Може ли се обадя по телефона, ако обичате?

Двамата се спогледаха. По устните на мистър Гент плъзна усмивка. Той се изпъна в цял ръст, леко разкрачи нозе, после заговори монотонно, сякаш рецитираше наизустена фраза:

— Но за какво ви е телефонен разговор, щом нямате уста?

— Моля? — отвърна Гордън. — Имам уста. Вижте — той потупа с пръст устните си. — Его ми я мммм. Мм мммм. Ммм?

Двамата Генти вече се кискаха неудържимо, Гордън се завъртя на стола и зърна отражението си в огледалото на отсрещната стена. Устата му бе изчезнала: от носа до брадичката вече имаше само гладка кожа. Веждите му подскочиха и опитаха да се укрият под косата. Около ирисите му се виждаше бялото на очите. Ама че работа!

Той плъзна длан по мястото, където преди малко беше устата му, но откри само гладка плът без никакъв отвор. Усещаше под кожата си зъбите и езика, но устата беше напълно зараснала.

Твърде странно.

Широко усмихнат, първият Гент седна до масата срещу Гордън.

— Може би вече ви стана ясно, мистър… Едикойси? Може би сега ще… проявите готовност да подпомогнете нашето разследване?

— Мм мм ммммм — заяви тутакси Гордън и енергично закима с глава.

— Нека започнем — каза Гентът — с името на първия ви контакт.

— Мммммм МмММ! — отвърна Гордън.

Този път Гентът се поколеба.

— Вие разбирате — продължи той вече не толкова уверено, — че сме твърде заинтересовани да заловим водещия хакер, терористката, която се представя под името Тинтири. Нали… разбирате?

— Ммм — каза Гордън.

— Къде се намира в момента тя?

— МмммМ Мхмм мМ М мМммммм мммммм — каза Гордън. — Мммм Ммммм мМММ мМ ммМ Мммм Мммм Мммм.

Настана мълчание.

Веждите на Гента се бяха сближили и върху челото му изникнаха бръчки като празно петолиние. Той извърна глава към партньора си.

— Виж какво — каза тихичко Гентът, — май няма да стане, нали?

Вторият Гент бе свалил черните очила и разтриваше червената следа от тях върху носа си.

— Е, аз можех да ти го кажа от самото начало — изскърца гласът му.

— Слушай, само недей пак да започваш — изръмжа първият Гент. — В един екип няма място за „нали ти казах“.

— Ама изобщо не си го обмислил, нали? — изцвърча вторият.

Първият Гент размаха юмрук из въздуха над скута си — жест, издаващ по-скоро отчаяние, отколкото гняв.

— А пък ти да млъкваш, 38VVc31029837495_5444, разбра ли? — отсече той.

— Хей! — изписка възмутено вторият. — Ти използва истинското ми име!

— О! — сепна се първият и раменете му изведнъж провиснаха. — Да му се не види — мрачно добави той.

— Не бива да използваме истинските си имена пред тях! — викна вторият Гент. — Правилата го забраняват! Те не бива да знаят истинските ни имена!

— Едва ли ще го запомни — побърза да възрази първият.

— Не е там работата!

— Ммм мммм мм — вметна Гордън.

Първият Гент се завъртя на стола, за да погледне втория право в очите.

— Виж какво. Съжалявам… разбра ли? Извинявай. Изплъзна ми се от устата. Не биваше да става. Е, доволен ли си? Извинявай. Чу ли ме? — той помълча, после добави с онзи тон, който хората пазят само за най-мрачните забележки: — Твоят елементарен и тъп трик със запечатването на устата мъничко ме раздразни, това е.

— Да не забравяме, че идеята беше твоя.

Първият Гент притисна темето си с две ръце.

— Слушай — каза той. — Хайде да почнем отначало, бива ли?

Но вторият Гент очевидно се беше вкиснал.

— На теб нямаше да ти хареса, ако бях изтървал истинското ти име пред него — злобно подхвърли той.

— Стига си се заяждал, ако обичаш — подкани го първият Гент. — Всеки може да сбърка.

— Лесно ти е на теб — продължи да се цупи вторият.

— Дай да забравим всичко и да почнем отначало — каза първият Гент. — Разпечатай му устата и да почнем отначало.

Вторият Гент с невероятното име 38VVc31029837495_5444 смаяно завъртя глава към колегата си.

— Какво?

— Разпечатай му устата.

— Аз ли?

— Ти, разбира се.

— Не знам как да я разпечатам.

По лицето на първия Гент изведнъж се изписа непоносима умора.

— Какво?

— Това не беше включено в задачата. Ти рече да му запечатам устата. Изобщо не е ставало дума да му я разпечатвам.

— Много ясно, че трябваше да я разпечаташ. Каква полза да му запечатваме устата, без после да я разпечатаме? Приличам ли ти на идиот? Недей — добави високо той, — недей да отговаряш. Беше риторичен въпрос.

Гордън с интерес прехвърли поглед от лицето на единия към лицето на другия и обратно. Пое си дълбоко дъх през носа, доколкото бе възможно. Раздаде се противното бълбукане на въздух, минаващ през запушени синуси. Двамата Генти извърнаха глави към него и по лицата им се изписа отвращение.

— МмМм — каза Гордън.

Но усещаше, че всъщност няма за какво да се извинява. Не разполагаше с кърпичка, а дори и да имаше — как да я използва с оковани ръце? Реши, че при дадените обстоятелства се справя доста добре.

— Аз рекох да седнем и да го обмислим — каза вторият Гент с писклив глас, в който звучеше наранена гордост — ама не, та не, ти не се съгласи. Трябвало да бързаме, тъй рече.

Първият отчаяно вдигна ръце към тавана.

— Дай просто да го приспим и да почнем отначало. И хайде — повиши той глас, за да прекъсне втория, — да не нагазваме из въпросите кой е виновен и кой кого тормози. Бива ли? Сложи го да спи, дай му нова уста и утре ще почнем отначало.

— Да спя? — каза Гордън. — Но аз не съм уморен.

По-точно каза: „Мм М? Мм м Мм Мммм“. Но смисълът беше същият.

Сетне в ръцете на втория Гент изневиделица се появи странно устройство. То висеше на дясната му китка като малък полилей, но Гордън имаше време да различи, че всъщност е миниатюрна въртележка с кончета и рошави мечета — като онези, които хората слагат над бебешките кошчета. Колелото се завъртя, разпръсквайки тенекиените, механични звуци на песничката „Еделвайс“. Щом разпозна мелодията, главата му натежа от умора и той потъна в сладък сън.