Илияс Есенберлин
Отчаяние (9)

II

През 1745 година починал контайчи Галден Церен. Но още две години преди смъртта му управник на Джунгария станал средният му син Церен-Доржи. По време на неговото управление се засилила онази кървава борба за власт, която винаги била присъща на тази страна. В края на 1753 година, като убил брат си Церен-Доржи, велик контайчи станал Лама Доржи, който пък веднага бил хванат за гърлото от племенника си Амурсан. Абълай веднага използвал ситуацията за своите цели. Той ту помагал на родения от казахска майка Амурсан, ту вземал страната на Лама Доржи. В резултат на тези междуособици и на казахските походи Джунгария била обезкървена. В края на краищата, използвайки подкрепата на чиновниците на новия малолетен манджуро-китайски император, велик контайчи станал Амурсан.

Но дните на Джунгария били преброени. В Поднебесната Междинна империя се сменила династията, но политиката останала същата.

Току-що завоювалите Китай и утвърдилите на трона своята династия Цин манджурски феодали, обединявайки се с най-реакционните китайски дейци, като че ли придали нови сили на древната завоевателна политика на Китайската империя. В продължение на повече от век планомерно изтикващата джунгарските племена и насъскваща ги срещу казахите китайска, а по-сетне манджуро-китайска управляваща върхушка решила, че е дошло време за действие. Според нейните представи казахите и джунгарите вече достатъчно се били обезкървили едни други. Било настъпило времето да се свалят от арената „ранените тигри“. Това трябвало да стане колкото се може по-бързо, докато заетата с вътрешните си неуредици Русия не би могла все още с пълна сила да се намеси в централноазиатските дела…

Възползвайки се под предлог за пореден сблъсък на джунгарските племена с непрекъснато изтикващите ги китайски войски, огромните манджуро-китайски армии под командването на генералите Фу Дъ и Чжао Хой нахлули в Джунгария. Тази война не била обикновена. Само за два месеца пълчища завоеватели, многократно превъзхождащи по численост раздробените джунгарски отряди, всъщност унищожили цял един голям народ и държава. Със специална заповед джунгарите били обявени извън закона и автоматично бил унищожаван всеки, бил той старец или току-що роден младенец. Като резултат от този поход безжалостно били изтребени повече от един милион души. Останалите живи джунгари избягали при своите доскорошни врагове в казахската степ…

Контайчи Амурсан потърсил защитата на Абълай. Тук го приютили близките на неговата майка от казахски род, които довчера имал намерение да разори и ограби. Абълай му дал животни, вдигнал му юрта и го назначил за управител на малкия улус, в който се обединили оцелелите от китайския разгром джунгари-торгаути. Скоро той починал от едра шарка, която донесли в казахската степ китайските отряди.

Джунгария престанала да съществува. Още дълги месеци се виели над бившите лагери от другата страна на планината облаци черни гарвани и вятърът довявал от изток острата миризма на мъртва плът. И притихнали вождовете и бийовете на казахските родове и племена, прекратили за известно време междуособиците, защото разбирали каква беда ги заплашва от изток. Ако по-рано между Китай и казахските ханства се простирали джунгарските лагери, то сега огненото дихание на кървавия дракон достигнало вече до казахските земи…

За трети път в безпорядък бягали през планинския проход Алтън-Емел обезумелите войници на знаменития манджурски военачалник Фу Дъ. Това били пехотинци, опитни и добре въоръжени. Но когато по камъните на клисурата слизала от конете бързата конница на Абълай и яките джигити насочвали напред дългите си закалени пики, китайските войници били безсилни да направят каквото и да било. А докато те се суетяли пред преградената от жива стена клисура, промъкналите се през главозамайващите пропасти казахи планинци, които от стари времена ловували тук с обучените си орли и соколи, хвърляли по главите на шуршутите цели гранитни скали.

Да, вече не джунгарските нойони, а редовна императорска войска навлязла в пределите на древната казахска страна. Поднебесната империя винаги е смятала себе си за център на света и затова за войската й не съществували граници. Просто Синът на Небето — императорът — изпращал верните си слуги в своите покрайнини, за да накажат някакви си там опърничави диваци чергари.

Когато шуршутите избягали за трети път, Абълай вече не се радвал особено. Тъй станало вече два пъти, и двата пъти нови китайски пълчища в еднообразни сиви колони изплували от клисурата, сякаш не е имало никаква битка. Приличали на мравуняк в Саръ-Арка: колкото и да тъпчеш с крака, все нови и нови мравки изпълзяват на повърхността. Откъде да намериш огън и вода срещу този безброен шуршутски мравуняк? А батър Дербилай, началник на съгледвачите, току-що доложил: оттатък планините се приближава нова китайска армия под командването на пълководеца Чжао Хой.

Никакво сравнение не може да става между шуршута-кавалерист на късоопашато си конче и казахския джигит, но когато на един джигит се падат десет или двайсет такива воини, не стигат силите толкова пъти да вдигнеш боздугана. Освен това армиите на богдъхана не са опасни с кавалерията си, а с пехотата — упорита, настойчива, необръщаща внимание на загубите.

Трябвало да се направи всичко, за да не се даде възможност на тези две китайски армии да се съединят, но за това трябва да прелетиш отвъд планината. И ако не направиш това, под знамето на шуршутския дракон ще се стовари такова нещастие върху казахската земя, че миналите „времена на великото бедствие“ ще ти се сторят като рай. Примерът с джунгарите бил пред очите му. Но какво можеш да сториш, ако самата съдба е против. Бялата камила лежала преди този поход в някакво съмнително положение!

Още от самото начало на боя в клисурата Абълай не могъл да се избави от тази натрапчива мисъл. Бялата камила се появила при него след джунгарския поход, по време на който загинал любимият му син — първенеца Жанай. Онази сутрин все още неоправилият се от мъката си Абълай излязъл от юртата и видял стоящата на края на аула необикновена бяла камила. Тя била огромна, снежнобялата й грива с дълги косми докосвала земята. Камилата не се изплашила, а само косо погледнала султана, когато той се приближил до нея. Ноздрите на животното били цели — не били още продупчени от камилари, а на гърбицата й нямало и следа от хом — особен вид самар за товари. По всичко личало, че това е дива дромадер-аруан. Когато Абълай вдигнал ръка, камилата изведнъж отскочила и побягнала.

А на следващото утро Ак-бура — „Бялата камила“ — била на същото място, сякаш очаквала пробуждането на неутешимия Абълай. И Абълай, като всеки чергар, не можел да не свърже това събитие с гибелта на сина си. Цялата следваща зима се появявала в султанския аул тази камила и през тази зима нито едно козле не отмъкнали вълците от султанските стада. Годината била изключително успешна и това също свързвали с присъствието на Ак-бура…

А вече през пролетта бялата камила показала истинската си сила… Султан Абълай отново решил да тръгне срещу джунгарите. Но свиканият от него съвет на бийовете и вождовете на родовете и племената така и не могъл да постигне единно мнение: срещу кого да бъде насочена бойната конница — против иртишките джунгари-торгаути или против илийските ойроти. И ето че дошло времето на бялата камила. Във всеки случай, така гласи легендата. Като излязъл на сутринта от юртата, Абълай видял, че бялата камила лежи не на запад с главата си, както обикновено, а на изток. „Какво означава това?“ — помислил си султанът и си спомнил, че камилата му донесла късмет. Той настъпил с войските си в това направление, което сочела главата на камилата прорицателка, и походът излязъл изключително успешен.

Оттогава, накъдето и да се насочвал султан Абълай, с него винаги била бялата камила. Сега е трудно да се каже искрено ли е вярвал султанът в тайнствената сила на Ак-бура. Но в преданията за онова време бялата камила на султан Абълай заема достойно място. Разказват, че веднъж Абълай показал непокорство пред изпратената му от съдбата камила. „Нима от това животно зависи съдбата ми!“ — възкликнал той веднъж и повел войската си в противоположното на посоченото му от лежащата камила направление. Няма защо да ви разправям, че войската попаднала в капан и едва се спасила от разгром, и то благодарение на намиращата се там Ак-бура.

Ето и сега, преди да настъпи срещу пристигащите по течението на Или китайски пълчища, в утрото преди боя Абълай преди всичко друго погледнал към бялата камила. Тя лежала някак неопределено, с глава към планинския проход, където султан Абълай бил решил да спре навлезлите в казахските земи завоеватели-шуршути. Явно това не предричало успех, но нямало какво да се прави. Ако шуршутите преминат през прохода, след това ще трябва да бъдат изтласквани оттам може би векове наред!

И сега, макар китайците за трети път да се били отдръпнали, султан Абълай не се чувствал добре. И без камилата знаел до каква степен шуршутите превъзхождат по численост неговата войска. Но решил все пак да изпревари китайския пълководец Чжао Хой и да атакува войската на Фу Дъ преди неговата поява.

— Хей, нека се скрият в тръстиката отрядите на Баян батър! — заповядал той. — А Саръмбет батър нека да се укрие зад онези хълмове. Но да не го забележат шуршутите. В бой да се влезе по мой знак!

И като прекратили веднага преследването, обърнали конете казахските войни, разпръснали се из храстите, скрили се в крайречните горички и след няколко минути изчезнали от полезрението, сякаш се разтопили в сивата илийска мъгла. Единствено останалите в клисурата незабележими съгледвачи чували как китайските тръби настойчиво призовават войската за нова атака.

Не, не за пръв път се сблъсквали лице в лице казахите с китайската императорска войска. От незапомнени времена многобройните китайски богдъхани се стремели да завладеят тази земя и населяващите я народи. По целия източен край на степта, особено по земите на Голямата орда, се срещали развалини и опожарени места, оставени от шуршутите. От край време китайските завоеватели се опитвали не просто да покорят тези родове и племена, но и да ги превърнат в китайци. И когато това не се получавало, с цели народи постъпвали точно така, както с джунгарите.

Случила се джунгарската трагедия и неистовият Бухар жърау, който досега пеел в своите песни против „гяурите-оръси“, строящи укрепления в пределите на казахската степ, веднага пренастроил струните на своята домбра-прорицателка и запял:

В свещеното писание „Инжил“,

което се състои от четири книги,

изпратени на хората от Бог,

се разказва за някои си шуршути…

Бунтували се те отвъд планините

и разлюляли се планините…

И ако дойдат шуршутите,

ще изядат даже труповете,

изкопавайки ги от гробовете!…

Трябва да се каже, че мъдрият певец прекрасно познавал зверската природа на китайските императори. Той казвал, че те са по-гладни от изгладнели чакали и призовавал казахите да наострят пиките си.

Междувременно нова беда надвиснала над казахските родове от юг. Едва-що паднала Джунгария, и наскоро образувалото се Кокандско ханство изцяло наследило политиката на Бухара, превзело Ташкент, а след него и казахските градове Туркестан и Аръс. Кокандските отряди се придвижвали надолу по течението на Сейхундаря, завземайки един град след друг.

Абълай би могъл с намиращата се под негово командване войска да спре придвижването на кокандците, но твърде силна била надвисналата от изток заплаха. Драконът човекоядец преживял Джунгария, удържайки със страшните си нокти част от казахските лагери от Голямата орда, намиращи се преди под властта на контайчи. Вторият крак на дракона се насочвал иззад Черен Иртиш към земите на Средната орда…

Точно тогава, оставяйки за по-добри времена разправата с кокандските владетели, Абълай събрал огромно опълчение. Начело с най-знаменитите батъри от онова време, сред които имало и доста батъри от народните среди, опълчението тръгнало от Синьото море — Балхаш — на изток. Там, наскоро справили се с Джунгария, събирали свежи сили и се готвели за нови завоевания огромните манджуро-китайски армии на генералите Фу Дъ и Чжао Хой. Абълай не се утешавал с надеждата, че ще успее да се справи с Китайската империя, но било по силите му да провали кампанията й през тази и следващата година. Тогава, според размишленията на султан Абълай, естествено ще се обединят всички казахи и той рано или късно ще стане техен хан.

А на раздробените казахски лагери не оставало нищо друго, освен да се обединят. Примерът с Джунгария показвал, че китайските управници няма да подават курабийка на едни или други племена и орди, настройвайки ги едни срещу други. Драконът ще погълне всички наведнъж с кокалите. Ненапразно древната пословица гласяла, че „краят на света ще дойде тогава, когато тръгне Черен Китай“. Войната щяла да бъде жестока и продължителна. Всичко би могло да се случи и Бухар жърау пеел:

Като дойде шуршутът, не оставай на място,

прехвърляй се към Сейхундаря,

там винаги ще намериш ти вода за пиене…

И кой знае какво е символизирала тази бяла камила, която преди похода сякаш свалила от себе си отговорността, като легнала с глава в неопределена посока…

— Ти видя ли, певецо мой, колко неопределено бе обърната главата на нашата Ак-бура сутринта? — запитал Абълай стоящия до него Бухар жърау.

Старият певец гледал как за четвърти път изпълзявал от клисурата сиво-зеленият шуршутски дракон. Не издържайки на озъбената му паст, бавно се огънала линията на казахската войска. По двайсет войника на един казахски джигит се падали сега в тази битка. Отслабени от многовековно недохранване, силом събрани в тези огромни армии от манджурските си господари и техните великохански сподвижници, нещастните селяни били зашеметени и притиснати нечовешки. Те знаели само едно: отстъпилия от бойното поле го чака смърт. И те упорито и покорно вървели напред, намирайки смъртта си под казахските боздугани…

— Щом самият пастир не вярва в опазването на стадото, вълците ще бъдат сити… — отвърнал Бухар жърау. — Избави се от съмненията, султане, иначе теглото ще бъде и за тебе, и за всички ни!

— Как мога да се отърва от съмнения?!

— Това е тежка болест, която може да излекува само едничка…

— Говори, певецо… Защо замълча?!

— Едничка смъртта избавя от съмнения!

— Какво да направя, певецо?

— Да търсиш смъртта си!

Абълай внимателно погледнал певеца, огледал се. Твърде много хора слушали разговора. Като се изправил на седлото, султан Абълай се вгледал натам, където, изтласквани от врага, побягнали накрая казахските войни.

— Значи, трябва да намеря смъртта си?… Какво пък, намерил си правилното лекарство за моята болест, певецо!

И Абълай изправил послушния си кон на задни крака и той препуснал в галоп.

Бухар жърау слязъл от коня, застанал на колене с прехвърлен през шията си ремък и започнал високо да се моли. Всеки мюфтия би се побъркал от негодувание, чувайки тази молитва, тъй като половината думи в нея представлявали заклинания на земните и небесни духове, които от векове произнасяли по тези земи езичниците-бакси.

— Абълай! Абълай!

С този вик побягналите джигити се обърнали и се хвърлили в битката. И слезлият от коня Абълай бил сред тях, в първата редица. Каквото и да говорим, но смелост не му липсвала. Едва когато първият натиск на китайците започнал да отслабва, той се върнал на хълма, където се молел Бухар жърау. Абълай целият бил опръскан с кръв — своя и чужда.

— Нямам повече съмнения, мой мъдри певецо… — викнал той, приближавайки се. — Защо са му те на властителя!

Когато след известно време отново се огънала казахската отбранителна линия, султан Абълай пак искал да препусне. Но този път ловкият Бухар жърау като барс се хванал за поводите:

— О, не изкушавай майката Смърт, мой султане… Чашата се чупи само веднъж!

— Но аз нямам съмнения, певецо мой! — възкликнал Абълай.

— Нима мислиш, султане, че Бог всеки път ще изпълнява онова, за което го моля в молитвите си?! — възмутил се старецът и всички присъстващи се разсмели.

При казахите, както при всички номадски народи, певците прорицатели се ползвали с огромен авторитет. Чрез тях феодално-родовите вождове отстоявали своите волности пред властта на султаните и пред самия хан. Но с най-голям авторитет се ползвали онези сред тях, които разширявали рамките на сказанията си извън границите на едно племе и започвали да говорят от името на целия народ. Налагало се с тяхното мнение да се съобразяват самите властващи управници. Такъв бил искрено преданият на Абълай Бухар жърау, който въпреки това често изричал пред страшния султан онова, което не се решавали да му кажат неговите приближени. С каменно лице го изслушвал тогава Абълай и му се налагало също да доказва всенародно, че той, бъдещият хан на казахите, не познава съмненията. Единствено след човек, който не познава съмнения, ще тръгне ъмпрамът — тълпата, както презрително наричали народа всички предци на Абълай, самият той и всичките му потомци…

А битката продължавала и все нови и нови отряди на китайската пехота се изливали от черната паст на клисурата. Постилайки земята с трупове, крачка след крачка се придвижвали те напред и изглеждала тази войска като безкраен облак от скакалци, заливащ широката казахска степ. Долетяла нейде отдалече стрела и ранила в ръката Бухар жърау, и Абълай заповядал да го върнат в тила. Вместо него на отреденото за главен певец на войската място застанал Татикара жърау.

Абълай погледнал към слънцето, което захождало на запад. По всичко личало, че днес не ще се наложи да пускат в ход скритата в засада конница. Нека през нощта повече шуршути да се съберат в клисурата, за да има къде да поработят боздуганите с ковани накрайници и закалени в степните ковачници зъби…

Султанът изведнъж вдигнал бързо двете си ръце към оголилата се глава. Пробита от дълга тежка стрела, лисичата шапка леко падала на земята. Един туленгут скочил от коня, подхванал я и я подал на султана. Към стрелата, току до самия й край, било завързано парченце светла кожа. Абълай разгърнал писмото…

„Бъди внимателен, султане… Тази нощ един от твоите приближени люде трябва да ти вземе живота!“.

Стрелата долетяла отляво, от храстите. „Какъв точен стрелец!“ — си казал Абълай. По всичко личало, че това е искрен доброжелател. В противен случай нищо не би попречило на стрелеца да отпусне лъка половин нокът по-надолу. Върви, че го търси после в този храсталак.

— Какво пише там, на тази кожа?! — запитал Бекболат бий.

Абълай погледнал внезапно побледнялото му лице и равнодушно свил рамене:

— Ами, за тежестите на войната пише.

Бекболат бий кимнал с глава, макар явно да не хванал вяра на думите на Абълай.

Да, колкото повече време минаваше, толкова по-силно вождовете на различните родове се страхували от укрепване на властта на Абълай. Вече няколко пъти стреляли по него от засада. Бийовете и многобройните му роднини-тюре се опасявали от идването на власт над всичките три орди на един султан с твърд характер. Винаги им харесвали слабохарактерните и послушни властници. А че когато Абълай дойде на власт веднага ще ореже правата им, никой от тях не се съмнявал. Именно в борбата си с тях Абълай широко използвал певците прорицатели — такива като Бухар жърау, които изразявали мнението на простолюдието. Именно на ъмпрама — на неродовитата тълпа — можело да се опре в борбата си срещу всесилните родови бийове.

Ето и Бекболат бий, един от главните недоброжелатели на Абълай, неслучайно го попитал, какво е написано в долетялото със стрелата писмо. Този бий, както и неговият всемогъщ баща Казъбек — Гъшият глас, който бил над деветдесетгодишен, не криели отрицателното си отношение към издигането на султан Абълай. Но когато пристигнала вестта за шуршутите, и двамата — и бащата и синът — разбрали, че единствен Абълай сега е в състояние да оглави опълчението на казахските родове. Каквото и да се говори, табуните на Бекболат бий пасат едва ли не по продължение на цялата граница с бившата Джунгария. А лакомията на войниците-шуршути отдавна е известна в степта…

— Ако шестима враждуват помежду си, те задължително ще станат жертва на седмия!

Тъй рекъл на Абълай Бекболат бий, присъединявайки се с отряда си към опълчението. Защо обаче тъй пребледнял при вида на стрелата с писмото? Абълай отново се обърнал към бързо търкалящото се към хоризонта слънце. Нейде дълбоко в клисурата загърмели многобройни китайски барабани, оповестяващи края на битката.

— Какво пък, този път и ние се подчиняваме на сигнала им! — весело казал Абълай, шибнал коня и препуснал към юртите в степта.

Загърмели казахските даулпази. И в този миг воините отпуснали ръце с оръжието в тях, обърнали се гърбом един към друг и тръгнали на различни страни. А вече на лунна светлина се отправили към полето покритите каруци със събирачите на трупове. Предстояло им да работят през цялата нощ…

Щабът на Абълай се намирал на брега на малък приток на Или — край планинската рекичка Куркреук. В средата се извисявали белите юрти на Абълай, а щабът бил заобиколен от шатрите на многобройните бийове и батъри. Край всяка юрта имало прът с родов или племенен знак на военачалника.

След проведения от него кратък военен съвет, султан Абълай по стар навик веднага легнал да спи. И макар да спял леко, заспивал веднага, щом слагал глава на възглавницата. Както било прието по време на поход, той легнал без да се съблича, а само отпуснал колана и сложил до себе си лъка със стрелите и голия кинжал. Но щом стихнал лагерният шум, Абълай отворил очи, тихо станал. Защото нали неслучайно го предупреждавал за опасността неизвестният стрелец.

Обаче Абълай решил да не подсилва караула. Като поседял няколко минути размишлявайки, той се усмихнал и отново легнал на дебелата твърда постелка, спасяваща го не толкова от влагата, колкото от отровните паяци на предпланината. „Ако ми е съдено днес да умра, ангелът на смъртта ще ме намери и в златен сандък!“ — рекъл си той и отново заспал. В силата на съдбата султан Абълай вярвал до последния ден от живота си.

Черна камила, голяма колкото планина, видял Абълай в съня си. Той искал да я хване, но камилата изведнъж се превърнала в шуршутски дракон и раззинала кървава паст…

— Абеке! О, султан Абълай!

Абълай успял все пак да метне ласото на шията на дракона и отворил очи. Ръката му стискала родовата шашка.

— Това съм аз, мой султане… Аз… Нуржан!

Абълай отпуснал сребърната ръкохватка. Разтърсил го родният брат на средната му жена Камшат от рода караул.

— Какво е станало?

— Сечахте въздуха с шашката си, Абеке!

— Кой е с тебе на пост край шатрата?

— Само Малик и аз!

Сънят изчезнал. Абълай лежал и мислел за полученото предупреждение. Там ясно било казано именно за тази нощ, и че покушението трябва да бъде извършено от някой близък. На пост пред вратите и около шатрата стоят само най-близки хора от доверените родове атъгай и караул. И още… Малик!

Не, не може да бъде това да е Малик, макар той да е от башкирски род. Беше го изпратил самият Карасакал. Но така ли е? Наистина ли Карасакал му е изпратил този най-точен стрелец и юначен джигит? Трябваше да попита за това стария Кабанбай батър!

Карасакал беше един от родовите башкирски вождове, въстанали против царицата. Отблъснат от редовната войска, той тръгнал към казахската степ и бил приет от казахските си роднини. Мнозина от тръгналите с него башкирци от простолюдието след това се върнали по родните си места и взели най-дейно участие в отрядите на Салават Юлаев в пугачовското движение. А засега Карасакал или Кара хан, както го наричали приближените му люде, за да се отърве от преследване от страна на царските генерали и едновременно с това да издигне авторитета си по тези краища, се нарекъл Шуно Доржи — по-малък брат на контайчи Събан Раптан. При това той разказвал, че уж бил избягал от Джунгария от преследванията на своя племенник — узурпатора Галден Церен…

Казахите не го предали нито на царското правителство, познаващо го като Карасакал, нито на джунгарския контайчи, който знаел, че това е самозванец. Всички врагове на джунгарите бягали в казахската степ и също постъпвали в отряда на самозванеца „великомъченик Шуно Доржи“, отслабвайки по този начин главния враг на казахите — контайчи. Особено покровителствал самозванеца знаменитият батър Кабанбай. Джигитите на Карасакал се славели с мъжеството си и неведнъж участвали в битките на казахския народ със същия този контайчи, а по-късно и с китайските редовни войски. След превземането на Джунгария войската на Карасакал още повече нараснала за сметка на успелите да избягнат унищожението джунгарски джигити.

И ето че не толкова отдавна този Карасакал, ползващ се с особеното доверие на Абълай, му изпратил един от приближените си джигити — Малик. С воинските си умения и с точността си в стрелбата той веднага спечелил доверието на султана. В последно време Малик стоял на пост до юртата на Абълай заедно с най-доверените му хора.

 

 

Парцаливо синьо облаче закри луната и Малик измъкна студения нож. Ръката му се напрегна, предчувствайки страшния пряк удар под лъжичката, и роднината на султана Нуржан се обърна към него с нужната страна, когато изведнъж слаб приглушен вик се чу от бялата юрта, която охраняваха. Нуржан отметна завеската и разтърси Абълай, комуто се бе присънил кървавият дракон. Стискайки костената дръжка на ножа, Малик напрегнато се вслушваше за какво говорят в юртата…

Не, не Карасакал беше изпратил Малик при Абълай, а съвсем други хора… Управниците на Кокандското ханство отдавна следяха успехите на Абълай. Отървавали се от джунгарската заплаха и отделени засега с отрядите на същия този Абълай от смъртоносното дихание на шуршутския дракон, те бяха решили да се възползват от положението и да заграбят колкото е възможно по-обширна територия по средното течение на Сейхундаря, а ако е възможно, и по долното й течение. Единствено султан Абълай с войската си представлявал тогава някаква военна и политическа сила по казахските земи. С неговата смърт, както се надявали те, вероятното единно ханство отново ще се разпадне на хиляди части, които ще бъде възможно да бъдат погълнати една след друга, без сериозна съпротива. И наемният убиец Малик, хитър и коварен като змия, пристигнал при Абълай по тяхно поръчение. Неизброими блага му били обещани, ако работата приключи успешно…

Времето не чакало. Още рано сутринта му предали пряко нареждане от Коканда да побърза. Оседлан кон-аргамак с обвити в парцали копита и с чувал на муцуната го очаквал на половин верста от султанския лагер. Само че ненавреме се събудил Абълай!

А може би нищо не е случайно — предпазливостта на Нуржан, с когото Малик отдавна сякаш се бил сприятелил, събуждането на султана. Пък и самият султан изглеждал напрегнат. Или само така изглеждало?

Само един глухоням джигит — водач на кон — пристигнал с Малик в щаба на султан Абълай уж от Карасакал. Той бил беглец от башкирските туленгути и в Кокандското ханство останали двамата му сина. Глухият не знаел с какво поръчение е изпратен неговият господар Малик, но тази сутрин видял кокандската свръзка, който предал на Малик парче хартия с някакви знаци. Възможно ли е глухият да е надникнал в това парче хартия, когато е подреждал в шатрата, докато Малик е разговарял с пристигналия? Не, това не е възможно: туленгутът бил толкова неграмотен, колкото и глух!

Изведнъж Малик трепнал. От шатрата излязъл самият султан. В лунния сумрак едрата му фигура изглеждала още по-висока и по-могъща. Опитният поглед на убиеца определил, че султанът е без оръжие. Може би имал нож в ботуша си, но едва ли би успял да го пусне в действие.

— Ще се поразходя на въздух! — подхвърлил султанът, без да се спре и без да обърне глава.

— Идвам с вас, мой султане… — казал Малик и направил знак на Нуржан. — А ти стой тук, Нуреке!

Малик не видял как се подсмихнал султан Абълай. Той хвърлил на земята шашката си и облегнал лъка си на юртата, защото според древния закон не било възможно през нощта до хана да върви човек с оръжие. Абълай вече негласно бил смятан за хан…

И те вървяли, облени от призрачната лунна светлина, — отпред Абълай и малко след него Малик. Ето, той ускорил крачка и отново се напрегнала ръката, държаща хладната стомана. Но рязко се обърнал към него Абълай.

— Какво има там, мой Малик?

Ръката на султана сочела в мрака.

— Това… това е бялата камила… — Гласът на телохранителя затреперил — Ак-бура!

— Защо пък е тук?

— Не знам, султане мой. Вечерта лежеше далече зад шатрите!

— Хайде, хайде, съдба моя!…

Султан Абълай се приближил до бялата камила. Камилата започнала бавно да се привдига и в мрака Абълай видял как настръхнала дългата й бяла козина. Това било толкова страшно, че дори сам Абълай отстъпил крачка назад. И неочаквано се издигнали към небето гигантските копита и се стоварили нейде зад гърба на Абълай. В този миг страшен вик на болка и отчаяние разкъсал нощната тишина. Завикали, засуетили се часовите, запалили факлите в различните краища на огромния лагер.

— Ойбаяй, жив ли сте, султане?!

Дотичалият пръв Нуржан с широко разтворени очи гледал как дивата бяла камила разкъсва със зъби и тъпче в земята нечие разкъсано тяло. Той искал да се хвърли и да спаси нещастника, но Абълай го спрял с ръка:

— Не е нужно, Нуржан, все едно — човекът е мъртъв!

Нещо блеснало на светлината на факлата. Нуржан се навел и измъкнал от ръката на смачкания Малик прав хивински кинжал. Камилата, все още ръмжейки и хриптейки, се надигнала и потънала в мрака. Устата на мъртвия Малик била озъбена в страшна усмивка.

— Той… той е искал да ви заколи, мой султане! — казал Нуржан и огледал насъбралите се хора. — Ак-бура спаси живота ви. Това е божи пратеник!

Абълай мълчаливо се обърнал и се отправил обратно към юртата. Така разказва този случай легендата. Не се казва в нея само едно: че спасеният по такъв вълшебен начин султан се усмихнал зло в нощната тъма. Никой не видял тази насмешка. А султанът вървял и си мислел за подхвърленото му със стрелата писмо, където в едното ъгълче със ситни арабски букви било дописано името на онзи, който трябвало през тази нощ да го лиши от живот.

А после при мъртвото тяло на своя съплеменник дошъл глухонемият роб и отнесъл останките му. И веднага ги погребал според древните закони на своя народ. Така никой не научил в лагера на Абълай, че жалкият глухоням роб бил грамотен и добре умеел да стреля с крив башкирски лък.

Призори в бялата юрта довели глухонемия роб на загиналия убиец Малик и го оставили насаме с Абълай. Султанът внимателно се вгледал в непроницаемото лице на роба, после взел креда и написал на навосъчена дъсчица:

„Ти ли вчера простреля шапката ми, човече?“

Глухонемият спокойно взел от ръката на султана кредичката и написал:

„Да“.

„Благодаря ти за точния изстрел.“

„Благодари на своята звезда, султане!“

„Откъде дойдохте с господаря ти?“

„От Коканд.“

„Кой ви изпрати?“.

„Бийовете Ерден и Нарбота…“

„По каква работа?“

„В Коканд се боят от тебе, султане!“

Абълай кимнал с глава, свалил от горната стойка на юртата своя параден, извезан със злато кафтан, и шапката с кожа от бялка и облякъл с тях роба. А щом слънцето се показало, петима джигити препуснали на запад. Те трябвало чрез верни търговци в Коканд да откупят и освободят от робство децата на глухонемия.

А сред народа все повече се ширели легенди за това как самата съдба, в образа на бялата камила, покровителствала султан Абълай и това било верен знак, че той единствен можел да стане хан на трите орди. И до наши дни са се запазили тези легенди за вълшебната Ак-бура.

Преди още слънцето да се е показало над планините, и от зиналата паст на клисурата се разнесъл глух непрестанен екот. Сякаш мощна река бушувала и искала да изскочи от бреговете си. В това време съгледвачите съобщили, че се приближават предните части на другия китайски генерал — Чжао Хой.

— Главно това е конница, мой султане… — разказвал началникът на съгледвачите Турсунбай батър. — И конете им не са вече дребни, както преди, а наши — степни. Ясно е, че са ги заграбили от Кашгария и от лагерите на Голямата орда…

— Все пак пешаци шуршутите имат повече! — замислено отвърнал Абай. — Как смяташ, ще настъпят ли днес срещу нас?

— Не, мой султане. Онези, които са дошли тази нощ, са изморени. А пък вчерашните са уморени още повече. Тъй или иначе, около седем хиляди мъртви тела събраха през нощта каруците им… А сега палят големи огньове и варят двойна порция ориз, а не просо. Значи предстои „Празник на пристигането“. Оръжие се взели само онези, които отиват към заграждението.

— Хей, да се свикат всички военачалници! — кратко заповядал Абълай.

Куриерите скочили бързо на оседланите коне и препуснали във всички посоки — натам, където в степта били разпръснати шатрите на главните батъри. Султан Абълай седял самотно на възглавниците в главната си юрта. Тази сутрин му предстояло да реши какво да прави по-нататък. Е, и когато реши, тогава вече бялата камила ще легне с глава в нужната посока…

А решението трябва да се вземе незабавно. Вече няколко дни мели тази проклета месомелачка в клисурата. И макар загубите за шуршутите да са десетократно по-големи, при тях това е незабележимо. Че още и ще се зарадват доставчиците им на храна, защото по-малко народ ще трябва да хранят. А пък страната на казахите, която още не е възстановила и половината от своето население след „времената на великото бедствие“, на нея й е скъп засега всеки джигит. Само втора китайска армия се е приближила от другата страна и вече не може да помогне никаква засада. Да предположим, че дори и да разбие той армиите на Фу Дъ и Чжао Хой, но тутакси ще се появи трета армия, след нея четвърта, пета… не, непосилно е сега да се противопостави с всички сили на хилядоглавия дракон. Нека да потърпят останалите в неговата паст казахски племена и родове. Те трябва да се наведат ниско до самата земя, да се наврат в планинските пукнатини и дефилета. А ние, като докажем на дракона, че с нас шега не бива, ще върнем войската си цяла и невредима обратно в степта. А ако шуршутите се решат да ни преследват, в степта нищо добро не ги очаква. Там конницата ни ще се разгърне с пълна сила, не както в тези планини. Но, съдейки по всичко, те няма да се решат на такава стъпка и ние ще се разделим като преди.

А войската трябва да се запази на всяка цена. Защото нали неслучайно точно сега бяха изпратили кокандските управници убиеца Малик. Сметката им е съвсем проста: докато шуршутите смилат казахската войска, наемният убиец ще го отстрани него, бъдещия хан. Кой тогава ще бъде в състояние да противостои на кокандските лашкари? Като одран вол ще разделят страната на казахите. За себе си, разбира се, кокандските властници са приготвили най-голямата част. Неслучайно отрядите им се появиха още в лагерите край Арал. Те не мислят за шуршутския дракон, надявайки се на божията милост. А между впрочем, само казахското опълчение стои сега между този дракон и Кокандското ханство. И хивинските слуги на Надир-шах забравят за същия този ненаситен дракон. Не минава и ден, без да нападнат казахските граници. Не, не са помощници те във войната с шуршутите. И даже ако изведнъж би станало чудо и те биха се присъединили към неговата войска, все едно не биха могли да спрат огнедишащия дракон, който рано или късно все едно ще навлезе в степта и в долините, открили се пред погледа му. А засега…

— Тази вечер вдигаме юртите! — тихо казал Абълай, когато един след друг влезли военачалниците и се разположили в полумесец на кадифените възглавници.

Настъпила тишина. Всички седели потресени от неочакваното решение.

— Та това е бягство! — извикал старият Кабанбай батър.

— Не, това е отстъпление! — твърдо отвърнал Абълай.

— Нашите джигити, които се бият вече няколко дни с шуршутите, не ще се съгласят да отстъпят!

— Тогава след двайсет дни ще останем живи само ние с вас… — тихо казал Абълай. — Днес събирачите ни на трупове погребаха седемстотин тела. Двеста двайсет и четирима джигити през вчерашния ден са с отсечени ръце и крака, с разсечени глави. Сметнете, за колко дена ще им стигнем!

Джанъбек батър хвърлил пред себе си камшика в знак, че започва разговора:

— Абълай разсъждава правилно. Само че в каква посока да тръгнем?

— Към Тургай, — разсмял се известният Канай-шегаджия. — От там не е далече и до Оренбург!

Даже сега, когато се налага да се секат отблизо с шуршутите, на мнозина не им достига далновидност. Канай-шегаджията на глас произнесъл онова, което си мислели мнозина от враговете на Абълай. Толкова години вече го обвиняват, денем и нощем, че е тръгнал да се сближава с Русия. Каквото и да ги чака там, съдбата на джунгарите е пред очите му. За жалост, новата царица изобщо не може да се справи с неуредиците в империята си. А то и той сега по-иначе би разговарял с шуршутите…

— По-далече от Синьото море няма да отстъпим! — твърдо отсякъл Абълай. — Ще оставим като щит един от батърите с отряда му и ще тръгнем.

Присъстващите се спогледали и навели очи. Още нямало такъв случай, в който толкова важни решения да не са били вземани с мнозинството от съвета. Всеки бий и батър обикновено в знак на своето съгласие с вожда хвърлял пред себе си камшика с дръжката напред. Но Абълай този път не ги попитал. Така имал право да постъпва единствено избраният от всичките три орди хан.

— Аз ще ви прикривам, султане и батъри!

Прозвучал в настъпилата тишина гласът на Баян батър. Абълай се надигнал от възглавницата си:

— Какво пък, остава само да погледнем какво предрича Ак-бура!

И всички присъстващи се отправили заедно със султан Абълай към края на степта, където лежала бялата камила. При вида на приближаващата се тълпа камилата станала на крака. Абълай се спрял на десетина крачки от нея. Ак-бура бавно се обърнала и легнала с опашката към султан Абълай и с глава към Синьото море…

Цял ден продължили сблъсъците в клисурата и Абълай заедно с батърите си спокойно ги наблюдавал от хълма. А вечерта, както и предишните дни, пламнали големи огньове из цялата степ. Но ако някой би минал оттук в полунощ, щеше да види, че в предпланините не е останала нито една юрта и само тук-там момчета-туленгути подхвърлят в пламъците изсъхнали бурени…

Основната казахска войска бе преминала в тръс вече около петнайсет версти по посока на Балхаш. Движещите се в походен строй джигити от опълчението учудено се споглеждаха.

— Сякаш бягаме!

— Да, ако съдим по бързината… А казват, зад гърба на шуршутите нашите са въстанали. От Голямата орда…

— Как така са въстанали без султани?

— Сякаш малко сме били джунгарите и без никакви султани!

— Знае ли Абълай, че в Синцзян са се надигнали уйгурите и казахите?

— А ти откъде знаеш?

— Говори се…

— Ох, ами какво ще кажем на своите? По-добре в бой да загинем!

— Ще успееш, войниче…

— Да, много ум за такова решение не се иска. Не е нужно да си султан, че да дадеш заповед за бягство!

Вървящият редом Татикара жърау се вгледал в помръкналото лице на произнеслия последните думи джигит.

— Добре, не тъгувай — рекъл певецът. — Умният вълк винаги ще побегне пред десетте кучета. И ще се обърне и ще им се озъби, когато кучетата се наредят в една линия!

По време на нощната почивка, когато оставало малко време вече до изгрева, до Абълай се приближили двамата певци — Татикара и Котеш.

— Разреши ни, султане, да повеселим джигитите с песни! — казал Татикара жърау като старши.

— Пейте, жърау!…

И едва успяли воините да спънат конете си, когато отначало в първите редици на войската, а сетне и на опашката й зазвънели в надпревара двете най-добри домбри на своето време. И резки, силни гласове се извили над степта. Напускайки огньовете, забързали джигитите към тези гласове.

Палави червени огънчета играели в очите на Татикара жърау:

О, дръжте се, джигити!

Спомнете си оня тлъстия шуршут,

как се тресеше коремът му, когато бягаше от нашия Жабай!

И макар като ангелът на смъртта Азраил да се носеше Жабай,

Миг след това изчезна зад хоризонта войникът-шуршут!

Никой от живелите в разни времена люде

не бе видял подобна бързина.

Като най-добрия в табуна аргамак бягаше важният шуршут

и вятър свистеше от мяркащите се пети…

Тъй че ако нас ни настигнат шуршутите, не се опитвайте да бягате,

защото кой ще се сравни в бягството с шуршутите?!

Хилядогласен смях се разнесъл над степта…

 

 

Джигитите спели, подложили седла под главите, както са спали в същата тази степ техните деди и прадеди още преди две, и три, и четири хилядолетия. И също както и сега, изпълзявал от далечните си речни долини ненаситният хилядоглав шуршутски дракон, искайки да ги погълне, да изсмуче кръвта им и да изплюе костите им, че и спомен да не остане за древния народ, населяващ тази степ. Но всеки път с изпотрошени зъби запълзявал обратно през каменната пустиня. За това пеели днес казахските певци и бъдещата победа над този кръвожаден дракон сънували джигитите. Те викали в съня си и се хващали за сабите.

На разсъмване тежки облаци покрили небето и завалял студен дъжд. Мокрите до кости хора мълчаливо се движели през потъмнялата хлъзгава степ. А когато стигнали до една малка по това време на годината рекичка, видели бурните й черни клокочещи води, а другият бряг се виждал някъде далеч на хоризонта.

Мрачно гледали джигитите как пенестите студени вълни изхвърляли на пясъчния бряг камъни, големи като камила, и цели дървета, подхванати от глинестия поток някъде в планината и домъкнати тук заедно с корените. Корените страшно се надигали от водата, като ципести крака на дракон. Докато гледали този бушуващ поток, пристигнали хилядата джигити на батъра Баян. Както била уговорката, те атакували предната линия на шуршутите и всели сред тях голяма паника. Но китайската кавалерия на Чжао Хой хукнала да ги преследва, и така китайските военачалници узнали за отстъплението на казахското опълчение. От само себе си се разбира, че те вече били преминали съдбоносната клисура и идвали насам. Тук, притиснати до реката, людете от опълчението биха загинали до последния човек…

А грохотът на реката все повече се засилвал и водата прииждала. Конете и камилите се дърпали от реката, тревожно мърдайки уши. И тогава отново застанал отпред Татикара жърау, докоснал струните и високият му пронизителен глас надвикал шума и грохота:

Меко кадифе и дълъг корен има тръстиката…

Реката пред нас е, а зад нас е драконът!

Нима само саби могат да размахват нашите батъри?!

Къде си, Джанъбек-Шакчак-улъ, с тежката си пика?

А къде се е дянал Бакей — гордостта на родовете сагир и дулат?

Къде са те — Дербисал и Мандай от къпчаците?

Ох, не ще видя Саръ и Баян от уаките!

Изплашени от водата,

скрили са глави между раменете!

В гората най-високото дърво е борът…

Къде е този бор на войската ни — Богембай?

А страшният батър Жабай от рода еменалъ-керей

само това умее — да върти пиката си!

И отново гръмовен смях разтресъл мократа студена степ. А батърите, дори онези от тях, които не умеели да плават, незабавно тръгнали напред. Тежки пръски се вдигнали по-високо от крайбрежните дървета. Защото заедно с коня си, без дори да свали доспехите си, пръв скочил в реката Баян батър. От деня, в който от неговата собствена ръка паднал мъртъв брат му Наян, батърът ежечасно търсел смъртта си.

Само неколцина от джигитите заедно с конете били отнесени от течението. Воините бързо се оправили, изсушили се край огньовете и когато на отсрещния бряг се показали шуршутските съгледвачи от наскоро покорените кашгарци, войската потеглила напред. На брега на реката, която била наречена Куркреук — Гърмящата, останали само хилядата конници на Баян батър. Султан Абълай заповядал да останал тук и да не безпокоят шуршутите.

 

 

Цяла седмица чакали джигитите от отряда на Баян батър китайските армии. Но тях все ги нямало. Изпратените на отсрещния бряг съгледвачи докладвали, че в клисурата е оставен само отряд за прикритие, а основната войска на завоевателите се е придвижила обратно навътре в „Новата Земя“ — Синцзян. Скоро станало известно със сигурност, че щом армията на Чжао Хой се отправила към казахската степ, и в новозавоюваните от китайците земи избухнало въстание от живеещите открай време там уйгури и казахи. Успелите вече по традиция да се скарат помежду си китайски генерали се отправили натам всеки с армията си. Това всъщност спасило казахската степ от неминуемото нашествие, което би било много по-страшно от джунгарското. Но нищо не могло да спаси въстаналите. Казахското опълчение по неясни за тях причини се отправило към Балхаш…

Същият този ден хилядният отряд на Баян батър се прехвърлил обратно през вече станалата плитка рекичка и привечер се намерил пред клисурата Алтън-Емел. Изпратените напред съгледвачи доложили, че оставеното от китайците прикритие се състои от не по-малко от десет хиляди души пехота и две хиляди конника. Скрилите се в гъстите шубраци конници на Баян батър били бодри и отпочинали. И щом паднала нощта, те тръгнали на поход.

В клисурата на всеки двайсет крачки горели огньове и стояли часови. И казахските джигити не минали през клисурата. През нощта заедно с конете си преплували река Или и само по известни на тях пътеки почти над главите на китайските постови преминали от другата страна на планината. Било още съвсем тъмно, когато хилядният отряд на Баян батър се строил в боен клин на онази страна, откъм която завоевателите въобще не биха очаквали нападение — откъм страната на Китай.

— А ще се зарадва ли Абълай на решението ти, батъре? — прошепнал зад гърба на Баян нечий глас.

— Арруах! — кратко и страшно ревнал батър Баян, заставайки със своя Тулпар-кок начело на клина.

— Уа… Арруах! О, сенки на починалите тук предци!

— Акжол!

— Ойнъбай!

— Караходжа!

— Абълай!

И от място в боен галоп, като всичко помитаща по пътя си лава, препуснали напред казахските джигити. Подобно на степен пожар се носели те и всичко пламвало пред тях, защото отряд след отряд изстрелвал към спящия лагер запалени стрели. В прах и дим, голи, обгорели, бягали шуршутите. Настигали ги и ги секли със закалени ножове, с дълги саби — алдаспани, с прости тояги. Предсмъртни вопли и проклятия се чували ту тук, ту там. Подгонени от управниците си през девет земи в десета да завоюват никога непринадлежалите им степи, със стотици загивали на чуждата земя войниците. И в смъртта си виждали спокойни пълноводни реки, леки пагоди, зелени палми на полегат бряг. Привиждала им се родината…

Над три хиляди завоеватели били унищожени тази нощ. Докато китайските командири се опомнили от неочакваното нападение, докато събирали и привеждали в боен ред войската си, нападателите изчезнали яко дим. Сякаш нощни духове-джинове нападнали китайския лагер и само убитите и ранени казахски батъри, лежащи на земята между жертвите си, не оставяли никакво съмнение кой е извършил нападението.

А отрядът на Баян батър вече се готвел да тръгне обратно. Но когато преброили собствените си загуби, станало ясно, че липсват триста джигити.

— Лошо е да оставим другарите си в ръцете на шуршутите — казал Баян батър. — Всички знаете какво правят с пленените!

Джигитите, които цяла нощ не били слизали от изтощените си коне, мълчали. „На едно пиршество два пъти подаръци не правят“ — гласи една пословица. Съдбата не обича повторения, а степните люде винаги са вярвали в съдбата…

— Хайде, батъре, онези, които останаха в ръцете на врага, да оставим на Бога, а мъртвите и без това са в неговите ръце! — произнесъл един от джигитите на опълчението. — Изморени сме и само ще понесем излишни загуби. Шуршутите вече ни търсят…

— Нима имаме друг изход? — подкрепил го друг.

— Да ни простят падналите!…

И тогава изведнъж излязъл напред един джигит и вдигнал дясната си ръка.

— Аз съм с батър Баян!

Към него се присъединил втори — същият, който малко преди това се съмнявал в разумността на ново нападение срещу китайците:

— Само ти ли си мъж роден от майка си!

— И аз!

— С вас съм, батъре!

След минута всички преминали на страната на батър Баян. Той махнал с ръка.

— Ще тръгнем сега по другата падина, ето натам!

— Хей, батъре Баян, а ще бъде ли доволен от всичките ти действия нашият султан? — тихо произнесъл все същият онзи глас зад гърба му.

— Не знам… — Батърът измъкнал страшния си алдаспан и посочил към мержелеещия се в далечината дим. — Напред!

— Уррах!

— Акжол!

— Аманжол! Борибай!

И отново сякаш надигналите се от тази земя предци се хвърлили заедно с тях срещу врага. Но вече със залп от мускети ги посрещнали войниците на императора. Приклекнали на колене, те насочили пред себе си пиките си, образувайки една линия. И все пак тази линия била пробита и отново побягнали на всички посоки, като хлебарки от вряла вода, завоевателите-шуршути. Ето как пеел поета за този бой в своята песен сказание:

Но закипяла кръвта на казахските батъри,

и макар сигурна смърт да ги чакала насреща,

а на всеки от тях да се падали по сто шуршута,

устремили се те към врага!

Не пот, а кръв се просмуквала през порите на тялото,

кръв се стичала по батърските саби,

но като милиони отровни каракурти

ги обкръжили враговете-шуршути…

Да, твърде голямо било неравенството на силите. На огромна територия бил разположен китайският лагер и от всички страни се стичали подкрепления. А силите на казахските джигити се топели. Не повече от стотина оставали на конете. Баян батър се огледал и видял, че краят е близък. И още видял, че цялата местност наоколо в полите на планината е потъмняла от труповете на завоевателите. „Не, не ще е напразна гибелта ни… — помислил си батърът. — Ще остане това черно поле завинаги в паметта на шуршутите. Може би ще им се привиди, ако отново тръгнат срещу земята ни!“.

Грамаден широколик манджур се насочил към него с дългата си желязна пика. Баян батър с една ръка изтръгнал пиката от ръката му и за секунда я завързал на възел, след това измъкнал своята сабя-алдаспан и разсякъл чак до седлото обезумелия завоевател-шуршут. И в този миг усетил как студената стомана пробила тялото му и пробола огромното батърско сърце.

— Арруах! Срещу шуршутите!

В полите на планината отекнал страшният вик на Баян батър и повторен многократно, се понесъл през планините към родната степ…

 

 

Те седели един срещу друг — ханът на страната на казахите Абълмамбет и един от султаните на Средната орда Абълай. Да, така било, въпреки многото победи на Абълай над джунгарите и шуршутите, въпреки славата му. В очите на престарелите бийове, почитащи ненарушимите закони на предците, в очите на всички казахски родове, в очите на тълпата той все едно е само обикновен султан. И макар в степта и далеч извън нея да знаят името на Абълай къде-къде по-добре от името на този болезнен човек, голямата ханска възглавница все едно е под задницата на Абълмамбет. И здравият, изпълнен със сила и жажда за власт Абълай е принуден да гледа отдолу нагоре своя чичо…

Ако би бил сам, Абълай би се подсмихнал. Той добре разбирал защо този болезнено изглеждащ хан, въпреки мъките и страданията си е пристигнал внезапно от хиляда и петстотин версти в щаба му на брега на Синьото море. Хан Абълмамбет бе пристигнал да отпразнува великата победа над шуршутите, която бе спечелил един от многобройните му султани — Абълай!

Не, не станало така, както разчитали враговете му. Султан Абълай е бил и си остава първият човек в страната на казахите и той ще решава какво да бъде — мир или война. Ако бе затънал с войската си в шуршутската месомелачка, всичко би пропаднало. Да предположим, че би отишъл на помощ на въстаналите родове от Голямата орда и бе успял с тяхна помощ да разбие и двете китайски армии. Всичките му верни батъри биха лежали сега там, в черната юрта на края на лагера, където лежи извозеното от бойното поле и загърнато в бяла плъстена постелка тяло на Баян батър. Абълай би останал без войска, която би му била така необходима, когато стане хан на Голямата орда — на трите жуза. Наистина, нужно е време, за да се пресели на другия свят добре отнасящият се с него роден чичо — този болезнен на вид хан Абълмамбет.

О, той добре ги познава тях, обкръжаващите хан Абълмамбет родови вождове: бийове, аксакали и наследствени батъри. Всеки има своите интереси, своите страсти — големи и малки, своите привързаности. И ако не всеки лелее мечтата да стане хан на трите орди, то във всеки случай има наум свой човек, който би бил удобен нему на бялата ханска постилка. Такива са те, тюре-чингизидите, и кой, ако не той, познава добре своите родственици!

Всяка негова стъпка следят, очаквайки като вълци кога ще се спъне. В какво ли не бе обвинен, когато прие руско поданство! Някои певци бяха настроени против него, насъскваха тълпата-ъпрам. И нима ето онзи там старец, който сега потрива ръце, не бе разказал тогава приказката за хитрия съсед. „Дай ми в знак на дружбата си с мене парче земя, колкото волска кожа“, — предложил хитрецът. А когато простодушният съсед се съгласил, онзи разрязал кожата на тънки ленти и се оказало, че земята му стига до хоризонта. Тъй, видите ли, и оръските генерали: молили за земята само под крепостите, а покрай крепостите направили бахчи, след това всичко наоколо засели с пшеница, докарали тук и мужиците си туленгути…

Така говорели всички те. Сега, когато шуршутите стиснали степта за гърлото, вече не смятат, че Абълай се е продал на гяурите и е подтикнал към това и самия хан. Този дракон е по-серозен от джунгарския гущер и с оръските крепости зад гърба си е къде-къде по-лесно да се разговаря с тях.

Не, не тюре-чингизидите засега са главната опора. Ето ги тях, обикновените батъри, пък и просто хората с неизвестен произход, утвърдили името си със сабя и пика в тези смутни времена. Зад тях стои онази безлика маса от простолюдието, която наричат ъмпрам. Именно нея от векове използват умните владетели, за да завоюват трона. Всичко може да обещаеш на тези хора, а пък да вършиш всичко посвоему. Те няма да искат отчет за действията му, а сляпо ще го последват. Той, султан Абълай, не е нито първият, нито последният. Винаги така са постъпвали степните владетели, така е действал рижебрадият му предшественик, разтърсил някога вселената…

Ето седят сега от лявата и от дясната му страна, на него, на техния повелител и бъдещ хан Абълай… Възрастният, но още пълен с могъща сила Богембай, а зад него Жабай батър от рода еменалъ-керей, кипчашките батъри Дербисал и Мандай, дулатовецът Бакей, Саръ батър от уаките и другите, чиито имена повтарят в степта хората от всички родове и орди. Мрачни са лицата им, защото са мечтали за победа над завоевателите-шуршути, а се наложи да отстъпят. И още загърнатото в бяла плъст тяло на техния батър Баян докараха от Алтън-Емел. Но никой не възрази против заповедта, никой не поиска обяснения.

Какво пък, може би биха могли да победят шуршутите и да освободят онези казахски родове и племена, които лежат, притиснати от тумбака на дракона. Затова се и надигна цялото казахско опълчение. И въстаналите зад гърба на шуршутските армии казахски лагери очакват помощ. Но сега му бе неизгодно да постъпи така, на него, бъдещия велик хан. А което нему е изгодно, отсега трябва да бъде закон за всички в степта.

Да, никой от седящите тук не знае, че вечерта в онзи ден, когато бе пробита със стрела шапката му, двама скитащи дервиша в мръсни и закърпени халати влязоха в бялата му юрта в Алтън-Емел. Чрез стражата му бе предадено сребърно кръгче с един-единствен йероглиф и той заповяда да ги пуснат при него. Един от дервишите със сълзящи очи веднага мълчаливо съблече халата си и разви чалмата от главата си. Студени тръпки побиха Абълай, когато разпозна този старец с безизразни очи. Когато Абълай се намирал в почетен плен при джунгарския контайчи, при онзи два или три пъти идвал този китаец. И надутият, самовластен контайчи, смятащ себе си за законен владетел на половината свят, побледнявал и понижавал глас, разговаряйки с този човек. След това султан Абълай научил, че именно този старец, който сега седял пред него в мръсните си дрехи, е унищожил Великата Джунгария…

Кратък бил разговорът в бялата султанска юрта. А когато дервишите възседнали магаретата си и заминали в неизвестна посока, Абълай заповядал да напуснат клисурата Алтън-Емел и да се отправят към Синьото море. И бялата камила Ак-бура, спасила в този ден султана от смърт, веднага послушно легнала с глава към Балхаш…

Да, той бе избрал този път. Сега, за да стане хан на трите орди му бе неизгодно да побеждава шуршутите край Алтън-Емел. Ако отслабне заплахата от тяхна страна, веднага ще започнат да се въртят, да говорят, да запеят като славеи всички тези златоусти, с дебели задници политици хитреци, родови владетели и съдии. Кой ще може да ги надприказва в дни на мир! А докато над главите им виси шуршутският меч, само той, султан Абълай представлява някаква сила. Пък когато стане велик хан, тогава може да се върне към Алтън-Емел.

Засега той ще се плъзга между руския лъв и шуршутския дракон, запазвайки непокътнати силите си и удържайки на верига кокандските чакали Ерден и Нарбота бий. Няма удобно положение, когато и двете страни се интересуват от тебе. Руското поданство той отдавна бе признал. Какво пък, сега той ще признае и известна зависимост от богдъхана. Повече не бе и поискал пристигналият при него старец.

Не, не бе чак толкова късоглед, та да не разбере замисъла на този стар шуршут с болни очи. Съдбата на Джунгария иска да подготви този страшен човек за всичките три казахски орди. Засега шуршутската империя премила Джунгария. Но когато трижди се оригне от нея и се напълнят джунгарските пепелища с докарани от дълбините на Китай люде, ще дойде времето и на страната на казахите. И ето тогава ще потрябват онези руски крепости, които той заедно с всички знатни хора от трите орди разреши да се строят в степта. При това тогава вече той ще стане хан!

А засега той неотклонно ще върви към своята цел и в деня, когато ще го вдигнат на бяла постелка над степта представителите на всичките три орди, тази цел ще бъде постигната. И тежко му на оня, който застане на пътя му към ханската постелка. Всички онези, които сега седят тук — знатни и незнатни — трябва безпрекословно да изпълняват неговите предначертания. Иначе… иначе ги чака съдбата на Баян батър. Да, по един поглед, хвърлен към Баян батър, той бе разбрал, че оня е отгатнал причината за отстъплението от Алтън-Емел. Затова и поиска батърът да отиде към прикритието. И Абълай знаеше, че Баян ще наруши заповедта му да не влиза в сражение с шуршутите. Какво пък, всички знаеха, че Баян батър действаше според собствените си разбирания. Всичко стана така, както се предполагаше. Шуршутите познаха силата на удара на казахските джигити и няма да посмеят излишно да го дразнят него, Абълай. А за Баян батър — дясната ръка на безразсъдно смелия и безстрашен султан Абълай — бе дошло времето да умре. Той не би могъл да бъде дясната ръка на великия хан Абълай.

Да, той и занапред без съжаление ще отсича онези ръце и глави, които поискат да действат и мислят самостоятелно. Онова, което би могло да се каже на обикновения султан, даже и насън не се казва на истинския хан. Но онези батъри, които са с него, самите те не уважават всевъзможните родовите бийове и тюре. И винаги ще бъдат с него, и думата му ще бъде за тях закон!

Големият хански съвет започнал съвсем не така, както го изисквал законът. Когато били изречени всички предварително установени думи и хан Абълмамбет вече бавно повдигнал ръка, за да даде думата на най-уважавания по старшинство и богатство бий Казъбек-Гъшия глас, мълчаливият Богембай батър съединил внезапно огромните си длани и ги протегнал напред:

— О, мой хане, и всички вие знатни хора от трите орди… Разрешете ни да се помолим за Баян батър, нашия другар!

И един от простите батъри, като притворил очи, напевно започнал да произнася полузабравените от детски години думи на Корана. Едва ли на някой от тях му се е налагало да се моли през последните двайсет и пет години. Но така или иначе, наложило им се да допрат длани и да слушат молитвата на самия хан. С каменни лица, изобразявайки на лицето си скръб, седели аксакалите, султаните, бийовете. Последен допрял дланите си султан Абълай… Като завършил четенето на Корана, батърът прекарал длани по лицето си:

— Амин!

— Амин! — един през друг повтаряли останалите.

Като се помолил, старият, побелял в битките легендарен батър Богембай — лявата ръка на султан Абълай, хвърлил пред себе си камшика и се обърнал към Абълай:

— О, мой султане, защо не отидохме на помощ на нашите братя от Голямата орда, които понасят големи жертви в шуршутската примка?

Продължително мълчание настъпило в дванайсеткрилата ханска юрта. Султан Абълай най-сетне проговорил:

— Не знаех, че са се вдигнали против шуршутите родовете на Кашгария и Седморечието!

Абълай бавно обиколил с поглед батърите си. Дали някой от тях знае, че той пръв е научил за въстанието на казахските родове и уйгурите в Синцзян и Седморечието?

Лицата на батърите били мрачни.

На големия хански съвет било решено да не воюват с Китай. Султан Абълай мълчал. Сам хан Абълмамбет известил представителите на трите орди, че са пристигнали официални китайски пратеници за преговори. Но всички присъстващи знаели: онова, което говори Абълмамбет, го мисли Абълай. Именно по негово настояване, въпреки договора с шуршутите, било решено през пролетта да се увеличи постоянната войска и отново да се събере опълчението.

— Това ще е полезно за шуршутите — казал Абълай. — Е, пък и на кокандските владетели не им пречи да знаят, че нашата конница е готова да настъпи по всяко време. Твърде много лашкари са събрали Ерден и Нарбота бий край Ташкент. Както се казва: „Когато месото се разваля, можеш да сипеш сол, но какво да правиш, когато солта се разваля?!“

„Най-добрите люде“ от трите орди неохотно се съгласили с това предложение на Абълай. Доста добре разбирали те какво означава такава голяма армия в неговите ръце. Всеки един отряд конници в повече в неговата войска приближавала безразсъдния Абълай към ханската постелка.

 

 

По-голямата част от опълчението вече се била разотишла по лагерите си. Самият Абълай с личния си отряд и с опълчението от някои родове на Средната орда се готвел да тръгне към Кокчетау. Но не успял още да сложи крак на стремето, когато се чул вик. Препускащият куриер-шабарман скочил от коня, приклекнал на едно коляно пред изпращащия Абълай хан Абълмамбет:

— О, мой хане! Десет хиляди юрти от рода садър се канят да изоставят лагерите си край река Лепса и да заминат при роднините си в Андижан!

— Каква е причината? — рязко попитал Абълай и куриерът се обърнал към него.

Аулите на рода садър обитавали именно границите със завзетата от шуршутите Джунгария.

— Не знам нищо за това!

— Какво знаеш, съгледвачо?!

— Известно ми е само, че при тях е идвал човек от емира Нарбота от Коканд, който казвал: „Елате при нас. Ако не ви унищожат шуршутите, сигурно ще ви изколи Абълай!“

— Защо ми е да коля нашите поданиците? — високо попитал Абълай, разбирайки, че утре думите му ще станат известни по цялата степ. — Нима Тасболат батър, главата на рода садър, ще повярва на тези бълнувания?! Или си мисли, че ако избяга в Андижан, ще се отърве от шуршутите? Те ще го последват и във Фергана!

— Човекът от Коканда говорел за стара вражда между аргъните и рода садър…

— Какво пък… — Абълай стиснал с побеляла ръка ножа. — Какво пък, тогава ще се наложи…

— Не изричай думи, когато си гневен, Абълай! — спокойно казал намиращият се също тук Бухар жърау.

— Но ако разрешим на рода садър да напусне, след него панически ще побягнат всички седмореченски наймани!

— Дай ми само десетима джигити да ме съпровождат, султане мой, и те никъде няма да отидат!

Абълай помислил малко и кимнал с глава:

— Добре, мой жърау. Но ще ни се наложи да останем тук до твоето завръщане.

И Бухар жърау препуснал… Трудна била тази работа. Някога, във „времената на великото бедствие“, найманският род садър търсел убежище край планината Аргъната и аргънските бийове не му дали пасбища. Станали родови сблъсъци. В степта такава обида се помни векове наред, а пък тук било минало съвсем малко време. В сраженията с джунгарите загинал главата на рода Жомрат батър с деветимата си синове. По-късно този род оглавил като по чудо оцелелият десети син на батъра — Тасболат. Именно той, изплашен от разправата на китайската войска със синцзянските казахи, решил да уседне заедно с поданиците си в границите на Кокандското ханство, където живеели още петнадесет семейства от рода садър. Голям участък от границата би се оказал оголен. Пък и другите наймански родове не биха се отказали да последват примера на Тасболат. А на шуршутите това им и трябва — опразнена земя…

Когато Бухар жърау с джигитите си пристигнал в главния аул на садъровци, там вече привършвали товаренето на юртите на камили.

— Къде е Тасболат батър? — попитал той първия срещнат.

— Ето в онази голяма юрта, която още не е събрана! — му отвърнали.

И цял треперещ от ярост, певецът препуснал към юртата. Без да слиза от коня той ударил по струните на домбрата и запял да го чуе цялата степ:

Накъде си тръгнал, роде Садър,

на към реката Саръса ли?

Но няма да ми избягаш,

по-бързо от вятъра, от аргамак е отмъщението!

Като снежна буря

пътят ти преграждам…

За какво си стоварил тояга

на главата на нашия Акмурза?!

Да, не със заповед от хана към вожда на подвластния му род пристигнал певецът, а с искане за откуп на загиналия в междуродовия сблъсък батър Акмурза. Това се случило отдавна. Бащата на Тасболат през едно сухо лято лагерувал с табуна на пасбище на аргъните по посока на планината Аргъната. Аргъните настоявали батърът да се насочи с табуна си към планината Улътау. По време на сблъсъка Жомрат убил аргънския батър Акмурза, а самият той тръгнал към бреговете на река Бурундай. Оттогава садъровци враждували с аргъните. Ако султан Абълай би наказал този род единствено заради желанието му да се преселят при роднините си, то цялата степ би се разтревожила. Но ставало дума за справедлив съд по повод на убийството, от който уж бягали садъровци, и древното степно право в този случай заставало на страната на Абълай. На Тасболат батър не му оставало нищо друго, освен да задържи преселването. Той самолично излязъл от юртата и помогнал на знаменития жърау да слезе от коня.

Половин ден уговаряли условията на предстоящия съд, а хората от рода садър в това време разтоварили камилите. Някои започнали отново да разпъват юртите. На никого не му се искало да напуска мястото, където е живял.

— Да, а защо в аула ти всички юрти са вдигнати? — уж между другото попитал Бухар жърау.

— Ами шуршутите идат… — отвърнал Тасболат батър. — Вече бягат от Синцзян казахите!

— Има го Абълай с войската!

— Къде беше той, когато шуршутите палеха аулите ни от другата страна на планината?!

— Не е дошло още времето да воюваме с шуршутите, — възразил му певецът. — Но и да бягаме от тях не е време!

— А какво да правим?

— Онова, което направи Баян батър!

Тасболат батър се замислил за миг, после решително кимнал с глава:

— Добре, ще останем!

Някакво облекчение се усетило в гласа му. Явно не му е било лесно да се реши на такова преселване. Не ги очаквал твърде охолен живот садъровците в границите на Кокандското ханство.

— Добре, но ако все пак дойдат шуршутите, ще ни помогне ли Абълай? — попитал, изпращайки Бухар жърау, Тасболат батър.

— Баян батър би помогнал… — замислено отвърнал певецът. — Значи Богембай ще дойде и Жабай батър ще дойде, и Саръ батър. Засега оставате тук като съгледвачи на страната на казахите…

Дълго гледал след стария жърау Тасболат батър. И размишлявал над словата му. Защо не отговорил той пряко на въпроса му за Абълай? Нали и досега Бухар жърау бил смятан в степта за устата на Абълай…