Адам Робъртс
Макатрицата (2)

Първа глава
Гордън

Може и да звучи щуро, но в крайна сметка всичко се оказва любовна история.

Разбирате ли, най-големият проблем за Гордън бяха жените. Те го смущаваха. Привлекателна жена можеше за секунди да го превърне в бръщолевещ идиот. Под „привлекателна жена“ следва да се разбира всяка жена, която Гордън смяташе за такава; а истината е, че той смяташе всяка жена за привлекателна по един или друг начин, допускайки само две изключения — принцеса Даяна и Мадлин Олбрайт. Нямаше представа защо Даяна не го привлича. Знаеше, че би трябвало да я харесва, но го отблъскваше нещо в комбинацията между правоъгълната й брадичка и хлътналите очи. Всъщност нямаше значение, защото принцесата — вече отдавна покойница — едва ли щеше някога да попадне в социалния кръг на Гордън. Но оставаха всички други жени, а когато се опитваше да разговаря с тях, той започваше да се дави в слюнка. Притеснителна работа. Дори повече от притеснителна. До-теснителна. Над-теснителна. Свръх-теснителна, а по-теснително от това — здраве му кажи.

Той не можеше да разбере защо в женска компания се превръща в лигав идиот. Харесваше жените; харесваше как изглеждат, как мислят, как се обличат. Харесваше и как се събличат. Копнееше за любовна връзка — да си има партньорка, приятелка. Поне да си пише с някоя. Но сякаш не му бе писано.

Понякога заставаше пред огледалото в банята и с помощта на малко огледалце се мъчеше да разбере как изглежда в профил. Права черна коса, която миеше често; очите нито твърде раздалечени, нито твърде близки; малка трапчинка на брадата. Всичко беше наред. Нали? Но когато погледнеше пак, разбираше, че се самозалъгва. Не беше предразполагаща личност. Всъщност дотолкова не беше предразполагащ, че чак ставаше задразполагащ. Много добре знаеше (от близко взиране в огледалото), че има безброй зейнали пори по носа и бузите, от което кожата заприличваше на пемза и в мигове на съмнение това го караше да си мисли, че лицето му сякаш е изработено от същите майстори, които са направили мъпетите. А и носът му нямаше хубава форма. Беше орлов, тоест влажен, с дълга бяла централна част, започваща от челото, и тясна двойна извивка в края. Понякога му минаваше мисъл за пластична операция. Но пластичните операции бяха за пластични места като Холивуд. И дума не можеше да става за такива неща, щом живееш във Фелтъм. Ами ако, мислеше си понякога той, ами ако има нещо по-евтино от пластичната операция? Но какво може да е по-евтино от пластиката? Картонена операция? Парцалена операция?

Не звучеше добре.

Освен това той, разбира се, знаеше, че проблемът му не е хирургичен. Работата не беше във външността, а в поведението му. Срещнеше ли някоя жена в коридора на службата или пред асансьора, или на опашка за сандвичи нейде по пътя, и сърцето му почваше да тръпне като мобилен телефон, нагласен на вибриращ сигнал. Изчервяваше се като подпалена фабрика за кетчуп. Усещаше как вътре в него всичко се стяга, сякаш женското присъствие го изстискваше като тубичка паста за зъби. Сетне, когато вътрешните му органи заприличваха на гъба, натопена в горещ солен разтвор, чувството за изстискване се превръщаше в пот, избиваща от всичките му пори едновременно. Потеше се като водосточна тръба. Не че водосточните тръби се потят — те не са млекопитаещи и всъщност изобщо не са живи — но сигурно разбирате какво имам предвид.

Странното е, че в действителност той не беше свенлив. Дори точно обратното, и там му бе проблемът. Не бягаше от срещи с хората — напротив, втурваше се насреща със зяпнала уста, ръсеше порой от думи и преди да обмисли какво точно казва, се оказваше, че вече е изръсил нещо крайно нередно. Нямаше представа защо го прави; знаеше само, че безброй пъти е провалял шансовете си за истинска обич, казвайки точно каквото не трябва.

Така или иначе, тя упорито не идваше — неговата връзка, неговата изключителна обич. Може би съдбата я пазеше за някоя по-късна дата. Ако бе тъй, Гордън можеше само да се надява, че съдбата разполага с добър хладилник за този тип стоки, или поне някаква вакуумна опаковка, инак мечтата му отдавна щеше да се е вмирисала. Засега се сблъскваше само с неизбежното закъснение на всичките си опити да започне любовен живот; всеки път, когато разчупваше кората на своята стеснителност, за да завърже разговор с жена, той откриваше, че тя вече си има приятел или приятелка; че е омъжена, сгодена, че е не просто късно, а безнадеждно късно. И все пак той се вкопчваше в надеждата, че някой ден ще срещне госпожица Истинската, Mademoiselle Vraie — неговата amour с бляскава нощница.

Повтаряше си, че някой ден тя ще дойде.

* * *

Гордън работеше като координатор на база данни към една компания със седалище в Саутуорк. Ето как минаваше един негов обикновен ден: най-напред пътуваше с влак от жилището си във Фелтъм до гарата Ватерло, а оттам продължаваше пеш до административната сграда с форма на огромно дипломатическо куфарче. Хващаше асансьора до петия етаж и излизаше в просторната канцелария на Саутуорк Дейтабейс Координейшън Консолидейтид. Сядаше на стола си и отбелязваше, че е пристигнал. Двайсетина минути преглеждаше новите мейлове. Тайничко си човъркаше носа, като привеждаше лице към клавиатурата, та колегите да не виждат (или поне така си мислеше). Въртеше стола насам-натам. Бъбреше с Тим, чието бюро се намираше срещу неговото.

През по-голямата част от работното време сърфираше из мрежата, като добавяше свои мнения в чатовете, посещаваше тайнствени сайтове и си създаваше впечатляваща виртуална репутация. С типично британски песимизъм си казваше, че всичко това няма смисъл, че просто сам си подготвя бъдещи разочарования. Но (както сам се цитираше с кисел хумор) разочарованията бяха единствените очарования в живота му.

Беше опитвал да среща жени по интернет, но без особен успех. Най-доброто му постижение бе, когато обменяше мейлове и преки послания с една жена на име Ивлин Мълхоланд. След две седмици кореспонденция той взе да си мисли, че най-сетне е срещнал сродна душа. Заговориха за среща. Тъй като вече си беше патил от срещи на сляпо, той още в самото начало на връзката се погрижи да изясни пола на кореспондентката си. „Скъпа Ивлин, как си? Днес работата беше скучна. Хей, между другото, нали си *мацка*?“ Вместо отговор получи фотография на разкошна около двайсет и пет годишна жена със зелени очи, високи скули, руса коса и главозамайващи телесни извивки. Под снимката беше изписано: „НА ГОРДЪН ОТ ИВЛИН, МАЦКА ЗА МИЛИОН!“. Успокоен, Гордън прие да се срещне с Ивлин в чакалнята на гарата Ватерло. За да се познаят, щяха да носят в ръце новия брой на ежемесечника „Координатор на бази данни“. Гордън, стегнат в чисто ново сако и солидно напръскан с одеколон „Сссекси за мъже“ (върху етикета имаше изрисувана кобра), вися повече от час, като се взираше във всяка минаваща блондинка. След още двайсет минути бе принуден да си признае, че единствената друга личност със списание под ръка е някакъв четирийсетгодишен грозник с провиснали бузи. Събра кураж и пристъпи към джентълмена.

— Извинете… Ивлин?

— Гордън! Здрасти!

Дългото и тревожно чакане бе засилило в значителна степен вродената свадливост на Гордън.

— Ох, ама ти си мъж — заяви той с хленчещ глас. — Божичко, Ивлин, нали те попитах дали си момиче, а ти ми прати оная снимка на руса мацка. Мацка за милион, както беше написано.

— Да — бързо отвърна Ивлин, — а добрата новина е, че операцията определено ще струва доста под милион! Един мой приятел занесе същата снимка на пластичен хирург и му бе казано, че за осемстотин хиляди долара може да се уреди всичко без косата. А и перуките вършат работа, нали? Има един перукер на Поланд Стрийт, който…

— Осемстотин хиляди? — прекъсна го Гордън. Лицето му беше посърнало и приличаше на театрална маска от антична трагедия.

Ивлин го погали по рамото.

— Това са дребни пари за един директор на компания като теб. Четиристотин служители и представителства в Лондон и Франкфурт, нали така каза?

Истина е, че по време на задочните им разговори Гордън малко бе разкрасил собственото си положение. Но вместо да си признае, той гордо вирна глава, промърмори нещо неясно за злоупотребата с доверие и се отдалечи.

— Мислех, че сме се разбрали — проплака Ивлин зад гърба му.

След това произшествие Гордън бягаше от контакти по интернет като дявол от тамян. Денем си вършеше работата и понякога отскачаше с колеги до бар „Веригата“ зад ъгъла. Събираше колекция дискове с филми на ужаса и фантастика. Редовно си взимаше индийска храна за вкъщи. Всяка втора неделя посещаваше родителите си в Ист Стейнс. Опитваше се да води реален живот, но това не го вдъхновяваше.

И тъй, тресавището на интернет го погълна отново. То обещаваше толкова много — царство, където можеше да постигне каквото си пожелае, да бъде такъв, какъвто поиска. В мрежата той беше висок, красив и — според собствените му думи — неотразимо чаровен. Създаде си виртуален образ, избра си и име — Немо — от някакъв вехт комикс за „Клуба на изключителните джентълмени“. Ако Гордън бе никой, то поне Немо можеше да бъде някой.

Поне така се надяваше.

* * *

Когато за пръв път се свърза по електронната поща с Тинтири — или по-точно, когато Тинтири се свърза с него — Гордън прояви необходимата предпазливост. Бродейки из чатовете, той използваше псевдонима Немо и редовно се хвалеше с хакерските си умения. Откровено казано, като хакер бе пълна нула. Не можеше да се вмъкне в чужд компютър. Дори в джобен калкулатор не можеше да се вмъкне. Единственото, което успяваше — и то с много усилия — бе да вмъкне краката си в крачолите на панталона рано сутрин. Но във виртуалния свят на чатовете и сайтовете досадната истина можеше да се пренебрегва спокойно.

Късно през нощта той се усмихваше и трескаво тракаше по клавиатурата: „Занимавам се с хакерство от десетгодишна възраст. Влизал съм в данъчните служби. Надничал съм във военните мрежи на седем големи държави.“

Жената с псевдоним Тинтири (съкратено от Тинтири-Минтири) сякаш проявяваше интерес към него. Редовно си разменяха съобщения.

„Да се срещнем“ — предложи той. „Не ми се ще“ — отговори тя. „Хайде де“ — натрака той. „Не“ — отряза го тя.

Дотук беше, помисли си той. Сигурно е за добро, помисли си той. И бездруго „тя“ вероятно ще се окаже дърт пръч с космати крака, помисли си той.

Грешеше и в трите догадки.