Адам Робъртс
Макатрицата (16)

Трета глава
Хранцузина

— Не беше лесно да те открием — каза Смърфей, докато го водеше към новия портал, който бе създал на две пресечки от училището. — Помощникът на Отвърстието те беше отвел на много километри от първоначалната точка на влизане. Но за щастие гентите може и да не те виждат, но ние те виждаме.

— Те се нахвърлиха върху мен — каза задъхано Немо. — Десетки. Натискаха шапките си и някак…

— Шапки ли? — изненада се Смърфей. — Те не носят шапки. Просто такава форма и цвят има горният край на главите им.

Това накара Немо да застине в крачка.

— Шегуваш се — каза той. — Много странно.

— Така ги е проектирал Проектанта. Онова, което мислиш за шапка, всъщност е голям бутон, който да се натиска — сам видя по каква причина. Но нямаме време за губене. Трябва да се връщаме на „Еровоам“.

Немо пое слушалката и напусна Макатрицата.

* * *

— Едно не разбирам — каза Немо, докато ставаше от стола. — Как тъй просто не пропадам през пода? Когато ставам Никакъв, искам да кажа. През всичко останало май минавам свободно.

— Заради това, което представляваш — Смърфей закопча панталоните си и незабавно изпадна в поредното помпозно-кисело настроение. — Ти си Никаквия. Макатрицата, изградена върху стремежа към знаменитост и консуматорски ценности, не те разпознава; кухите хора, кухите сгради…

— … кухите автомобили — вметна Немо и кимна.

— Но земята! — избоботи Смърфей. — Не! Е! Куха! Тя крепи всичко живо, дори и чистия Никакъв живот, който успя да достигнеш. Крепила е живота милиони години преди славата, търговските марки и консуматорската философия да плъзнат като чума сред човечеството.

— Ясно — каза Немо. — Разбрах. Страхотно. Фантастично. Сега вече е много по-ясно. Макар че ако бъда честен — добави той, тласкан от естествената си склонност да дрънка глупости, — май не бих казал, че схващам напълно логиката. Ако беше така, сигурно щях да потъвам през тротоара, нали разбираш? Поне до глезените. Но аз изобщо не затъвам. Сякаш хоризонтално съм Никакъв, но не и вертикално.

— Вече ти обясних — отвърна високомерно Смърфей.

— Но аз просто разсъждавам над твоето обяснение — каза Немо. — И не съм сигурен, че е логично. Земята? Земята не е по-реална от всичко останало в Макатрицата, кали? Така де, всичко е измама, илюзия.

— Добре тогава, господин многознайко, дето изведнъж стана специалист по Макатрицата — кресна Смърфей, изоставяйки значителна част от величественото си безпристрастие, за да изрази по-добре колко се е ядосал. — Ти как ще го обясниш?

— Не знам — отговори Немо малко виновно. — Може би ако знаех малко повече за принципите на цялата тая Никаквост… Програмирана ли е? Защото ако е тъй, значи онзи, който я е програмирал, иска да мога да минавам през стените, но не и през пода, или поне…

Тинтири бе влязла във вагона. Гласът на Немо секна. Той усети как лицето му се превръща в абстрактна творба, изобразяваща пурпурен залез.

— Здрасти, Немо — подхвърли весело тя.

Думите го прорязаха като нож.

— Здрасти — измънка той като хлапак. После извърна глава, сякаш нейната хубост грееше като слънце и можеше да повреди ретината му.

— Какво става?

— Немо се срещнал с Отвърстието — обясни Смърфей. — Тя му наредила да потърсим Хранцузина.

— Той има едно устройство — каза Немо, продължавайки да зяпа стената. — Доколкото разбрах.

— С помощта на това устройство — избоботи Смърфей — можем да начертаем път до самия Проектант.

Гласът на Тинтири стихна, сякаш от страхопочитание.

— До Проектанта? Как така? Никой не може да стигне до Проектанта, Той е недостъпен.

— Немо може — отсече самоуверено Смърфей.

— Това е толкова велико — ахна Тинтири. — Ако успееш да стигнеш до Проектанта…

— … можеш да сложиш край на тази война — довърши Смърфей. — Именно.

— Победа! — каза Тинтири.

— Ще сторя каквото ми е по силите — измънка Немо. — Но не знам как ще успея сам-самичък да сложа край на войната.

— Ако намериш начин да ни вкараш в кабинета на Проектанта — заяви Смърфей, — ние с Тинтири ще го… убедим… да отзове всички СЕПИИ. А сега да спим и да събираме сили. Когато се събудим, ще се върнем в Макатрицата и ще сложим край на войната веднъж завинаги.

* * *

Другите се настаниха в кабинките си, с изключение на Тонкатой, който управляваше влака и се оглеждаше за СЕПИИ. Но Немо, макар и уморен, не можеше да заспи. Мислите му хвърчаха по-бързо от подводовлака, в който седеше и гледаше през прозореца.

Влакът с грохот се носеше по линията, влизаше и излизаше от тунелите. Отново кървав залез обагри истинското небе. В реалния свят май слънцето непрестанно залязва, помисли си разсеяно Немо. Вечно виси над хоризонта като тлъсто червено кълбо. Небето вечно е с цвят на кайсия, домат и синя слива, а по него висят парцаливи оранжеви облаци.

Не ще и дума, беше красиво. Той се зачуди дали при влизането в Макатрицата няма някакво странно разширяване на времето, което винаги да го връща по залез-слънце.

Но не това го вълнуваше истински. Можеше да мисли единствено за Тинтири — колко много я обича и колко безнадеждна е тази любов. Някаква част от съзнанието му предлагаше оптимизъм като повехнал букет: Може би ако ги отведеш при Проектанта и сложат край на войната… може би толкова ще я впечатлиш, че… може би ще е тъй благодарна за онова, което си сторил, че…

Но той знаеше, че не става така. Тинтири просто не изпитваше нищо към него. Това бе всичко. Как го каза Отвърстието? Немо трябваше да загуби Тинтири, за да я спечели. Само дето не можеше да проумее какво би означавало това в реални условия. Но първата част, загубата на Тинтири, отекваше съвсем реално в сърцето му.

* * *

Смърфей дотърча с шум и трясък.

— Ужасна новина — обяви той. — Улица „Цион“ е нападната! ЗММ копаят нов тунел от Ричмънд под пресъхналото речно корито.

— Копаят нов тунел?

— След шест часа ще бъдат на улица „Цион“.

— Леле божке — каза Немо. — Ама че неочакван обрат.

— Знам! Вече дълги години — десетилетия — ние се бием с тях в системата им, ала никой не помни да е ставало обратното — каза Смърфей. — И все пак ето че по незнайни причини почват да дълбаят извън системата.

— Това определено ни поставя под натиск — констатира Немо.

— Точно така. Не можем да чакаме. Трябва незабавно да се доберем до Проектанта… към полунощ вече хиляди СЕПИИ ще върлуват по улица „Цион“.

— Би било жалко — съгласи се Немо, мислейки само за Тинтири. — Тогава по-добре да побързаме.

Всички се събраха във вагона със столовете и Тонкатой ги зареди.

— Успех, момчета — каза той.

* * *

Стремително нахлуха в Макатрицата.

Тримата — Смърфей, Тинтири и Немо — подтичваха по оживените лондонски улици към огромна, бяла като кост сграда, която се извисяваше пред тях.

— Това е централата на ЗММ в Макатрицата — каза Смърфей. — Вътре ще намерим Хранцузина.

Предпазливо се приближиха към зданието; в района обаче сякаш нямаше нито един гент. Но когато се упътиха към вратата, подир тях със залитащи стъпки се втурна необичайно чорлав бездомник.

— Чакайте — изграчи той. — Чакайте.

Тримата се завъртяха като един. Съществото, куцукащо към тях, беше облечено с дрипаво палто. Плътна маса от слепнали и омотани коси покриваше главата му, а отдолу не се виждаше нищо друго, освен също тъй буйна и чорлава брада. Ръцете му не се виждаха от гъста козина, която избиваше през ръкавите като взрив във фабрика за тапицерия.

— Те ме моделираха — изстена съществото. — Моделираха ме. Аз съм копие на знаменитост… да ми прости Господ. Смърфей!

— Откъде знаеш името ми? — кресна Смърфей.

— Боже мой — възкликна Тинтири, като се вгледа внимателно. — Това е Юда.

— Те ме моделираха — продължи клетникът — по образа на Къзън Ит. Той е травестит. Бяха ми обещали Блейк Карингтън. Но, я ме вижте! Смърфей, Тинтири, съжалявам, че ви предадох. Можете ли да ми простите? Можете ли?

— Юда, какво правиш тук?

— Наоколо има генти — каза Юда, пристъпвайки от крак на крак. — Предупреждавам ви. Знам, че с нищо не мога да изкупя измяната си…

— Генти — изсъска Смърфей и огледа улицата.

— Аз ще им отклоня вниманието — изрече приглушено Юда през огромната маса противна коса, която покриваше всеки квадратен сантиметър от тялото му. — Ще ги нападна и ще ги подмамя по Шафтсбъри Авеню. Това би трябвало да ви осигури необходимото време да сторите… каквото трябва.

— Юда — каза Смърфей, — благодаря ти.

— Дано да ме убият — каза жално Юда, после тромаво се завъртя, влачейки гривата подир себе си като шлейф на сватбена рокля. — Мислех си, че ще съм много готин с коса. О, боже, по-добре да си бях останал плешив! Знаете ли, опитах да се обръсна, когато осъзнах, че ЗММ са ме измамили… но всичко израсна отново! За секунди! Беше като в „Тинтин и Страната на черното злато“. О, какво проклятие ми наложиха.

— Трябва да тръгваме — каза Тинтири. — Не бива да губим време.

— Само още нещо — каза Юда и посегна да хване Смърфей за лакътя. Ръкавът му изглеждаше натъпкан с косми. — Те сториха още нещо. Разкриха ми… една истина. Истина!

— Какво искаш да кажеш?

— Истината, която всички сме забравили! Знаели сме я някога, но днес сме слепи за нея! Аз обаче отново я знам и ми се иска да умра! Да умра!

Той залитна настрани и повлече нозе към отсрещния тротоар.

— Юда — извика след него Смърфей. — За какво говориш?

Но Юда бе изчезнал, влачейки косата подир себе си като опашка на комета.

* * *

Изтичаха нагоре по стълбището на огромната бяла сграда и дръзко влязоха във фоайето.

На рецепцията ги упътиха към ресторанта на първия етаж. Казаха им:

— Той ви очаква.

— Значи ни очаква? — попита Тинтири, докато се качваха в асансьора. — Не ми звучи много успокояващо.

— Може Отвърстието да е подготвила пътя — предположи Смърфей.

— Може — отвърна със съмнение Тинтири.

* * *

Плотовете на масите в ресторанта бяха направени от огледала. От най-дългата маса край отсрещната стена една двойка зяпаше високомерно останалите клиенти. Жената беше много красива. Мъжът — не. Най-забележителната черта от лицето му беше издаденият и удължен нос, който провисваше тъй подчертано, че изглеждаше направен от грамадна буца разтопен и отново застинал восък. Очите му бяха свински, тоест розови, тлъсти и край всяко от тях се извиваше весела бръчица като опашка.

Смърфей, Немо и Тинтири се приближиха до масата.

— Вие — каза Смърфей и кръстоса ръцете си зад гърба по най-неестествен начин — сте Хранцузина.

Мъжът с тясното лице вдигна очи към него. Широко разтвори една ноздра и вдъхна дълбоко. После плъзна поглед по Тинтири. Облегна се по-удобно на стола. Немо си помисли, че около него определено витае ореол на самоувереност.

— Змърфей — каза мъжът.

— Изпраща ни Отвърстието — обяви Смърфей.

По устните на Хранцузина трепна злорада усмивчица.

— Стана тя каквато стана! — възкликна той и изведнъж заговори много бързо: — За мен е голяма чест, как го казвахте, са par example^[1], добро утро на прочютия Змърфей, а вие навярно сте Тинтири, ma cherie comme ime pomme d’amour^[2], как го казвахте, я виж ти, и Немо бил тук, моля, моля, заповядайте, седнете. Alors! Formidable! Magnifique! Piume de ma tante. Tant pis. Fromage. Je m’appelle. Est-ce que vous avez une chambre pour la nuit? Avec une salle de bain mais sans le presse de pantalons. Encore une tasse de cafe. Le singe est dans l’arbre^[3].

Той плъзна длан по бузата си и се усмихна още по-широко.

— Разполагате ли — попита Смърфей леко объркан — с чертожното устройство? Отвърстието каза, че ние…

— Естествено, naturellement — прекъсна го Хранцузина, — как го казвахте, аз всъщност не съм францюзин, а притежавам изключителни умствени дарби и мога да говоря на енглийски, ако, как го казвахте, ако ми се прииска, но je prefere францюзкия език. Хо-хей-хо, fromage et frottage, comme-ci comme-ca, avez-vous vu le nouveau chapeau de coco^[4]? И знаете ли, как го казвахте, защо предпочитам францюзкия език?

— Защо? — попита Тинтири.

— Защото е най-хюбавият език за ругатни, все едно си бършеш носа с коприна, чакайте, ще ви покажа — той се изкашля. — Gorbliemis! Straikalaitl Clic-clac-boum-c’est-photo!

— Звучи страшно добре — каза впечатленият Немо. — Как беше онова, последното?

Беше му хрумнало да запомни израза наизуст и понякога да го пуска в бъдещите си разговори.

— И често ли ви се случва да ругаете? — попита Тинтири.

Но Хранцузина не отговори. Беше се вторачил право в Тинтири.

Неловкото мълчание трая от една секунда до половин минута. Накрая съпругата му въздъхна.

— Извинете моя съпрюг — каза тя. — Той обича да се перчи пред чюжденци.

Хранцузина седеше съвършено неподвижно и усмивката му ставаше все по-заплашителна. Немо примига и се вгледа внимателно в него.

— О, да му се не види — промърмори съпругата му. — Тан-Тан и Обеликс, ама че вбесяващо! Пак блокира.

Тя побутна мъжа си по рамото и той се люшна на стола като картонена фигура. Цялото му тяло изглеждаше като колосано. Капка пот бе застинала на челото му като диамант. С всеки изминал момент неподвижност странните му немигащи очи и широката усмивка ставаха все по-заплашителни.

— Той — попита смаяно Немо — е блокирал?

— Слючва му се понякога, когато е развълнуван. Неприятно ми е да го призная, но се перчеше пред чюжденци и малко се поразпали.

Тя неодобрително зацъка с език и поклати глава. Немо неволно забеляза, че при това масивната й гръд се полюшна в обратно направление според закона за запазване на инерцията. Беше страховита гръд, плътно стегната в кремава синтетична материя. Немо си нареди да не гледа. Упрекна се наум най-жестоко. Помисли си, че Тинтири е до него; представи си нейното неодобрение, като го види как се прави на идиот. Заповяда на очите си да потърсят друго за гледане. Те се подчиниха, но не твърде охотно.

— Не разбирам — каза Смърфей. — Как може да блокира?

— Той е стара програма — обясни жената. — Льо новата Макатрица е извънредно съвместима, знаете, но понякога по-старите програми не се приемат твърде добре. Може да се претоварят. Добре де. Май ще трябва да го рестартирам.

Тя стана, мина зад съпруга си и придърпа от масата вцепененото му тяло заедно със стола. После го хвана с едната ръка за лявото ухо, с другата за дясното кутре и дръпна едновременно. Хранцузина изписка, подскочи и се огледа сърдито.

— Вие пък кои сте? — попита той. — Какво зяпате, льо мътните да ви вземат?

Немо се обърна към съпругата.

— Значи казвате, че сте стари програми?

— Четири-точка-нула — отговори тя.

— Не заспах както трябва — обяви Хранцузина. — Навярно съм хванал вирюс, може би грип. Искаш ли да проверя вътрешните си органи за подобна инфекция? Да, не, отказ. Проверявам…

Очите му се изцъклиха.

— Ще му трябва минутка, за да се опомни — обясни жената.

— Защо точка-нула? — попита Немо. — Какво означава точка-нула?

— Четворката е за поколението — каза жената. — Льо останалото изразява шанса за безпроблемно действие, разбирате ли? Така например програма от типа точка-едно има един шанс от десет да заработи без засечки. Колкото до точка-нула…

Тя сви рамене.

Хранцузина много бавно въртеше очи от ляво на дясно. Когато по този начин успя да огледа цялата зала, той издаде тих звън като микровълнова печка. После надигна глава.

— Къде съм?

— Ние дойдохме — повтори Смърфей — за устройството.

— Аха! Льо устройство за начертаване на пътя към Проектанта, n’est-ce pas^[5]?

— Именно.

— Bien. Tres bon^[6]. Радвам се да ви го предоставя. Заповядайте — той порови из джоба си и извади малък туристически компас. — Това ще ви заведе право при льо Проектанта.

Смърфей пое компаса.

— И ще ни го дадете просто така?

— Разбира се. Bien sur. Защо не? Моля. Ние с вас сме едно и също, нали така? Льо еднакви същества. Всички сме заедно в кюпа.

По лицето на Смърфей се изписа отвращение от подобна идея, но той не възрази.

— Благодаря.

— Сега имате устройството, как го казвахте, crotte-du-diable! Merci-Dieu-C’est Vendredi^[7]! A може ли и ние да ви придружим?

Смърфей се озърна към Тинтири, после към Немо.

— Предполагам — каза той.

— Бихме искали лично да кажем няколко приказки на онзи Проектант. Но досега нямахме късмет в опитите да се доберем до него. Може би вие ще сте, как го казвате, по-щастливи-щастливи-щастливи.

Хранцузина се изправи. Същото стори и внушителната му съпруга.

Немо отново сгълча очите си.

* * *

Следвайки указанията на устройството, Смърфей изведе отряда от ресторанта и продължи нагоре по няколко стълбища. Хранцузина и жена му ги следваха, придружени от четирима телохранители със строги физиономии. Приличаха на рекламата за „Марлборо“, само дето вместо каубойски шапки имаха буйни рапърски прически в стил „всички сме печени, а пък белите да се пукат от яд“. В очите им блестеше безогледна жестокост, а бицепсите им бяха внушителни. Немо доста се изнерви от тяхната близост.

— Няма никаква тайна — каза съпругата на Хранцузина. — Льо вратата на кабинета на проектанта е точно зад онзи ъгъл.

Групата се изкачи до върха на стълбището и изтича по коридора; но зад ъгъла ги чакаше задънена улица. Немо видя как Тинтири настръхна, сякаш се готвеше за бой.

— И къде е вратата, която ни обещахте? — попита тя.

— Всичко е наред — каза Смърфей, оглеждайки устройството в ръката си. — Според това нещо Проектанта наистина е зад тази стена.

— Не ми прилича на врата — каза Тинтири.

— Врата без панти, дръжка и процеп — потвърди съпругата на Хранцузина. — Всичко опитахме, за да се доберем до льо другата страна. Динамит, пушки, дори карахме масивни мъже да връхлитат с рамо срещу нея. Всичко.

— Но — потвърди Хранцузина — без успех. Е? Може би вие имате, как го казвате, по-добър начин? Тайна хитрина?

Смърфей кръстоса ръце зад гърба си.

— Може би — каза той. — Но позволете да попитам: вие защо се опитвате да стигнете до Проектанта?

— Имаме да обсъдим някои неща с него — каза Хранцузина, вадейки от джоба на сакото си плосък сребрист пистолет.

При този жест четиримата телохранители като по сигнал измъкнаха изпод палтата си пушки с хромирани цеви. Жената на Хранцузина извади от обемистата си прическа къс револвер. Преди да успеят да реагират, Смърфей, Тинтири и Немо се озоваха срещу шест оръжия, насочени право към тях.

— Какво правите? — възкликна Тинтири.

— Нима си въобразявахте — каза Хранцузина, — че просто, как го казвате, ще ви дадем устройството и ще ви пуснем да идете при льо Проектанта сам-самички? Ба, не-не-не, фолибержер, имате ли ревматизъм, не! Отдавна му имаме зъб на Проектанта. Неговата Макатрица не е добре съвместима с нашето програмиране… и той трябва да промени това. Alors! Quoi! Pneu^[8]!

— А от нас какво искате? — попита Смърфей.

— Вие очевидно знаете как да минете през вратата на льо Проектанта — каза съпругата на Хранцузина. — Иначе нямаше да дойдете тук.

Тя погледна многозначително Немо. Той усети как способността му за изчервяване нараства значително.

— Какво? — попита Немо. — Защо ме гледате?

— Не знам — отговори с усмивка тя. — Може би вие сте льо Никаквия, за когото всички сме чювали напоследък? Може би? И можете да минавате през стени? Нали?

— Да речем — добави Хранцузина, — че вие, Немо, се промъкнете през вратата. Да речем, че оставите приятелите си тук като зальожници, нали така? Да речем — в което ви желаем късмет — че успеете да отворите льо вратата отвътре за пет минути.

— Четири — поправи го жена му.

— А! Още по-добре! Четири минути, иначе ще направим на приятелите ви бум-бум-бум с льо куршуми и льо сачми, додето умрат. Ça va^[9]?

— Чудовища! — извика Тинтири.

— Изпаднахме в затруднено положение — каза Смърфей на Немо. — Нямаме друг избор, освен да им сътрудничим. Мислиш ли, че ще се справиш?

Немо пристъпи до стената.

— Казвате, че сте пробвали динамит и прочее?

— Да.

— Не личи.

— О, по-късно боядисахме всичко.

— И сте сигурни, че от вътрешната страна на вратата има дръжка? Така де, като вляза, дали ще мога да я отворя?

— В нищо не сме сигурни — каза жената. — Никога не сме влизали в Проектантската стая. Но трябва да има нещо, инак как ще излиза, когато му се наложи?

— До льо тоалетната например — добави Хранцузина.

— Много добре — каза Немо и гордо вирна глава. — Ще вляза и ще отворя вратата. Обещавате ли после да не закачате спътниците ми?

— Обещаваме — потвърди Хранцузина.

— И двамата?

— И аз обещавам — каза съпругата на Хранцузина.

— Чудесно. Щом е тъй, след малко се връщам.

Немо дълбоко въздъхна и изпразни ума си. Каза си, че е нищо; пустота, нула, Никаквия, който може да се промъква през пролуките в програмирането на този свят. Беше невидим, недосегаем.

Хвърли последен поглед към хората зад себе си. Смърфей и Тинтири стояха като на тръни; Хранцузина и хората му се целеха в тях. За Немо бе приятно да си помисли, че въпросните личности вече не го забелязват… че от тяхна гледна точка напълно е престанал да съществува. И той им се изплези за сбогом.

Обърна се към стената и хукна напред. Сетне внезапно се озова проснат на пода. Стискаше здраво носа си и мучеше.

— Какво стана? — попита озадаченият Хранцузин.

— Оу — измуча още веднъж Немо и вдигна към стената поглед, изпълнен с изненада и огорчение. — Проклета гадост.

— Само това ли можете?

— Чакайте — каза Немо и се изправи, — чакайте. Не бях съвсем готов. Нека да пробвам още веднъж.

Този път реши да изпробва стената с ръка, а не с лицето си. Тя бе все тъй плътна на допир.

— Хм — каза той. — Добре, чакайте да помисля.

Усети как през косата му плъзват струйки пот. Болезнено усещаше, че всички го гледат; особено Тинтири.

— Добре — повтори той. — Точно така, имам план.

Но нямаше план, а вътрешният му глас стенеше: Пак се провалих и Тя пак ме гледа как се правя на идиот. Нямаше смисъл. Виждаше се през очите на Тинтири. Нищо чудно, че тя не го обичаше. Как да обича такъв жалък червей?

— Май няма да стане — призна унило той.

И докато изричаше тези думи, ръката му проникна през стената, сякаш потъваше в тихо млечно езеро. Немо толкова се изненада, че едва не падна. Залитна напред, сетне внезапно го обкръжи светлина, студена като звезден блясък, но ярка като фойерверки…