Илияс Есенберлин
Отчаяние (2)

I

Страната на казахите приличаше на одрано и изкормено жертвено животно, приготвено за древния празник кокпар. Враговете от разни съседни области вече се готвеха за тази кървава игра, а и вътре в страната многобройните султани-играчи не дремеха. Кой ще излезе по-силен и с викове и свирки с два пръста, грабнал я от друг, ще притисне кървавата плячка с ботуша към седлото и ще препусне към димящия огън? А по пътя ще къса жертвеното животно под крака си, ще откъсва парчета месо, краката, главата…

Предчувствайки цялата тази кървава суматоха, някой трябваше да се вгледа, да помисли, да определи как да оцелее цял един народ под напора на ветровете на историята. Народният опит, мъдростта, издръжливостта трябваше да си кажат тежката дума. За това откъде ще налети първият, най-безпощаден играч, съмнения нямаше…

Създаденото от Чингизхан Монголско ханство не просъществува и двеста години. То престана по същество да бъде монголско, след като хан Кубилай пренесе столицата от Каракорум в Пекин. Обаче следващите богдъхански, императорски династии, използвайки този факт, започнаха от век на век да претендират не само за древните монголски земи, но и едва ли не за всички страни, завоювани някога от „Разтърсващия вселената“ с рижата брада. Тях не ги смущаваше, че самият Пекин се бе оказал под ботуша на завоевателя, който по едно време се замислял дали да не превърне цялата Поднебесна империя в безлюдно пасище за добитъка.

Никак не бе лесен животът за многобройните родове и племена, които влизали във великомонголския племенен съюз, когато се разпаднала империята на Чингизхан. Най-трудно бе за западните родове ойрот, чорас, торгаут, тулеут и туленгут, които после частично влязоха в Джунгарската, а после и в Калмицката номадска държава. Непрестанно и безпощадно притискани от китайските войски, те губеха своите древни пасбища — джайляу — и бяха принудени да се придвижват на запад в търсенето на нови пасбища. Това напълно задоволяваше китайските богдъхани (независимо към коя династия принадлежаха), които виждаха в тези войнствени племена авангарда на своята експанзия към казахската степ, към Сибир и Средна Азия. Когато отделни контайчи преставаха да се подчиняват на тази коварна политика и обръщаха оръжието си срещу китайските, а после и срещу манджурските войски, те планомерно и безпощадно биваха унищожавани. Номадите биваха изколвани с цели селища — със старците, жените и децата.

Много родове се отправиха към Сибир, долината на Иртиш и планината Тарбагатай, като изтласкваха местното население. Други стигнаха още по-далеч, прекосиха казахската степ и оттатък Волга, край Астрахан, основаха калмицкия аймак.

 

 

От 30-те години на XVI в. ойротските контайчи, които чергарували в планините на Тарбагатай, в низината на река Ил и по бреговете на езерото Зайсан започнали всяка година да извършват кървави набези срещу казахските и киргизките номади. Положените се влошило още повече, когато тук се образувало голямото Джунгарско ханство, обединило около себе си някога разпръснатите племена и родове. Начело застанал върховният контайчи Батър — син на Хара-Хула. Той разположил своя стан на север от езерото Зайсан, близо до изворите на Иртиш. Той съумял да разпространи влиянието си върху много западномонголски племена и Джунгарското ханство станало сила, която сериозно разтревожила китайските политици.

След смъртта на Батър, неведнъж сблъсквал се с Тауекел хан, а после и с хан Есим, начело на Джунгария застанал отначало единият син — Сеиге, а после другия — Галден. По заповед на китайския император той се разправил жестоко с вдигналите се на въстание роднински източномонголски племена. Моголия била обезлюдена след кървавия наказателен набег. Но после Галден контайчи сам се озъбил на Китай. Той бързо преместил своя стан до китайската граница и поискал да върне завзетите от китайците монголски земи. Разбит напълно от многократно превъзхождащите го сили на Поднебесната империя, Галден контайчи се заклал…

Не по-малко опърничав се оказал и завзелият властта в Джунгария негов племенник Събан Раптан. Той не оставял на мира казахските и източнотуркестанските земи, за което с радост му помагали манджурско-китайските политици, и неведнъж нападал и заселилите се по бившите монголски земи китайци. А през 1714 г. заедно със сина си Галден Церен разграбил китайския град Хали. Ето тогава китайският император Канси от новата манджурска династия Цин, завзел заедно с Китай и основната част от Монголия, издал фалин — указ, според който на джунгарите се отнемали всички съседни на Китай земи, а в замяна на джунгарския контайчи напълно явно се предоставяла пълна свобода на действие в Средна Азия и Казахстан. По искане на китайския император трябвало да бъде свикан специален джунгарски курултай. В случай на отказ императорът заплашил джунгарите с поголовно унищожение. На контайчи не оставало нищо друго, освен да тръгне по набелязания от богдъхана път. Събан Раптан преместил назад своя стан, а многобройните джунгарски отряди удавили Седморечието и казахската степ…

Едва отслабнал натискът на джунгарите по границите на Китай, а острието на джунгарските набези се обърнало към Казахстан и Средна Азия, китайските арсенали отново се открили за контайчи. В разнородните войски пак се появили манджурско-китайските военни съветници, които в това време следели внимателно дали не мисли коварният Събан Раптан отново да обърне конницата си срещу империята. Голяма помощ при организирането на джунгарската войска оказал и шведът по произход, руският поданик унтерофицер Ренат, попаднал в плен по време на изтребването от джунгарите на руската експедиция на Бухголц недалеч от Уст-Камен.

Страната на казахите по това време приличаше на огромно лятно пасбище, където без опитен пастир бродеха табуни коне и всеки жребец беше пълновластен стопанин на своето стадо, като ревниво пазеше неговата неприкосновеност. Там, където този водач жребец се оказваше по-силен и зъл, стадото се чувстваше в относителна безопасност, пасеше си на воля, нямаше отлъчили се. И степните вълци заобикалят такова стадо, знаейки, че тук няма да могат да разкъсат дори жребче. Силният жребец обикновено не дава на вълчата глутница да припари до стадото му, тича насреща й с диво цвилене, удря със стоманените си копита, хапе, отблъсква ги със силната си гръд…

От незапомнени времена родовите бийове и батъри бяха такива пълновластни стопани в степта. Те решаваха къде да се засели родът напролет или къде да презимува, те наказваха и прощаваха. Пак те организираха съпротивата срещу многобройните баръмтачи от съседните племена и родове, които отвличаха добитък. При случай те идваха на помощ на уседналия си съсед, но само толкова. Пред голямото вражеско нашествие разпръснатите родови вождове бяха безсилни…

Истина е, че по това време хан на всичките три жуза — така наречената Голяма орда — беше третият син на хан Тауке и внук на Есим, хан Булат, но той беше безволев, вечно болен и нямаше нужния авторитет в степта.

Фактически хан на Средния жуз беше Самеке, по-малкият му брат. Още повече не се подчиняваше на хан Булат ханът на Малкия жуз Абълхаир. Големият жуз по това време управляваше също не твърде авторитетният Жолбарас султан, по-големият брат на Абълхаир. Многобройните разклонения на рода найман, макар и да влизаха в Средния жуз, живееха обособено, на границата на казахската степ с Джунгария и се чувстваха почти като отделно ханство. Управляваха ги внуците на Шагай — султан Барак и султан Кучек.

Не беше лошо засега и това, че още съществува Бялата орда, макар и в такъв разпокъсан вид. За това определена заслуга имаше предшественикът, хан Тауке, когото неслучайно в народа нарекоха Азъ-Тауке, което означава „Мъдрия Тауке“. Та нали Тауке хан пръв наистина разбра опасността от джунгарската заплаха и цялото коварство на манджуро-китайската политика. Именно той осъзна всички предимства на сближаването на казахите с Русия, където в това време по цялата шир се проявяваше геният на Петър Велики. Още през 1702 г. той изпраща своя посланик към руската крепост на брега на езерото Ямъш, но той попада в засада на ойротите и загива. И ето през 1715 г. през месец кузтоксан, тоест в края на лятото, голямото посолство на хан Тауке начело с Тахмуръм бий пристига в Уфа. От името на руския цар уфимският наместник изпраща ответно мирно послание. Но то не застига хан Тауке сред живите.

 

 

Макар и да не бе Тауке хан толкова влиятелен както неговите предшественици и властта му да не се простираше върху всичките казахски земи, ала през трудните години на разпад и раздробяване на казахските земи той направи всичко, което можа. Доста сражения проведе той като даде отпор на агресивните стремежи на владетелите от Бухара, Хива и Коканда. Ала най-главната му заслуга беше постоянно да удържа заедно с киргизките родове действията на джунгарските контайчи.

По негово време беше даден закономерен исторически тласък на сближаването с Русия. И когато Азъ-Тауке хан се помина, неговите наследници по традиция продължаваха да водят същата политика. Сменилият го чичо Каип незабавно изпрати отговор на писмото на уфимския наместник, а наскоро след това изпрати посланици при сибирския губернатор княз Гагарин в Тоболск. Начело на посолството се намираха най-уважаваните хора от Средния жуз — Екеш улъ бий и Бури улъ Байдаулет аксакал, а в писмото до „белия цар“ се говореше вече за практически съюз: „Ние от цялата си душа желаем да бъдем с вас във вечна дружба и съгласие, а за съвместни действия против джунгарските контайчи незабавно можем да отделим отряд от двадесет или тридесет хиляди конника…“

 

 

Да, вече не отделни мъдри хора, а целият народ разбираше, че в борбата със страшната заплаха от изток страната на казахите можеше да намери реална подкрепа само от страна на Русия. На свой ред посланиците на Каип хан увериха губернатора, че тези казахски родови вождове и отделни батъри, които ще вземат да нападат руските градчета и каравани, ще бъдат наказвани със смърт или предавани на съд в Тоболск. На границата трябва да се възцари дълъг и траен мир.

Такива писма бяха изпратени в Казан и Уфа.

Княз Гагарин незабавно изпрати посланието на казахския хан в Петербург. Сенатът благосклонно се отнесе към него, одобри го и лично цар Петър. Но разбирайки кой подтиква джунгарските контайчи към стълкновение с казахските и на чия мелница се носи вода, той призова казахския хан към предпазливост. В същото време руските пратеници опипваха почвата у самия контайчи, смятайки да попречат на назряващата провокация. „Киргизко-кайсацката орда трябваше да живее в дружба не само с нас, но и да избягва военни стълкновения с приятелските или подчинените ни държави“ — такова беше указанието на цар Петър…

Ала никой не се съмняваше, че рано или късно трябва да се чака неминуемо нападение от Джунгария. Княз Гагарин изпрати пратеници при Каип хан в Туркестан начело с болярския син Никита Белоусов. Задачата му беше да се запознае със страната на казахите, да изучи стопанството им и нуждите им в случай на предстояща война. Цяла година прекара Никита Белоусов в ханския стан и в казахските лагери. В писмата си настойчиво предлагаше да се поддържа по всякакъв начин казахския хан в действията му против джунгарския контайчи.

Исторически неотвратимото сближаване с Русия, включително приемането на руско поданство стана закономерна политика на Каип хан и хан Абълхаир. И сякаш в потвърждение на правилността на тази политика през 1717 година стана кървав сблъсък в района на Аягуз — срещу Джунгарските врати, когато челната част на войските на Събан Раптан нападна обединената казахска войска. Всички разбираха, че това е разузнаване чрез бой, каквото предприемаше обикновено преди голямо нашествие Чингизхан, чиито заповеди от векове помнеха неговите последователи от различни племена…

А в края на 1717 г. по заповед на цар Петър бяха събрани пълномощни посланици в казахската степ начело с Борис Брянцев. На двадесет и първо число от месеца кузтоксан или през 1718 г. по руското летоброене, посланиците влязоха в пределите на казахските владения, а на пето число от месеца кокек, който съответства приблизително на руския май, се проведе официална среща на Брянцев с хана на Малкия жуз Абълхаир. Посланиците получиха от него военни придружаващи и се отправиха далеч в степта и на двадесет и пето число от месеца еказтоксан пристигна в Туркестан — стана на Каип хан.

Пратениците се убедиха в наистина неограничените възможности на търговията и развитието на отношенията с казахската степ. Тук минаваха пътищата към приказните страни от Азия и преди всичко към Индия, която мами впечатлителната душа на Петър Велики. Широкият излаз на традиционните азиатски пазари веднага направи Руската империя велика европейска държава. Протичащите мирни промени в една или друга посока се отразяват на много от въвлечените в това движение страни и народи. Тъй или иначе, но на казахския народ и на народите от Средна Азия това идване на Русия — с целия ужас и несправедливост на колониалната експанзия — помогна да оцелее и да остане в историята.

Това, че пратениците са изпратени и са стигнали без каквито и да било усложнения до Туркестан, показва колко далеч са стигнали приятелските отношения на Русия с казахските ханства. Та нали наскоро, няколко месеца преди това, в съседна Хива по заповед на хана коварно беше унищожен руският половинхиляден отряд на княз Давлет Кизден мурза, или Александър Бекович Черкаски, както се наричаше той на руската военна служба.

Но скоро след отпътуването на посланиците на Брянцев, неизвестна ръка отстрани Каип хан. Досега остават неясни обстоятелствата около неговата смърт, но от по-нататъшните събития става ясно на кого тя е била изгодна. Сменилият Каип хан безволеви и ограничен хан Булат затъна в родови спорове на Средния жуз. Другите жузове сега не му се подчиняваха дори номинално. Нямаше кой да говори сега с Русия от името на цялата страна на казахите. А пред Джунгарските врати стоеше вече готова за бой седемдесетхилядна бойна конница на Събан Раптан с няколко оръдия, а зад гърба й ясно се очертаваха на хоризонта очертанията на императорския дракон…

Казахската степ би могла да даде много повече смели и самоотвержени воини, ала кой ще ги събере заедно, кой ще ги поведе в битка заради общите интереси? Както стадото държи своя пастир така и те държаха своите родови бийове, аксакали, батъри. Те пък не искаха да се подчиняват на никого. Голямата политика беше извън тяхното разбиране. Сред многобройните султани не се намери човек, който би се осмелил да претендира за всеобща власт. Родовите вождове ги устройваха слабоволните и послушни ханове на собствените жузове. Такава беше закономерната логика на родовия строй.

А царското правителство с необичайна предпазливост и внимание се отнасяше към събитията в Централна Азия, предполагайки, че рано или късно ще му се наложи да урежда отношенията си с всички участници в назряващата трагедия. Едновременно с посолствата за казахската степ се изпращаха посолства и в Джунгария. След неочакваната смърт на Каип хан то зае изчаквателна позиция, надявайки се да извлече максимална изгода от създалото се положение.

 

 

Тактиката на вълчата глутница, която се готви за лов на елени, винаги е била присъща на такива войни, за които се готвеше контайчи Събан Раптан. Общото ръководство на джунгарските войски пое по-малкия брат контайчи Шуно Дабо багадур. Нахлуването трябваше да иде от изток на две крила. Едното крило — през планината Каратау и низините на реките Чу и Талас. Другото — в района на река Чирчик. Затова джунгарската войска беше разделена на седем части и всяка вършеше своята работа. Едни трябваше да плашат жертвата си, други — да я гонят към приготвената засада, трети — да я преследват до изнемогване, четвърти — да се впият в гърлото й…

Седем десетхилядни отряда на контайчи под общото командване на брат му Шуно Дабо заеха изходни позиции за нашествие на казахските земи при изворите на реките и на склоновете на планините. Изрисуваните с дракони опашати знамена бяха забити в земята край всеки стан. Първият тумен зае позиция на склоновете на Алатау, недалеч от езерото Балхаш. Командваше го синът на контайчи Галден Церен. Вторият тумен се съсредоточи между реките Коктал и Коктерек на север от река Или сред планините Алтън Емел и Койбън и го командваше братът на контайчи Хорен батър. Третият тумен, разположен на източния бряг на река Нарън, се предвождаше от седемнадесетгодишния внук на контайчи Амурсама. Осемнадесетгодишният син на Галден Церен Събан Доржи командваше четвъртия тумен — при изворите на река Челек. На брега на Исък Кул, между реките Аксу и Койсу заби знамето си вторият син на Галден Церен — Лама Доржи, който командваше петия тумен. При вливането на река Голяма Кебен в Чу беше разположен шестият тумен под командването на нойона Дода Доржи от рода меркит. Седмият тумен оглавяваше самият контайчи Събан Раптан и главното знаме на Джунгария се развяваше над позлатената му шатра край стените на град Кулджа…

Джунгарският контайчи избра най-удобното време за нашествие — пролетта. Той добре знаеше, че по това време казахските скотовъди кастрират двугодишните коне и половината табуни не са в състояние да се придвижват на големи разстояния. Трудно е да се придвижват по това време и овчите стада с новородените агънца. Освен това през пролетта се препълват многобройните пълноводни степни реки, които не могат да бъдат сериозна преграда за бойната конница, но са пречка за преминаването на мирните стада.

Беше първият топъл пролетен ден. Също като овцете, кравите, кучетата и други животни преди земетресение се чувстваха в този ден хората в степта. Тежко предчувствие за вселенска беда се стовари върху степта. Вятърът откъм Алатау носеше тежък аромат на преждевременно цъфнали цветя. Сякаш в степта миришеше и на прясна кръв… А освен друго и за един ден се пръсна из степта слухът за чудовищното убийство в Туркестан. Нещо страшно предвещаваше то…

От рода алтън хан, древен и почтен, беше Нурбике, една от жените на хан Тауке. Отдавна тя беше отишла на гости заедно с двегодишния си син Абълай и там беше умряла. „Ние загубихме единствената си дъщеря — писаха родителите на хана в Туркестан. — Пресъхна светлото ручейче, което утоляваше жаждата ни, изгасна единствената светлинка, която осветяваше пътя ни в мрака. Ала нека ни бъде утешение на старини нейното семе, нека твоят син Абълай да остане с нас до своето пълнолетие. Ти имаш и други деца, а ние ще го пазим като зеницата на окото си. Когато отрасне, той сам ще намери пътя към бащиния дом!“.

Тауке хан не искаше да ги обиди и се съгласи да им остави двегодишния Абълай. Да, види се, че извънредната любов е по-лоша от благоразумната ненавист. Когато след петнадесет години султан Абълай се появи в бащиния дом, Тауке хан неволно потрепна. Синът му беше смугъл, скулест, с големи изпъкнали като на овца очи, в които явно се четеше нещо нечовешко. Те не мигаха и гледаха мътно като на мъртвец. Сякаш гробовен хлад лъхна бащата. Той си спомни, че според разказите, Шагай хан е имал същия странен поглед.

Хан Тауке обаче не придаде значение на впечатленията си и скоро ожени сина си за петнадесетгодишната красавица Зерен — по-малката дъщеря на стария си приятел, влиятелния киргизки манап Тиес. Той даде на сина си безбройни табуни коне, издигна близо до себе си белоснежна юрта с цял аул челяд. След година красавицата Зерен роди двама великолепни близнака. Кръстиха ги Валий и Балхи.

И в деня на пира по случай раждането на внуците хан Тауке стана свидетел на непонятната жестокост на сина си. Всеки казах чергар е способен без излишно вълнение да заколи овца или кобила за празника. Но никой не го прави от любов към убийство. Още по-малко хански син, на когото никак не му приляга да се занимава с това.

Но синът му Абълай сам настояваше за това. Той едва ли не със сила отне ножа на туленгута и закла неизброимо количество животни. Кръвта течеше от двете му ръце, а мътните му очи се разпалиха и блестяха с някакъв мъчителен пламък. Хората го гледаха с ужас, а старците шепнеха молитви.

Отначало хан Тауке отнесе тази особеност на сина си към наследствените достойнства на чингизидите, за които човешката кръв е по-евтина от водата. Но не, най-жестоките от тях бяха просто равнодушни към пролятата кръв и не намираха в това сладостно удовлетворение. Едни обичат песните, други — лова, трети — жените, а такива — да проливат кръв…

„Защо е такъв — мислеше си насаме със себе си Тауке хан. — Може би алтънханците просто са ми пробутали вместо моя син този кръвожаден юноша? Или това е божие наказание за греховете ми?“ После нещастният хан си спомни разказите за кукувиците, които слагат яйцата си в чужди гнезда и реши, че природата го е наказала и него по свой, неясен за него начин. До самата си смърт той се страхуваше да оставя Абълай с другите си деца и макар и да беше принуден да го допуска в двореца, винаги се безпокоеше за това да не остане да нощува.

Ала мъдрият Азъ-Тауке не знаеше, че именно на потомците на този кръвожаден син ще бъде съдено да прославят рода му. Внукът на този Абълай, синът на Валий, Абълмансур, на осемнадесетгодишна възраст в един от боевете с джунгарите поведе казахската войска с боен вик „Абълай!“ и му дадоха името на кръвожадния му дядо. По-късно той стана легендарният хан Абълай. Това се случи след повече от шестдесет години, а засега собственият син на хан Азъ-Тауке се славеше само със своята жестокост…

Туркестан почти обезлюдя. Опасявайки се от Абълай, хан Булат пренесе стана си в северните родове на Средния жуз и в бившата столица на ханството не остана никой. Повечето домове бяха опустели и керваните заобикаляха града, в който живееше това чудовище. „Кървавия Абълай“ го наричаха дори най-близките му хора.

Един от тези хора, останали в Туркестан, беше хакимът на града, уважаваният от всички Кудайбердъ багадур. В тази нощ телохранителите на Абълай — специално подбрани от него затворници от разни зандани — се прокраднаха заедно с него в двореца на почтения хаким, за да го заколят. Но той беше изчезнал яко дим. Някоя добра душа беше предупредила хакима за подготвяното убийство и той предишната вечер беше избягал в Сайрам. В двореца остана само Сулу-айъм-бике — жената на хакима с кърмаче на ръце. Древните степни предания почти не споменават за убийства на жени с деца дори за отмъщение на врага. Ала този път стана нещо нечувано. Дошлите на сутринта при своята господарка слуги видяха само ситно насечени телата на майката и детенцето. Из целия дворец се търкаляха части от телата им. В народа шепнешком говореха, че в това утро по камъните на мавзолея на светия Ходжа Ахмед Ясави е избила кръв…

А султан Абълай на заранта, като се напи с чай, с просветлени очи влезе в двореца на хакима, давайки вид, че нищо не знае за случилото се. Той заповяда да не пускат никого в двореца и седна на мястото на управляващия, подгъвайки крак и размазвайки с лявата си ръка по килима още неизтритата кръв.

— От днешния ден аз съм тук хан и бог! — каза той невесело.

— Да, ти си наш хан и бог! — зашумяха от всички страни неговите съучастници и телохранители.

— А вие… вие сте мои верни нукери!

— Да, ние сме твои верни нукери… Изпращай ни да се сражаваме дори с иблисите, ние ще тръгнем след теб, повелителю хане!

— А ако поискам да ви умъртвя?

— Като кажеш: умрете и ние ще умрем, повелителю наш!

— Тогава слушайте моето първо ханско нареждане!

— Слушаме и се подчиняваме, наш велики хане!

— Днес ще се състои велик пир… — Абълай се усмихна и в очите му се запали наистина дяволски пламък. — Ала какъв ще е този пир за нас без миризма на вражеска кръв. Подлият Кудайбердъ багадур не поиска да остане с нас, затова ние ще подправим днешния си обед с кръвта на неговите хора!

— Смърт за тях! — завикаха, запищяха палачите.

Но в този ден не се състоя кървавото пиршество, тъй като вратата се отвори с мощен ритник и в двореца се втурна огромен батър с четирима увиснали на него стражи:

— Иде враг, султан Абълай!

Нито един мускул не трепна на лицето на кървавия Абълай.

— Какъв враг? — попита той с равнодушен глас.

— Контайчи Събан Раптан… От седем страни — със седемдесет хиляди воини!

— Доста са… — Абълай престорено въздъхна и разпери ръце. — А аз имам само седемдесет нукера. Какво мога да направя с тях срещу славния Събан Раптан?

— Но във всички времена славният Туркестан е събирал десет хиляди конници! — завика батърът.

— Нямаме хора — каза Абълай и се усмихна широко. — Не останаха… О-о, скоро много кръв ще се пролее по земята. Ще останат малко живи! Много кръв ще се пролее… Много!

Батър Кара Керей Кабанбай от рода найман гледаше изумен султан Абълай. Устните на султана се наляха, почерняха и голямата му уста изглеждаше кървава. Очите на султана горяха с безумен пламък. Ръката на знаменития батър неволно стисна дръжката на сабята, за да свали с едно-единствено движение главата на този кръвопиец. Но той си спомни за препускащите през степта пълчища джунгарски контайчи, за дима над аулите — и отпусна ръка. Този страшен човек, който седеше пред него, все пак е от рода на тюре-чингизидите, а именно тюре са длъжни по правилата да възглавят отпора срещу врага. Затова и ги почита от векове…

— А как вие, султане, смятате да защитавате славния град Туркестан? — извика Кабанбай батър.

— А кой ти е казал, че се каня да защитавам тази купчина от опустели развалини? Самият ти казваш, батър, че контайчи има седем тумена войска…

— Какво мислите да предприемете?

— Да отида някъде с верни хора. Нека подлият народ се защитава сам!

Батърът, който не принадлежеше към управляващата каста тюре и нямаше право да се разпорежда в Туркестан, се хвана с ръце за главата. Да, ето такива тюре винаги бяха готова да плюят на другите. Колко пъти се е налагало да се разплаща простолюдието за сляпата си вяра в тюре! Не, не тюре ще спасят града и страната. Във всеки аул има храбри юнаци от народа, има безродни батъри. Пък и простите пастири стават като лъвове, когато излизат да защитят стоя стан! Трябва незабавно да се вдигне тревога из цялата степ и най-напред да се изпратят конни пратеници в другите жузове, да съобщят на Абълхаир, на Самеке хан…

Абълай бавно стана от възглавниците, изправи се в цял ръст.

— На кого оставяте града? — попита батърът.

— На сина си Валий…

В гласа на Абълай се появиха умора и безразличие. Очите му помътняха и добиха сънно изражение като у преяла с мърша хиена.

— Защитата на града възлагам на моя внук Абълмансур! — и тръгна към изхода.

Батърът погледна след него изумен. Ханският внук Абълмансур едва беше навършил четиринадесет години.

 

 

Кабанбай батър с няколко джигити яздеше през степта, когато до него стигна вестта за нашествието. Най-близо от всички големи казахски градове беше Туркестан и той се отправи натам с джигитите си, яздейки докато се изтощят сменящите се коне. Не мислеше и не предполагаше той, че градът се намира в такова положение и че няма кой да оглави защитата му…

Кабанбай батър яздеше към майдана — голям площад пред мавзолея на Ходжа Ахмед Ясани. Там обикновено се събираше народа, обявяваха ханските укази, издигаха се бесилките за осъдените на смърт…

Оказа се, че и без него, неясно как, народът вече знаеше за приближаващата беда. Три коня умори батъра, за да съобщи тази вест, и никой не можеше да го превари. Явно такъв е народният усет. За това и помисли батър Кабанбай, щом видя смълчаните стоящи граждани. Учуди се той и на голямото многолюдие на Туркестан. Само на пръв поглед изглеждаше, че градът е измрял. Едвам чули за вражеското нашествие, всички те пристигнаха тук, хора от близките речни низини, от степните аули, от близките градчета, където се спасяваха от омразния султан Абълай и палачите му. Всички бяха тук, дойдоха дори старци и старици, жени и деца. Тези, които можеха да държат оръжие, седяха на конете с кория, боздугани и старинни секири. Имаше и много пешаци с обикновени прашки. Многобройни дервиши, учени мюриди, ученици и дребни духовни слуги също бяха въоръжени с дълги ножове, без да се уповават само на божията помощ. Целият тридесетхиляден Туркестан беше тук.

— Къде е Хаким Судайбердъ багадур? — попита батър Кабанбай, като се приближи с коня си до аксакала, който стоеше начело на тълпата пред джамията.

— Избяга!

— От джунгарите?

— Не, от брат си, който е жаден за човешка кръв…

Кабанбай батър се обърна към двореца на хакима, който току-що беше напуснал:

— А Абълай къде е?

— Вече си тръгна, яздейки кон!

Кабанбай батър наведе глава, мислейки как да постъпи. До него от тълпата достигаха откъслечни разговори:

— Казват, че Абълай, който се храни с кръв, е оставил след себе си султан Валий, сина си…

— Валий само може да се моли, а не да се сражава с шуршутите!

— Неведнъж сме ги били шуршутите!

— Сега срещу нас идват седем тумена. Седем огнедишащи планини, закрити от кървави облаци…

— Шуршутите са безчет. Види се, дошъл е краят на славната страна на казахите…

 

 

Шуршути е насмешливото название на китайските воини, които неведнъж са се явявали като завоеватели по тези краища. Всеки път после им се е налагало да бягат оттук. Сега и джунгарите сред народа ги наричаха шуршути, разбирайки кой подбутва отзад джунгарския контайчи.

Кабанбай батър хвърли поводите на коня на един от своите джигити, с твърда стъпка се изкачи на хълмчето пред джамията.

— О, народе мой! — широко разпери ръце той, сякаш искаше да обърне целия площад, цялата степ чак до хоризонта. — Не съм аз от вашия край, но ние сме от един корен, от мало до голямо, рижи и чернокоси, чергари или пастири. Аз съм батър Кабанбай от рода каракерей, чували ли сте за мен?

— Чували сме… Познаваме те, славни Кабанбай батър!

— Води ни срещу проклетите шуршути!

— Слава на батър Кабанбай!

Кабанбай батър рязко отпусна дясната си ръка.

— Страшна, невиждана опасност се надига срещу нас. Вятърът на войната духа от Изток. Никога такава вечер не е носила радост в нашите градове и аули. Контайчи е само слуга на императора на шуршутите и идва насам, за да изтрие от лицето на земята страната на казахите. В единството и издръжливостта е нашата сила. Но за да се отбраняваме успешно от такъв страшен враг, трябва да имаме вожд. Мен ме чакат на друго място, тъй като в нашата степ изпълзя шуршутския дракон със седем огнени глави. Но от цялата си душа аз ви препоръчвам воин, когото вече съм виждал в бой. Не гледайте, че той не е от знатен род и е млад. Знатността на истинския воин се проверява в бой, а младостта е залог за успеха!

Целият майдан завика в един глас:

— Кажи ни името му, батър!

— Слушаме те, Кабанбай батър!

Кабанбай батър вдигна ръка и посочи грамадния батър, който стоеше настрани от тълпата:

— Ето го — Елчибек, самите вие някога го нарекохте „Бала-палуан“!

Да, това го знаеха в града, макар той само да идваше тук от време на време от Чирчик. Елчибек батър приличаше на млад барс — висок, стегнат, препасан с широк колан. От петнадесет години той участваше във всички състезания и винаги беше пръв сред джигитите. Затова и получи прозвището „Момчето богатир“. Макар да беше малко над двадесетгодишен, той вече няколко пъти участва в сраженията с джунгарите и получи званието сотник. Всички разбираха, че само незнатното му потекло пречеше да стане темник в ханската войска. От уста на уста се предаваха разказите за това, как с двеста джигити разгромил половинхилядния отряд от джунгари и хунхузи, като им отнел цялата заграбена от мирните аули плячка…

— Води ни, Елчибек батър!

— Благодарим за добрия съвет, батър Кабанбай!

Елчибек батър излезе напред и без думи се поклони на народа. Нищо не можеше да се прочете на суровото лице на воина. Всички разбираха колко е трудна задачата — да се защитава изоставеният от всички началници град от страшния джунгарски контайчи. Да се защитава без редовна войска, без нужните боеприпаси и без надежда на нечия помощ.

В дъното на майдана се чуха викове:

— Дайте път!

— Дайте път на султан Валий, нашия защитник!

— Насам, султане мой!

На височинката се качи човек около тридесетгодишен, с много бледо лице, на което се открояваха щръкнали мустаци. Беше със сърмена шуба и висока кожена шапка. Умните му тъмни очи огледаха тълпата, ръката му държеше книга с черна корица и леко трепереше.

— Жители на град Туркестан! — започна той тихо и площадът веднага замлъкна. — Баща ми ме остави с четиринайсетгодишния син Абълмансур да ръководим защитата на града. Но всички вие знаете, че аз още не съм държал пика в ръце. Моята страст е науката. С огромна радост слушах думите на славния батър Кабанбай за това, че приятелят ми Елчибек оглан възглавява опълчението в този труден час. Обещавам да му помагам колкото позволяват скромните ми сили…

И султан Валий, известен със своята ученост, протегна ръка на обикновения джигит, с когото той отдавна дружеше. Гръм от приветствия се разнесе по площада. И само от дясната страна на възвишението, където стояха знатни и богати хора, някой неволно извика:

— Не отива на тюре да отстъпва властта на някакъв безроден палуан!

— Когато шуршутите набодат на пика отсечената ти глава, тогава ще извикаш „Слава!“ на всички тюре, които ни оставиха на произвола на съдбата! — с насмешка му отговориха от тълпата.

— Тези, които искат и могат да се сражават с враговете, останете. Останалите да напуснат майдана! — високо с властен глас заповяда Елчибек батър и хората, бутайки се, взеха да се разделят на воини и на такива, които при отбрана трябва да играят помощна роля. В град Туркестан не се намери нито един обикновен човек, който да избяга от него в опасна минута.

На следната утрин славният батър Кабанбай заминаваше с джигитите си от Туркестан. Когато се доближи до коневръза, някой леко го докосна за ръкава. Той се обърна и видя стройна девойка с дълги светли плитки. Не можеше да бъде наречена красива, но имаше нещо необикновено мило в тънкото й носле и дивите кафяви очи. Много й отиваше караутската кожена шапчица, украсяваща високото й чисто чело.

— Нека да ви изпратя както е традицията, батъре наш! — каза тя и смело хвана за поводите знаменития боен кон по име Кок-Даул — „Синята буря“. Той наистина беше със синкав оттенък, този възпят в стотици песни кон. Изглеждаше, че с един удар на тежкото си копито може да превърне в прах девойката, но спокойно се остави в ръцете й и това порази батъра. — Вземи повода, батър Кабанбай! — каза девойката.

Батърът взе повода от нея и тя му задържа стремето, когато той седна на седлото.

— Как се казваш, девойко? — попита я той, гледайки я право в очите.

— Казвам се Гаухар, това значи „перла“. Аз съм сестра на Малайсаръ батър от рода басентиин. — Тя протегна на батъра малката си бяла ръка. — Нека бъде успешен пътят ви… Да ви пази Господ в битките. И нека… нека ни помогне да се срещнем отново!

— Нека да се сбъдне желанието ви, Гаухар! — каза сериозно Кабанбай батър и пришпори коня си.

Като вихър се понесоха бойните коне из Туркестан, трополейки с тежките си копита по дървения мост през рова. Едва на неголямото възвишение батър Кабанбай се огледа. Дребната фигурка още стоеше до дворцовия коневръз, който оттук се виждаше добре. Ето, тя вдигна ръка с бяла кърпа. Батърът вдигна своята в черна тежка броня.

— До нови срещи, Гаухар! Перла! — извика той, колкото имаше сили, но вятърът отнесе думите му някъде из степта.

А Гаухар продължаваше да стои и да гледа в празната степ…

 

 

За три-четири дни цялата страна на казахите — от Седморечието и Алтай до Жаик и Есил — узна за страшното нашествие. Ала какво можеше да направи тя, без да има единна и постоянна войска! Като нож в масло потънаха седемте глави на джунгарския дракон в тялото на страната. Горяха заварените неподготвени градове и аули от Седморечието, Прибалхашието, Туркестан. Враните необезпокоявани кълвяха труповете по пепелищата. Тогава се появи страшната поговорка за подгизналата от човешка кръв земя…

Само малко аули с казахи и киргизи се спасиха от това, че изоставяйки повечето добитък, успяха да отидат високо в планината, където не можеше да стигне джунгарската конница. Основната маса от населението беше застигната от страшна съдба. Джунгарите откарваха младите жени в своите владения, като ги завързваха за плитките две по две, за да не избягат. Всички, които могат да държат оръжие бяха убивани на място, а старците, стариците и безпомощните деца бяха изгонвани с бичове в безводни места, където те загиваха от жажда. При нападение в аула разправата започваше с това, че джунгарите с див смях вдигаха на пиките си всички деца до седемгодишна възраст. После започваше поголовно насилие пред очите на роднините. Родителите си скубеха косите, полудяваха, и само това ги спасяваше, тъй като единствените хора, които войниците на контайчи не убиваха, бяха лудите. Тях, белязани от Бога, не биваше да закачат според древна монголска традиция. С хиляди бродеха из степта тези луди и сякаш тя се беше напълнила с диви вопли и стонове…

За месец, като преминаха половината степ по древния метод на обкръжаването, отрядите на контайчи стигнаха до севернотуркестанските градове. Какво можеха да направят зле въоръжените и останали без единно ръководство защитници? Направените по китайски чертежи стенобитни машини рушаха слабите стени, а когато това не помагаше идваше редът на оръдията.

Безкрайни върволици от бегълци, сякаш изостанали от ятото прелетни птици, се точеха през степта. Оцелели по чудо хора бягаха от Седморечието, от бреговете на Чу и Талас, от подножието на планините Сазъкурт, Караспан и Каратау, накъдето им видят очите. Северотуркестанци, отблъснали нападащата конница на контайчи, отиваха към устието на Сейхундаря и към Арал; бежанците от Големия и Средния жуз, заобикаляйки град Сауран и през низината край езерото Алакул тръгваха към Фергана, Андижан и Самарканд, а бежанците от Малкия жуз — към Хива и Бухара.

В знаменитата поема „Калкаман-Мамър“ се описва трагичната любов на юношата Калкаман и девойката Мамър от рода тобъктъ. Престарелият предводител на аргъните — деветдесет и пет годишния Анет, прадядо, най-справедливия наставник и съдия от Средния жуз, обвинява младия батър Калкаман, че е обикнал красавицата Мамър, която му се пада роднина. Калкаман трябва, както е отсъдил справедливият Анет, да препуска на кон пред строя бойци с лъкове, които ще го обстрелват със смъртоносни стрели. Ако нито една стрела не го нарани, значи, той е невинен и оправдан. Иначе казано, нито един мъж от рода не го смята за виновен. Животът и смъртта му са в ръцете на хората…

Калкаман препуска между редиците от бойци, облаци стрели летят към него, но нито една не го докосва. Обаче, обиден от присъдата на Анет баба, смелият батър Калкаман, без да спре препускащия кон, достига далечното Седморечие. Родът тобъктъ готви най-добрите си ездачи, за да отиде за своя батър, но през тази година се случва нашествието на джунгарския контайчи. Песен хроника разказва за това:

През тази неудачна година

се случи сражението с джунгарите…

Събан Раптан, опитен във военното дело,

беше техен военачалник.

Сякаш стена стояха казахите и джунгарите,

проверявайки, колко страхливци има във всяка войска,

петима синове на прадядо Анет загинаха от стрелите.

Трепнаха казахите.

Трима от всяка петорка

загубиха те в тази страшна сеч!

И тогава побягнаха към Саръ-Арка,

като оставиха тучните пасбища…

Така и остана не намерен от роднините си Калкаман,

тъй като късно беше да го търсят.

И остана на пътя на бягството старият Анет баба,

остана да умира, захвърлен на голите хълмове!

В поемата „Калкаман-Мамър“ се пее за това, че джунгарите са унищожили три пети от казахското население и това е близо до истината. Такава катастрофа казахския народ още не е преживявал. Дори Джучи в знаменитите си походи в Саръ-Арка и край Сейхундаря е успял да унищожи само една трета от месното чергарско население. Работата е там, че Джучи е имал нужда от воини — съюзници за войните си, а на джунгарските контайчи, притиснати от манджуро-китайските войски, са били нужни само пасища и добитък. В това винаги е бил ужасът на шуршутските нашествия от Изток към земите на Казахстан и Средна Азия.

Китайските чиновници по-отрано преброили, че казахите били около два милиона души. Това значи, че повече от един милион са унищожени при нашествието на джунгарите. Ако знатния Анет баба са оставили да умира сам в степта, то какво да говорим за обикновените, простите хора! И досега намират в степта купища човешки скелети по пътя на бягството. Останалите без добитък чергари били обречени. Те ядели трева, пиели пролетен брезов сок, търсели степни гъби и в края на краищата се събирали заедно край някакъв хълм и умирали заедно. Така започнала тази четвъртвековна трагедия, която сред народа е получила названието „Актабан шуръбъръндъ, Алкакол сулама“, което ще рече: „Времето, когато целият народ с изтрити от бягство подметки лежи обезсилял края езерото на скръбта“.

Именно през тези години се родила великата безутешна в своята човешка горест песен „Елим-ай“ — „О, мой многострадални народе“:

Кервани от мъка се спускат от планините Каратау,

и край всеки керван бавно върви сираче-камилче.

О, колко е тежко да се лишиш от родина,

едрите сълзи пречат да гледаш света…

О, какво време е дошло — време на страдания!

Птицата на щастието е напуснала горката ни степ.

Хората бягат от родните места, като разпръснати от бурята птици,

По-студена от лютите зимни бури е бялата следа след тях.

 

О, какво време е дошло — време на огромна скръб!

И няма светлинка в безбрежността на времето…

Като самотно дърво, останало от родната гора,

къпя клоните си в езерото от горчиви сълзи.

О, колко е твърда черната земя, когато спиш на нея с голо тяло!

Откъде е този безбрежен поток от мъка и страдания?

Тежко е да стъпваш по тази земя…

Къде, господи, са бързите ни коне?!

О, какво време е дошло — време за разлъка,

децата по земята останаха без родители,

няма нищо по-тежко от прощаването,

когато не знаеш, ще се срещнеш ли отново!

Сякаш широка вълна преминаваше през степта седемглавата джунгарска войска. И пак така, като вълна в океана, се завъртя, закръжи около Туркестан, сякаш се блъсна в каменна скала. Няколко дни се отбранява градът. По няколко пъти на ден настървеният контайчи изпраща конницата си да щурмува невисокия земен вал и всеки път тя се отдръпваше назад, натъкнала се на яростната съпротива на гражданите. Ден преди идването на джунгарите от града бяха изведени семействата на защитниците и всеки ден задържане на контайчи зад стените на града забавяше тяхното преследване…

В навечерието на падането на града започна жестока пясъчна буря. Всички кладенци в града бяха засипани с пясък. На две крачки не се виждаше нищо. Възползвайки се от това, малка група конници начело с Елчибек батър се откъсна и отиде в степта.

На другия ден слънцето светеше по-ярко от обикновено. Така е винаги след буря. Войниците на контайчи, които се втурнаха в града, видяха само мъртъвци — в къщите и по стените. Разяреният Събан Раптан заповяда градът да бъде изтрит от лицето на земята. С града постъпиха точно така, както беше постъпил преди петстотин години с тях рижавия прародител на контайчи. Много дни още над мъртвия Туркестан се виеше прах.