Адам Робъртс
Макатрицата (13)

Дванадесета глава
Колко много пежо 308

След преживяния разпит Смърфей явно не беше на себе си.

— Да тръгваме, Смърфей — каза Тинтири. — Трябва да те отведем до възела.

— Ашъл-вашъл-мъргъл-хуши-уши — отговори Смърфей с най-сериозна физиономия.

— Боже мой! — ахна потресената Тинтири. — Хахво са ти сторили?

— Фръсънтосъл — отговори Смърфей.

Но бе очевидно какво са му сторили. Зъбите на Смърфей бяха изтърпели няколко часа човъркане, бърникане, ровичкане, стъргане, мушкане, чоплене, смукане, дращене, сондиране, подкопаване, чегъртане, шлайфане, бомбардиране и може би няколко бързи танкови атаки. Венците му бяха пурпурни и фантастично подпухнали. Гледката вдъхваше ужас.

Двамата вдигнаха клетника от стола, изнесоха го от стаята в коридора и продължиха към чакалнята. Пациентите все още седяха там и изглеждаха малко по-нервни, отколкото когато Немо ги бе видял за пръв път.

— Жъболекарят — обяви той — шкоро ще ви приеме.

После двамата с Тинтири помъкнаха Смърфей надолу по стълбището към улицата.

Не се виждаха нито коли, нито пешеходци. Германският зъболекар лежеше по очи на тротоара и не помръдваше, макар че стенеше тихичко. Нямаше и следа от гента и сестрата, които Немо бе изхвърлил с канкана си през прозореца на чакалнята.

— По-бързо — подкани го Тинтири. — Трябва да се измъкваме.

Стъпиха на платното. Иззад ъгъла с гневен рев изскочи черно пежо 308 и профуча покрай тях.

— Уо! — възкликна Немо и отскочи назад.

Незабавно се зададе второ черно пежо 308.

После трето.

— Тия коли не ти ли изглеждат ’днакви? — попита Немо.

— Абшолютно — потвърди Тинтири. — Това ожначава нещо! Дежавю.

Улицата вече беше запълнена с непрестанен поток от черни автомобили пежо 308, които изскачаха иззад ъгъла и прелитаха покрай тях. Немо преброи двайсет коли за двайсет секунди. Караха бързо, само на две-три крачки дистанция една от друга. Нямаше начин Тинтири и Немо да пренесат Смърфей до отсрещния тротоар през безмилостния автомобилен поток.

— Означава нещо — повтори Тинтири.

— Означава ли? — попита Немо. Рамото, с което крепеше Смърфей, вече започваше да протестира под тежестта на едрия мъж. — Не мо’ ли да п’бързаме малко?

Забеляза, че венците му вече не са тъй възпалени и говори малко по-лесно. Същото ставаше и с Тинтири.

— „Дежавю“ означава, че програмата се самокопира — обясни Тинтири. — Все едно да заспиш над кл’виатур’та. Челото ти натиска буквата „м“ и изведнъж излиза, че пишеш ммммммм.

Тя махна със свободната си ръка към потока от идентични коли.

— Снъргъл нъргъл нъргъл — потвърди Смърфей и покрай думите от устата му се източиха няколко кубика слюнка.

— Вероятно един от гентите се е върнал в програмната централа — гневно каза Тинтири — и е задействал това.

Колите продължаваха да фучат пред тях. Немо се озърна нервно. Засега не се виждаха генти, но сигурно появата им бе само въпрос на време.

— Трябва ни пешеходна пътека тип „зебра“ — каза той. — Или някоя от онези стари дами с оранжева жилетка и знак „Стоп! Деца“. Нали ги знаеш, дето се грижат за пресичането на малките ученици — той се позамисли и добави. — Макар че не съм сигурен дали тия коли биха спрели заради някаква си стара дама. Или заради зебра — отново се позамисли. — Хей, венците ми май спадат… нали разбираш, оправят се.

Тинтири кимна.

— Не са програмирани като постоянна добавка към облика ти. Задължително трябваше да се оправят.

— Какво?

— Не можем да променяме трайно облика си в Макатрицата — отговори тя с напрегнат и забързан тон, сякаш се дразнеше, че трябва да обяснява на Немо всичко с елементарни термини. — Машините са заложили параметрите. Ние можем най-много да ги поизкривим, да изменим за кратък период едно или друго. Каквато и промяна да направим, обикновено не трае дълго.

Потокът от черни автомобили продължаваше да лети покрай тях.

— Искаш да кажеш — уточни Немо, — че всяка промяна на програмата, която направим при влизане в Макатрицата, постепенно изчезва? Съвсем всяка?

— Точно така. Като венците ни. Виждаш, че вече са по-добре. Така е с всичко.

— А моите танцови способности?

— Не и те — отвърна раздразнено Тинтири. — Те бяха заложени пряко в мозъка ти… в истинския ти мозък. Не помниш ли? Твои са завинаги. Но с повърхностните промени на облика в Макатрицата не е така. Всяка промяна трае само около половин час. Сетне изчезва, Макатрицата коригира действието си. Юда — добави тя скръбно — се оплакваше много горчиво от това. Програмираше облика си с буйна коса, а тя окапваше само половин час след началото на мисията. Свличаше се като купа сено, духната от ураган. И обсипваше целия под. Той страшно се вкисваше.

Немо се замисли.

— Значи например… дрехите ти?

— Тези — каза Тинтири и погледна надолу. За да провери вече оздравелите си венци, тя започна да криви уста и да издава продължителни звуци, както прави човек, когато упойката е свършила. После презрително изпръхтя като състезателен кон. — Мислиш ли, че бих избрала да нося тия гнусни фирмени парцали? Просто такава е идеята на ЗММ за облекло. И тия тъпи слънчеви очила. Те са убедени, че всички трябва да носят тъмни очила, независимо от времето. Аз постоянно ги хвърлям, но при всяко поредно влизане отново се озовават върху лицето ми — тя се навъси. — Веднъж опитах сама да си програмирам по-прилични дрехи за мисията. Но също като косата на Юда, те просто се свлякоха от тялото ми само след половин час.

— Свлякоха се? — повтори Немо. После, за да бъде съвсем сигурен, че е усвоил идеята правилно, добави: — Свлякоха се, значи? Паднаха? И те оставиха… гола? Ама съвсем ли паднаха от тялото ти? Напълно? Докрай?

Тя рязко кимна.

— Ами че това е потресаващо! — възкликна прочувствено Немо. — Гола? Без нито едно парцалче? Какъв ужас!

Възторгът му пред тази новина издаваше колко дълбоко е съпричастен към потресаващия ужас на бедственото й преживяване. В очите му блестеше възмущение, или може би искрено съчувствие.

— Значи съвсем паднаха, а? — добави той.

— Програмата ги отхвърли — каза Тинтири. — В някои отношения Макатрицата е като жив организъм. Програмната й логика се нуждае от известно време, за да засече нещо, влизащо в противоречие с основните принципи, но накрая просто го коригира.

— Ами Смърфей? — попита Немо, залитайки под тежестта на капитана.

— Какво?

— Височината му — поясни Немо и изпъшка. — Така де, тук е много по-висок, отколкото там.

— Вече решихме да не обсъждаме ръста му — каза сърдито Тинтири. — Това го разстройва.

— Но аз не разбирам. Ако е временно подобрение на облика му в Макатрицата, не би ли трябвало вече да си възстанови реалната фигура?

— Смърфей е изключение — заяви Тинтири.

— Не разбирам.

Това беше последната капка. Тинтири избухна.

— Не си тук, за да разбираш! — изкрещя тя с пресекващ от напрежение глас. Тежестта на Смърфей буквално я смазваше. — Тук си, за да бъдеш Никаквия. От теб се очаква да бъдеш пълна нула… но ти не си нула, нали? Ти си просто някакъв тъпанар като всички останали в това гнусно място.

— О — каза Немо, леко потиснат.

— Ужасно е — провикна се Тинтири. — Ти си жалък слабак. Не можеш дори да поемеш както трябва своята част от тежестта на Смърфей. Увиснал ми е на шията.

С леко привеждане надолу тя се напъна, издърпа Смърфей от ръцете на Немо и го преметна върху раменете си.

— Не разбирам — плахо прошепна Немо.

Но нещо се бе скъсало окончателно в гласа на Тинтири. Вътрешният бент, удържащ яростта й, бе рухнал.

— Няма начин да минем през тия коли! — каза тя. — Те могат да пратят на тази отсечка един милион коли и сигурно ще го сторят… а единственият възел за измъкването ни от Макатрицата е отсреща.

— Не можем ли — предложи Немо, наскърбен от нейния тон, — нали разбираш, да заобиколим?

— Не! — кресна тя. — Не, не можем! Разбра ли? По който и път да тръгнем, Макатрицата ще го наводни с пежо 308.

— Ами ако накараме Тонкатой да дойде в Макатрицата през друг възел…?

— Няма време. Гентите ще бъдат тук след секунди. В капан сме. Наистина ли си мислиш, че можем да надбягаме гентите, мъкнейки Смърфей. Ако можехме просто да стигнем до онзи възел… но не можем. Всичко свърши. Няма смисъл. Разбра ли? И знаеш ли защо се накиснахме в тази туршия? Знаеш ли?

— Трябва ли да отговоря: „Не, не знам“? — попита колебливо Немо.

— Точно така, глупчо — отговори яростно тя. — Ще ти кажа защо сме тук. Защото ти беше твърде някакъв, за да минеш вчера покрай онези генти. За Никаквия щеше да е съвсем просто, истинска дреболия да се промъкне край тях. Само че ти не си Никаквия. Тъпия трябва да те наричаме. Некадърния.

Под тази канонада главата на Немо хлътваше все по-ниско между раменете. Чувстваше се смазан.

— Съжалявам — каза той с пресекващ глас. — Съжалявам.

Ръмженето на колите бе придобило монотонен, почти хипнотичен ритъм — върр-върр, върр-върр, върр-върр. Звучеше като досаден музикален фон за унижението на Немо. Вятърът от прелитащите автомобили развяваше косата му. Тинтири приличаше на тайнствена жрица, изсипваща върху него огън и жупел. Самото небе сякаш беше помръкнало. Над главите им прелитаха птици като боклук, понесен от вятъра.

Безконечният поток от коли, напевното металическо върр-върр, върр-върр, върр-върр.

Немо видя как зад Тинтири се появи гент. След него още един. Двамата генти с черни фракове и цилиндри напредваха към тях от главния вход на зъболекарския кабинет. Лицата им бяха мрачни.

— Тинтири — каза той. — Зад теб… генти зад теб.

Но Тинтири сякаш не го чуваше. Тя намести по-удобно върху раменете си отпуснатото тяло на Смърфей и направи три крачки по тротоара към една червена пощенска кутия. За момент Немо имаше чувството, че тя се готви да пъхне Смърфей в процепа.

— Как можах от всичките некадърни и Никакви идиоти на тоя свят да попадна тъкмо на теб! — гневно възкликна тя. — Какво съм сторила, та да го заслужа?

Немо усети, че положението става напечено.

— Тинтири — извика той. — Тинтири!

Хвърли се подир нея, но позицията му не беше стабилна. Тъй като стоеше на ръба на бордюра, той се препъна, когато понечи да изтича. Стъпи накриво и глезенът му поддаде. Преди да разбере какво става, вече размахваше ръце и безпомощно залиташе назад — право към средата на платното.

Мозъкът му заговори отчетливо като съдия, произнасящ смъртна присъда: Ти ще умреш. После добави: След по-малко от секунда ще узнаеш какво е да те връхлети изотзад пежо 308.

Немо направи онова, което би сторил всеки друг на негово място, за да защити максимално тялото си от удара. Здраво стисна клепачи.

За момент постоя със затворени очи.

Сетне предпазливо ги открехна. Не рискува да отвори очи докрай. Това би било безразсъдно. Но през премрежените си клепки видя странна гледка: колите стремглаво се отдалечаваха от него като големи черни топки разтопена пластмаса, изплюти от някакво грамадно индустриално устройство. Мяркаха се еднакви номера, отлитаха еднакви задни брони, люшкаха се еднакви антени. Една подир друга, една подир друга.

Немо бавно завъртя глава в обратната посока. Гледката на безкрайния поток от черни автомобили, връхлитащи право към него, го накара отново да стисне очи. Но след малко рискува да ги открехне и видя зрелище, достъпно в нормалните случаи само за бетонните стени в центровете за безопасност на движението, срещу които изстрелват коли с манекени вместо шофьори. Насреща му с рев се носеха пежо след пежо.

Погледна надолу. Там, където колите пресичаха тялото му, ставаше нещо странно. От пръв поглед изглеждаше, че собственото му тяло става неясно и замъглено като холограма. Но когато погледна отново, видя, че всъщност колите стават прозрачни и единствено тялото му запазва реалността си. Опита се да фокусира поглед, но картината отказа да се проясни. Беше невъзможно да разбере къде свършва призрачната картина и откъде започва истинската.

— О — каза той. — Олеле, божичко. Тинтири!

Застанала на тротоара с тялото на Смърфей, преметнато върху раменете й като грамадна лисича кожа, Тинтири гледаше право към него.

— Немо! — извика тя. — Не бях права. Ти наистина си Никаквия!

— Не ми харесва! — изблея Немо. — Страх ме е. Тинтири, помощ!

Но разговорът им бе прекъснат от друг глас — властен, притворен и зъл. Немо веднага разпозна чий е — на първия гент, който го бе разпитвал преди няколко дни и когото срещнаха при зъболекаря. Зад него стоеше друг гент. Още двама излязоха да заемат позиции плътно зад колегите си.

— Знаменитата Тинтири! — провикна се първият гент през рева на уличното движение. — Поласкан съм. И какво носи тя? Лисица? Норка? Не, струва ми се, че това е могъщият Смърфей. С един куршум два заека.

Застинал от страх. Немо стрелкаше поглед ту към четиримата генти, ту към самотната Тинтири с нейния тежък товар. Как би могла да се бие дори с един гент, камо ли с четирима, докато мъкне Смърфей. А от друга страна — как да избяга? Къде да отиде?

За момент Тинтири срещна погледа на Немо. Бавно започна да подгъва колене, сякаш най-сетне се бе предала под тежестта на товара — в буквален и преносен смисъл — и се готвеше да остави Смърфей като военен трофей в нозете на гентите.

Първият гент направи крачка напред. По лицето му се изписа чувството на триумф, доколкото една машина изобщо е способна да изразява чувства.

Но внезапно Тинтири изпъна крака и подскочи. С мълниеносно и грациозно движение пъхна десния си крак в процепа на пощенската кутия и рипна върху капака й. А оттам, почти без да спира, излетя във въздуха.

Немо отметна глава, опитвайки да проследи траекторията й. За секунда тя мина право между него и слънцето, създавайки локализирано и краткотрайно слънчево затъмнение. В този момент Немо осъзна какъв е нейният план.

Нямаше време дори да извика. Фирменият десен ботуш на Тинтири с черна пластмасова подметка и болезнено остро токче се стовари върху лицето на Немо. Левият й крак с убийствена сила улучи дясното му рамо.

За един миг, твърде мимолетен, за да бъде наречен на практика миг (частица време, която можеше да се опише по-точно като полумиг или дори сантимиг), Немо усети с пълна сила смазващата тежест на Тинтири. Сетне натискът изчезна, давайки му пълна свобода да се провикне „Оууу!“ и „ооо-оОО!“, докато започваше да пада назад. За последен път зърна изотдолу как Тинтири се носи във въздуха над него и неспирния поток от коли, за да кацне безпрепятствено на отсрещния тротоар. После Немо тупна по гръб.

Когато тилът му удари асфалта, той се озова в сенчест свят на холографски ауспуси, нереални колела и причудливо изкривени автомобилни шасита, прелитащи над него и през него. Лицето го болеше жестоко, а рамото му май беше изкълчено. Чувстваше се зашеметен. Но падането назад му бе дало инерция и той се плъзна още малко по платното, преди да стане неуверено на крака.

Беше се измъкнал от автомобилния поток, макар и едва-едва. Брони, врати и фарове прелитаха само на сантиметри от гърдите му. Видя как четиримата генти отсреща гледат яростно Тинтири, докато тя притиска телефонната слушалка към ухото на Смърфей. Към гнева им се примесваше недоумение. Явно не можеха да проумеят как е успяла да извърши подобен скок.

С възторг, който само отчасти го възнаграждаваше за болезнените контузии по лицето и рамото, Немо осъзна, че гентите изобщо не го виждат. Беше успял. Наистина беше Никаквия.

Изражението на първия гент внезапно се промени. Гневното недоумение отстъпи място на по-нормален гняв. Погледът му се впи в очите на Немо.

— Мистър Едикойси — изрева той, забелязвайки Немо за пръв път.

Страничното огледало на следващото пежо 308 закачи лявата ръка на Немо. Зашеметяващият удар мигновено го завъртя на сто и осемдесет градуса и той отлетя настрани. Стиснал ръката си, Немо изпищя от болка и се сгромоляса на тротоара до краката на Тинтири.

Докато се мъчеше отново да стане на крака, той видя как четиримата генти ги зяпат начумерено от другия тротоар през безкрайния автомобилен поток.

— Хайде, Немо — подкани го Тинтири. — Бързо през възела.

— Ръката ми — оплака се той. — Лявата ми ръка. И дясната ми китка… изкълчих си китката с онзи тъп пистолет при зъболекаря. Мамка му, и лицето ми. Ти ме настъпи по лицето! Без поне да попиташ може ли! Да не говорим за рамото. А като паднах, ударих си и тиквата…

Докато се жалваше, усети до ухото си телефонна слушалка. По тялото му пробягаха тръпки, сетне той изчезна от Макатрицата и отново се появи на борда на „Еровоам“.

* * *

Беше истинско облекчение да се завърне в реалния свят, където нито една от контузиите, натрупани в Макатрицата, нямаше власт над него. А когато Смърфей и Тинтири се надигнаха от столовете си живи и здрави, започна да го обзема небивало самодоволство.

— Какво ви разправях? — изрече Смърфей с напълно здравата си реална уста. — Казах ви, че той е Никаквия.

Немо се ухили. Преливаше от възторг. Имаше чувството, че е върхът на сладоледа.

— Смърфей — каза Тинтири. — Ти беше прав. Извинявай, че не ти повярвах. Той наистина е Никаквия.

— То се знае — кимна самодоволно Смърфей.

— Голяма работа съм, нали? — подметна Немо. — Леле, фантастично. Видяхте ли само как застанах в онзи поток от коли?

— Системата не те разпозна — каза Тинтири. — От гледна точка на Макатрицата беше престанал да съществуваш. Ти повярва, че си Никаквия, и наистина стана никакъв.

— Ти обаче продължаваше да ме виждаш.

— Аз — отвърна гордо Тинтири — не съм системата.

— Но онази кола ме перна по ръката със страничното огледало, нали? — отбеляза Немо. — За нея бях реален.

— Това стана, когато гентът те забеляза. До онзи момент той не можеше да те види, също както колите не долавяха присъствието ти. Така трябваше да стане и вчера пред входа на сградата. Но после по някаква причина той те видя. Може би отново си почнал да се мислиш за Някакъв.

Немо си спомни за изпитаната възторжена гордост… и премълча.

— Не е лесно да си Никакъв — каза след малко той с леко униние.

— И все пак ти постигна забележителен успех — ободри го Тинтири. — Няколко съдбоносни минути Никаквост. Извинявай, че ти се развиках, Немо, извинявай, че се ядосах. Не биваше да го правя.

Немо се разведри.

— Хей — каза той, — недей да го мислиш повече. Знаеш ли какво? Може би точно твоят яд беше катализаторът. Може точно той да ни е спасил задниците. Разбираш ли, твоето конско ми сплеска самочувствието и навярно това ми помогна да се превърна в Никакъв. Слушай сега — добави той. — Отвърстието ми каза, че ще трябва да избирам между смъртта на Смърфей и собствената си смърт… но тя грешеше, нали? Ние спасихме Смърфей, а аз не умрях. Тя сбърка!

В гърдите му напираше смях.

Тинтири пристъпи до него и лекичко го целуна по устните.

Немо се ококори. Сърцето му разцъфтя като бавен филм, показващ как хризантемата се превръща от пъпка в букет. Обзе го прекрасното чувство, че усеща как животът струи из тялото му.

— Тинтири — каза той, без да обръща внимание на факта, че Смърфей и Тонкатой го гледат. — Тинтири, обичам те. Искаш ли… искаш ли да излезеш с мен?

Настана кратко мълчание.

— О — каза Тинтири почти нежно, — разбира се, че не, Немо. Тя го целуна повторно, още по-лекичко. — Разбира се, че не. За нищо на света. Извинявай.

— О — каза Немо и усмивката му се разтегна като ластик чак до ушите. — О. Добре.

— Съжалявам, Немо — каза Тинтири и отстъпи назад.

— Не, няма нищо. Аз. Аз съжалявам. Всъщност не ме вълнува. Нали разбираш.

Странно, но в очите му избиха сълзи. Усети как животворният прилив в гърдите му отминава, как сърцето му умира, наистина умира миг подир миг и всеки удар кънти като чук, забиващ пирон в ковчега. Не беше много приятно.

Тонкатой го изгледа скръбно.

— Мой човек. Шибана работа.

— Няма нищо — каза Немо колкото се може по-бодро. — Наистина.

Лъжеше най-безсрамно.

— Добре — каза Смърфей. — Хайде да подкараме нашата летяща подводница. После — храна. А след това трябва да обсъдим как да използваме най-добре новото си секретно оръжие, Никаквия.

— Готов съм — глухо изрече Немо.