Илияс Есенберлин
Отчаяние (4)

III

Пясъчната буря помогна на храбрия батър Елчибек да напусне Туркестан. С отряд смелчаци, като през деня се криеха в камъшите и се придвижваха само през нощта, той се отправи към Сауран, за да даде там достоен отпор на джунгарите.

Част от жителите на града, които не тръгнаха с Елчибек, заобикаляйки Сауран, се отправи към Ташкент. А останалите, особено придошлите, решиха да не отиват надалеч и се скриха в камъшите край Сейхундаря.

Отбраната на Туркестан и някои други градове задържа придвижването на джунгарската войски и даде възможност да се спаси поне част от бежанците. На военния съвет, организиран върху развалините на Туркестан, беше решено да се отложат по-нататъшните завоевания до бъдещото лято. По предложение на главните джунгарски багадури и нойони през пролетта на следващата година се набелязваше да се затвори в смъртоносни клещи страната на казахите. Тумените на джунгарските контайчи, като се вклиниха в средноазиатските ханства, а после се спуснаха към Арал по Сейхундаря и Джейхундаря, трябваше да излязат към Жаик и Едил, където вече чергаруваха калмиките, проникнали там по-рано от Джунгария. А откъм Джунгарските врати и Алтай се предполагаше да бъде пусната в обкръжение друга войска. Двете крила трябваше са се съединят край Астрахан и да образуват ново Велико Джунгарско ханство. Събан Раптан претендираше освен това и за част от принадлежащия на Русия Сибир, в частност за новите градове покрай границата, в това число и Томск. И макар при това от време на време да сипеше заплахи към Китай, за никого не беше тайна кой подтиква високомерния джунгарски контайчи в неговите въжделения.

Всичко това напомняше древния индийски лов на тигров питон. За да се примами питонът, жертвата елен се слагаше пред дупката му със задницата напред. Късогледият питон започваше да поглъща елена откъм опашката, но, щом стигнеше до главата, огромните клонести рога не влизаха в неговата паст. Тук за работа се залавяха опитни ловци. Именно на такъв питон приличаше сега джунгарският контайчи Събан Раптан, тъй като рогата на казахския елен, до които той така настойчиво се добираше, опираха до широката руска граница.

Казват, Бог, преди да се отдръпне от човека, го лишава от разума му. През късната есен контайчи Събан Раптан заедно с войската на сина си Галден Церен и дъщеря си Хоча потегли от Туркестан към Жана-Курган. Този път с него имаше четиридесет хиляди конника, останалите войски той остави за пълното разорение на завзетите земи. И изведнъж пратеник, пристигнал от яздещата отпред войска на Хоча, доложи, че насреща идват несметни пълчища казахи. Самоувереният Събан Раптан се учуди.

По негови сведения за никаква съпротива на казахи сега не можеше и дума да става.

— Кажи на дъщеря ми Хоча, че ако тя е взела стада овце и табуни коне за войска, то нека ни предупреди и ние ще изпратим пастири! — заповяда той на пратеника.

Но скоро контайчи трябваше да се убеди, че дъщеря му не греши. Отново пристигналия от нея ездач пратеник извика:

— Конници на Малкия жуз на казахите… Хан Абълхаир е начело… Не по-малко от тридесет хиляди… От дясната ни страна са конниците на Средния жуз на казахите… Води ги Самеке — братът на хан Булат… Също тридесет хиляди…

Дъщеря му предаваше, че двете казахски войски трябва да се съединят в низината на река Шиел и предлагаше да изчакат дотогава. „Тогава те ще бъдат в една торба и ще ни остане само да я завържем!“ — предаде пратеникът нейните думи. В джунгарската войска не си пишеха и пратениците трябваше да се отличават с безукорна памет.

Не по-малко заслепен от горделивост, отколкото достойната му дъщеря, Събан Раптан беше готов да склони на това предложение, но го разубеди съветникът Ренат — два пъти пленяван швед. Той предложи въобще да отстъпят и да се отдръпнат от сражение с превъзхождащия го противник.

— Не, ние ще ги разбием поотделно — отначало Абълхаир, а после Самеке! — каза контайчи.

— А какво ще правите, ако неочаквано войската на Самеке наближи, докато се сражавате с Абълхаир? — попита Ренат.

— Джунгарският меч поваля като мълния — бързо и съкрушително! — отговори контайчи Събан Раптан.

— Но ако все пак стане така? — настояваше Ренат.

— Това не може да се случи! — отговори контайчи.

— Тогава ние ще претърпим поражение! — тихо, но твърдо каза синът му Галден Церен.

Галден Церен предложи да стегнат още двадесет хиляди конника и тогава да влизат в бой с казахите. Старият и мъдър контайчи се разсмя:

— Точно тогава и ще ни съборят!

— Защо? — учуди се синът.

— Двадесет хиляди наши воини пазят двадесет хиляди пътеки, по които ходят зад гърба ни казахите. Ако призовем тези воини тук, по всички тези пътеки ще дойдат казахи. Нима ти не знаеш, че един, който стреля в гръб, е по-опасен от петнадесет, които стрелят в лицето!

— Но кой… кой ще дойде да стреля в гърба ни? — учуди с Галден Церен.

— Мъртвите! — много сериозно каза Събан Раптан.

Шведският офицер Ренат го погледна в лицето. Не, контайчи не се шегуваше.

Беше решено да вървят решително срещу Абълхаир, за да съборят и стъпчат в земята войската му до идването на конницата на Средния жуз.

— Когато от всички пътища е достъпен само един, трябва да пуснеш коня в галоп! — каза контайчи Събан Раптан.

Съветникът Ренат едва забележимо сви рамене. Наум си помисли за това, че в тази естествена простота на решенията се криеше непобедимостта и силата на всички предци на контайчи, велики с пролятата кръв…

Така, в галоп тръгна в нощта джунгарската войска. Степта тътнеше от хилядите яки копита и вятър свиреше от развяващите се в тъмнината конски гриви и опашки. През нощта стигнаха до обраслото с камъш езеро близо до река Шиел, където се разполагаше лагерът на Абълхаир. Тук чакаше баща си войнствената Хоча заедно със своите ертоули — разузнавачи. Тя посрещна контайчи, помогна му да слезе от коня и го поведе към шатрата си, скрита в камъша.

Влязоха в шатрата, Галден Церен и Ренат приседнаха на коляно до входа. Девойката безмълвно започна да разбива кумис в кожен мех. Също така безмълвно подаде голяма чаша отначало на баща си, а после на по-големия си брат и на Ренат. Събан Раптан утоли жаждата си от пътуване с две-три големи глътки, после погледна към стоящите на прага ертоули.

— А къде е техният командир, Шангрек нойон?

Хоча още няколко пъти раздруса кожения мех, доля на баща си пресен кумис.

— Ето го, лежи мъртъв зад шатрата…

— А кой го е убил?

— Аз го убих.

— Къде е той?

Дъщерята поведе баща си по едва забележимата на лунна светлина пътечка, показа трупа. Юношата беше широкоплещест, около двадесет и пет годишен, богато облечен. В гърдите му, точно срещу сърцето, стърчеше влязла до половина стрела.

— Той се провини и аз го убих — каза Хоча. — Аз го осъдих!

— Какво е направил? — попита контайчи.

Шангрек нойон беше син на един от най-знатните хора в Джунгарското ханство багадура от рода меркит Дода Доржи. Багадурът миналата година беше сватосал сина си за тринадесетгодишната дъщеря на контайчи и Събан Раптан се беше съгласил. Тази зима трябваше да вдигнат сватба. Неизвестно защо, Хоча не показваше радост.

Работата беше там, че тя разбра как се отнася към нея младият и красив нойон. За него тя беше дъщеря на контайчи и толкоз. Наскоро тя узна, че Шангрек нойон е довеждал в шатрата си друга джунгарка. Ако тази джунгарка беше грозна, дъщерята на контайчи не би обърнала внимание. Но да доведе при себе си красива джунгарка, по-красива от нея, с това той оскърби войнствената Хоча…

— Той беше виновен по отношение на този джигит! — каза тя и посочи друг труп.

Зад храста лежеше юноша казах. Приближилият заедно с Галден Церен Ренат успя да забележи, че мъртвия казах е облечен скромно и носи на гърба си брезов лък. Хоча пусна клонката и тя скри казахския джигит.

— Разказвай! — каза Събан Раптан.

— Вчера сутринта от другата страна на реката бързо премина девойка на кон… — Хоча посочи с ръка, държейки свит камшик. — Тя отиваше при Абълхаир и дори моят кон Кумайтос едва я догони. Аз хвърлих ласо върху нея, и… Тя беше много красива.

— Какво стана после? — попита бащата, като погледна към трупа на Шангрек нойон…

— Започнах да я разпитвам, но казахката каза, че ще умре, но нищо няма да каже. Тогава аз й казах, че тя ще умре. Но Шангрек нойон не поиска това. Той каза — нека да умре утре. Той казваше, че може би през нощта тя ще му разкаже нещо… И всички джигити ертоули взеха да ми казват, че е по-добре тя да умре утре. Та нали и те са от меркитския род. Те се събраха около мен и се държаха за сабите си. Тогава аз реших напук на Шангрек нойон да подаря красивата девойка на брат ми Галден Церен. Мое право беше да се разпореждам с нея, както аз си искам, защото тя беше моя плячка!

— Какво стана после? — без да променя тона си, повтори контайчи.

— Заповядах на джигитите всички заедно да пазят пленницата, а на Шангрек нойон казах, че от него се иска да пази кобилата й… А после ертоулите хванаха на другия бряг на реката и ми доведоха казахския джигит, който лежи мъртъв. И той също не поиска да отговаря на въпросите ми. Аз помислих, че те са близки хора — джигитът и девойката, и затова заръчах да стегнат с ласо бедрата му. Когато навиха два пъти въжето, той завика, девойката взе да гризе устните си. И все пак джигитът не изтърпя. Той обеща да ми разкаже всичко, което знае…

— Какво каза той? — попита контайчи.

— Когато заръчах да поотпуснат въжето, той каза, че е изпратен от ертоула при Абълхаир. И ми издаде, че войската на Абълхаир днес нощува край река Шиел и че в нея има тридесет хиляди воина. Те ще тръгнат срещу нас, когато дочакат хан Самеке от Средния жуз. Хан Самеке също има тридесет хиляди воини, свикнали да се сражават с нас…

— Кога трябва да се срещнат Абълхаир и Самеке?

Хоча свъси гъстите си вежди…

А беше станало ето какво. Тя не беше успяла да произнесе въпроса си до край за това кога трябва да се срещнат двете казахски войски, когато девойката казахка изведнъж скочила като рис и в гърлото на джигита остана забит малък крив нож. Тогава Хоча се усмихнала и заповядала да оковат девойката в китайски окови. Незабавно я оковали, но през нощта по заповед на Шангрек нойон я освободили. Той сам я извел в степта и я пуснал на свобода…

— Сама чух, как той й каза: „Отлитай, девойко птица, от тази жестокосърдечна змия!“ — извика Хоча, святкайки с очи.

А тя отговорила: „Благодари ти, достойни войне. Макар и да си враг на моето племе, но си справедлив. Ти имаш човешко сърце. Може би ние с теб ще се срещнем пак…“

— Тогава аз опънах лъка си и… те никога повече няма да се срещнат!

— Къде е тялото й! — попита контайчи.

— Докато втори път опънах лъка, конят й се скри в камъша…

— Значи, Абълхаир знае за нашето приближаване!

— Да! — отговори четиринадесетгодишната девойка и изхлипа, спомняйки си за своята обида.

Горната устна на Събан Раптан свирепо се повдигна.

Ах ти, мокра жаба! Откъде е тази позорна вода в очите на дъщерята на контайчи! Само зайците и елените плачат от собствената си слабост. За хората това е противоестествено.

Хоча се изправи, очите й изсъхнаха и тя премина през трупа на Шангрек нойон, настъпвайки лицето му.

— Няма да види високото небе този лигльо! — каза тя.

— Да, нека Дода Доржи се ядосва сам на себе си, щом е родил такъв малодушен син! — одобрително кимна контайчи, и закачайки единия ток на ботуша си о другия, тръгна с късите си криви крака към коня.

Преди да се качи на седлото, той се обърна с цяло тяло към Галден Церен:

— Не забравяй за меркитските джигити, които са видели всичко!

— Разбира се, тате!

Въпреки своите шестдесет и няколко години, контайчи леко, едва опирайки се с носа на ботуша до стремето, скочи на седлото и косматият ален кон го понесе назад, към войската. Отзад в бялата лунна светлина се чуха стонове. Телохранителите на Галден Церен с кратки точни удари на тежките джунгарски шашки отсичаха главите на меркитските джигити, които бяха видели смъртта на Шангрек нойон…

Тази, която беше попаднала в ръцете на Хоча и пусната от Шангрек нойон беше Гаухар — девойка от Туркестан.

Тя се падаше сестра на младия батър Малайсаръ от аргънския род басентиин, който по това време живееше край планината Улътау. Два пъти в годината аулите от този род изпращаха под защитата на голям отряд джигити кервани с вълна и кожи в Туркестан, Ташкент, в предишни години — в Бухара и Хива. Обратно караха чай, бухарска захар, дрехи, покъщнина, платове.

Тази година керван под защитата на самия Малайсаръ беше отправен в Туркестан. С група девойки, на които им предстоеше да се омъжат в най-скоро време, тръгна с кервана и Гаухар. Булките обикновено сами избираха сватбените си одежди.

По-богатата част от родовия керван тръгна по-нататък, към Ташкент. А по-бедните останаха в Туркестан. Тук ги настигна нашествието на джунгарите. Жените и децата се скриха в гъстия камъш на Сейхундаря, а джигитите участваха в защитата на града. Тези, които оцеляха, се отскубнаха оттам по време на голяма буря и се присъединиха към жените и децата.

Всеки ден бегълците изпращаха съгледвачи на различни посоки. В един щастлив ден разбраха, че наближава тридесетхилядна войска на Малкия жуз начело с Абълхаир, а скоро „узун кулак“ — известното степно „дълго ухо“ донесе вести и за движението на конницата на Самеке хан, който отиваше да се събере с Абълхаир. Радостта на хората, които седмици наред се криеха в камъшите, нямаше край. Но щом излязоха от камъша, ертоулите чуха тежък тропот на хиляди нозе. В нощта в галоп препускаше страшната конница на контайчи Събан Раптан. И се насочваше натам, където беше лагерът на хан Абълхаир…

Гаухар яздеше кон много по-добре от мнозина джигити. Пък и конят й беше най-бързият. Всички други коне на съгледвачите бяха осакатени в боевете или бяха с наранени крака при бягството от Туркестан. Освен това джунгарите можеше и да не обърнат внимание на самотната ездачка, докато биха заподозрели мъж. Гаухар се метна на коня и съпровождана само от един джигит, който я следваше на разстояние, потегли към лагера на Абълхаир, за да предупреди за наближаващата опасност. По пътя беше заловена от самата дъщеря на контайчи…

Гаухар в яростта си беше убила джигита, който не беше изтърпял страшното мъчение да го стягат с ласо и това беше първото и последно убийство в живота й. А после прочете в очите на младия джунгарски нойон такава страст, че вече не се съмняваше в спасението си. Когато той сам я беше освободил от оковите и я изведе от тръстиките, тя помисли че той иска по примера на своите сънародници да се надругае над нея. Гаухар вече се беше приготвила и стискаше в ръка остра сребърна тока от старинно украшение от майка й, за да пререже гърлото на насилника. Но младият джунгар й даде поводите на собствения си кон и показа степта с ръка. Тогава, преди да се качи на коня, тя сама го беше целунала…

Той извика нещо след нея. Но препуснала коня в галоп, тя вече не чу как изсвистя стрелата на Хоча и как застена смъртно ранения Шангрек нойон.

На другия ден по обед стигна Гаухар до лагера на хан Абълхаир. Лицето на хана се изкриви, когато чу за близостта на джунгарите. Работата беше там, че половината му войска беше още някъде на поход. С него тук имаше само петнадесет хиляди конника. Да се сражава с джунгарите беше равно на смърт. Абълхаир заповяда да се готвят за битка, а самият той свика военен съвет. Там предложи отстъпление. Обаче войнствените батъри от родовете адай и тама не се съгласиха с това. Те говореха за древното поверие, което гласеше, че не бива да се започва голяма война с безкръвно отстъпление. Може да се отстъпва само като натопиш пиките във вражеска кръв. Беше решено да се влезе в бой с джунгарите и да бъдат изпратени пратеници да пресрещнат хан Самеке с молба да ускори идването си.

Когато Кабанбай батър пристигна от Туркестан в аула, където се намираше стана на хан Булат — в Нура, настъпи лято. Ханът, както винаги, боледуваше. Обикновено многобройните му болести се изостряха, когато ставаше дума да се взима някакво важно решение. По такъв начин ханските задължения през това трудно време легнаха на плещите на брат му Самеке. От името на хан Самеке вече беше изпратил вестоносци до всички краища на Саръ-Арка с призива: „Врагът идва!“

За тази страна, за живеещите в нея от незапомнени времена хора думата „война“ не беше нова. Изглежда, не беше минала нито една година без кръвопролития. Започвайки от хунските преселения век след век, вълна след вълна преминаваха през нея, следвайки изгряващото слънце, безбройни завоеватели. Поток след поток си отиваха и нейните синове. По неволя те се научиха да воюват. Неслучайно във всички султански и халифски дворци на Изтока в продължение едва ли не на десетилетия купуваха за нея пленени младежи като бойци и пазачи. Сега по източните граници се надигна нова кървава вълна от човеконенавист. И почти стихийно избухна и се вдигна срещу нея мощна вълна на народния гняв.

Не беше лесна тази подготовка. Липсата на единна власт и твърда ръка се проявява особено по време на вражеско нашествие. И въпреки това най-опърничавите родови вождове се подчиниха на заповедта на хан Самеке. Но разпръснатите из цялата степ казахски родове не можаха да се съберат толкова бързо, както може редовната армия. Докато доведоха бойните коне от табуните, докато приготвиха припасите за път, докато се събраха в ханския стан, мина доста време. Едва след три седмици можа да тръгне начело на тринадесетхилядната войска хан Самеке, за да се съедини с опълчението на Малкия жуз. Във войската му бяха предимно млади голобради момчета. Но ще минат двадесетина години и мнозина от тях ще станат прославени батъри, за чиито подвизи век след век ще пеят народните жърау: Богембай от рода канжигали, Съръмбет и Малайсаръ от рода басентиин, Байгозъ от рода тарактъ, Джанъбек, син на Кошкар от рода къпчак, Оразъмбет от рода баганалъ, десетки славни джигити от родовете керей и уак, в това число и легендарния батър Баян — техните имена ще бъдат съхранени от благодарната народна памет. А засега мнозина от тях бяха с вехти кърпени кафтани и до седлото им висеше единственото им оръжие — боздуганите на дедите, оковани с желязо. Изглежда това просто, но страшно оръжие сродяваше помежду им всички освободителни войни по земята…

Докато вървеше подготовката и придвижването на отрядите, преминаваше лятото. Освен това през втората половина на лятото заваляха небивали за Саръ-Арка дъждове. Баян батър не дочака излизането на основните сили на Средния жуз и с хиляда воини се отправи към Сейхундаря. Догони го пратеник от хан Самеке, който съобщаваше, че ханът на малкия жуз Абълхаир ще чака опълчението на Саръ-Арка да подходи към низината на река Шиел, до Жана-Курган. Те трябва да се срещнат не по-късно от месец караш — приблизително септември. Хан Самеке не се славеше с ум и воински заслуги. Само заради болестта на брат си хан Булат той застана начело на опълчението. Оттук, според него, беше близо и до законния хански престол, и ограничения Самеке, по примера на всички глупави хора, започна преди това да се държи като самодържец. За това му помогнаха и многобройните приближени родови вождове и подмазвачи, които винаги се въртят около такива хора. При това той съвсем наскоро ожени сина си Кудайменди за дъщерята на един от потомците на Букей султан и на сватбата бяха поканени първите хора от трите жуза. Това още повече размъти слабата глава на хан Самеке и при подготовката на похода той се бавеше и не слушаше полезните съвети.

Основната войска на Средния жуз, навлязла след челния отряд, се движеше бавно. Времето също помагаше за това. Изглеждаше, че всичките джинове са излезли от бутилките срещу опълчението. Ден подир ден бушуваше свиреп ураган, нищо не можеше да се види отпред заради вдигналия се към небето пясък. Конете не искаха да вървят срещу вятъра, не можеше при всяко спиране да се разпъват шатрите и походните юрти. По време на бурята освен това загинаха и всички овце, които войската гонеше заедно със себе си, за да се прехранва. Започна глад.

Скоро, когато тръгнаха от „Синьото море“ — Балхаш на запад към Сейхундаря, твърдата почва беше сменена от пясъчни хълмове и движението на войската се забави още повече. Само един преход оставаше до Ак Мечет и хан Самеке заповяда на войската да спре, за да полекуват раните по краката и гърбовете на конете. Тук той чу за сражението между джунгарския контайчи и войската на Малкия жуз. Абълхаир претърпя поражение в тази неравна схватка, но войската му благодарение на своевременните мерки не беше застигната неподготвена и отстъпи в пълен ред.

Хан Самеке сякаш това и чакаше. Той събра в шатрата си първите вождове на опълчението и се обърна към тях с реч.

— Зимата вече тропа на вратата — каза той. — Контайчи също ще прекрати войната. През зимата джунгарските коне няма да стигнат до нашата Саръ-Арка. Сега би било глупаво да го нападаме. Ако Събан Раптан можа да победи Абълхаир, то още по-лесно ще се справи с нашата уморена войска, и ние ще загинем напразно. Не е ли по-добре да послушаме мъдрия съвет на старците, които в такъв случай казват: „Търси родния си дом, докато не ти се е помътил разума“. С божията помощ ще разбием контайчи следващото лято!

Войската тръгна назад…

Конницата на Събан Раптан не можа да нанесе неочакван удар на войската на Абълхаир. Само с толкова време, колкото е нужно да кипне вода в котлето, девойката Гаухар изпревари джунгарския авангард, но това се оказа достатъчно. Абълхаир успя да вдигне воините, да раздели войската на три части, да ги строи за бой. От две страни нападна той джунгарите, които не очакваха отпор. Третата част от войската беше скрита в засада, в камъшите…

Разпръснатата в боен марш джунгарска конница не издържа първия удар и по заповед на Събан Раптан челният отряд обърна конете назад. Казахската конница преследваше отстъпващите джунгари, но колкото по-далече отиваха, толкова по се уморяваше, а силите на джунгарите се увеличаваха заради идващите насреща тумени. Скоро контайчи даде сигнал за общо нападение. Но не успяха да се съберат вкупом джунгарските конници, когато се раздаде боен вик „Каракожа!“ и от камъша ги нападна скритият там петхиляден отряд, командван от завърналия се батър Кабанбай.

Контайчи Събан Раптан, като помисли, че настъпва войската от Средния жуз, отново даде заповед да отстъпят. Дори щом разбра накрая, че това е само малобройна засада, той не отмени заповедта си. А увлечените казахски воини видяха, че са обкръжени от значително превъзхождащи ги сили на врага. На юг целият хоризонт се тъмнееше. Идваха все нови и нови сили на джунгарите.

Цялата казахска войска заедно със самия хан Абълхаир попадна в обсада. „Нито един да не бъде пуснат жив, а Абълхаир да бъде доведен на въже!“ — заповяда контайчи и няколко джунгарски тумена с див вой се хвърлиха върху обсадените. В едно кърваво кълбо се завъртяха хора и полудиви коне, които, озверели, се разкъсваха със зъби един друг. Самият Абълхаир вече беше ранен и спря да ръководи боя. Сякаш ей сега ще дойде краят…

Изведнъж на север се издигна черен стълб прах и познатият на джунгарите боен вик „Арруах! Акжол!“ буквално разтърси степта. Страшен отряд конници смаза откъм гърба атакуващите джунгари и разкъса смъртния обръч. Това беше славният Баян батър.

Изпреварил с много хан Самеке, той влезе в смъртен бой. Войската му по пътя порасна до три хиляди конника, но въпреки това да влезе в предварително загубена битка беше равносилно на самоубийство. Ала контайчи, който през този ден беше видял доста изненади, помисли, че приближава основното казахско опълчение и отново даде сигнал за отстъпление. Този път научените от горчивия опит казахи не преследваха отстъпващите. В походен ред, прикривани от отряда на Баян батър, войската на Абълхаир тръгна на север. Падаше мрак… На следващия ден джунгарската конница, която помнеше, че някъде наблизо е цялата войска на Самеке хан, не посмя да преследва отстъпващите. А след два дни паднаха ранни студове и контайчи тръгна обратно към Туркестан.

 

 

Древната столица на казахите Сауран беше построена в незапомнени времена, едновременно с Отрар и Съгнак. Градът беше обкръжен с ров, широк двадесет и пет аршина и дълбок петнадесет аршина. Стените му от дъното до върха на зъбите наброяваха около петдесет аршина, а дебелината им стигаше до тридесет аршина. През многото векове те се вкамениха и не беше възможно да ги пробиеш. Разказваха се легенди, че това е единствената крепост, която не са победили китайските стенобитни машини, докарани от Чингизхан и която се е предала, когато защитниците умрели от глад.

След изоставянето на Туркестан Елчибек батър с другарите си на третия ден пристигнал в този славен град Сауран. Оказало се, че хакимът на крепостта Турсун, изплашил се от джунгарите, наскоро е избягал в Ташкент. И жителите единодушно се съгласили да поръчат на Елчибек, известен батър по тези краища, защитата на града. Елчибек и неговите приятели с огромно въодушевление се заловили да се подготвят за достойна среща на джунгарите…

А след един ден в града пристигнал мъдрият Бухар жърау. Народният поет, който нямал никакво богатство, освен своята домбра, се ползвал с всеобща любов и в тези тежки дни винаги се оказвал там, където словото му било най-нужно. Ето защо се оказал и в Сауран — град, който винаги е бил символ на народната съпротива против чуждите завоеватели.

Така и без да слиза от коня, Бухар жърау тръгна покрай крепостните стени. Тук вече кипеше работа: докарваха щитове и тежки камъни, носеха съдове с масло и котли за нагряването му, тук и там поправяха дупките в стените, останали от отдавнашни обсади. Мъдрият певец изведнъж спря коня. На ъгловата кула по-високо от другите стоеше воин с кован шлем с тежък лък в ръце. Без да обръща внимание на суетата зад гърба му, той се вглеждаше в далечината.

— Аз те познавам, — високо каза Бухар жърау. — Ти си ковачът Науан, потомък на славни батъри!

— О, жърау наш!

Воинът склони глава пред певеца. Наоколо, щом разбраха кой е пристигнал, народът бързо започна да се събира. Бухар жърау зорко огледа събралите се. Той добре знаеше, колко е важно преди боя насърчителното слово.

— Аз пристигнах при вас, хора от славния град Сауран, за да ви разкажа за славното минало. При нас винаги е било така в степта. Отивайки на смърт, воинът моли предците да го подкрепят, и ако делото му е право, те невидими стоят до него.

— Говори, жърау наш!

— Слушаме те!

Стотици защитници на крепостта, които не пожелаха да избягат и да я оставят на врага, се събраха тук, на площада пред кулата. От улиците и пресечките прииждаха все нови хора. Бухар жърау замахна широко с ръка:

— Виждате ли тези стени… Самият Чингизхан не е могъл да ги пробие и монголите са влезли в града едва тогава, когато последния защитник умрял от глад. Колко са били после — владетелите, които са искали да покорят Сауран: Тимур, моголистанските ханове, страшният Абълхаир, коварният Абдулах хан. Но не за тях е главната ми дума. Искам да разкажа за твоите славни предци, ковачо Науан!

Хората се споглеждаха в недоумение. Те са свикнали с певците, които разказваха за славните подвизи на ханове и султани. А какви подвизи може да са извършили предците на обикновения ковач? При това всички в града знаеха, че Науан е родом от робите.

— Да, мой Науан… В Сауран винаги се случваше така, че хакимите, на които е поръчана защитата на града, бягаха, а по стените се качваха хора от простолюдието. Така беше и при Абълхаир, когато градът защитаваше обикновеният батър Орак, наречен Едноокия. А по време на последната обсада, когато емирът на Бухара Абдула хан поиска да влезе в града, не му дадоха да го направи двама братя батъри от робите. Това бяха твоите предци, Науан!

— Чувах за това… — каза в настъпилата тишина ковачът Науан. — Но как е станало всичко това, никой не знае. Различно говорят хората…

— Ще ти разкажа как е било всичко!

Жърау седна направо върху древните камъни и докосна струните на домбрата…

 

 

В очите на Абдулах хан, емира на Бухара, проблесна усмивка, едва се повдигнаха мустаците му, страните му порозовяха. Страничен човек би помислил веднага, че страшният емир се радва на нещо. Но Хасен ходжа, негов наставник и везир, от пръв поглед забеляза, че този е освирепял. Той добре знаеше, че ако светнат от радост сивите очи и усмивка заиграе по устните на емира, то ще дойде нечия смърт…

За много години служба така и не можа да свикне ученият Хасен ходжа с това свойство на своя господар. Казват, че крокодилът пролива сълзи, преди да погълне жертвата си.

При крокодила това не е от жалост, а от предвкусване. Абдулах, за разлика от крокодила, не плачеше, а се смееше, предвкусвайки нечия смърт. Той правеше това обикновено в присъствие на жертвата. Но в двореца сега нямаше никого освен него, Хасен ходжа…

С какво е разгневил своя властелин той, послушният и изпълнителен ходжа? Нима с това, че не навреме е доложил за битката при Талас, в която Баба султан тези дни на практика разгроми верния на емир Абдулах хан Шагай? Но може би, не на него се сърди великия държавник Абдулах хан. О, дай Аллах! Иншала!

Като се обърна рязко, емир Абдулах се доближи до прозореца. Оттук, от кулите на двореца, се виждаше цялата свещена Бухара, потънала до хоризонта в градини. Тук и там от морето дървета се устремяваха към небето стройни минарета, покриви и кули на безбройни дворци и керван сараи. По стените, вратите и портите на къщите, украсени с всички известни на човешкото око тонове, в сложна плетеница се извиват строфи от Корана. Неслучайно владетеля на Бухара се смята не просто за хан, а още и за емир — наставник на вярата, призван да следи за чистотата на нравите във всички ханства и султанства в тази част на света.

Не се чува звук от огромния, заспал от зноя град. Само меко ромоли вода в арките край двореца и от време на време се чува шумоленето на листа от прелитащите из клоните птици в дворцовата градина. И все пак това е вторият по големина град в ханството. Първият — вечният Самарканд, който заедно със свещената Бухара някога отнел на тимуридите прадядото на емира Абдулах — страшния Мухамед Шейбани. Много неща се случиха по-нататък, и през 964 година от хиджра, тоест през 1557 г. отново го отвоювал от същите тимуриди самият двадесет и четири годишен Абдулах. В Бухара той оставил своя стан и своя баща — хан Искандер, от него започнало Бухарското ханство.

Емирът се отдръпна от прозореца. Очите му пробягаха по червените хански килими на пода, по висящите по стените мечове, саби, ятагани, кинжали от дамаскиня стомана в украсени със злато и скъпоценни камъни ножници, по кръглата ниска маса от полиран кипарис, върху която бяха поставени фруктиери, порцеланови пиали с шербет, златни подноси със сладки и плодове. Ала мислите му бяха далеч.

— Имам нужда от съвета ти, ходжа… — Сивите очи на емира се засмяха както преди. — Какво да правя, ако врагът, постъпил при мен на служба, е благосклонен към друг мой враг?

— Трябва, трябва да бъде убит, светейши емире!

— Тъй… Преминалият на наша страна хан Шагай и синът му Тауекел не поискаха да ми донесат главата на Баба султан и на Бузахур. Ще се подчиня на съвета ти, мъдри везирю. Само твоите уговорки ме заставиха да се реша на това! Но това ще бъде след взимането на Туркестан, Сауран, Съгнак…

 

 

… След разрешената на войската тридневна почивка емир Абдулах започна подготовка за щурм. Първата сряда на месеца от втория рабиу (28 март 1582 г.) била, според предсказанията на звездобройци и по стари поверия, щастлив ден. Изгрялото слънце осветило петдесет хиляди оковани със сиви ризници воини, които седели върху здрави бойни коне с широки предници. В няколко редици обкръжили те Сауран и всеки ред на коне от друг цвят. Освен конните линии срещу всяка врата се построила като клин ударна хиляда. Подканваните с камшици роби примъквали към стените обсадните машини, влачели дълги стълби и връзки камъш, с които трябвало да засипят рова с вода. До западните градски врати стояла ударната хиляда на Убайдула султан върху сиви ахалтекински аргамаци, от север се готвела за щурм хилядата на султан Абдумумин — единствения законен наследник на емира. Тук всички коне били черни, над тях се реело черно знаме с изобразено на него изгряващо слънце. От юг стояли под синьо знаме с избродиран върху него рис лашкарите на подчинените на Бухара хивански и туркменски бекове. Те яздели огненорижи коне. Там се намирали и съюзниците на емира — казахските султани. Над главите им се издигал прът с конска опашка, а нукерите държали до коленете си боздугани с ковани накрайници. От изток смятали да се втурнат в града първи, за да завладеят богатата плячка, наемници-лашкари, които били вербувани от емира сред разни отцепници от всички краища на света — от Китай до Рум…

На десния бряг на реката от бялата шатра на самия емир потеглил блестящ със скъпи ризници и оръжие конен отряд. В същия миг неистово и страшно заревали карнаи, тънки звуци издавали зурните и подобен на морски шум грохот от стотици барабани разбудил спящата дотогава степ. Със страх и учудване гледали местните жители на града невижданото зрелище. Отпред на отряда върху грамаден бял кон от неизвестна по тези места порода яздел висок напет човек, вече ясно се виждали красивите му щръкнали черни мустаци. Той се смеел, гледайки Сауран, а цяла Средна Азия знаела какво предвещава смехът на емир Абдулах…

Челото, могъщата гръд и хълбоците на коня били покрити с ризница от сребърни халки. Между ушите на коня седял малък белоснежен сокол, който според древен степен обряд почитали като „птица на щастието“. Ако птицата не отлети от страх при първата схватка с врага, то батърът ще се върне с победа. Ако отлети, то не бива да се влиза в сражение, защото то може да се окаже съдбоносно. Ислямът не признава всички тези поверия, но потомците на степните вождове още помнеха и уважаваха древните шамански обреди.

Едва емирът се изравни с предната линия на войските си, отново загърмяха, затропаха безбройните барабани, зареваха карнаите, запищяха зурните. Тръпки полазиха по телата на многото защитници на крепостта, а някои се хванаха за лъковете. В това време, с плавен завой, свитата пое след емира покрай крепостните стени. Със страшна неудържимост яздеха те в затворен кръг, без да се приближават и без да се отделят нито на крачка от стената. Само Абдулах, обръщайки глава, с величаво кимване приветства познатите и най-знатни батъри и военачалници на своята войска…

— Велик е светейшият емир — опора на вярата!

— Нека се умножи силата ти, велики багадур!

— Слава на страшния Абдулах хан!

Така викаха специално отделени от войската хора и вика им стогласно подхващаха воините. Зеленото знаме на пророка плуваше над тях, а белия сокол седеше между ушите на коня, без да мръдне, сякаш беше с вързани крачета.

— Соколът не отлита… — развълнувано заговори от стената хаким Мухамед султан. — Това ни предвещава мъка!

— А я да видим какво предвещава ето тази стрела на проклетия емир!

Така рече Кияк, сваляйки от гърба си знаменития си лък.

— Не смей да стреляш!

Хакимът сам не разбра как можа да извика това на стената, където стояха толкова защитници на крепостта и се поправи:

— Ако пролеем кръвта на самия пазител на вярата, ще ни заколят всички до един!

— Подчинявам ти се, хаким — спокойно каза Кияк батър. — Но нека тази птица да му попее за неговото нещастие!

С тези думи батърът мълниеносно опъна лъка и пусна страшната си стрела. Накрайникът й беше широк колкото лопатка на агънце и наточен като бръснач. Белият сокол така и остана да си седи върху конското чело, но вече без глава. Ярката кръв на птицата шурна в лицето на емира той се разсмя с цяло гърло:

— Изключителен стрелец… Но това не се брои. Убиха сокола, но той самият не отлетя. Дайте друг!

Слугата, яздейки, се върна след няколко минути със същата такава птица и емирът потегли нататък. Усмивката не слизаше от лицето му, а в очите му се отразяваше туркестанското слънце.

Така и не отлетя птицата на щастието от коня на емир Абдулах. Като направи кръг около крепостта, той се върна обратно към шатрата си.

На следното утро всичко се повтори. Отново яздеше в кръг самият емир на същия снежнобял кон. Белият сокол седеше, без да помръдне, между ушите на коня. Истина е, че щом чу за присъединилите се към защитниците на града казахски стрелци батъри, Абдулах сега се държеше на почетно разстояние от крепостните бойници.

Този път всичко стана другояче. Едва емирът обърна коня и се понесе покрай стената и соколът стремително литна нагоре. Като постоя във въздуха, „птицата на щастието“ изведнъж се понесе стремително към Сауран. Като потанцува в небето над една от кулите, белият сокол се върна и взе да кръжи над емира, сякаш смяташе да кацне обратно на мястото си. Това също не беше лошо предзнаменование. Но бързата птица отново полетя към крепостта. На половината път тя кацна върху бодлив храст.

— Хванете я! — заповяда емирът.

Един от лашкарите от охраната веднага тръгна към сокола. Подскачайки, го взе на ръце. Войската въздъхна с облекчение.

— Жал ми е за птичката, а не за грабителя — лашкар! — се раздаде нечий весел глас.

Изсвири стрела и белият сокол заедно с лашкара се оказаха забодени в земята. Всички ахнаха. Стреляше Кияк батър, който стоеше на кулата редом с хакима на града. Емир Абдулах обърна коня и пое към своята шатра.

— Белият сокол падна по-близо до града, отколкото до емира! — каза Абдъсатар султан и подозрително погледна батъра. — Няма ли да ни кажеш, весели батъре, защо този сокол изведнъж отлетя от коня на емира?

Кияк батър сви устните си като фунийка и тихичко свирна. Така момчетата казахи примамваха птици в степта. Хакимът се усмихна в буйните си мустаци:

— Добре, няма защо хората да знаят какво умееш. Те вярват в щастието си и това е добре!

 

 

Заточиха се дългите дни на обсадата. От време на време най-смелите от обсаждащите преплуваха през нощта рова и хвърляха ласа на зъбчатите стени. Те се изкачваха безшумно нагоре, а после обезглавените им тела падаха във водата и плуваха, страшни и раздути за урок на другите. Денем и нощем стояха на караул батърите и не даваха да ги сварят неподготвени.

Абдулах изпрати към обсадените най-сладкодумния Кулбаба кокилташ с писмо: „Не губете напразно сили за съпротива. Все едно ще ви преборя, тъй като Бог е с мен. Не ме карайте да пълня крепостния ров с вашата кръв. Разкайте се и ще ви простя всички грехове в името на милостивия и справедлив Аллах!“ Кулбаба кокилташ цял ден пръска богатствата на своето красноречие пред вождовете на Сауран, но те само се смееха в отговор: „Не говорят за добър мир, довеждайки петдесет хиляди нукери пред къщата на съседа!“

Пак се разбунтува предадения от своя хаким на врага без бой Сайрам и се отказа да кара провизии на ханската войска. Тук, в Сайрам, придойдоха мнозина от простолюдието, избягали от погрома, устроен от емира при превземането на други градове по Сърдаря. Оцелелите или избягали от робските кервани джигити бяха изпълнени с ярост и жадуваха мъст. Хаким Сайрам Мухамед султан, макар и да трепереше пред емира, не можеше да направи нищо с него. В действителност властта в града беше в техни ръце.

Когато Абдулах хан се появяваше пред войската си, изглеждаше, че не гледа никого. Без да обръща глава, той яздеше пред своите телохранители и не допускаха никого до него на по-малко от двеста крачки. В действителност емирът всичко прекрасно виждаше и разбираше. Войската се умори да гледа пред стените на сауранската крепост. Все повече и повече нукери не наброяваха сутрин стотниците. Взели със себе си оръжие, джигитите на групи и поединично бягаха в казахската степ, вливайки се в редиците на свободните батъри. Сред казахските чергари такива волни отряди винаги намираха приют и подкрепа сред простолюдието. Пък и аксакалите често не ги закачаха, разбирайки, че тези батъри в нужния момент ще могат да защитят техните аули от отрядите на емира. Много такива разноплеменни отряди, в които се побратимяваха казахските, узбекските, киргизките бедняци мине не мине ден се появяваха в граничната ивица, нападаха ханските обози, освобождаваха пленници.

Веднъж сутринта, преоблечен в чист кафтан, емирът мина между шатрите на нукерите. Беше още тъмно, но тъкмо се сменяше караулът. Отиващите на стража си варяха храна и тук-таме в предутринната синева горяха огньове. Емирът заповяда на телохранителите да изостанат и не го забелязаха, когато се спря в сянката на шатрата. Двама джигити — млад и стар — продължаваха тихо да си говорят.

— Проклета война! — каза младият. — Кога ще свърши?

— Ще превземем Сауран, ще ни изпратят да превземаме Сайрам или Яссъ!

— И за какво ни е този Сауран? Е, ще ни дадат от общата плячка парче плат и шепа пари. Ще ги занеса у дома в Шахрисяб и веднага ще ми ги вземе събирача на данъци. Заради същата тази война!

— Ти пък не ги давай!

— Ще ми заковат ушите за портата или ще ми отсекат главата…

— Всичко е в ръцете на Аллаха!

Положението на войските на емира малко се подобри, когато до Сауран пристигна голям керван направо от Бухара. Заедно със запасите от продоволствие бяха докарани четири огнехвъргачни машини „черни камили“, построени от ученик на прочутия Рухади-Мирах Тубашиуст. Те хвърляха не само нажежени камъни с големината на овца, но и котли със специална смес, от която гореше дори желязото. Сложени от четирите страни, тези машини заработиха непрестанно, но мощните стени не се поддаваха. Тогава пренесоха огъня върху самия град и в него започнаха пожари.

Ала в това време в Сауран долетя пощенски гълъб от Яссъ. В посланието, привързано за крачето му се казваше, че Баба султан и Бузахур султан се движат с ногайлинската войска на помощ на туркестанските градове. Защитниците добиха кураж и продължаваха да се съпротивляват. Междувременно запалителната смес, докарана от Бухара, привършваше, а тук нямаше от какво да се прави. Страшните „черни камили“ сега стреляха от време на време…

Всичко беше по-иначе, както съобщи от Яссъ някакъв добър човек. Наистина, преследвани от отрядите на емир Абдулах Баба султан и Бузахур султан отидоха в Сарайчик. Там отначало ги посрещнаха като съюзници и роднини на Бялата орда. Особено радушно ги прие вдовицата на хан Хакназар — Акторгън. Но положението по това време беше такова, че не биваше да се разчита на сериозната помощ на ногайлинските казахи в борбата с Абдулах. Съвсем наскоро, почти без да се съпротивлява, падна Астраханското ханство. Сега в Астрахан се намираше войвода на страшния руски хан и голям отряд стрелци. Астраханските бийове приеха поданичеството на Москва. Тези, които не се съгласиха с това, избягаха в Крим, при династията ханове Гиреи, част отиде при роднини ногайлински казахи. Тъкмо те и бяха против това да се помогне на туркестанските султани в борбата им с емира на Бухара. Бийове и аксакали от най-влиятелния род мангит взеха тяхна страна.

— Трябват ни джигити, за да отвоюваме Астана от неверниците! — казваха астраханските бегълци. — Тук са главните интереси на страната Ногайла, на пътищата към могъщия кримски хан. Да го признаем за свой владетел и да се обединим. За какво ни е Абдулах! Не искаме да бъдем в Бялата орда!

Ала повечето ногайлинци не искаха да късат роднинските връзки с братята си и ногайлинските бийове не можеха открито да отказват да подкрепят казахите от местата край Сърдаря, страхувайки се да не предизвикат народния гняв. Затова те се бавеха с отговора и вдигаха празненства едно след друго.

В четвъртък, на седемнайсетия ден от месеца раджиб (7 август 1582 г.) Тауекел багадур с пленения Латиф султан пред себе си спря коня си пред шатрата на емира и хвърли в краката му две отсечени глави — на Баба султан и на неговия аталък Джалмухамед. Абдулах хан се наведе, внимателно погледна дали няма лъжа, прекрачи през тях и се приближи до приклекналия на едно коляно багадур.

— Който е убил първия враг става по-близък от роднина! — каза той, повтаряйки древната пословица. — Към моите кръвни братя Убайдул и Дустим се прибави още един — Тауекел. Давам ти длъжността куш бег и наследственото ми владение Африкент!

Везир Хасен ходжа кимна одобрително с глава. Възпитаникът му — светейшия емир на Бухара е постъпил правилно. Такъв багадур трябваше да се обвързва с роднинство и благодарност. Почти всички в обкръжението на емира са чужди, и затова той ще служи на трона и като съвест, и като страх. А Африкент е най-отдалечената от казахската степ местност в Бухара…

— Благодаря, светейши емир! — каза Тауекел багадур, изправяйки се.

Пуснаха главите на враговете в бъчвички с мед, за да заприличат на живи и започна велик пир в чест на гибелта на най-опасните врагове. През тази нощ защитниците на крепостта чуваха неистови викове. Някакъв пиян лашкар, доближил се до стената, завика, че това е последната нощ от живота на клетвопрестъпниците от проклетия от Бога Сауран. Върху него хвърлиха сноп камъш, напоен с мазнина, и той се завъртя заедно с коня си като огромен жив огън.

Настъпи тихо утро. За пръв път от много дни спря нечовешкия грохот на „черните камили“ и малките чучулиги, които по тези краища са безчет, се възползваха от почивката и весело пееха над храстите, които растяха между крепостта и обсаждащите.

Бойните тръби съобщиха за изгряването на слънцето и веднага от копринената си шатра излезе емир Абдулах, който управляваше безкрайното Бухарско ханство от името на баща си. Веднага в нестройна тълпа до него се доближиха везири, военачалници, султани, бийове и бекове с наведени глави.

— О, светейши емир, наш хан и повелител! Какви заповеди имате за днешния ден?

Сивите очи на Абдулах погледнаха по-меко, по устните му заигра усмивка. „На кого ли е редът днес?“ — тъжно си помисли Хасен ходжа. А емирът отвърна глава към Кулбаба кокилташ.

— Заедно със сина на Баба султан се разходете до стената, зад която са се скрили нашите приятели — сауранците… Разкажете им за всичко. Ако им се стори малко, ще трябва да им подарим главата на самия Баба султан. Вярно е, че е жалко да се разделим с главата на стария приятел, който толкова ни е служил. Дори стана скучно без него в белия свят.

Скоро към главната порта тръгна кон, натоварен с бъчвичка ароматен джизакски мед. До него, съпроводен от двама лашкари, важно вървеше Кулбаба кокилташ. За опашката на коня беше завързан окования Латиф султан. На горната площадка на главната кула на града се появи синът на Баба султан Абдъсатар и другият хаким на Сауран Жакбулат торе. С тях бяха няколко батъри, сред които Кияк и Туяк. Като видя брат си измъчен, окован, Абдъсатар за миг прикри очите си с ръце.

— О, братя, тъй като всички сме братя пред Аллах! — напевно започна Кулбаба кокилташ. — И най-високите планини имат недостатъка, че нямат проходи. Големите реки са лоши с това, че няма как да ги преминеш. Вие, достойните, знатни хора на Сауран имате един недостатък — горделивостта. Тя, само тя не ви дава възможност да погледнете трезво на света и да се примирите с поражението. Колкото и да ми е тежко, трябва да ви съобщя печална новина. Баба султан, когото вие чакате, вече пристигна.

— Къде е той?

— Вие трябва да попитате къде е тленното му тяло… То е погребано в земята и над него има надгробен знак, както се полага на гроба на султана. А главата му в тази бъчва с мед, за да не се загуби аления цвят на страните му!

Втори път прикри с ръце очите си Абдъсатар, щом чу за смъртта на баща си.

— Истина ли е това, Латиф султан? — попита той брат си.

— Истина е…

— Вие чухте, правоверни, и после не казвайте, че не сте чули! В кого още е вашата надежда? Осъзнайте се, братя, и помолете милост от милостивий и светейши емир Абдулах! Смирено му донесете ключовете на вашия град и той ще прости прегрешенията ви!

— А ако не направим така, както ни съветваш, сладкогласни! — попитаха от кулата.

— Първо ще бъде заколен пред очите ви този султан Латиф, който ти се пада брат, Абдъсатар, а заедно с него и султан Тахир, който сега спи с лъвовете людоеди в зандана!

— А после? — спокойно попита Абдъсатар.

— После ще останем да пируваме пред стените ви дотогава, докато последният от вас не издъхне от глад!

В този момент издрънчаха окови. Латиф султан отблъсна лашкарите и тежко пристъпи напред.

— Не слушай сладките им приказки, мой брате Адъсатар и вие, хора от град Сауран! — високо завика той. — Все едно няма да ни спасите, а ще погубите себе си. Всички знаят, че проклетият Абдулах хан се е заклел да не се успокоява дотогава, докато не смеси кръвта ви в главния градски хауз и не я изпие оттам!

— Назад, проклет тигър!

Двамата лашкари опънаха веригите, но не можаха да помръднат Латиф султан. Накрая го повалиха и го повлякоха назад, пришпорвайки конете.

— Не им вярвайте! — крещеше пленника. — Дръжте се и тогава ще ви дойдат на помощ Яссъ, Сайрам, Отрар, Архук… Цялата степ ще дойде!

На другата сутрин отново завиха карнаите и емир Абдулах отново излезе от шатрата. Той направи знак с ръка и в същия миг тежко удари „черната камила“. Но вместо снаряд към обсадените полетя неголям кожен чувал. В него имаше четири глави: на Баба султан, на Тахир султан, на Латиф султан и на аталъка Джалмухамед…

За да не се разпръсква от удара на парчета страшният пълнеж на снаряда, отрязаните глави бяха омотани с парчета плътна постелка. А отгоре беше забодена бележка, написана собственоръчно от емира Абдулах хан, която предупреждаваше, че всички сауранци от мало до голямо ги чака същата участ.

Защитниците на града погребаха отсечените глави така, както биха погребали телата им — по всички религиозни правила.

На градския майдан те се заклеха да защитават града до последния си дъх. Друг път не им оставаше.

А в този ден хаким Абдъсатар, който загуби наведнъж баща си и брат си, повика при себе си двамата близнаци батъри.

— От лъвовете не крият истината, колкото и тежка да е тя. С премълчаване на истината насърчават само жалките чакали — каза им той. — Не можем да защитаваме Сауран повече от два месеца. Вече започва глад. Ала и при тях не всичко е добре. Скоро ще завалят дъждове — студени и непрестанни. Повечето войски на емира са от южните вилаети. Сега вече им е студено в нашите краища. Освен това по калните и непроходими пътища няма да им е толкова лесно да си доставят храни. Мисля, че ако ние издържим, емирът ще свали обсадата!

— А ако не я свали? — попита Кияк батър.

— Тогава ние всички ще умрем! — късо отговори султанът.

Настъпи тежко мълчание. Кияк батър мислеше упорито за нещо, гледайки в земята. После вдигна глава:

— Дойде ми на ум една мисъл!

— Кажи, батър!

— Юртата ще падне, ако прережеш стойката…

— Ти… искаш…

— Наскоро едва не го направих.

— Как?

— Моята стрела обикновено лети два пъти по-далеч, отколкото на другите. Но аруак не ми даде. Сега съжалявам… Не, до емира е трудно да се стигне. Пазят го като входа за рая. Ама с една от главните опори на тази войска ще си намеря работа…

— За кого говориш, батър?

— За Тауекел багадур… В битката с кашгарците хан Хакназар умря в ръцете ми. Преди смъртта си той ми каза туй-онуй за този нещастник.

— Е, твоя работа, батър. Тауекел багадур, въпреки че е млад, е дясната ръка на Абдулах. При това след него вървят много казахи. От тях най-много се боя, защото те са свикнали на студ и лишения. Цяла зима могат да прекарат пред стените ни.

— Ние тръгваме, султане!

— Бог да ви е на помощ, храбри казахски батъри!

През тази нощ петима души се спуснаха по въже от стените на рова и безшумно доплуваха до другия бряг. Те бяха облечени с обикновени дрехи и се загубиха сред шумния и многоплеменен военен лагер, разпръснат около град Сауран. Обаче едва изгря слънцето, малък бял гълъб излетя право от прозорците на жената на хакима — Айнар султан бике й полетя отвъд стените. Жената на хакима беше родна сестра на Убайдула султан и доведена сестра на самия емир Абдулах. Към обед Убайдула вече знаеше, че петима души са се отправили към обсаждащите, за до го убият — него, синът на емира — Абдумумин, везира Хасен ходжа и казахския багадур Тауекел. В писмото имаше описание на джигитите, които трябваше да извършат това. Скоро трима бяха заловени и обесени веднага. Четвъртият, Туяк батър, се изтръгна от ръцете на заловилите го лашкари, под град от стрели преплува рова и беше вдигнат с ласо назад на стената. На петия, Кияк батър, му провървя повече. Той разбра, че Тауекел багадур със своите хиляда конници и с допълнителни войски се отправи към Яссъ, за да подчини метежния град. Кияк батър тръгна след него…

Веднъж на разсъмване спящият в шатрата пълководец беше събуден от някакъв шум. Двама джигити от личната охрана въведоха завързан с дебели въжета човек и го блъснаха на килима пред него. Човекът обаче се задържа на краката си. Той гледаше багадур Тауекел право в лицето с нескрито презрение.

— Охо! — каза багадурът и без да иска се хвана за ятагана. — Кой си ти? Джигитите казват, че си замислял нещо срещу мене!

Багадурът взе да си играе с ятагана, като лекичко прерязваше снопчета клонки, търкалящи се из шатрата.

— Аз съм Кияк батър!

— Не съм чувал такова име сред батърите. Ама за безредния разбойник Кияк, който не се подчинява на волята на наставника на вярата — емир Абдулах, нещичко съм чувал. Май съм чувал, че този негодник напада ханските обози, стадата…

Кияк батър се усмихна иронично право в лицето на багадура, като все така с презрение гледаше ятагана. Багадурът неволно отхвърли ятагана настрана.

— Казахите обикновено по друг начин наричат хората, които си защитават своето от грабителите — каза Кияк батър. — Емирските песове не откарваха ли нашите стада от опожарените юрти, не пълнеха ли цели обози с нашето имане?!

„Знаел е Абдъсатар кого да изпрати за главата ми — помисли си багадурът. — Защо гледа с такава ненавист? Какво лошо съм му направил аз на този джигит!?“

— Как, рече, че се казва баща ти?

— Жаубасар.

— Какво пък, и келявото кученце нарича себе си вълкодав. Да ме убие Господ, ако съм чувал за батър Жаубасар. От кой род е?

— От рода на аргънските батъри.

— На колко години си?

— Покойният ми баща казваше, че съм се родил в същата година, когато се е родил и Тауекел — доведеният син на лицемерния Шагай!

Пребледнелият багадур се хвана за ятагана. С бързи стъпки той се приближи до завързания Кияк батър и преряза въжетата.

— Седни, Кияк — син на Жаубасар!

Кияк батър се отпусна върху постелката.

— Говори!

— Нека стражата да излезе!

Багадурът направи знак и стражата излезе. Само старият лашкар остана до вратата с извадена сабя. Когато другарите му го повикаха, той отговори, че се бои за багадура и иска да е готов да му се хвърли на помощ.

— Кажи, защо ме мразиш така?!

— За какво да те обичам, багадур?

— Кого от твоите роднини съм обидил?

— Нима не са живели моите роднини в тези аули, които ти разпиля на пух и прах, багадур? Нима не продават моите братя в робство по всички пазари в света? Нима не опозориха сестрите ми твоите лашкари, преди да ги продадат в чужди хареми?

— Аз самият съм казах и не воювам с честни и послушни казахи! Само настигнах и унищожих нашия общ враг Баба султан. Нима не уби той децата на същия този Хакназар, на когото ти си предан и досега?

— Мълчи, багадур! Ти си се родил в казахската степ, от казахска майка. Какво правиш със своята родина? Не е минало още месец, откак бях по нашите места. Там са останали пепел и кръв. И ние с брат ми Туяк се заклехме да заплатим докрай за това страшно престъпление! Нима не твоят господар емир Абдулах извърши това страшно дело? Не си ли ти негов верен роб? Отговаряй!

Кияк батър скочи върху багадура и двамата се затъркаляха по постелката като два леопарда.

— Ти ли не… Не палеха ли твоите приятели нашите аули?! — яростно шепнеше Кияк батър. — Сега отиваш да удавиш в кръв град Яссъ и да получиш още една кожена наметка от емира. Ако не аз, брат ми ще те настигне, убиецо!

Кияк батър не беше ял два дена. Освен това дълго беше вързан и загуби много сили в схватката с охраната. Багадурът го притисна до постелката, подържа го малко и го пусна.

— Значи ти и другите ме смятате само за изменник, който пролива родна кръв? — попита той отново, сякаш нищо не се е случило.

— Да… Но никой не се учудва на това. Когато идва голяма беда по родните земи, то такива робски синове като мен и Туяк я защитават. Какво да чакаме от знатните изменници, пък на всичкото отгоре и доведени!

— Говори, батър! — изрева Тауекел багадур. — Говори, или ще убия себе си и тебе още сега. Вече чувах нещо за своето раждане. Но баща ми Шагай…

— Убиец е той, твоят баща… Подъл убиец! — тихо каза Кияк батър. Изведнъж му стана жал до болка за този човек. Но той все пак ще му разкаже тайната за неговата майка…

— Всичко… Всичко ми разкажи! — изхриптя Тауекел багадур, държейки го за ръката.

— Майка ти, както и подобава на знатните, била наречена Кунсана, което значи „Подобна на слънцето“. Наша майка с Туяк, както се полага на робиня, се казваше Койсана, което ще рече „Подобна на овчица“. Но когато върху страната се стоварва такова нещастие, както върху нас, смъртта не избира…

— Кой е убил майка ми?! — глухо попита багадурът.

— Твоят баща, който се казва Шагай хан…

— Казвай!

Тауекел багадур отвори пръстите си, пусна ръката на батъра.

И Кияк батър разказа на Тауекел багадур тайната за смъртта на Кунсана.

— Да, значи ти наистина не знаеш, че Шагай, който те е осиновил, е заклал майка ти в деня на завръщането от Созак!

— Аз… аз помня само вик… — Гласът на багадура изведнъж стана чужд, тих. — Тя нещо викаше!

— Хан Хакназар преди смъртта си ми заръча да ти разкажа това, багадур. Не зная защо искаше това. Но като видях, че ти си с враговете, реших просто да те убия!

— Защо никой не ми е разказал това по-рано?!

— Защото всички, които знаеха истината, бяха убити от Шагай султан заедно с майка ти!

— А какво стана с твоята майка, с Койсана? — попита изведнъж багадурът.

— Робинята Койсана дали за жена на бедния и безроден батър Жаубасар. — Кияк батър погледна Тауекел багадур право в очите. — Аз няма защо да се срамувам нито от баща си, нито от майка си!

Тауекел багадур наведе глава:

— Каква е съдбата на твоите родители?

— Батърът Жаубасар загина в бой с джунгарите, които нападнаха нашето селище…

— А… Койсана?

— Намерих я убита в пепелищата… Това направиха твоите лашкари, багадур!

Лашкарът, който през цялото време стоеше, долепил ухо до резбованата врата, изведнъж отскочи настрани. От шатрата излязоха Тауекел багадур и пленникът. Багадурът хвана един от конете си за юздата и направи знак да не го съпровождат и тръгна в степта заедно с батъра.

Далеч извън лагера те се спряха и багадурът, без да каже и дума, предаде поводите на Кияк батър. Той се качи на коня, но не мърдаше от мястото си, гледайки багадура.

— Някога сам ще те намеря в степта, батър! — каза Тауекел багадур и като се обърна, тръгна към шатрата си.

Кияк батър се изправи на стремената, тихо подсвирна и облак прах се изви, понесе се в откритата степ…

— Мой багадур, това куче лашкар, който убива старци, чу вашия разговор в юртата! — тихо каза на Тауекел багадур младият джигит-каракалпак от неговата стража.

Тауекел багадур погледна стария лашкар с белег на бузата. Той имаше подъл угоднически поглед. Но багадурът само махна с ръка и не предприе нищо…

След три дни в шатрата на султан Шагай близо до Сауран тихо влезе човек с белег. Той дълго разказва на султана нещо и султанът одобрително кимаше с глава. Накрая султанът хвърли на човека кожена торбичка със злато. А когато лашкарът се обърна, за да си тръгне, султанът забоде крив бухарски нож в гърба му.

— Робът, който много знае, престава да бъде верен… — прошепна той и вече с висок глас извика: — Отнесете тази мърша, която искаше да оклевети моя син Тауекел багадур!

По обед Шагай султан склони коляно пред емира:

— Синът ми Тауекел багадур иска да премине към твоите врагове, повелителю хане… Виждаш ли колко съм ти верен!

— Да, аз зная, че си ми верен до края. На кого си нужен? Никой друг освен мен няма да те приеме… — Абдулах се подсмихна. — А твоя син Тауекел ще ми го дадеш да ме съпровожда. Нека бъде по-близо до нас!

Влезлият Хасен ходжа видя смеещите се очи на своя повелител и се смръзна от страх. Чия смърт предвещава пак тази усмивка?

Нито емирът, нито Шагай султан знаеха, че Тауекел багадур с малък отряд в това време се е отделил от главната войска и яздеше на север, право към степта Дещ-и-Къпчак…

Още два месеца прекараха край Сауран лашкарите на емир Абдулах хан. Самият той си тръгна оттук по-рано уж заради болестта на баща си Искандер хан. После си отидоха и войските. Сауран издържа обсадата…

 

 

Странен свирещ звук се появи някъде в синьото небе. Той се усилваше, приближавайки се бързо, и стреснатите изплашени хора неволно сгушиха глави в раменете си, все по-ниско накланяйки се към земята.

— Това е „черна камила“ — извика някой.

Ала това не беше каменометната машина „черна камила“, която преди два века се беше опитвала да съкруши тези стени. Чугунено въртящо се гюле удари самият връх на крепостната стена, счупи един от зъбците и парчета суха глина се посипаха долу върху тълпата. Друго гюле прелетя през стената и попадна в средата на площада и уби завързания за кол кон.

— Джунгари… Всички на стените!

Този гръмовен глас беше на Елчибек батър. Но хората вече и без това бягаха всеки към своето място на стената. На ъгловата кула се открояваше могъщата фигура на ковача Науан — внук и правнук на хората, защитавали от векове Сауран от неканени пришълци.

— О, наш жърау, пазете се! — извика той, като видя, че Бухар жърау заедно с всички се покачи на стената.

Ала мъдрият певец вече беше горе. Той сложи ръка на очите си и жадно гледаше в далечината, там, където зад хълмовете се разгръщаше страшната джунгарска конница. Двадесет оръдия, доставени на джунгарите от китайските владетели обстрелваха крепостта, стремейки се да изплашат нейните защитници. Джунгарските оръдия бяха под командата на пленения някога в сблъсък на джунгарите с руски отряд унтерофицер от шведите Ренат. А пет хиляди конника върху дребни монголски коне под прикритието на оръдейните залпове се носеха към стените на крепостта. Но тук всичко беше готово за отбраната и когато те приближиха, посрещнаха ги мускетни изстрели и град от стрели. Върху тях изсипваха гореща мазнина, търкаляха върху главите им тежки камъни. И въпреки това около сто и петдесет джунгари от първата линия стигнаха до стената. Те се покатериха от две страни на кулата, мъчейки се да я превземат. Ако бяха успели да се укрепят в нея, съдбата на Сауран щеше да бъде решена. Ала там ги чакаше отряд граждани начело с ковача Науан. И сякаш срещнали желязна стена, в рова се посипаха врагове, насечени от брадви и стари, останали от дедите, мечове-алдаспани. Без да се жалят, защитниците на кулата влизаха в схватка с джунгарите и падаха заедно, разбивайки се в каменните издатини. Откъм тила враговете бяха атакувани от тези граждани, които бяха останали живи на стените, и опасността беше ликвидирана…

Все така несъкрушимо стоеше Науан батър на върха на кулата, но когато Бухар жърау стигна до него, видя, че лицето на ковача е бяло като платно. Наоколо всичко беше залято с кръв, а в гърдите на Науан стърчеше парче от тежка джунгарска пика. Не беше ясно как още се държи на краката си. Очите на ковача гледаха жърау.

— О, мой Науан!

Бухар жърау взе Науан батър на ръце и внимателно го положи върху камъните. Той понечи да извади вражеското копие от гърдите му, но ковачът поклати отрицателно глава. Устните на умиращия нещо шепнеха. Буха жърау се наклони към лицето му.

— Мой жърау… Вие… вие така и не завършихте разказа за моите предци… За Кияк…

Ръцете на батъра взеха да изстиват и Бухар жърау ги скръсти на гърдите му.

А джунгарската конница вече се отдръпна от стените на славния град. Това беше един от отрядите, които се помъчиха отведнъж да завладеят Сауран. Първият щурм беше най-силен. Още няколко пъти се хвърляха напред джунгарите, но уверено ги отбиваха. Като видяха, че няма да вземат Сауран, те свалиха обсадата…

 

 

И зимата, както винаги по време на война, през тази година беше нечувано люта. Още през октомври ледът скова всички степни реки и езера. Заради това, че бяха плитки, много от тях замръзнаха до дъно. Цяла зима, без да престане нито ден, бушуваше свиреп буран. В редките промеждутъци, когато на земята настъпваше тишина, небето ставаше червено от адския студ. Плюнката на ездача се превръщаше в камък, преди да стигне до земята. Дори вълците се вкочаняваха в степта през тази зима. Какво да се каже за хората и овцете! На чергарите казахи им беше невероятно трудно. Не беше по-леко и на чужденците — джунгари. Сякаш за наказание всичкият добитък, заграбен от киргизките и казахските аули, загина. Глад нападна несвикналите с местните несгоди джунгараски коне.

Още по-страшна се оказа пролетта. Гладът се прехвърли в степта и смъртта покосяваше хора и добитък от Каспий до Алтай. Оцелелите аули се преместваха на север, където можеше да се смени нещо в пограничните руски градове и някак да се оцелее. В сказанията тези години са останали като „времето на голямото бедствие“.

Едва на третата година казахските поселения се опомниха от страшната беда. Отделни отряди от батъри взеха да печелят първи победи над нойоните на Събан Раптан. Най-първата победа над врага спечели Тайлак батър от Малкия жуз със своя племенник Санърак батър от Големия жуз. Битката стана в низината между реките Булантъ и Булентъ, които се вливаха в река Саръса, а това място и досега се нарича Калмак кърлган — „мястото на смъртта на джунгарите“.

Тогава цялата степ заговори и за осемнадесетгодишния вожд, който не преставаше да тревожи джунгарите, неочаквано нападайки техните отряди и унищожавайки ги напълно, до последния човек. Той не знаеше пощада. С безумна смелост той се хвърляше в бой и бойният му вик беше „Абълай!“. Джунгарите вече взеха да се плашат от това име, а при срещата с тях хан Абълхаир позна това момче пастирче, което срещна веднъж като се беше заблудил с Бухар жърау в тугаите на Сейхундаря. Този юноша се оказа от знатен род и всичко сочеше, че за Абълхаир по пътя към властта над цялата степ се е появил още един съперник…

Скоро се случи и известната битка край езерото Алакул, на югоизток от Балхаш, на Анракайските възвишения, в която обединената казахска войска от всичките три жуза начело с хан Абълхаир разгроми вече крупните сили на самия джунгарски контайчи, и джунгарските конници бяха принудени да бягат надолу по река Ил към своите пасища. Това можеше да стане началото на края на джунгарското нашествие срещу страната на казахите. И както винаги попречи враждата между родовете. Тя винаги започваше сред племената щом едвам се подобряваше общото положение…

Умря хан Булат. От всичко ставаше ясно, че начело на всички казахи трябва да застане хан Абълхаир. Победата му над джунгарите, бойния опит и авторитетът му сред воините бяха безспорни. Но според оставеното от чингизидите завещание нямаше право да става велик хан по-малкия син от потомците. На бяла постелка беше вдигнат големия син на хан Булат Абълмамбет. Обиденият Абълхаир отведе войската си към бреговете на Иргиз — на земите на Малкия жуз. С по-голяма част от опълчението си замина и хан Семеке, който също разчиташе на великия хански престол. Казахската земя отново остана беззащитна…

И само отделни батъри със своите отряди създаваха някакъв заслон на оялата се и готова за нови грабежи войска на кървавия контайчи Събан Раптан. Среди тези батъри беше и славният Кабанбай с двеста джигита. Той зимуваше в Казалинск, при бившия стан на хан Абълхаир, а през лятото нападаше джунгарските отряди, стигайки понякога до самия Туркестан. Заедно с него винаги яздеше Гаухар — „Девойката перла“, която познаваше цялата степ. Вече се пееха песни за това как тя е спасила от вярна гибел казахската войска, като ги е предупредила за джунгарите. Тя стана верен другар на батъра.

 

 

Пусто и студено беше в степта. Вятърът събаряше от хълмовете облаци пясък и ги хвърляше в лицето. На самия край на такъра, където започваха пясъците, се издигаше цяла планина от черепи. Костите бяха стари и по всичко личеше, че не един век са прекарали в земята. Някой тук беше извършил убийство някога: нукерите на Чингизхан, абълхаировите сарбазъ или е станало още по-рано, и камите на шуршутските палачи бяха унищожили чергарите?

Веднага след хълма лежаха съвсем бели кости. Късове дрехи се развяваха от вятъра, и всичко беше засипано с още не успял да се разлети пепел. Тук вече беше ясно, че хората са убити от войниците на контайчи. Това се случи миналата или по-миналата година. На тази древна земя, както и в душите на хората, миналото се смеси с днешното, и понякога не знаеш къде завършва едното и започва другото. Не се променя само едно — убийството… Бухар жърау се огледа, вдигна поглед към небето. Той пътуваше през степта както винаги сам. По пътя по-добре си мислеше самичък. И степта, ту тук, ту там оголвайки погребаните в нея кости, открито разказваше своята история.

Започна да се стъмва. Жърау разседла коня, направи си край храста саксаул заслон от вятър и легна върху кечето, което подлагаше под конското седло и се зави със стария халат. Вятърът свистеше над главата му и сънят не идваше. Мъдрият певец гледаше в тъмното, мъгливо небе и мислеше за съдбата на родния си край.

Забравено е древното писмено изкуство сред народа му, но жива и несъкрушима е паметта. Върху нея се държи всичко, затова толкова се почита изкуството на жърау. Той е и певец, и разказвач, и пазител на цялото това минало, без което няма народ. Из разните краища на безкрайната казахска степ вече пеят стихове от неговите сказания за това, как джунгарите са обсадили древната каменна твърд Сауран. Вече са добавени нови думи, а мнозина не знаят, че това е негово сказание. Да, беззаветната издръжливост на такива като Науан батър помогна да се отстои Сауран. Помогнаха също барутът и мускетите, докарани от руските търговци. Ако всеки казахски град имаше такива мускети, то би могло да се поспори с шуршутските оръдия…

Цялата работа е в това, дали ще се намери човек, способен да обедини сега казахите за отпор срещу врага. За това трябва да бъдат пречупени гръбнаците на безбройните родови бийове и султани, всеки от които сам иска да седне на ханския трон. Има ли в степта човек, способен да се справи с тази задача… Жърау неволно трепна. Като жив застана пред него юношата в изпокъсани пастирски дрехи, но с хладни, жестоки очи. Вече се носеше славата му из степта за неговите подвизи и трижди проклетото име Абълай — кървавия дядо на този младеж — се споменаваше при това…

Да, достойно начало за тюре-чингизид. Този юноша хладнокръвно закла стария си верен роб, който му беше спасил живота, а после, за да не се съмнява никой в намеренията му, взе името на дядото кръвопиец, с когото майките плашат децата в казахските селища. Може би и трябва в този жесток век именно такъв човек да дойде на власт?

Бухар жърау тежко въздъхна. О, колко кръв още ще се пролее по родната земя! Младият чингизид тогава настойчиво го молеше да разкаже за миналото и той му разказа за времената, когато заради междуособици взе да се разпада Бялата орда. За същото го молеше и падналия на стените на Сауран ковач Науан батър. Но по различен начин гледат те на миналото. На ковача той разказа за неговите предци — славните батъри от простолюдието — Кияк и Туяк. Султанът осъдил Кияк, а Науан тръгнал на смърт с неговото име на уста! Значи има две истории — една за султаните, другата за простолюдието. Коя е правилната? Какво могат да направят най-жестоките и хитри султани на света без такива предани батъри като Науан!

Така и не успя да разкаже до края на ковача историята на славните му деди — Кияк и Туяк. Но той ще разкаже за тях на хората. Нека решат те кой род е наистина славен — на великите султани или родът на ковача Науан…