Илияс Есенберлин
Отчаяние (10)

III

Хан Абълай беше в прекрасно настроение. Да, той стана велик хан в страната на казахите. Както се полага, знатните хора от трите жуза се събраха на брега на езерото Теликол и го вдигнаха на бяла постелка. Наистина, мнозина представители на родовете от Малкия и Големия жуз ги нямаше, но сега това нямаше значение. Тези, които не му се подчинят, той щеше да навре в миша дупка!

А сега великият хан Абълай жъне плодовете на своя труд. Всички се накланят пред него, когато начело на своята конница минава през степта. Ето и сега неговите джигити покориха племето божбан от рода конрад, което се договори с кокандците и се опълчи против него. И най-сладката плячка се падна на него. Първата красавица от рода конрадските аксакали сложиха в постелята му, за да намалят неговия гняв и да спасят от гибел своите знатни хора. Той легна с нея и с интерес наблюдаваше старанията й да му се хареса. Тя е само на петнадесет години, но всичко й бяха обяснили опитни лели и тя с всички сили следва съветите им, макар да прави това да й беше болно и страшно. Нима не трябва истинският владетел да накара целия народ да се държи така! Нека всички да ги боли и да ги е страх, но пък с по-голямо покорство хората ще приемат неговата власт над тях.

Не бива в нищо да им отстъпва… Облегнат, приятно умореният хан слуша приглушените вопли и стонове зад плътната стена от вълнена тъкан на бялата юрта. Докато той тук се забавлява с красавицата конрадка, неговите палачи-туленгути бяха завързали към конски опашки провинилите се пред тях вождове на племето божбан и гонеха конете на различни посоки, разкъсвайки виновните на части. Така ще постъпва и той занапред!

Абълай чува как тихо хлипа и се тресе от сдържани ридания девойката. Нищо, той ще й подари нещо и тя ще забрави мъката си. Ще забрави и братята си, които сега влачат в прахоляка конете, подканвани от туленгутите… Ала какъв е този шум?

— Аттан… Аттан!

При този вик бързо се разбягват зяпачите, които са се събрали да погледат как наказват виновните. И децата се разпръсват, крият се из юртите, мушкат се под дебелите ватирани одеяла, сякаш там могат да се скрият от врага, налетял внезапно на аула…

Ханът без да бърза се облече, опаса сабята си и излезе навън. Редица конници язди от южната страна. Ако се съди по предупреждаващия вик, с който яздеше през аула изпратения по-рано джигит, вестите не са добри.

Конникът шабарман с рижа брада, съпроводен от стотина и петдесет джигити спря коня пред ханската юрта, скочи на земята и коленичи:

— О, всемогъщи хане, лоша новина!

— Казвай, шабарман!

— Като разбра за разпускането на опълчението, хан Коканда Алим наруши договора с вас и се качи на коня. Всички андижански, намангански и маргелански емири оседлаха конете си. А в Ташкентския вилает въстанаха родовете шаншаклъ и кангландъ, които забравиха благодеянията ви!

— Какво казват те?

— Казват, че пътят им минава през туркестанските градове!

— И колко са те всичко?

— По общи сметки — шестдесет хиляди пики!

Абълай се замисли. Той чакаше да избухне вражда към него, но не толкова скоро. Веднага след като го провъзгласиха за хан, Абълай отблъсна войските на кокандските емири и си върна всички завзети от тях през „годините на голямото бедствие“ територии и градове. Ташкент се задължаваше да плаща данък на хан Абълай. Казахските родове от Големия жуз дулат, джалаиръ, бестанбалъ и суан, от Средния жуз — конрад отново се върнаха като негови поданици. Обаче не на всички от тези родове се хареса властната ръка на Абълай и започнаха вълнения. Едно от тези недоволства той току-що потуши.

И ето сега младият кокандски хан Алим се реши на нова война. Окрили го вероятно вестта за това, че в ханския стан сега има само хиляден отряд конница, а тези спомагателни отряди, които са съставени от джигитите на Големия жуз, едва ли ще бъдат верни докрай на хан Абълай.

Работата е там, че в похода против кокандските емири участваха отбрани отряди от трите жуза. Когато победил, Абълай заповяда на войските от Средния и Малкия жуз да се върнат по родните си места, а на място остави само опълченците от Големия жуз, то той разсъждаваше така: „От древни времена земите по Седморечието и по средното течение на Сейхундаря са принадлежали на родовете от Големия жуз и на рода конрад. Всички тези родове винаги храбро защитаваха земите си от външни врагове. С особена храброст се отличаваха дулатъ, джалаиръ, канглъ, шаншаклъ, албанъ, бестанбалъ и други. Земята в степта винаги е принадлежала на този род, който я е защитавал. И след като Седморечието и бреговете на Сейхундаря отново са върнати на тези родове, нека те сами станат нейни стопани и защитници. Това ще им даде възможност да намерят себе си…“. Затова Абълай оттегли джигитите от Средния и Малкия жуз…

И изведнъж такова съобщение! Враговете, също като вода, се провират там, където намерят процеп. Значи, кокандския емир е намерил този процеп! Къде е той!…

Ако в конрадите и дулатовците можеш само да се съмняваш, то за чувствата на казахските родове шаншаклъ и канглъ хан Абълай беше добре осведомен. Цялата тежест на данъка за Ташкент хан Коканда прехвърли върху тези отцепници. Ташкентският куш бег дере от тях по две кожи, като обяснява това с претенциите на Абълай. Е, на него му е все едно: шаншаклъ и кангландъ са заслужили такава участ. Тя чака всекиго, който се осмели да се отърве от него!

— Къде се събират кокандците? — попита Абълай.

— На брега на Чирчик, в лъката.

— Е, докато стигнат до Туркестан и ние ще съберем сили… — Абълай погледна небето, премести поглед към планината Казъкурт, прозя се. Отначало помисли дали да не изпрати от своите хора до близките аули на Саръ-Арка с призив за помощ, а после размисли. „Боя трябва да водят самите родове от Големия жуз и конрадци. Така по-скоро ще почувстват ролята си в казахската орда…“

Ханът вдигна ръка:

— Добре, да тръгнат пратеници към сиргалинците, към самия Елчибек батър, изпратете хора при дулатите, джалаирите, бестанбалите, суаните и албаните. След ден отрядите им да са при Казъкурт!

Ханският пратеник направи знак с ръка и тутакси скочиха на конете двадесетина джигити — шабармани. Те винаги бяха готови за път и всеки знаеше накъде да язди. След минута стълбове прах се извиха в степта, отдалечавайки се бързо на различни страни.

Устните на хан Абълай се изкривиха презрително:

— Разрежи змията на три части — пак ще победи гущера. Нима аз с една трета от войските си няма да преборя кокандския сополанко?!

 

 

Той се върна обратно в тъмната юрта, но не се съблече. Все пак е на шейсет години — не на осемнайсет, трябва да се пази заради съдбата. Хан Абълай свали шапката си, разкопча колана си, облегна се на сгънатите на купчинка одеяла.

В тъмното беззвучно хлипаше, давейки се в сълзи, младата конрадка и на него му беше приятно…

Той се замисли… Нека завистниците му говорят каквото си искат. Мнозина го наричат жесток и кървав, но никой няма да каже, че по негово време страната на казахите нещо е загубила. Той, както и преди, умело се плъзга между лъва и дракона, всеки път се зъби на Коканда. А това, че мнозина толкова патят, че са готови да бягат накъдето им видят очите — за това е и ханът, да ги държи в страх. Нима страната на казахите, целостта на ханството не са по-важни от всичко на света?

Веднага след битката при Алтън Емел той изпрати брат си Жолбарас при китайския богдъхан. Знаеше, че в Китай се води междуособна война и беше трудно да се намери по-добре време за договор. Титлата княз той получи от императора Хун Ли, а освен това самурена шуба, копринени килими с невиждани цветове и много друго. Дори от Пекин му беше изпратен личен императорски календар, за да знаят казахите за китайската култура и да следят времето по шуршутското броене.

А след две години, през 1758 година по руското летоброене, като стъпкаха кашгарците и казахите в Синцзян, китайските войски пак тръгнаха към казахската степ. Този път те се спуснаха от Тарбагатайските планини и опустошиха цялата степ до Синьото море. Както през „годините на голямото бедствие“ всички аули край границата бягаха от тях. Имаше толкова много шуршути, че не остана тревичка в степта. Изглежда не само конете, но и самите шуршути се хранеха с тази трева и глозгаха кората от дърветата…

Абълай излезе срещу тях и край Аягуз стана голяма битка. Пак отстъпи той, като не искаше да смазва отбраната си войска, а за прикритие остави батър Малайсаръ. Загина великият батър Малайсаръ, както загина и Баян батър. Сега там има пясъчен хълм, наречен Малайсаръ.

Но не успяха шуршутите да заставят хана да скъса връзките си с Русия. Той взе да навлиза все по-навътре в степта, подмамвайки дракона там, където сякаш лъвски нокти в меките лапи стояха руските крепости. Драконът обаче подуши въздуха и взе да пълзи обратно зад планините…

Не, нямаше какво да прави дракона в тази страна и през същата година по синцзянските граници беше събрана огромна сто и осемдесет хилядна китайска армия. Този път шуршутите се бяха прицелили наведнъж на цяла Средна Азия, още повече, че руският лъв засега нямаше нито повод, нито възможност да се намеси в тази работа. Веднага бяха забравени всичките неизброими вековни обиди. Хива, Коканд, Бухара и Афганистан с подкрепата на целия мюсюлмански свят взеха да се готвят за отпор. Като горещ вятър премина вестта за свещената война — газават против шуршутите. Според законите на вярата нито Абълай, нито ханът на Малкия жуз Нуралъ не можеха да останат настрани от този призив.

Хан Нуралъ веднага се позова на пряката зависимост от Русия, която не воюваше с Китай. На Малкия жуз съвсем не му беше до шуршутите. Но и Абълай си намери оправдание, за да не се присъедини към газавата. Първо, той също беше зависим от Русия и не смее без нейно съгласие да влиза в големи войни. Второ, доста наскоро цели тридесет аксакали начело с Одаршъби от името на Абълай поднесоха за подарък на китайския император тридесет бели аргамака и той призна Абълай за „глава на всички казахи“, та затова сега беше неудобно да се опълчи против богдъхана, тъй като това ще бъде нарушение на дадената дума. В действителност хан Абълай, по примера на прадедите, не се отнасяше сериозно към всякакви договори, още повече написани на хартия. Силно го безпокоеше коалицията на средноазиатските ханства начело с афганския воин Ахмет хан. Седемдесет хиляди конници събра Ахмет хан между Ташкент и Самарканд, и кой знае накъде може да тръгне тази войска, ако не се сблъска с шуршутите. Какво можеха да противопоставят на такава армия обезкръвените от десетилетия бедствия и непрекъснати войни казахските чергари! Нищо лошо няма да стане, ако шуршутите сега пораздрусат претендиращите за туркестанските градове кокандски и разни други емири. Вярно е, че и шуршутското съседство на юг не е желателно, но все пак ще ги спаси двойното поданство. Ако вземат шуршутите да стават нагли, ще изръмжи руският лъв. Руските крепости не са само в казахската степ, а и по-нататък на изток, покрай китайската граница, до самия Велик океан.

А засега хан Абълай отправи поредните посланици в Петербург при царица Екатерина Втора начело със сина си Тугум с молба да го утвърди за хан на трите жуза. Макар и да беше вдигнат от аксакалите на бяла постелка и да го бяха изкъпали по всички правила в млякото на бели кобили, руската царица, с достойна за всяко тюре мъдрост, никак не искаше да го признава като такъв. Работата беше не само там, че мнозина родови вождове от Малкия и Големия жуз се противяха на единовластието на Абълай, а преди всичко в това, че на царското правителство във връзка с по-нататъшните събития беше изгодно да си имат работа с хановете на всеки жуз поотделно. Опърничавият и властен Абълай, ако получеше пълно господство в степта, явно би почнал да изказва неподчинение и да поставя свои условия. Още сега, макар и да не беше утвърден официално, не само всички степни певци жърау, но и много от царските чиновници по границата го смятаха за главен хан на казахите.

 

 

Тази нощ Абълай спа дълбоко и стана рано. Конрадката седеше на края на ложето до стената на юртата с подвити крака. Очите й бяха станали още по-големи. Разпуснатите й коси, дълги и гъсти, закриваха цялата й снага в бяла риза. А лицето заради тези коси и тъмните очи, изглеждаше по-бяло от ризата.

— Искаш ли нещо от мен? — попита ханът.

— Имам само една молба…

— Казвай!

— Не убивайте братята ми!

— Какво пък, който е останал жив, нека живее…

— Те сбъркаха, не ви послушаха… Сега повече никога няма да постъпват така!

— Да, така е! — подсмихна се Абълай.

Той отметна глава и дълго гледа в светлеещото небе през кръглата дупка в тавана… Вчера той наказа жестоко някои опърничави конради, които се мъчеха да избягат от неговата власт. Сега предстои изпитание: как ще се държат останалите конради, а наред с тях уйсуните, джалаирите, дулатите, албаните, суаните и други племена и родове от Големия жуз. Усетиха ли те желязната му ръка и съгласни ли са да го смятат за главен хан. Болшинството от тях сега са в неговата войска, на която предстои да се сблъска с вечните врагове — кокандските емири, който всякак ги подмамваха на своя страна. Кое преобладава в тях — чувството за общоказахска общност или ще започнат, също като вода, да се преливат от една кана в друга…

— Птиците никога не бият тези, които се връщат в ятото… — тихо каза конрадката, сякаш отгатнала мислите му.

— Зависи кои птици! — глухо каза Абълай. — Има орли, а има и врани!

— Има и лебеди…

Абълай я погледна и без да каже дума повече, стана и излезе от юртата. Спря на прага и погледна към светлеещото небе. „Нещо не съм виждал отдавна лебеди в степта!“ — помисли той и с решителен замах на ръката повика телохранителя.

— Има ли новини от пратениците?

— Да, те започват да се връщат!

Абълай погледна към планината Каратау. Там, в подножието, се виждаха големи групи конници, които от разни страни се насочваха към ханския стан. С всички сили в аула се втурна нечия сотня джигити, и когато прахта се разсея, Абълай радостно кимна с глава. Това бяха къпчакския батър Мандай и кереецът Жабай батър. Оказа се, че те още не са отишли в родината си, а са били на гости при тукашни роднини. Щом чуха „аттан“, веднага пристигнаха при Абълай.

— Изпратихте ли да повикат Бухар жърау? — попита Абълай.

Телохранителят за миг се засмя и хан Абълай се намръщи. Отношенията му с някога предания му духом и телом мъдър жърау ставаха все по-лоши и по-лоши. Вчера, в знак на протест против разправата му с конрадите, жърау, без да се прости, напусна ханския стан…

Пак се вдигна облак прах на изток. Към ханската юрта приближи стремглаво поредният вестоносец, скочи от коня, застана на едно коляно:

— Повелителю хане, само четири или пет сотни от рода джалаиръ са готови да участват…

— А останалите?

— Прибират юртите си, за да избягат от кокандците! Такива вести пристигнаха и от други родове на Големия жуз, хане мой! — каза пратеникът.

— За къде се отправят?

— Към Алакул.

— Значи, под шуршутските мечове! — сърдито извика Абълай.

Около обед обаче стана ясно, че не всичко е толкова лошо. Колкото и да бяха обидени на Абълай много родове, кокандците и шуршутите все едно бяха по-страшни. Скоро доложиха, че аксакалите от рода албан и суан са дали обещание към обед да доведат своето опълчение под бялото знаме на Абълай. После пристигна вестоносец от рода дулат с новината, че пет хиляди воина от този род вече са в поход към ханския стан, водят ги батърите Бокей и Садър. Във верността на Елчибек батър хан Абълай не се съмняваше.

— Колко виновни останаха от племето божбан? — попита развеселения хан.

— Петима подстрекатели хвърлихме между конете, повелителю хан. Още дванайсет чакат твоето решение в окови.

— Пусни ги!

— О, великодушни хане! О, самата справедливост! — запяха в хор аксакалите от племето божбан, които стояха по-настрани.

„Те ме прославят, защото предварително завързах за конските опашки петима, — помисли Абълай. — Ако ги бях пуснал всичките, без да пролея кръв, щяха да ме проклинат!“

Изведнъж той чу тих зов: „Джанъбек! Канъбек!“ Това беше красавицата конрадка, която застанала от другата страна на юртата, викаше оцелелите си братя. Двама от освободените джигити забавиха крачка, плахо си приближиха до нея, нещо я попитаха. После се разбързаха…

„Ох, май напразно ги пускам тези…“ — мина му през ум на Абълай, но веднага забрави за това. Наложи му се да си спомни след седмица, когато се убеди, че жестокостта само натиква ненавистта навътре и ражда такива врагове, които не се раждат сами…

Сега трябваше да се залавя за работа. Кокандските емири се възползваха от това, че Абълай не се присъедини към газавата, и поискаха да се разправят с него веднъж завинаги. Правото сега беше на тяхна страна. Никой от мюсюлманите под заплаха от вечно проклятие и смърт няма право да помага на хан Абълай. Но в казахската степ винаги е имало свои древни закони, които се оказваха по-силни от заповедите на наставниците на вярата. Ето и сега повечето от родовете от Големия жуз яздят с всички сили под неговото знаме, въпреки отчаяните призиви от всички минарета в Коканда, Бухара и Самарканд.

— Ей, Турумтай-шабарман! — викна Абълай.

Към него се втурна най-пъргавия му вестоносец със светли очи и огненорижи вежди:

— Слушам, повелителю мой!

— Тръгвай отново към аулите на родовете джалаиръ и им кажи да побързат. Кажи им да не вземе да стане така, че след кокандските емири да дойде времето на бийовете джалаировци!

— А ако мълчат?

— Ето камшика ми… Тогава им го хвърли и потегляй назад!

Пратеникът замина.

 

 

Все по-оживено ставаше в степта. Оттук, от възвишението пред планината Казъкурт, тя се виждаше на поне сто версти наоколо. Вече няколко пъти хан Абълай обръщаше глава на север, явно чакайки някого с нетърпение. Всички знаеха каква е работата, Абълай чакаше Бухар жърау…

Престарелият жърау, макар да беше син на прославения някога батър Калкаман, за целия си живот не беше събрал никакво имане. Неведнъж му подаряваха богати шуби, но старецът ги даваше на съседите, а самият той упорито ходеше със стар халат. За зимата имаше също такава стара шуба, с каквито ходят най-бедните пастири. Като сетен бедняк той цял живот пътуваше от едно място на друго, чергарите от мало до голямо го посрещаха с радост. Вече много години той подкрепяше Абълай във всичко и не се стесняваше да му казва истината пред всички. През последните години обаче прославеният жърау все повече и повече говореше за жестокостта и несправедливостта на много хански решения. Все по-рядко идваше той в ханския стан и това тревожеше Абълай повече от всичко. Той разбираше, че гласът на стария жърау — това е гласът на импрама, безликата маса, която разбираше добре всичко и то беше изречено в песента на жърау.

Някога жърау укоряваше хана за съюза с Русия. После, като разбра, че този съюз много години вече спасява казахските поселения от заплахата на шуршутите, старият жърау още повече се привърза към Абълай, считайки го за нов хан-обединител. Ала за постигане на целите си Абълай взе да пролива все повече кръв и Бухар жърау сега странеше от хана. Вчера Абълай стигна до крайност. Петима джигити, които искаха да напуснат хана, бяха разкъсани от конете на парчета. Бухар жърау не можеше да не знае за това. Наскоро, за да умилостиви певеца, Абълай заповяда да му отделят едно стадо от най-хубавите си бели коне. Той знаеше, че добрите коне са слабост на стария жърау. И ето сега този безразсъден и непослушен старец, от една песен на когото се мени настроението на всичките три жуза, приближаваше към неговия стан начело на неголяма група конници…

Още отдалеч Абълай забеляза, че Бухар жърау язди стария си дорест кон. Това беше велико пренебрежение към ханския подарък, което говореше много. Обикновено жърау още отдалеч подръпваше струните на своята домбра и запяваше нещо закачливо. Но сега той пристигна сред пълно мълчание, тежко слезе от коня, доближи се и се поклони:

— Здравейте, хан Абълай!

— Здрав ли сте, жърау мой? Как мина пътят ти насам?

— Застилаха го сълзи, повелителю хан!

— Не ти хареса, че наказах опърничавите?

— Скоро цялата степ ще ти се стори опърничава, хан Абълай!

— Какво би направил на мое място, мъдри старче?!

— Поне бих разпитал хората защо са поискали да напуснат родните си краища… Помни, Абълай, че само с кръв няма да слепиш ханство. Доста кратковременно е това лепило!

— Ти май ме учиш как да управлявам хората!

— Не, не затова съм дошъл, а за да ти помогна с каквото мога…

— С какво?

— Да ти помогна да задържиш хората в родината им. Твърде тежки облаци са се събрали сега над нея!

— Е, какво пък, и този път ще приема помощта ти, жърау мой!

Привечер в дванайсеткрилата ханска юрта се събра военния съвет. Вече всичко беше станало ясно. Пристигнаха със своите донесения многобройни ертоули, изпратени в посока към врага. Кокандските емири вече отдавна водеха преговори с китайските военачалници, а засега основната част от общата средноазиатска войска беше насочена в тази посока. Това беше само от полза за шуршутите и те всякак подтикваха младия кокандски хан към това.

По своята численост кокандската войска беше няколко пъти повече от това, което можеше да събере сега Абълай, но тя беше разнородна и явно отстъпваше на казахската конница по бойната си подготовка. Освен това в кокандските отряди имаше доста казахи, които с явно нежелание се изправяха срещу братята си. Беше решено, че основните сили на казахското опълчение от Големия жуз, начело с батърите Бокей, Сатир и Джабай ще влязат в бой с кокандците на реките Аръс и Бадам, примамвайки ги по-навътре в степта. А хан Абълай през това време със своята войска, подсилена от отряда на Елчибек батър, ще ги нападне в тил и ще влезе в Ташкент. Тук най-сериозна съпротива можеха да окажат войнствените казахски родове шаншаклъ и канглъ, преминали някога в Ташкентския вилает. За да не се случи това, към тях бяха изпратени за преговори почитаният от всички Бухар жърау с група старци-аксакали…

 

 

Щом се върна в юртата си, Абълай замря на прага. Вчера той така и не успя както трябва да разгледа девойката-конрадка. Едва сега, на дневна светлина той видя колко ослепително красива е тя. Беше невъзможно да откъснеш очи от сияещата красота на лицето й.

— Сурша къз… — тихо каза Абълай. — „Мургавелка“… Ти не си ли била сватосана за някого?

Необикновено дългите й мигли затрепкаха:

— Не… Но нима ханът не може… не може…

— Може всичко, което поиска! — Абълай протегна ръка пред себе си. — Ще станеш моя дванайсета жена!

Сурша къз остро, като красиво зверче, го погледна и веднага разбра властта си над него. В продълговатите й като бадеми очи избухнаха ярки пламъчета.

— Робиня ще ви бъда, мой хане!

В гласа й прозвуча тържество и някъде в нощта се загуби изплашеното, треперещо от болка момиче. Това вече беше токал — най-младата и любима жена, с която е опасно да се кара, който и да е било. Сега тя ще отмъсти на света за тази страшна нощ на болка и поругаване. Много опитният, не вярващ на никого в живота хан Абълай я гледаше с обожание, както слепият гледа слънцето…

Тя излезе след него и направи това, което беше позволено само на негова жена: помогна му да яхне знаменития хански кон Жалън куйрък. Всички се учудиха на това, но замълчаха. И само един не много умен нукер от охраната, като изпрати с очи яздещия хан, й каза с не много ласкав глас:

— Ей, събирай си вещите от тука, щом ханът замина!

Сурша къз дори не погледна към него, а само направи знак на началника на стражата:

— На този му ударете сто пръчки и да бъде окован до пристигането на хана, който ще заповяда да му изтръгнат езика!

Началникът на ханската стража Жамантай батър веднага заповяда да сложат нукера в дървени пранги. А Сурша къз вече повика главата на ханските телохранители.

— Пригответе ми белия обучен кон и всичко по него да е украсено със сребро. На него ще посрещна хан Абълай!

 

 

След три дни източно от град Туркестан се завърза сражение между опълчението на Големия жуз и основната кокандска войска. Буен и нетърпелив, Алим хан лесно се хвана на въдицата на опитните казахски батъри. Те следваха древната тактика на чергарите, и все по-навътре и навътре в степта увличаха кокандската войска. Алим хан знаеше, че казахското опълчение им отстъпваше по численост и всеки път се опитваше да догони изплъзващите се от него отряди на степната конница. И макар по-опитният от него емир Ерден да го разубеждаваше от по-нататъшно настъпление, кокандския хан се устреми към Туркестан…

В същото това време четири хиляди най-отбрани воини под ръководството на самия Абълай вече се появиха близо до Ташкент. Изплашените граждани и малкият гарнизон не можаха да окажат кой знае колко сериозна съпротива на страшната казахска конница.

Основната кокандска войска, по-голямата част от която беше призвана по закона за газавата и беше съставена от хора, които никога не са държали оръжие в ръце, спря пред стените на Туркестан. Беше предприет щурм, но, превъзхождайки по численост няколко пъти защитниците на Туркестан, кокандците така и не можаха да нахлуят в града. Едва се съсредоточаваха в едно място за щурм и върху тях, сякаш изникваха изпод земята, налитаха от степта казахските сотни, а насреща им от градските врати излизаха отряди войници с брони и копия. Притиснати от две страни, кокандските войници изпадаха в паника и се объркваха. Така продължи три дни. А на четвъртия ден страшна вест се понесе сред обсаждащите: „Абълай е в Ташкент!“

Веднага започна паника. Появиха се нови слухове за това, че мъдрият Бухар жърау е уговорил живеещите край Ташкент сазахи от рода канглъ да подкрепят Абълай, че от Саръ-Арка иде огромна казахска войска. Разнородните отряди на дребните владетели, присъединили се към Алим хан, взеха да се разбягват на различни страни. Тогава опитните кокандски везири изпратиха свои представители при Абълай и като се основаваха на законите на вярата в период на газават, предложиха да се смята за недоразумение започналата между правоверните война. Абълай веднага се съгласи и си изтъргува редица отстъпки.

Какво може да бъде по-радостно от завръщането с победа на войската в родната степ, при това лесна, без излишни жертви! Пъргаво препускаха силноногите казахски коне, тук и там се чуваше шум и смях. Оживиха се дори намръщените и неразговорливите старци. Само едно лице беше сякаш покрито от облак. Напет и смугъл батър, който яздеше пред отряда конради, беше по-тъмен от нощта, а налетите му с кръв очи все поглеждаха към яздещия под бялото знаме хан Абълай. Това беше Канъбек, един от останалите живи след разправата с роднините на малката Сурша къз, „Мургавелка“.

Заедно с брат си Джанъбек той се отличи при защитата на Туркестан, като взе в плен един от кокандските военачалници… Ранен в самото начало на обсадата, Джанъбек още първия ден беше изпратен в своя аул, а Канъбек се сражаваше до края. Ала очите му неотстъпно търсеха по бойното поле Абълай, защото той не знаеше, че ханът е тръгнал към Ташкент. В ушите му звучаха, заглушавайки шума и воплите на сражаващите се, думите на малката Кундуз, както се казваше в действителност оставената от хана в юртата Сурша къз.

— Аз те спасих, Канъбек! — каза тя, като ги повика с брат му, щом свалиха от краката им дървените затворнически пранги.

— Тогава да бягаме заедно! — каза той, неразбирайки как е могло да го спаси момиче, с което още от деца се бяха условили да са винаги заедно.

— Не, Канъбек, аз ще бъда ханска жена! — каза тя с някакъв чужд глас и се обърна…

Не стига това, ами и край Туркестан, минавайки покрай един от огньовете, около който седяха конради от другия клон, той чу името си. „Е, щом съдбата на батър Канъбек зависи от сладостта на заветното място на красавицата Кундуз…“ Общият смях преряза сърцето на батъра.

„Смърт за Кундуз, която е купила живота ми на такава цена!… Смърт за мен самия, дето останах жив благодарение на безчестие!… Смърт и за теб, хан Абълай!…“. Така си прошепна три пъти Канъбек батър. Вече няколко пъти той излизаше от общия строй, като избираше откъде да прати стрела по хана, но всеки път някой засланяше целта му.

Отпред се показа огромно множество от юрти и походни шатри — ханския стан. Голям отряд от конници се отдели от аула, спусна се към победителите. Отпред на снежнобял кон, цялата в сребро и коприна, яздеше невиждана красавица. Тя се откъсна напред, доближи се до самия хан, леко скочи на земята и ниско се наклони пред него, както се полага на негова жена. Протегна ръце, докосна се до златното му стреме и изведнъж замря. Постояла така, сякаш в унес, Сурша къз се олюля и падна като откършена цветна пъпка на пясъка в пустинята…

Абълай с недоумение се наведе. В сърцето на малката конрадка стърчеше дълга бронебойна стрела.

— Кой го направи? — тихо попита хан Абълай и огледа редовете на войската си.

— Това е твоята съдба, проклети Абълай!

Тежък хивински лък беше опънат в елините ръце на Канъбек. В същия миг самият конрадски батър едва изохка и взе да пада по гръб. Той разтвори дясната си ръка — и втора бронебойна стрела, предназначена за хана, отлетя към синьото небе. А в другото крило на ханската войска знаменитият в цялата степ стар стрелец Капан спокойно преметна на гърба си обикновения си брезов лък…

Всичко ставаше толкова бързо, че никой почти нищо не разбра.

— Кой е този? — попита Абълай и се приближи към мъртвия Канъбек.

— Това е нейният роднина, когото ти помилва! — отговори началникът на ханската охрана.

После ханът се доближи до стрелеца Капан:

— Защо стреля в него?

— Той обърна лъка си към тебе, Абълай!

И едва след това Абълай слезе от коня и се доближи до лежащата на пясъка Сурша къз. На бяло цвете приличаше тя и само малко червено петънце се разливаше по коприната точно срещу сърцето й.

Хан Абълай я гледа дълго. После вдигна глава.

— Едва на възрастта на пророка Бог ми даде да позная щастието и веднага ми го отне… — тихо промълви Абълай. — Сигурно, за да ми покаже колко е пустотата и нищожеството на този свят!

Изведнъж всички видяха, че знаменитият хан е стар и побелял… Ала очите му блеснаха съвсем по младежки.

— Ей, вие там! — извика той високо. — Погребете ги заедно, тъй като той заслужи това право!

Така и ги погребаха заедно, красавицата конрадка Кундуз и младият батър Канъбек, който я уби. И досега в степта край Туркестан се е запазил хълма, където лежат те…

 

 

Победата беше ознаменувана с голям пир и всички главни родове на Големия жуз взеха участие в него. Сякаш нищо не се беше случило, хан Абълай предаваше личната чаша с кумис на Джанъбек батър от племето божбан — роден брат на батъра Канъбек и роднина на тези петимата, които на същото това място преди някакви си две седмици привързаха към конските опашки и ги разкъсаха на парчета.

При това той се обърна към Бухар жърау, който за своите деветдесет и няколко години не беше загубил чувствителността си, и тихо каза:

— Видиш ли, мой жърау, какви са хората… Можеш да се надяваш на тяхната любов, само като проливаш кръвта им и изтръгваш от тях сълзи.

— Скоро ще започнат да ти се присънват лоши сънища, хан Абълай! — отговори жърау.

Това беше стар спор помежду им…

Те пътуваха на север, в родните степи край планината Кокчетау — старият хан и неговият певец. Отдавна не бяха яздили така заедно. С всяка година все по-жесток ставаше Абълай и не искаше да седи на трапезата с него Бухар жърау. Имаше време, когато ханът се вслушваше в думите на певеца, но вече много години той сякаш правеше всичко наопаки. Вярата на жърау в добрата дума ядосваше Абълай и той постъпваше още по-жестоко с хората.

— Да, такива са хората… — каза Абълай, сякаш продължаваше започнатия разговор. — Да им вземеш рубла, а после да им хвърлиш копейка и няма да има по-добър властелин от тебе!

Бухар жърау косо погледна хана:

— Ти просто много си остарял, Абълай!

— Ти си много по–стар от мен, жърау!

— Не говоря за годините ти, хане… Хората са добри и доверчиви и не бива да се смееш над това!

— Ти си остарял и си се размекнал.

— Аз станах по-мъдър, мой Абълай…

— И аз също, мой жърау!

Бухар жърау се огледа. Само няколкостотин воини пътуваха с тях. Останалите се отделиха и се отправиха към своите поселения начело с аксакалите и батърите си. Личната охрана на хана изостана и се намираше на почтително разстояние.

— Никой не ни чува, Абълай… Защо така постъпи с божбанците? Та аз знам, че са ги уговаряли, но те още не са се канили да отиват при кокандците. Само са помислили и са решили да изпратят няколко души при Алим хан за преговори. Вместо да ги разубедят, твоите хора са ги чакали в камъша. А после ще обвинят всички божбанци в измяна.

— Откъде знаеш за това, мой жърау?

— Аз те познавам вече половин век, хане мой!

— Ако ме познаваш. Ти самият каза, че те „само са помислили“. Днес са помислили, а утре ще се решат. Аз направих това, за да им е за урок.

— Това не е урок, а мъка… Народът остарява от мъката… Мъката ще ги превие.

Те дълго пътуваха безмълвно. Изведнъж Абълай се обърна към певеца. Очите му светеха съвсем младежки и гласът беше звънък и висок:

— Кажи, жърау, хората смятат ли ме за хан на трите жуза, макар и да не ме е утвърдила царицата?

— Да, смятат те за ага хан на казахите, Абълай! — отговори жърау като не разбираше накъде клони хан Абълай.

— А за какво се старах да съм такъв хан?

— Кажи сам!

— Ако смяташ, че съм станал хан само за лично възвеличаване, само за да властвам над хората, то значи, че още не си ме опознал. Не, не за това само станах хан и не за това пролях толкова много кръв… — Изведнъж Абълай уморено махна с ръка. — Добре де, ще ти разкажа за това някой друг път!

Бухар жърау, без да проговори подкани коня. Абълай заговори отново:

— Виждам, че на стари години изведнъж се изплаши, верни мой жърау. Не се ли разкайваш за това, че цял живот си ми помагал? Не тъгувай и по-добре ми отговори на следния въпрос… Не е ли от полза за казахите, че след големи бедствия, когато и половината от тях не остана по земята след вражеските набези и всички войни, те все пак имат хан, от когото се боят и на когото се подчиняват всички казахски племена и родове? Могат ли да оцелеят в тези тежки времена казахите, ако нямаше такъв човек, какъвто бях аз?! Отговори, жърау мой!

Бухар жърау вече беше напълно спокоен. Той дори не обърна глава към хана, а каза някъде в пространството:

— Да, ако това не беше така, не биха ме видели редом с теб, Абълай! Аз действително съм те прославял в песните си, хане мой. Но не е за това думата ми, и ти добре го знаеш…

— Говори, жърау!

— Докато ти се би с джунгарите, с шуршутите, докато отблъскваше кокандските емири, не ти се налагаше всеки час да скарваш хората и да ги убиваш. Спомни си, Абълай, как ти простиха хората дори смъртта на загиналия по твоя вина в ямата гроб Ботахан. Ти беше само султан, а пет хиляди джигити дойдоха, за да те убият заради беззаконието. Но не заради това, че ти уби любимия си брат. — Бухар жърау говореше, гледайки някъде в степта. — Баян ти вярваше докрай, а когато на всички стана ясно, че ти напускаш Алтън Емел, оставяйки на произвола на съдбата въстаналите в Синцзян братя от Големия жуз, той не можеше да живее повече. Владетелите обикновено мислят, че в такива случаи никой нищо не знае…

— Но аз не можех да тръгна на война с Китай!

— Да, но ти можеше поне да отървеш въстаналите родове от изтребване!

— Нима не ти, жърау, ободряваше тогава с песни отстъпващите? — хитро присви очи Абълай.

— Да, много неща в живота си съм правил не както трябва…

— Е, говори, жърау!

— От Алтън Емел ти си тръгна само за да угодиш на желанието си да станеш хан. Там се разминаха твоите пътища с хората и с бъдещето, хане!

— „Бъдеще“… — Абълай замислено поклати глава. — Какво е това? И какво е това „хора“? Моят прадядо Чингизхан не е знаел тези думи и е завоювал света!

— Къде е този завоюван от него свят, Абълай! От него е останало само нашето отчаяние… Ето ти отговора на въпроса какво значи думата „бъдеще“. Е, а „хората“…, „хората“ никога нищо не забравят… Само на теб ти се струва, хан Абълай, че ти вече си ги излъгал!

— Защо да съм ги излъгал?

— Ами тогава, край Алтън Емел… Все по-често се случваше това с тебе, защото ти не просто съграждаше свое ханство. Нима не започнаха събраните от теб отряди вече не да се защитават, а да нападат ту каракалпаците, ту башкирите, ту киргизите и все по-често собствените си непокорни родове…

— Но нима това не водеше до величието на страната на казахите?

— Не, хане, това е мнимо величие… Спомни си побоището при Жаил!

Двамата замълчаха, спомняйки си планините от трупове. Един върху друг лежаха в дефилето казахските и киргизките джигити и три дни водата в планинската рекичка беше червена. Като се позова на честите набези и отвличане на добитък, които извършваха киргизките предводители, Абълай с конницата си неочаквано премина през прохода Шату и се стовари върху аулите на киргизкия род солдатъ, които се намираха на брега на река Туро. Изненаданите киргизи избягаха в Чуйската долина и там, на бреговете на Кзълсу и Шамси стана прочутата сеч. Казват, че от рода солдатъ, наброяващ четиридесет хиляди семейства, останали четиридесет души. Това е било истинско клане, а останалите живи от съседните киргизки родове Абълай преселил в Саръ-Арка като роби. И досега там се срещат аули, наречени Бай-киргиз и Жана-киргиз…

— Дълго след това не са ни безпокоили киргизките конекрадци… — отбеляза Абълай. — Нима не съм мислил за спокойни граници, когато вървях по леда през прохода Шату?!

— Да бъде проклет този ден! — извика старият жърау, размахвайки костеливия си юмрук.

— Защо?

— Защото в това дефиле е посята ненавист!

— Нима тези предводители не нападаха нашите поселения!

— Да, но те изпращаха джигитите си в набези срещу нас, а ти поведе срещу тях войска. Казахският хан и киргизките предводители си набавяха слава, добитък и роби. Но огънят и шашките се стоварваха върху невинни хора. И ги убиваха обикновени, за нищо невиновни джигити. Вие искахте отровата на ненавистта на двата народа да проникне в плътта и кръвта. Не дай, Боже, да остават в паметта на друг народ такива побоища. На хановете и султаните беше изгодно от поколение на поколение да се предава тази отрова. Най-близките ни братя са киргизите, но между нас е оставената от тебе сеч…

— И какво, така и никога няма да забравят за него?

— Мисля, че бързо ще забравят, когато…

— Казвай, жърау!

— Когато на земята няма нито ханове, нито владетели! — твърдо каза жърау.

Хан Абълай се подсмихна.

— И какво, на мъдрия жърау му е позволено да говори не само истини, но и небивалици!

— О, знаеш ли, Абълай, това е истина, която се отнася не само до киргизите!

— За какво още, според теб, съм виновен?

— Нима мислиш, че конрадския род божбан ще забрави, как неговите батъри бяха завързвани за конски опашки и разкъсвани на парчета от верните ти джигити от моя славен род атъгай-караул?

— Но аз засега съм жив!

— Ти не си вечен, Абълай. Още преди да изстине тялото ти и ще се пръсне по шевовете слепеното с кръв ханство. Ето какво имах предвид, когато ти говорех за бъдещето. Рано или късно, но все избива пролятата кръв. По-лесно е да посееш злото, отколкото да го изкорениш. А вие все го сеете: ти, хан Абълай, хан Нуралъ от Малкия жуз, кокандските емири, киргизките конекрадци, царете и богдъханите!

— Така е било винаги!

— Но така ли ще бъде винаги?!

— Значи, всичките ти песни в моя чест са били лъжа, жърау?

— Аз ги пеех, когато вярвах в твоята правота. И вярвах дълго, по-дълго от другите. Това също няма да ми простят потомците, тъй като жърау трябва да вижда по-добре от другите!

Те пак дълго яздиха и мълчаха. Когато червените ивици на вечерната заря изпъстриха цялото небе на североизток, Абълай поопъна юздите на коня и посочи с ръка поляна край степното езеро, където щяха да нощуват. После тихо се доближи до Бухар жърау, който наблюдаваше как вдигат походната шатра.

— А аз все не за това мисля — заговори той, както винаги с къси, отривисти фрази. — Добро, зло… Това не е ханска грижа. А това, че ханството ми ще се пръсне, прав си. Аз го знам по-добре от тебе. Но не защото е замесена с кръв спойката, с която събирах заедно родове и племена…

— А защо, хан Абълай?

— Ти знаеш, жърау, че съм бил в Омск, в други руски градове… — Гласът на хана стана съвсем друг, приглушен, замислен. — И всеки път, когато идвах тук, аз оставях охраната и по цели дни ходех, гледах. Това съвсем не са такива градове като Самарканд или Бухара. Не, те засега са много по-малки, но там улиците са прави, къщите са на еднакво разстояние една от друга…

— И какво от това? — учуди се жърау. — Ако в Бухара или Кашгар улиците са криви…

— Знаеш ли с какво е била силна войската на моя родоначалник Чингизхан? С това, че е било разделено на тумени — по десет хиляди конника. И във всеки тумен всеки конник е знаел мястото си. Тя така се е и движела, в пълен ред, и всеки е отговарял с главата си за съседа до него. И то се е движело и движело, а когато е умрял Чингизхан, взели да се объркват тумените, да си пречат едни на друг…

— Е, и какво?

— Сега всички тези народи, които са сеели жито и са се страхували от нашите тумени, сами подреждат така живота си. Но те са уседнали и в това е страшната им сила, тяхното… както ти го наричаш… „бъдеще“. Видиш ли, те дори се заселват в пълен ред, сякаш се построяват в тумени. Руснаците ги наричат „квартали“. Аз броих: във всеки квартал има дванайсет къщи… И не могат да си тръгнат от тях, да избягат. В земята те садят дървета и сеят жито. Влизат и под земята. В Уст Камен видях, и в Жаик. Те копаят руда и правят оръдия и плугове. А ние се носим из степта и се радваме, че е голяма. Но от всички страни ни заклещва вече друг живот. И ние ще изчезнем, ако… ако сами не се научим да строим такива квартали, да садим дървета и да добиваме руда…

— Някога така е било в страната на казахите — отбеляза Бухар жърау. — После дошли тумените на твоя прародител и като прах по пътищата на света се смесили, и ние сме тръгнали след тях…

— Може би на мен, неговия потомък, предстои да възродя това, което е било разрушено…

— Ето защо отдавна гледаш руските градове!

В погледа, който хвърли стария жърау на хана, имаше учудване и тревога.

 

 

В деня, когато пристигна в местността Кокчетау, самолюбивият хан Абълай разбра, че по заповед на омския генерал-губернатор, без да съгласуват с него, е започнало строителството на две нови укрепления на личните хански джайляу — край езерото Зерендъ и в Сандъктау. Точно по това време се разпространиха слухове за неуредици в руската империя: уж е провъзгласен за руски цар Петър Трети, който от бреговете на Жаик тръгна да воюва с Петербург. И ханът реши да се възползва от положението. По негов призив отново взе да се събира неотдавна разпуснатото опълчение. С него той реши да нападне и унищожи шестхилядния руски гарнизон Кокчетау и съседните укрепления, и си отвоюва нови градове. На свой ред генерал-губернаторът взе да събира войски към границите на степта. Във всички крепости оръдията бяха качени на валовете, но бяха насочени и към степта и на противоположната страна, откъдето днес-утре можеха да се появят отрядите на Пугачов. Стана известно, че с изключение на Оренбург, от въстаналите са завзети почти всички крепости по Жаик, а башкирските туленгути с цели аули се присъединяват към самозванеца.

Да, това беше най-удобният момент да върнат с един удар всичките си земи, а да завземат и доста плячка. Едва ли биха устояли малобройните руски гарнизони пред закалената в непрекъснатите войни конница на Абълай. При това в тези гарнизони войниците открито хулеха царицата. С всеки изминал ден все повече от тях дезертираха и отиваха при Пугачов. Абълай вече се готвеше да свика голям хански съвет и да започне военни действия. Първата цел, който си бе поставил, беше искането да бъде признат за главен хан на трите жуза.

Изведнъж всичко се промени… Започна с това, че на хана донесоха за някакъв туленгут, който донесъл писмо от Жаик от някакви казахски батъри. В писмото казахските джигити призовавали да бъдат нападани руските укрепления, да бъдат завладявани, след което да се обединяват в отряди и да отиват в Жаик, при новия цар, който обещавал свобода на всички: на руснаците, на башкирите, на казахите, каквито и да са — крепостни или хански туленгути. Телохранителите на хана така и не намериха писмото, но метежникът туленгут беше доведен при самия хан.

— Кой си ти? — попита Абълай, като се вглеждаше в обезобразеното лице на туленгута.

Туленгутът мрачно гледаше хан Абълай право в лицето, дори без да наведе глава. Ноздрите му бяха откъснати, а на челото му се червенееше руската буква „К“, означаваща думата „крадец“. Така в царските рудници заклеймяваха тези, които бяха нарушили реда или се бяха опитали да избягат.

— Не ме ли познаваш, хане?

Гласът му се стори познат на Абълай.

— Къде е писмото, което си донесъл от самозваните батъри?!

— Званието батър се получава на бойното поле, а не като придатък към бащините табуни! — отговори туленгутът и оголи здравите си бели зъби в усмивка.

Тогава ханът го позна. Това беше Керей — внукът на ковача Науан и потомък на батърите от робите Кияк и Туяк, за които обичаше да разказва Бухар жърау. Неговият дядо загина на стените на Сауран. Той попадна сред туленгутите при един султан заради неплатен дълг. Господарят искаше да вземе в постелята си малолетната му дъщеря и туленгутът Керей го ударил с кинжал. Абълай тогава отсъди вината им и предаде убиеца на царските власти. А царският съд го изпрати на каторга в рудниците…

— Познах те, пастире Керей! — каза хан Абълай. — Какъв е този оръски цар, на когото служат убийците?

Пастирът Керей се усмихна:

— Ако убиеш султана — освобождаваш се от половината си грехове пред Бога!

— А как да се освободиш от всичките си грехове?

— За това трябва да убиеш хана! — спокойно отговори Керей.

Колкото и да го измъчваха, той не каза на кого е предал писмото от пугачовските батъри. На другата сутрин го завързаха за конски опашки и го разкъсаха на късове. Ала в същата сутрин сто и петдесет джигити от ханския туленгутски аул преминаха към самозванеца. Когато самият хан с петстотин верни телохранители ги догони след два дни край малка степна рекичка, откъм бегълците се раздадоха оръжейни изстрели. Оказа се, че заедно с избягалите туленгути преминава към Пугачов рота руски войници от неголямо укрепление близо до Кокчетау, избивайки своите офицери.

Наложи се да отстъпят. А когато хан Абълай се върна в своя стан, разбра, че от крайграничните аули на рода караул не се е явило на призива му и половината от опълчението. Бийовете му казаха, че най-бедните джигити — „простолюдието“, — почти всички туленгути от тези аули са преминали към руските бунтовници. Тези бийове и пристигналите с тях богати аксакали не искаха да се връщат обратно в аулите си. Мине не мине ден, бягаха по един, по двама, че и цели сотни джигити от самото Кокчетау, където се събираше опълчението. Паника завладя всички знатни хора в степта. Мнозина бийове отиваха със семействата си в руските крепости…

Цяла седмица не излиза от дванайсеткрилата си юрта хан Абълай. После съпроводени от сотня джигити се отправиха негови пратеници: единият към сибирския генерал-губернатор, другият — към обсадения от Пугачов Оренбург, третият — при заклетия му враг хан Нуралъ. След три седмици в неголяма крепост на река Тобол се срещнаха хан Абълай и хан Нуралъ, присъстваха и царски офицери от Омск и Оренбург.

Веднага след тази среща летящите отряди на хановете Нуралъ и Абълай завардиха цялата степ. Те залавяха бягащите към Пугачов джигити и руски войници. Своите бегълци убиваха на място, а войниците предаваха на царските палачи. С общи усилия двама ханове предприеха жестоко нападение против разбунтувалите се башкири, а освен това към тяхната конница бяха придадени верни на правителството казаци и улани.

Тъкмо тогава почти стогодишният Бухар жърау изпя на хана известната си песен:

О, Абълай, да не се задъхаш от ярост,

щом чуеш истината,

стигна ти върха на славата,

но няма да се поберат в един керван

тлъстите бийове

и умиращите от глад бедняци!

Тази песен на мъдрия жърау слушаха на летните пасбища — джайляу и край походните огньове. Опълченците, откъснати от работа, виждайки, че в тази страна не ги заплашва никакъв враг, а са превърнати в палачи, роптаеха още по-силно. Все по-често и по-често те напускаха ханския стан и се връщаха у дома. И много от тях избягаха отвъд Жаик, при отишлите под знамената на Пугачов неизвестни батъри. Високи бесилки, които се виждаха отдалеч, се издигаха покрай цялата граница. Всеки ден степта се напояваше с кръвта на заловените джигити. Ала това не помагаше. Из цялата степ нощем горяха огньове и на слабата им светлина се виждаха конници, запътили към местата, по които бушуваше пламъкът на Пугачовското въстание…

Повече от половин век Бухар жърау познаваше този човек. Той помнеше съвсем младия султан, който се отличаваше с особена храброст в сблъсъците с джунгарите, после зрял мъж, два пъти попадал в плен; после горд и надменен старец, който спокойно можеше да премине през река, в която течеше вода, смесена наполовина с човешка кръв. И ето, като доживя до сто години, жърау видя объркания Абълай.

Да, очите на стария хан бягаха от предмет на предмет, а ръката му нетърпеливо стискаше камшика:

— По-бързо… по-бързо!

Верните телохранители и туленгути прибираха многобройните бели юрти. От всички хански джайляу гонеха на юг, събрани заедно, безкрайните хански табуни. Денем и нощем яздеха на различни страни вестоносци, подканвайки и подбутвайки изоставащите. Хан Абълай с всичките си аули, роднини и домочадие се канеше да се премести в Туркестан — древната столица на страната. Ала работата сега не беше в древността на една или друга столица…

— О, ти най-после пристигна, жърау мой! — възкликна Абълай, щом видя певеца. — Гладък ли беше пътят ти насам?!

— Много хора има сега по пътищата на степта… — неопределено отговори Бухар жърау.

— Да, много, твърде много! — заговори бързо ханът. — Съвсем се развалиха хората!

— На стари години всичко изглежда по-лошо!

— Не, не е там работата! — Абълай дори замаха с ръка, което не се беше случвало с него по-рано. — Тези оръси, всичко тръгна от тях!

И той с ненавист погледна на северозапад, там, където се намираше най–близката руска крепост.

— Ето ги, край твоята юрта са оръсите! — каза жърау, сочейки руските офицери, които следяха как се приготвя за път ханския аул. — Нима те те гонят?

— Те дойдоха да ме уговарят да остана тук. Обещават ми всичко: злато, награди, дори… — Абълай се доближи досами ухото на жърау. — Дори ми обещават да ме направят хан на трите жуза!

— Ти защо не искаш, Абълай?

Сега Абълай не просто се огледа. Той дори се изправи на пръсти, за да види няма ли някой зад близкото възвишение. Едва тогава прошепна:

— Ако нашите аули останат тук, то ние няма да останем живи, жърау мой!

Тогава Бухар жърау разбра всичко.

— Нали ти искаше да строиш градове като оръсите, хане мой!

— Проклети да са тези градове! — гневно каза Абълай. — Аз мислех, че там са губернаторът, генерали, офицери. В главния им град седи хитра царица. С нея бих се договорил рано или късно. Но нам, в „кварталите“ са само едни бунтовници. Всеки град, всяка шахта под земята, всяко село — това са нови бунтовници по нашата земя. Ето защо искам да отведа по-далече от тях нашите аули. Като чума от тях върви зараза из цялата степ, разболяват се пастири, туленгути, роби. С кръв се наливат очите им, когато гледат нашите табуни и стада. Нямаше го това по-рано, когато не бяха построени при нас оръските градове. Къде по-добре са кривите улички на Бухара!

— Да, сега ти казваш истината, хан Абълай! — каза жърау.

— А ти защо си сам, жърау мой? — попита ханът. — Къде са твоите съпровождачи? Нали сега вече тръгваме!

— Аз оставам, Абълай!

Все по-високо се издигаше слънцето над степта. Догаряха и димяха изоставените огньове. Столетният мъдър певец Бухар жърау стоеше на хълма и гледаше на юг. Там, в жарката мараня, прахта падаше обратно на земята и в светлото от зноя небе се стопяваше бялото знаме на Абълай.

 

 

Все пак те се срещнаха преди смъртта му, страшният хан Абълай и мъдрият певец Бухар жърау. Това стана в годината на дракона или през 1781 година по нашето летоброене. Най-тежка беше тази година в степта. От пролетта не беше паднала и капка дъжд, денем и нощем духаше суховей, който убиваше всичко живо. Земята се пукаше от безпощадния зной, ситен бял пясък висеше в небето, засланяйки слънцето…

Абълай умираше. Седемдесет и една години беше живял той на света и сега му се струваше, че самата природа го наказва за греховете, защото нямаше ден в живота му, в който като поток да не се лее човешка кръв. Старият хан с пресъхнало гърло ловеше горещия туркестански въздух и околните не чуваха нито един стон. Тялото му се беше сгърчило, сърцето му искаше да изхвръкне от гърдите, белите дробове бяха пронизвани от остра болка, но главата си държеше изправена. С всеки изминал ден лицето му ставаше по-сиво. Така посивява пепелта, която прикрива догарящите въглени…

Това започна от деня, когато пристигналия Умбетай жърау донесе печалната вест за Богембай батър. В този ден той седеше, както обикновено, в походната си юрта, поставена редом до двореца, и мрачно поглаждаше дългите си провиснали мустаци. Имаше за какво да мисли. Изминаха осем години откакто представителите на трите казахски жуза го провъзгласиха за хан на Голямата орда. И ето неотдавна той изпрати в Петербург посланици начело със сина си Тугум с молба да го утвърдят на тази длъжност от името на руската държава. Разбира се, той не вярваше на жена царица и съмненията му се оправдаха. Екатерина Втора водеше своя политика и го утвърди само за хан на Средния жуз. И тогава, когато той мислеше над това как да се държи по-нататък, от Баян аул се втурна група аксакали с ботуши с широки кончови, с лисичи шапки ушанки, препасани с широки сребърни колани. Вече на прага престарелият Умбетай жърау с хриплив глас запя дълга тъжна песен, която разказваше за смъртта — жоктау:

Ей, Абълай, Абълай!

Хан Абълай, какво става в този преходен свят?

Не запушвай ушите си,

страхувайки се да чуеш неизбежното.

Нима малко радостни или печални новини

си чул през дългия си живот?

Абълай, както се полага на хан, седеше с каменно лице, само синята старческа жилка на слепоочието му затуптя по-силно. „Кой от моите съратници е напуснал света?“ — мислеше той. Но не биваше старият опитен жърау да отговори веднага на безмълвния въпрос на хана. Той започна отдалеч: изброи подробно кога и кои батъри са воювали рамо до рамо с Абълай, кой от тях с какво се е прославил. Песента приканваше да си спомни за това, че ненапразно са прекарали живота си тези хора и затова нека да не бъде толкова тягостна скръбта по тях. Изведнъж гласът на певеца падна, сякаш прострелян лебед от главозамайваща височина, думите се смесиха, заклокочиха в гърлото му:

Ей, Абълай, Абълай,

дослушай думите ми:

Този от твоите съратници, който беше по-голям от тебе,

Този, чиято глава беше по-мъдра от нашата,

този, когото ти уважаваше на младини,

този, който се изравни с теб по години,

защото след шейсет и шест всички са връстници,

но който въпреки това прехвърли осемдесет,

умря нашият батър,

умря Богембай!

Тогава изведнъж нещо прободе сърцето на хан Абълай. Като жив се изправи пред него могъщият народен батър Богембай. Той никога не се боеше да каже това, което мисли. За какво му говори тогава Богембай? За това, че е нужно да бъдеш мъдър… И че само с войни няма да постигнеш благоденствие в ханството си… За това да се опре на руските крепости и да се противопостави на кървавите ветрове, които от векове духат от Джунгарските порти… Още и за това, че не жали човешка кръв, го упрекваше батърът, който го разбираше най-добре от всички, знаеше неговите достойнства и слабости. И ето сега, когато се помина, Абълай разбра, че не е имал никой по-близък от батър Богембай. Болката в гърдите му беше толкова силна, че сякаш в просъница чуваше гласа на Умбетай жърау, който продължаваше да пее:

Нека бъдат щастливи тези,

на които беше близък нашият Богембай батър!

Да ни даде създателят издръжливост в скръбта!

Да попадне душата на праведния в рая,

та да сияе там вовеки веков!

Макар Богембай батър да умря в Баян аул, хан Абълай направи в Туркестан голям помен за него. От този ден започна да сивее лицето на хана. Пристъпите от страшни болки се повтаряха само пролет и есен, но след тях той дълго не можеше да се съвземе.

Този път Абълай вече три месеца не ставаше от постелята. От непоносимите страдания той задълго губеше съзнание, макар че като човек, свикнал да седи на седло през целия си живот, както и преди не отпускаше глава. Когато дойде на себе си, видя до главата си Бухар жърау. Абълай само кимна с глава, сякаш знаеше, че преди смъртта си непременно ще види стария си сподвижник.

— О, Бухар еке, аз молих Бога да ме вземе при себе си от бойното поле… — Абълай говореше едвам-едвам и сякаш се мъчеше да изкаже всичко преди смъртта си. — Не стана както исках. Колко години нито един куршум не попадна право в сърцето ми, нито една стрела не се заби в гърдите ми и аз умирам от някаква жалка вътрешна болест. Защо Бог не изпълни тази моя малка молба, ако изпълняваше цял живот много други малки желания?!

Бухар жърау с голямо съжаление гледаше умиращия хан. В неестествено големите, пронизващи очи на Абълай той видя последните искрици живот. Мъдрият певец знаеше, че умиращият не е от тези, които имат нужда от утеха дори преди смъртта си.

— Да, Абълай… — каза той, започвайки отдалече. — Петдесет години си прекарал на коня. Реки кръв се проляха, за да седнеш на ханския престол! А пред теб… пред теб е само каменния гроб…

Изведнъж той видя, че умиращият се усмихва. Или само така му се стори? Абълай направи едва забележимо движение с ръка.

— Знаех, че ти ще го кажеш… — Сега той говореше по-спокойно и дори някаква умиротвореност се появи на лицето на този страшен човек. — Да, много кръв и сълзи съм пролял. Повече или по-малко от други владетели, нима това има значение? И хан исках да стана от съвсем млади години. Много исках да стана. Кой от хората не би поискал това… А сега, кажи ми, жърау, човекът божие създание ли е?

Бухар жърау го погледна учудено:

— Всичко е в божиите ръце.

— Тогава защо повярва, че дори такъв човек като мен е искал само едно — власт над хората? Та това е толкова малко!

— Какво още си искал, хане мой?

— За слава мечтах. Звездата на славата ми светеше в нощта на живота. Винаги съм мислел, че казахите са малък народ и трябва да бъдат като вълци. Погледни, избиват вълците, унищожава ги всеки който иска, слагат им капани на всички пътеки, а те не изчезват от лицето на земята! Но настъпват нови времена, и пред смъртта си виждам, че не съм разбирал всичко в живота. Винаги съм вървял към своята цел по един — кървав — път. А сега виждам, че има и други пътища. Нека да ги намират тези, които ще дойдат след мен…

— Да, ти не можеше да бъдеш друг, хане мой, — тихо каза Бухар жърау. — Отгледаният с кръв орел нима ще пие нещо друго? Така и ханът не може без насилие. Черен орел с железни нокти беше ти, Абълай. Пък и не може лебедът да се противи на дракона…

— Та нали иска сила, могъщество за потомците. — На Абълай му се струваше, че той вика, но една хриплив шепот излизаше от слабата му старческа гръд. — Ще ми простят ли за тежките ми грехове… за кръвта?!

— Не мога аз да съдя за това…

— Всеки, който е управлявал в степта, е оставял завещание. Да… да… — Абълай събра последни сили и вдигна дясната си ръка. — Слушай, мъдри жърау. На прага на смъртта искам да дам два съвета на потомците, на внуците и правнуците си. За да им е по-леко да управляват народа, нека го споят в един къс. Нека безпощадно да наказват непокорните, по какъвто и път да са тръгнали! Единство им завещавам. За това единство на Бялата орда съм воювал цял живот.

— А вторият ти съвет?

— Половин век воювах, не давах на китайския дракон да се приближи до гърлото ми. И всичко това правех, за да се сближа с руските царе. Те са наша опора, нека султаните винаги помнят за това! Нали знаеш, имах в Кокчетау руски съветник Тимофей Егоров. Той ми помогна да докарам от Русия хора в Шортандъ и Зерендъ, за да научат моите туленгути да сеят жито. Разреших и да строят крепости в степта. Тези крепости, градове и пътища, това жито ни помогнаха да издържим в годините на отчаяние. Но заедно с житото в нашата степ са посети и зърната на размириците. Затова султаните трябва да са по-близо до царете. Истина е, че царицата ме е обиждала не един път. Така и не ме утвърди за хан на всичките три жуза, но, както се казва, съдба. Когато се разбунтуваха мужиците и туленгутите и отидоха при Пугачов, аз разбрах, че нямаме никой по-близък от царицата.

— Ти не можеш да кажеш друго, Абълай! — сурово отвърна Бухар жърау. — Дори пред смъртта си ястребът не става лебед… Ала какво е последното ти желание, хан Абълай?

— Нима то е изпълнимо, мой жърау? — Устните на Абълай взеха да побледняват. — Искам да живея… Защо да говорим за това. Добре би било, ако хората не плашат децата си с името ми.

Да, той никога не се беше страхувал от това. В ханската юрта беше тихо. На жърау му се стори, че Абълай е заспал, но изведнъж умиращият отвори очи и каза с ясен, спокоен глас:

— В първия си бой влязох тук, тук, в Туркестан, редом до моите прадеди искам да ме погребете!

— Желанието ти ще бъде изпълнено, хане мой…

Абълай кимна с глава в знак, че е чул думите на жърау, но ненадейно лицето му се изкриви от страшна мъка и той отново заговори бързо, гълтайки думите, сякаш беше в несвяст. Бухар жърау се наклони до лицето на умиращия, мъчейки се да улови смисъла. Но това бяха откъслечни, несвързани фрази:

— О, ето, всички са се събрали тук, млади и стари, на някои си отсякъл главите в бой… и не в бой… О, робът Ораз е тук, помниш ли го… Същият този, който ме откара от Хива… Виновни и невинни — всички протягат ръце към мене! А това какво е? Ангелът на смъртта Мункир-Акир със своя жезъл… Нима ще ме бие с него по главата, като голям грешник пред хората и Бога?! О, Бухар еке, ти по-добре от Бога и всичките му ангели ме познаваш. Кажи цялата истина, за да успокоиш душата!

Бухар жърау не успя да отговори.

 

 

Нито един ден не остана в Туркестан мъдрият певец. На следващата сутрин след погребението на Абълай той се качи на коня. Както и на младини, никой не го придружаваше, тъй като родната степ е домът на жърау. Стогодишният старец седеше на седлото изправен, както винаги…

Зад гърба му избледняха очертанията на древния мавзолей на Ходжа Ахмед Ясави, редом с него почиваше праха на хан Абълай. Бухар жърау така и нито веднъж не се огледа. Той отиваше на север, там в отряди се събираха тези, които бяха отишли в степта.