Илияс Есенберлин
Отчаяние (7)

III

Присъединяването на страната на казахите към Руската империя е трудно да бъде датирано с един документ. Това е дълъг, проточил се десетилетия, сложен и противоречив процес. И не бива да се свързва с името само на един или дори няколко дейци. Като всяко закономерно историческо явление, то е предизвикано от най-различни причини от икономически, политически и военен характер, има своите многобройни привърженици и противници, които избират позиция в зависимост от династическите, междуродовите и вътрешнородовите спорове, от политическото и географското положение на една или друга група родове и племена, от традиционната ориентация. Благодарение на номадския начин на живот и общото нестабилно положение в степта, предизвикано и от джунгарското нашествие, позицията на родовите вождове непрекъснато се мени. Вчерашният противник на присъединяването утре става страстен привърженик и обратно. Но така или иначе, колелото на историята се върти, отхвърляйки от историческата арена всичко назадничаво в живота, това, което остава в миналото, закостеняло и вкаменено. Както винаги в такъв случай, кървави пръски летят изпод това колело на всички страни. Резкият, безпощаден и неудържим вятър на новата история се втурва в казахската степ…

На хан Абълхаир, според документите, е издадена грамота от царица Анна Йоановна, в която се потвърждава, че „теб, хан на киргиз-кайсаците Абълхаир, и подчинените на теб войски приемаме на свое подчинение…“ Съгласно тази грамота Абълхаир трябва да служи на царицата вярно и почтено, по време на война да подчинява войската си на общото руско командване, да не напада поселенията на яицките и други казаци, а също и присъединилите се към Русия народности: башкири, калмики и други, да не граби руските кервани и незабавно да връща в родината попадналите в плен руски хора.

И когато през 1740 г. хан Абълхаир потвърждава своето присъединяване, а ханът на Средния жуз Абълмамбет с племенника Абълай султан дават клетва за вярност на руската царица, всички те, а също и триста двадесет и девет „влиятелни хора“ в това число батърите Богембай и Есет, всеки по различен начин, си представя смисъла, значението и формата за влизане в Руската империя. Главното е това, че страната на казахите по това време вече пряко и недвусмислено се опира на Русия, съвместявайки политическите си, военните и икономически интереси с интересите на Руската империя. Това всичко е исторически необходимо и този процес се развива все по-бурно, събаряйки всички прегради по пътя си.

Каквито и усложнения да възникват по-нататък (което е неизбежно при такъв процес), джунгарското нашествие все пак е спряно и абсолютното влияние на контайчи се простира върху южните казахски поселения. Спрян е натискът върху страната на казахите от Бухарското и Хиванското ханства, а по-късно, вече през XIX в., благодарение на присъединяването към Русия казахските земи се избавят от посегателствата на иранския хан Надир, което също заплашва с големи бедствия.

А колелото на историята продължава да се върти. Освен Орск по реките Жаик и Илек се строят редица руски укрепления. Все повече царски войски са изпращани на границата. Заедно с войските идват преселници от далечните руски губернии, заселват се по тези земи. Започват неизбежните в такива случаи сблъсъци, тихомълком поощрявани както от царските чиновници, така и от феодално-байската върхушка. И двете страни винаги са били заедно в подстрекаването на междунационална вражда. В онова далечно време, а особено във връзка с последвалите след това пугачовски събития, те разбират с какво ги заплашва обединяването на бедните слоеве на населението от двата народа…

Да, такава е закономерността на историята. Присъединяването към Русия спасява страната на казахите от унищожение, въвлича народа й в съвременния световен исторически кръговрат, спомага за ускоряването на общественото и политическо развитие, за уседналостта и обработването на земята, за създаването на нови форми в търговията и промишлеността. Но от самото начало този процес — в неговото общественото изражение — също закономерно се разделя на две части, тръгва в две посоки. От една страна, все по-активно се сближават най-угнетените и потъпкани слоеве на двете нации: отначало бедните преселници — с робите и ратаите пастири, после — в „царските заводи за полезни изкопаеми“ и рудниците — „работните хора“ и, най-накрая, впоследствие, с бързото развитие на промишлеността и железниците, се появява местен пролетариат — най-революционната част от казахския народ, която е напълно единна с руския пролетариат.

Това сближаване продължава два и повече века, развива се нашир и длъж, приемайки най-разнообразни форми. Това са и многобройни срещи на прогресивната руска интелигенция, която е изпратена на заточение, с най-напредничавите хора и просветители от казахската степ, и съвместната служба на офицерите от казахските знатни родове с революционно настроените руски гвардейски офицери декабристи и последователи на декабристите, и, освен това, царската каторга, заточения и затвори, където попада с хиляди непрекъснато бунтуващата се казахска беднота и където под ръководството на руски професионални офицери се формира класовото й самосъзнание. Рамо до рамо стигат казахския и руския народ до своята велика цел и най-после настъпва истинското съединение на нациите в единна социалистическа държава… От друга страна, колкото и да ненавиждат някои ханове и султани царизма, който ги лишава от относителна самостоятелност и от много феодални свободи, те неминуемо се сближават с него, стават негови най-верни и жестоки слуги.

Само в това сближаване виждат те своето спасение от надигащата се все по-високо с всяка година революционна вълна и колониалната политика на царизма в това отношение далеч не е някакво изключение. Намират се чиновници и дори генерали — умни, широко образовани и мислещи хора, които, с присъщата на руснаците широта на характера и порядъчност, организират училища и болници в подведомствените им райони, изискват от съдиите, лекарите, пощенските работници и други редови чиновници, които всекидневно си общуват с „чуждоземците“, задължително да знаят езика, нравите и обичаите на местното население. Неведнъж се случва такива хора да отиват в Петербург, за да отстояват там правата на „чуждоземците“, да ги защитават от произвола и насилията. Казахският народ от поколение на поколение предава имената на тези хора и почита паметта им. А кое може да бъде по-трепетно и справедливо от народната памет!

Но такива хора са само изключение, което потвърждава правилото. Първите казашки дружини, пристигнали на „дивия бряг на Иртиш“, съвсем не са най-великите хуманисти на своето време. И надзирателите в царските рудници не се отличават със справедлив и кротък нрав. Пък и живеещите по границата далеч не са еднородна маса. Заедно с бедните орачи, които бягат в казахската степ от невероятния произвол и крепостния гнет, както винаги в такива случаи, се втурват авантюристи от всякакъв род и вид. Тук заселват и излежалите наказанието си криминални каторжници. За тези хора дори по родните земи няма писани закони. А тук пред тях се появяват широки възможности. Когато например съгласно един от царските укази вече в XIX столетие на съответните ведомства е предложено да купуват в степта за жени на преселници по петнадесет рубли за бройка „девойки сирачета“ от „чуждоземците“ — то тогава за тези хора това се превръща в истински поминък. Всички придобити по този начин девойки, разбира се, по документ се числят сираци. Впрочем, няма кой знае какво за чудене. Нима много по-скъпо струва руската крепостна девойка, която дори отделят от родителите й и я продават на друг помешчик?

Ако в изконните руски губернии процъфтяват грабежът, подкупът и беззаконието, то в много по-голяма степен това се проявява в колониалните покрайнини. Ако в Петербург съдът е несправедлив, то два пъти по-несправедлив е някъде в Каратал или Кокчетау.

Колкото по-далеч, толкова по-остри стават противоречията между двете страни на един и същ процес на присъединяване на Казахстан и Русия. И толкова по-скоро довеждат до революция. В това е и главната прогресивна обективно-историческа реалност. В това е мъдростта на историята.

През 1737 г. умря Самеке хан, а станалият хан на Средния жуз Абълмамбет беше доста далеч от руските крепостни линии, но затова доста близко до Джунгария. Той реши да уреди отношенията с джунгарските контайчи. Заради това Абълмамбет призна неговото господство над себе си, изпрати при него като аманатаманат-заложник, един от своите синове, а за награда помоли да върнат древната столица на предците му — Туркестан. С тази цел той смяташе да изпрати свои хора при намиращия се тогава в Ташкент Галден Церен. Обаче Абълмамбет водеше тези преговори тайно. Той не беше убеден, че народът ще го подкрепи, тъй като мъдрия Бухар жърау вече му каза направо:

Никога старият приятел няма да стане твой враг,

тъй като кръвта му се е смесила с твоята в клетва…

И старият враг никога няма да стане истински приятел,

тъй като кръвта му е пролята от твоята ръка!

Тогава и оренбургският губернатор генерал Неплюев побърза да укрепи отношенията си с вождовете от Средния жуз хан Абълмамбет, Барак султан и младия султан Абълай. Това развълнува хан Абълхаир, който мечтаеше с подкрепата на Русия да властва над двата жуза. При това оренбургското началство не изпълни молбата му да разреши ползването на пасищата между Волга и Жаик. В резултат войнствените родови вождове от Малкия жуз взеха да не се подчиняват на хан Абълхаир, а аргънските и къпчакските племена торайгър, каз, кедел, утей, таз, къркмълтък, айдерке, акташъ, такшъ и бакай, които живееха в низината на река Тургай и се отнасяха към Средния жуз, но досега се бяха подчинявали на Абълхаир, взеха да говорят откровено за излизане от неговата власт. С това те мислеха да отслабят усилващия се с всяка година натиск на царските заселници по техните земи. Според указа на Анна Йоановна размерът на данъка за казахските чергари беше незначителен. Двата жуза заедно плащаха на царската хазна от една до три хиляди лисичи кожи за година. През първите години и този данък се плащаше нередовно. Сега, във връзка със строителството на нови укрепления, царското правителство взе да прибира тези данъци като продукти и добитък. Основната тежест на данъка падна върху намиращите се близо до аулите на Малкия жуз. Към това се добавиха и злоупотребите на чиновниците. Започна роптаене. „Ако сега ни взимат добитъка, какво ще стане, когато крепостите бъдат построени?“ — казваха хората.

Хан Абълхаир за тази година сякаш остаря с двадесет. Енергичен и деятелен в миналото, той сега можеше с часове да седи сам, да гледа в една точка. Скулите му се изостриха, страните му хлътнаха, нямаше капчица кръв на пожълтялото му лице. В живите му някога очи угаснаха пламъчетата, те съвсем избеляха. Когато седеше ей така, не беше за вярване, че този сух старец е същият този хан Абълхаир, който начело на конна дружина яздеше стремглаво срещу джунгарите, разкъсвайки гъстите им редици.

Тъй или иначе, хан Абълхаир не беше този човек, който си е поставил велика цел, и щом види краха на плановете си, сякаш ранен орел пада от високата скала и загива. Не, той продължаваше да мисли за това как поне пълзешком да стигне до върха, а ако не успее, то поне да отмъсти на враговете си. При такова състояние на духа всички начини са добри…

 

 

Самотният хълм в степта, който си беше харесал хан Абълхаир, беше там, където безродният туленгут беше убил любимия му вълкодав. Както обикновено, той седеше тук върху постлан от прислужниците твърд килим, а до дясното му коляно се настани първородният му син султан Нуралъ. Доста дълго си говориха двамата, и двамата не бяха весели. От време на време Нуралъ хвърляше коси погледи на баща си, но веднага отвръщаше очи, срещайки ледения поглед на Абълхаир. „Ханът има син докато синът му не пожелае да стане хан“ — гласи пословицата. Засега султан Нуралъ властва над целия край, отстъпен му от баща му, но кой знае какво се крие в душата на този неспокоен и за разлика от баща си, суетлив човек…

— И тъй, ти предлагаш в разговора с Неплюев да покажа своята твърдост и независимост? — попита Абълхаир, като го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Късно е вече… — Нуралъ дори няколко пъти отрицателно махна с ръка. — Късно е… Сега трябва да намерим общ език с него, колкото е възможно.

— Ще поиска ли той сега да намери общ език?

— Ако не му се искаше, Неплюев нямаше да те кани в Оренбург, тате.

— Не само за мен тъгува той… — тъжно се усмихна хан Абълхаир. — Такива покани са изпратени, струва ми се, като на равни и в Средния жуз. Ама нима Анна Йоановна в грамотата си не ме нарече „Абълхаир, хан на цялата Киргиз-кайсацка орда?!“ Императрицата ми даде за подвластни и земите на Средния жуз. Защо сега губернаторът на царицата не признава моята титла, ако наистина иска да намери общ език с мен?

— Но, тате, помисли за това, колко години минаха… Силата и влиянието ти не са като някога. Абълмамбет и султан Абълай хич не те слушат. Трябва да търсим друг път, за да ги скараме с губернатора!

— По всичко личи, че ти вече си го намерил!

— Все едно моят повелител хан пак няма да последва съвета ми.

— А ти следваш ли съветите ми?

— Когато на детето му поникнат зъби, сдъвканата храна вече му е вредна!

— О, ето как заговори!

Бащата и синът замълчаха… Имаше за какво да помислят. Оренбургският губернатор Неплюев беше поканил хан Абълхаир на среща в новия град Орск, който беше на еднакво разстояние от ханските станове както на Малкия, така и на Средния жуз. Към такива неща в степта се отнасят с голямо внимание и казахите веднага разбраха, че наместникът на царицата с еднакво уважение се отнася към вождовете на двата жуза, докато по-рано винаги показваше предпочитание към хан Абълхаир. Освен това на срещата беше поканен младият султан Абълай от Средния жуз, но не беше повикан султан Нуралъ, който владееше самостоятелно родовете край Жаик. Впрочем това устройваше хан Абълхаир, който отдавна забелязваше, че Нуралъ иска да заеме мястото му. Знаеше и че Нуралъ има някакви свои работи с руските чиновници, които засега не признаваха обособеното му ханство. Заради това и за да заеме мястото на баща си, Нуралъ беше готов на всичко. Ако Абълхаир на преговорите се стремеше да отстоява, поне в ограничен вид, своята самостоятелност, то Нуралъ мислеше за себе си и беше готов още утре да запише като крепостни всички жители на поселенията край Жаик…

— О, ето как заговори! — повтори хан Абълхаир.

Изведнъж го обзе сляпа старческа ярост. Ръката на хана сама посегна към инкрустирания със сребро и скъпоценни камъни жезъл, за да удари сина си през лицето, по стрелкащите се очи. Той вече не видя, че ръката на сина тихо се метна към хиванския кинжал на кръста. Но в този момент се чу конски тропот. Двамата обърнаха глави и видяха, че към хълма наближават малката дъщеря на Абълхаир Жанат и синът му от жена му джунгарка Чингиз…

Жанат беше стройна, смугла и слаба като баща си. В сивите като на баща й очи се четеше неговата упорита воля. Виждаше се от пръв поглед, че тази черта на характера явно преобладава над красотата й. Пък и не беше облечена както подобава на девойка с рокля с волани, а в мъжки воински дрехи. Така по това време се обличаха дъщерите и жените на тези джигити, които отиваха заедно с тях в бързите конни отряди, водещи от години непримирима партизанска война с джунгарите. Нямаше защо да се облича така, още повече дъщерята на хана. Тя беше в сукнен бешмет с къси ръкави, силно втален, с широки панталони с избродирани маншети, на кръста й висеше кинжал в сребърна ножница, а плитките й, украсени с евтини висулки бяха завързани отстрани за колана. Беше явно двайсетинагодишна, а според каноните на степта от това време се смяташе едва ли не за стара. Освен това не беше омъжена и дълбоката бръчка край устните й говореше за това, че тези сухи устни едва ли ще разцъфтят…

Султан Чингиз, с явно джунгарско широко лице и косо разположени очи, беше набит и приличаше на борците-палуани. Беше облечен в чекмен от тънка прежда с яка от черно кадифе, препасан с обикновен колан от камилска кожа с висящ отстрани кинжал.

Като чу полагащите се поздрави от децата, ханът строго попита:

— Вие по работа ли сте дошли или сред степта просто се озовахте на нашия разговор?

Никой не би помислил, гледайки безстрастното му лице, че преди няколко мига беше готов да убие собствения си син. Напред пристъпи Жанат:

— Не, днес сутринта вие сте казал на леля Каракъз да приготвя Чингиз за път. Пристигнахме да разберем къде, кога и за колко време заминава…

— Добре, да вървим! — бързо рече ханът, ставайки от килима.

Съпроводени от мълчаливите туленгути, всички се понесоха към Иргиз.

Да, днешната нощ хан Абълхаир прекара в юртата на средната си жена Акилимай от рода жагалбайлъ — най-красивата от жените му след злощастната Нурбике. В момент на разсеяност той й обеща, че ще върне от Оренбург нейния син Кожахмет, който живееше там като аманат-заложник. „О, хане мой, нима не е време да върнем любимия ни син… — шепнеше тя в тъмнината. — Изпрати вместо него засега Чингиз от твоята токал. Той вече е голям, нищо няма да му стане!“ И ханът обеща…

Не, не само молбата на жена му го накара да постъпи така. Той си спомни и за това, че влиятелният род на жагалбайла, който по-рано живееше покрай Ор, след издигането на крепостта беше лишен от много пасища и изразяваше недоволство. Ханът трябва да мисли за всичко… „Жабата ще се изпикае и нивото на езерото ще се вдигне“. Като видят жагалбайлинците своето отроче от неговия хански корен, ще омекнат и няма да го обвиняват за бедите си.

Като препусна до юртата на настоящата си токал — джунгарката, ханът слезе от коня и следван от Чингиз престъпи прага й:

— Чингиз ще замине за дълго… Може две-три години изобщо да не се появи в аула. Приготви го за дълъг път!

Каракъз пребледня и мълчаливо наведе глава. Истинското й джунгарско име беше трудно за произнасяне за казахите и когато я доведоха в аула, жените я нарекоха с ново име по смуглия цвят на лицето й — „Черната девица“.

— Няма страшно, ти вече си голям джигит! — каза ханът като видя, че и синът му пребледня. — Време е да видиш и други страни, да научиш занаят, да получиш възпитание…

И всички разбраха, че Чингиз го пращат като аманат при царицата.

Сякаш бяха чакали само ханът да излезе от юртата, зад хълма стремително изскочиха трима конника…

— Това е Кудабай… — Ханът се обърна към Жанат. — А ти се прибирай вкъщи!

На Жанат явно не й се тръгваше, но нямаше как. Тя подаде поводите на коня си на прислужника и се отправи към юртата си, като не спираше да се оглежда. За това си имаше свои причини…

Кудабай, красивият широкоплещест джигит, тълмач и писар на баща й, отдавна се ползваше с благоволението на смелата и решителна девойка. Но нима беше позволено на чистокръвните тюре-чингизиди да се сродяват с човек от простолюдието? И те се срещаха тайно, въпреки че в степта никога нищо не можеше да остане в тайна. Още по-миналата година Жанат трябваше да бъде отведена при един знатен жених някъде в Джейхундарието, но тя се разболя от тиф. Миналата година, като не искаше да се разделя с Кудабай, тя отново заяви, че е болна и дори отиде да се лекува в Хива. Вече седмица откакто Кудабай отсъстваше по поръчение на хана, а тя все не можеше да си намери място, като кокошка, която всеки момент ще снесе яйце…

Но в сравнение с всички останали Жанат се ползваше с една изключителна привилегия. Суровият и потаен хан Абълхаир й доверяваше много от тайните си. Бащата, най-справедливият съдник на своето дете, и ханът Абълхаир интуитивно чувстваше, че дъщеря му цялата — от главата до петите — се е метнала на него и тайните потъват в паметта й като в бездна. Ето защо още като получи покана от Неплюев и разбра, че такива покани са изпратени и на Абълмамбет и Абълай в Средния жуз, той изпрати в Оренбург дъщеря си Жанат заедно с петнадесет джигити, които да я съпровождат. На никой друг не можеше да повери такава важна работа…

В кожената торбичка на врата си Жанат носеше донесение до губернатора Неплюев. „Хан Абълмамбет се е сдушил с джунгарския контайчи. Ако Галден Церен му върне град Туркестан, то той ще му се подчини и ще изпрати под негово командване синовете си — аманати. Съветвам те да поискаш същото от него и да не пускаш Абълмамбет преди синът му да дойде в Оренбург…“ Но въпреки всичко… въпреки всичко Жанат беше разказала поверената й тайна. Нима можеше да не разкаже за това на любимия Кудабай…

А Кудабай… Кудабай служеше за примамка на този, който се окажеше по-чевръст. Под блестящата външност в душата му тлееха въглените на коварството. Писарската му съвест можеше да бъде приспана от чашка силен ароматен кумис. А какво оставаше за чаша хубава житна водка, която той един от първите се беше научил да пие от орските гуляйджии. Ето на какъв човек беше наредил започналият да губи нюха си хан Абълхаир да проникне в шатрата на своите противници роднини от Средния жуз и да разузнае, какво се готви там. Така че нямаше нищо чудно в това, че още на първия ден от пристигането му в Средния жуз хан Абълмамбет знаеше всичко, което бащата довери на войнствената Жанат…

Кудабай, както си му беше редът, ловко слезе от коня и се отпусна на коляно пред хан Абълхаир.

— Здравей, здравей, светлина за моите очи! — отговори на поздрава му ханът. Той оглеждаше внимателно фигурата на доверения пратеник, когато погледът му се спря на новия скъп сребърен кинжал на кръста му.

Кудабай забеляза това и бързо свали кинжала от кръста си:

— Виждате ли, повелителю мой, какво ми поднесоха в Средния жуз като пратеник на хан Абълхаир!

— Виждам, виждам…

На Абълхаир и през ум не му мина да свърже кинжала с тайната, която беше доверил на дъщеря си. Той помисли, че щом Абълмамбет с младия Абълай са се охарчили за такъв подарък за личния му писар — значи нещата не са толкова зле.

— Е, кажи какво видя, какво чу? — попита той, когато минаха в средната ханска юрта и останаха насаме.

— Много неща видях и чух, повелителю мой. Но главното е, че в Средния жуз не искат да се карат с царицата. С контайчи, доколкото разбрах, те водят разговори само за замазване на очите!

— Султан Абълай пътува ли с Абълмамбет?

— Да, повелителю мой!

— А Бухар жърау?

— Не го видях.

— Какво ще правим тогава? Нали го смятат за око на народа… Щом като не е с тях, не означава ли това, че народът не одобрява докрай постъпките на своите ханове?

— Не знам. Губернаторът просто не е поканил странични хора.

— Може и така да е…

Хан Абълхаир удовлетворено кимна с глава и затвори очи…

На 20 август 1742 г. оренбургския губернатор Неплюев нареди да разпънат големи военни палатки в местността Тас-Откел близо до Орската крепост за провеждането на среща с казахските ханове. Чак когато пристигна тук преди три дни, хан Абълхаир научи, че освен Абълмамбет, Абълай и Барак от Средния жуз на срещата са поканени и джунгарските пратеници Кошку и Бурун, а също така и техните спътници — каракалпакските батъри Момор и Кучак. По това време по покана лично на губернатора в руските предели пристигнаха двамата сина на хан Абълхаир — Ералъ и Нуралъ. Вече беше късно да се променя каквото и да било…

По всичко личеше какво голямо значение се предава на настоящата среща. Два ескадрона драгуни и един батальон гренадири се бяха устроили тук на лагер. Когато се строяваха сутрин или изпълняваха воинските си задължения, на яркото степно слънце ослепително блестяха дръжките на офицерските шашки и щиковете на войниците. Шест големи оръдия гърмяха от време на време и гюлетата изригваха цели планини от пясък по далечните хълмове.

Но вождовете от Средния жуз закъсняваха. Те не пристигнаха и на следващия ден. На 22 август започналият да нервничи губернатор научи от един от многобройните си съгледвачи, че хан Абълмамбет, султаните Абълай и Барак са се срещнали по средата на пътя с писаря и тълмача на Абълхаир Кудабай, след което неочаквано са обърнали конете си обратно в степта. Хората от обкръжението на вождовете от Средния жуз предполагат, че това се е случило, защото хан Абълмамбет по някакъв начин е научил, че джунгарските пратеници са при губернатора и не е пожелал да води преговори в тяхно присъствие. Така или иначе, но тумените на контайчи са готови по всяко време да връхлетят върху техните поселения…

Да, сигурно това е истината! — реши губернаторът. — Но как са надушили за джунгарските пратеници? И какво общо има тълмачът? Я да дойде веднага!

Кудабай беше изпратен незабавно при страшния губернатор. По това, как с едри тежки крачки кръстосваше Неплюев губернаторската палатка и как затрепереха крайчетата на рижите му мустаци, опитният Кудабай веднага разбра, че нещата са много сериозни.

— Здраве желая… ваше… ваше… — започна на руски писарят, като вдигна треперещата си ръка до калпака.

Генералът само махна с ръка, облещените му очи се изцъклиха от гняв:

— Казвай, тълмачо, защо си отишъл от Абълхаир направо на среща с Абълмамбет?!

Пред очите на хитрия Кудабай мигновено изникна картината, как пристигналият в края на краищата Абълмамбет разказва на всяващия ужас губернатор, че той знае за съвета да бъде задържан в Орск и да изпрати синовете си аманати. А сведенията за този съвет, измъкнати от Жанат, вождовете на Средния жуз са получили от него, тълмача Кудабай. Не, по-добре да разкаже всичко на този, който е най-главен…

— Ваше превъзходителство, повелителю мой! — поде отново той, като бъркаше руските и казахски думи. — Истина е, че ме изпратиха да посрещна Абълмамбет и султаните. Нямах обаче възможност да ви доложа за това!

Неплюев продължаваше да кръстосва палатката. „Какво пък, тълмачът май казва истината. Абълмамбет не дойде, след като е разбрал, че може да бъде задържан тук и да вземат синовете му аманати. И тълмачът казва, че той е предупредил вождовете от Средния жуз за това по нареждане на хана на Малкия жуз Абълхаир. Но защо този дявол Абълхаир с едната си ръка ми подава такъв добър съвет, а с другата предупреждава за това противника си? Явно просто се е изплашил от тези буйни юначаги — султаните от Средния жуз — и е решил да свири отбой… Да, по всичко личи, че хитрият Абълхаир е решил на всяка цена да ме скара със Средния жуз. Разбирам. Явно му се иска всичките ми отношения със степта да минават само през него. Какво пък, ще се преструваме, че не знаем нищо за игрите му.“ Генералът се обърна към Кудабай:

— Чуй, миличък… Твоето усърдие няма да остане незабелязано. Но трябва още да поработиш в служба на нашата повелителка — царицата, гълъбче!

— Ще се старая, ваше…

— Добре, добре… Ти разказа ли ми всичко, което си чул?

— Кълна се в името на хляба и Корана, ваше превъзходителство.

— Да, и на двамата ни е известно, колко значима е клетвата в Корана… — засмя се с насмешка Неплюев. — Какво си чул за сестричката на твоя господар Абълхаир… За тази по калмицка линия, която сватосват за джунгарския контайчи?

Кудабай зяпна от учудване:

— Нищо не знам, повелителю мой, ваше…

— Както и да е, гълъбче…

По всичко си личеше, че тълмачът казва истината. Междувременно губернаторът разбра, че обидилият му се Абълхаир си подготвя почвата при Галден Церен, като му обещава сестра си Карашаш за жена. Нуралъ беше разказал всичко това на губернатора.

— Ето за това следи внимателно, миличък Кудабай!

— Ще се старая, ваше…

— Върви, върви…

А след половин час повиканият в юртата на хан Абълхаир тълмач Кудабай разказа на хана всичко за сватосването на Карашаш.

— Неплюев знае всичко! — задъхано обясняваше Кудабай. — И кой може да му донася за нас?!

— Рано или късно ще разбера това! — загадъчно обеща пребледнелият от всички тези новини Абълхаир.

Абълхаир прекрасно знаеше, че Кудабай е свързан с канцеларията на губернатора. Но ханът не подозираше за връзката на дъщеря си Жанат с писаря. Много от случващото се в неговия щаб ставаше известно чрез тълмача в Оренбург. Макар че ханът от време на време се досещаше за някои неща, не споменаваше никому за това. Много по-добре е да познаваш човека, който е сложен да те следи. Освен това Кудабай му донасяше и на него за всичко, което ставаше в канцеларията на губернатора.

Най-важното беше, че ханът най-накрая разбра за предателството на сина си Нуралъ. Само се питаше колко далече са стигнали отношенията му с губернатора? А може би там някъде вече е решена съдбата на хан Абълхаир и утре царицата ще признае за хан само Нуралъ?! А как би постъпил той самият на мястото на Нуралъ?

Абълхаир отпусна глава.

А Кудабай гледаше с разбиране своя повелител и мислеше за своите неща. Както се казва: „Който повярва — богато ще го надари, а който се усъмни — не ще го пипне с пръст дори!“ Той беше в най-изгодното положение. И трите страни му се отплатиха за сведенията: Неплюев — с внимание и обещание за награда, Абълмамбет — със скъп кинжал, а хан Абълхаир — с тъмносив раванлия, за какъвто Кудабай денонощно си мечтаеше.

— Да, вземи го за твой! — каза хан Абълхаир. — Виждам, че си ми верен…

Наистина, при тези думи нещо проблясна в тигровите очи на хана. Но тигърът е вече стар и ноктите му не са същите. Ако се наложи, другите две страни ще го защитят.

В този момент мислите на Кудабай полетяха в друга посока — към имението на губернатора, където беше видял прекрасно червено офицерско седло. Колко би прилягало то на раванлията. Но за да го заслужи, трябва да измъкне още нещо от своя господар и да го предаде в канцеларията на губернатора. Какво пък, ще се наложи да си отваря очите на четири, да слуша по-внимателно какво му шепне нощем разгорещената от страст Жанат…

Оренбургският губернатор генерал Неплюев по нищо не даде да се разбере, че е обезпокоен от отсъствието на вождовете от Средния жуз. Той нареди празненството да започне и още на следващата сутрин специално докараните дълги маси бяха наредени под сянката на дърветата близо до реката. На тях имаше всичко, което обичат казахите и джунгарите: разнообразни меса, най-хубавият кумис, баурсаки. До тях стояха руски и европейски блюда, приготвени от крепостния готвач на губернатора. Специално се следеше да не попаднат на масата ястия от свинско месо. Затова пък вино, водка и разнообразни ликьори имаше в изобилие. Губернаторът вече добре знаеше, че знатните люде от „киргиз-кайсаците“ с превелико удоволствие нарушават тази заповед на пророка Мохамед. И сякаш нарочно по масите, където се събраха дебелите и набити бийове, се набиваха на очи също толкова дебели и закръглени бутилки с руски бенедиктин…

Да, бедно облечени хора не можеха да се видят на губернаторския прием нито от едната, нито от другата страна. Преди пира Неплюев организира военна игра: парадно облечени гренадири в стройни редици се устремиха едни срещу други, а храбри хусари препускаха като джигити, сечаха със замах върбови храсти и променяха в движение общия строй.

— Браво, юнак!

— Само така, джигит!

— Ойбаяй, размина се, слава на Аллах!

Такива възгласи се извисяваха един през друг в редиците на гостите. Някои по навик, придобит в степта, просто окуражаваха ездачите. Други пък решиха, че губернаторът ги е събрал, за да ги ликвидира накуп, и страхливо приклякваха всеки път, когато конницата политаше към тях с голи шашки. След това гърмяха с оръдията и отново се чуваха радостни или страхливи викове:

— Урр-аах!

— Ур-ра-а-а!

— Ойбаяй!

— Астагфиралла!

Двайсет и четири пъти гръмнаха оръдията и подплашените степни коне обезумяло полетяха към степта заедно с коловете, на които бяха завързани. Жално скимтяха и се криеха зад юртите огромните вълкодави. Стряскаха се при всеки залп и плачеха жени и деца. В отговор на раболепните въпроси генерал Неплюев самодоволно отговаряше, че само три залпа от шест оръдия са достатъчни да затрият от лицето на земята средно голям аул.

В своя десетминутен тост, като се обръщаше последователно ту към седящия от дясната му страна хан Абълхаир, ту към седящите отляво джунгарски пратеници и каракалпакски батъри, Неплюев говори за желанието на владетелката и императрицата да живее в мир и сговор както с поверените й народи, така и със съседните страни.

— Който не вдигне чаша в чест на нашата повелителка, ще покаже, че не уважава нейно императорско величество! — завърши генералът, изпи до дъно чашата си и се разсмя с дрезгав бас.

Изплашените до краен предел от гърмежите на оръдията бийове на един дъх пресушиха грамадните чаши — кой с водка, кой с ликьор. Пиха дори тези, които до този момент не бяха помирисвали алкохол.

На другите маси обаче се намериха хора, които мълчаливо отместиха чашите си. Точно в този момент се изправи пристигналият с Неплюев от Оренбург мюфтия на тамошните мюсюлмани ахун Насибулла-молла.

— Да не пиеш за здравето на нашата майка повелителка значи да не й желаеш доброто — каза той с напевен глас. — А нима не е ужасен грях да желаеш лошото на този, когото Аллах е поставил над нас?

И ахунът, като подсмръкна весело със синкавосивия си нос, така бързо удари една порядъчна чаша водка, че седящият срещу него хусарски офицер чак зяпна от учудване.

След това вече никой нямаше как да се откаже от пиенето, само най-богобоязливите се опитаха да излеят виното или водката зад гърба си. Повечето кихаха, охкаха, махаха с ръце.

— Оле, как люти, сякаш пиеш отрова!

— Ох, изгори ми гърлото проклетницата!

— Нищо, щом самият молла го изпи, какво остава за нас!

— Не… ти ми кажи, Кира бий, защо… защо не ме обичаш, куче сине?!

— Е, сега са доволни от мен и женската — царица, и губернаторът с женските ресни на раменете си!

— Да си жив и здрав, Кира бий!

И многобройните бийове се нахвърлиха върху яденето. За това вече не беше нужно увещанието на моллата. Запретнали ръкави до лактите, те бъркаха в купите, вадеха по няколко парчета наведнъж и тъпчеха с цяла шепа устата си с думите: „Бива си го това месо… Ама че вкусно!“ Всички дванайсет части от туловището на огромния овен за броени минути се превръщаха в купчина оглозгани до бяло кости. Здравите им зъби звучно схрускваха младите кости и хрущяли: „Я ми подай, Кира бий, онази там кръглата!“ Ако случайно им попаднеше картоф, моментално го отделяха настрани: „Ами, това не е за ядене!“

— Ама че горчи това листо!

— Пресолили са го… Виж ги само, ориси, ядат каквото им падне!

— Не сте прав, уважаеми! Ето тази печена птичка съвсем не е лоша!

— Ама че растение — направо ми потекоха сълзи от очите… Я го пъхнете в устата на моя приятел Кира бий!

Само няколко мълчаливи батъри с каменни лица изядоха от вежливост по едно голямо парче месо и сега седяха, гледайки право пред себе си. Така постъпиха и трима-четирима от руските офицери. Те като че ли се бяха открили в тази дъвчеща и мляскаща тълпа и започнаха да се поглеждат един друг, сякаш мислеха за това какво ги очаква занапред — среща лице в лице на бойното поле или дълга, сурова, мъжка дружба…

Генерал Неплюев се изправи отново и вдигна чашата над главата си:

— Господа офицери и знатни люде от Киргиз-кайсацката орда! Аз предлагам този път да пием за здравето и благоденствието на верния слуга на нейно императорско величество нашата майка владичица Елисавета Петровна и нашия личен приятел — великия хан на Малката орда Абълхаир!

Този тост беше посрещнат с многогласен шум, прекъсван от отделни викове „ура!“. Едни пиха, други ядоха. Но отчетливо се доловиха и недоволни гласове:

— Да се умножи славата ти, Абълхаир!

— Да пукнеш дано!

— Щастие и нови велики победи за нашия повелител хан!

— Да изчезне във вечния огън шанракът на юртата му!

— По-тихо, аксакал, че може да те чуе!

— Нека да чуе… Сложил ни е на една маса с гяурите. Даже мене, грешника, ме накара да пия от прокълнатото питие. Сега всички сме гяури. Ой-бая-а-ай! Дано плачеш в гроба, Абълхаир!

— Продаде ни на безценица на гяурите като шугава овца!

— Млъкни, глупако, че ще ти изтръгнат шугавия език!

— По-добре на една маса с гяурите, отколкото в гроба под шуршутите!

Генерал Неплюев махна с ръка:

— За многая лета, хан Абълхаир!

И многогласният хор от търговци, офицери и казашки военни първенци гръмко запя „Многая лета“. Пискливо и съвсем не на място подпяваха напълно пияните бийове и местни търговци. Сред нестройното множество ясно изпъкваше острият тенор на мюфтията. След това някой взе домбра и над степта се понесе висока, преливаща се песен в прослава на владичицата царица, губернатора и хан Абълхаир.

Хан Абълхаир не за първи път участваше в такива срещи и знаеше колко може да пие, за да запази бистър ума си. Затова когато тръгна да се разходи с леко опиянения Неплюев покрай брега на реката, крачката му беше твърда, а погледът зорък.

— Утре ще говорим за работа, приятелю мой — каза му губернаторът. — Сигурно ще ви бъде неловко да говорите в присъствието на нашите общи джунгарски приятели?

— Да, особено ако останат глухи за молбите ми…

— Всичко е възможно… Затова исках предварително да поговоря с вас.

— Имам три молби. Ако първите две бъдат изпълнени, то за третата няма смисъл да говорим…

— Каква е първата?

— Враговете ми в степта говорят, че вие малко ми помагате, на мене и на цялата ни Орда. Знаейки моето усърдие в дружбата ми с вас, хан Абълмамбет и султаните от Средния жуз ме обвиняват в предателство. Те денонощно се стремят към съюз с джунгарските контайчи. Проявете благоволението си към тях, а не към мен…

Генерал Неплюев лукаво размаха пръст:

— Та нали те са ваши врагове, тези султани!

— Отдавна вече всеки, който крои планове против Руското царство, е мой враг!

— Да предположим, че е така, приятелю мой… Но преди две години същият този хан Абълмамбет, а заедно с него султан Абълай и Барак са вдигнали Корана над главата си и са се заклели във вярност пред генерал Урусов. Самият Василий Алексеевич Урусов ми разказа как е преминала церемонията. На тях в знак на приемането им за поданици на Русия са им подарени същите саби със сребърна ножница и дръжка, както на вас, Богембай и Есет. А освен това още сто двайсет и осем първенци от военния съвет на Средния жуз са дали такава клетва, каквато и първенците от вашия военен съвет… Е, истина е, че аз смених Урусов, но те са дали клетва не на мен или на него, а на императрицата!

— Ние сме чергарски народ и не всички смятат, че трябва да останат верни на клетвата, положена върху книга…

— Но вие, приятелю мой, сте й верен!

— Аз съм друго нещо.

— Но и Абълмамбет засега не е нарушил своята клетва.

— Тогава ще я наруши!

— Какви са основанията ви да мислите така?

— Защо го няма тук хан Абълмамбет?

— И аз самият си задавам този въпрос…

Те стигнаха до стръмния бряг и хан Абълхаир започна подробно да обяснява за подготвяното в Средния жуз предателство. Влезли в пряка връзка с контайчи, Абълмамбет и тамошните султани не са пожелали да присъстват на празненствата. Още повече, че контайчи има тук свои очи и уши…

— Всичко това е много интересно — отбеляза с усмивка губернаторът. — Но каква е вашата молба, приятелю мой?

— Дайте под мое командване три хиляди войници! — отговори хан Абълхаир. — Нека поне хиляда да са от главната войска, а другите две хиляди могат да бъдат от спомагателната — калмики или башкирци…

Пламъчета на задоволство проблеснаха в очите на Неплюев. След като смени Урусов, вече втора година той неотклонно провеждаше политика на привличане на своя страна ту на един хан от киргиз-кайсаците, ту на друг. Те се караха помежду си за неговата благосклонност и в това се заключаваше главната му идея. Историята познаваше безброй примери, когато опитният администратор без всякакви усилия постигаше своето с такава хитра тактика. Но за първи път един от тези ханове искаше от него войска, за да се бори срещу другия…

— Каква е втората ви молба, хане?

— Втората се отнася до сина ми Кожахмет, който е ваш гост вече седма година. Майка му иска да се види с него, да му се порадва, а при вас ще дойде да ви погостува друг мой син — Чингиз…

На свой ред и Неплюев отрезвя напълно и косо погледна Абълхаир:

— От коя жена е този ваш друг син?

— От Каракъз ханъм, калмичката…

Този факт говореше много на генерал Неплюев. От донесенията на съглеждачите, потвърдени от най-големия син на хан Абълхаир султан Нуралъ, той отлично знаеше, че Кожахмет е любимият син на хана, докато Чингиз не се ползваше с благосклонността на баща си. Следователно тази молба означаваше, че старият хан Абълхаир по неизвестни причини не желае да оставя в ръцете на руския губернатор един пълноценен заложник-аманат. Неплюев се направи, че пропуска покрай ушите си тези толкова важни за него думи на хан Абълхаир. Той изведнъж се стегна и многозначително сключи вежди:

— Много са големи вашите заслуги пред нашата повелителка царицата, приятелю мой Абълхаир. И двете ви молби бих изпълнил безпрекословно, ако военното положение не беше толкова сложно. Русия, както ви е известно, е във война. И е съвсем неподходящо да се откъсват дори три хиляди войника. А борбата на славния хан Абълхаир с други подвластни нам ханове и султани засяга все пак вътрешните работи на Русия.

Абълхаир неволно наведе глава:

— Да, разбирам… А как приемате втората ми молба?

— За това ще трябва да напиша писмо в Петербург лично на нейно императорско величество Елисавета Петровна, понеже майката императрица толкова ви цени, приятелю мой, само тя може да удовлетвори тази ваша молба!

— Така значи!

— И каква ще бъде вашата трета молба?

— Третата… — Хан Абълхаир не можеше повече да се сдържа, така че гласът му неочаквано стана дрезгав: — Третата ми молба се заключава в това, че известният ви контайчи Галден Церен се домогва да се ожени за сестра ми Карашаш, която е от калмицката ни линия. И тъй като нямам зад гърба си постоянна и вярна опора, не мога постоянно да враждувам с него…

Неплюев отново тънко се усмихна:

— Е, какво пък, таза ваша молба е разрешима, приятелю мой. Още бащата на нашата императрица Петър Велики, преславна му памет, е сключил мирен договор с джунгарските племена. И все пак ви съветвам да не бързате с този брак. Ще поприказваме с всички, а след това, както се казва, в мир и любов. Има ли девойка, жених винаги ще се намери!

В този момент на хан Абдулхаир изведнъж му стана напълно ясно, че Неплюев знае всичките му мисли и намерения. И ги знае преди всичко от сина му Нуралъ. Сякаш в потвърждение на това губернаторът сам заговори за Нуралъ:

— Ще ви кажа честно, приятелю мой, че за разлика от другите ви синове султан Нуралъ дълбоко и всестранно разбира всичко, което става в Киргиз-кайсацката орда.

— Да, в Нуралъ е цялата ми надежда. И ако ми е съдено да умра, то главната ми молба е да го утвърдите на моето място!

„Я виж ти — помисли Неплюев. — Струва ми се, той разбра, че синът му от игла до конец ни докладва за всичките му шашми. Няма значение!“

— Мисля, че императрицата ще подкрепи това ваше законно желание! — каза той на глас.

„Тези гяури заедно с Нуралъ явно само чакат час по-скоро да умра — помисли си хан Абълхаир. — Колко бързо само одобри молбата ми!“

— Но ние се надяваме, че още дълго ще се радваме на неоценимата помощ и подкрепа във всичките ни добри начинания от страна на такъв опитен и верен приятел като хан Абълхаир! — бързо заговори, изпреварвайки хана, генерал Неплюев.

„Все пак не могат толкова скоро да се избавят от мен!“ — с известно облекчение помисли Абълхаир.

— Синът ми Нуралъ е добре осведомен за всичко, което става в Хива — каза той. — И каракалпакските вождове го уважават. Ако му помогнете с войска, той може с помощта на каракалпакската конница да изтласка от Хива хората на шаха…

— Рано е още да говорим за това, приятелю мой. Освен това вече ви казах, че водим друга война и не би било разумно сега да се караме с хората на шаха. Затова ви отказах и трите хиляди войника, които искахте от мен…

— Не, не искаме нито един войник от главната войска! — Хан Абълхаир за пръв път погледна Неплюев право в очите. — Те само биха попречили. Правоверните в Хива ще се разбунтуват. А нашите джигити за тях са като роднини. И те ще посрещнат Нуралъ там с разтворени обятия, защото ненавиждат Надир шах…

„Защо ли подхвана приказка за Надир шах? — помисли Неплюев. — Да, иска да ни натресе в голяма война, за да лови своята рибка в мътна вода!“

— Не, без указ на императрицата не са възможни никакви действия по нашите граници! — твърдо отговори той.

Абълхаир кимна с глава. Какво пък, той знаеше своето положение. Нищо на земята не се дава даром. За присъединяването и защитата от джунгарите му беше отнето правото на самостоятелни решения. Сега той не можеше както преди да се появява неочаквано със своята конница, на който си иска край на степта и да се разпорежда там като господар. Всичко трябваше да се съгласува, а това тежеше на стария воин. За сметка на това на Нуралъ — неговия син и най-вероятен наследник — това положение явно му допадаше. Как ли ще се държат внуците му?!

— И двамата с вас сме хора, зависими от голямата държавна политика — каза Неплюев, за да смекчи предишните си думи. — Добре е, че взаимно се разбираме!

Надвечер хан Абълхаир се разтревожи още повече. От момента на пристигането си тук, като човек, който очаква оставката си, той ревниво следеше с кого разговаря губернаторът. Преди вечеря той видя Неплюев да говори с Джанъбек батър…

Родом от племето шакчак — едно от аргинските разклонения, Джанъбек батър беше на голямо уважение в Средния жуз. Женен за една от дъщерите на Абълхаир, той помогна на времето на хана на Малкия жуз да разпростре влиянието си върху някои от родовете на Средния жуз. Заедно с Богембай батър и Тайман батър той дълго време беше опора на Абълхаир. Неслучайно генерал Урусов и сменилият го после Неплюев се съобразяваха с мнението му не по-малко, отколкото с мнението на далеч по-знатни люде. По тяхно предложение императрицата, за първи път на „инородец“, присвои на Джанъбек батър високото звание тархан, давано изключително за особени воински заслуги. Впрочем, за това помогна и самият хан Абълхаир.

Съвсем скоро Джанъбек батър беше изиграл решаваща роля във войната с поволжските калмицки ханове — роднини и съюзници на джунгарските нойони. Главният хан на калмиките Дондук-Омба се нахвърляше обикновено върху поваления от другиго противник. Веднага след като започнеше поредната вълна на джунгарски нашествия от изток, ханът на калмиките нападаше казахските поселения от запад. През 1738 г. хан Абълхаир реши да го накаже за това. Пострадаха, както обикновено става в такива случаи, не хан Дондук-Омба, а обикновените калмицки овчари и пастири. Абълхаир заедно с Джанъбек нападнаха неочаквано и разгромиха калмицката войска, а след това не по-зле от джунгарите опустошиха калмицките аули. Две хиляди семейства бяха взети за заложници, а десет хиляди калмики бяха продадени в робство на пазарите за роби в Хива и Бухара.

След време синът на Дондук-Омба — багадур Галден-Норби — искаше да нанесе ответен удар начело на двайсетхилядна войска, но му попречиха разприте със собствения му баща. А докато траеха тези разпри, тогавашният губернатор Урусов, на кого се подчиняваха както казахите от Малкия жуз, така и калмиките, ги принуди да сключат мир. Но и самият губернатор не желаеше пълен мир между двете ханства, пък и такъв мир беше невъзможен. Всеки божи ден възникваха сблъсъци между враждуващите страни, крадеше се добитък и пленници.

Джанъбек батър напълно подкрепяше политиката на хан Абълхаир и беше един от далновидните хора, които от самото начало настояваха за присъединяване към Русия.

И ето днес, в присъствието на толкова знатни люде, трябваше да бъде оповестено за присвояването му на званието тархан на Руската империя. Но сега, като видя своя зет и съратник да говори поверително с губернатора, сърцето на Абълхаир се сви. Все пак Джанъбек повече принадлежеше на Средния жуз, а не на Малкия. И защо Неплюев не кани и него, хан Абълхаир, да вземе участие в разговора?

И ето пак, сякаш отгатнал състоянието и мислите на хан Абълхаир, губернаторът отново дойде при него.

— Аз смятам Джанъбек батър не само за ваш зет, приятелю мой, но и за ваша дясна ръка! — каза Неплюев, сякаш се оправдаваше за нещо. — Ханът и султаните от Средния жуз кой знае защо не дойдоха, затова реших да поговоря с нашия славен тархан по работа. Вижте само колко батъри и аксакали има тук от Средния жуз. Трябва някой от по-знатните хора да ги ръководи…

— Разбира се…

— Освен това — генералът снижи до полушепот гласа си, — освен това нека джунгарските пратеници да видят, че можем да решаваме делата на Средния жуз и без Абълмамбет и неговите султани!

— Напълно съм съгласен с вас! — Хан Абълхаир за пръв път през целия този ден се оживи. — Затова и дойдох при вас. Не бива съдбата на Средния жуз да се оставя изцяло в ръцете на Абълай. Неслучайно ви казвам това. Въпреки че е млад, Абълай вече става главен там!

Масите така и не се вдигаха. От сутрин до вечер се носеха все нови и нови ястия и напитки. Някъде зад дърветата свиреха тръби, биеше полковият барабан. Бийовете, чиновниците — всички заедно пиеха водка, разредена с кумис. Пияните хъркаха направо тук, на зелената трева. Слугите ги прескачаха. От време на време се дочуваше тревожното блеене на приготвените за колене овни…

Неплюев прекара остър поглед по масите и вдигна ръка с пълна чаша. Най-трезвите зашъткаха.

— Господа! Вдигам последен тост за здравето на всички седящи и… хм… хм почиващи си тук гости!

Нестройни викове заглушиха тоста му:

— Ур-ра! Браво, браво!

— Жасасин! Уррах!

— Хиляди благодарности, ваше превъзходителство!

— Здраве и щастие. Десет хиляди години благоденствие!

А на следващия ден избрани хора бяха поканени в губернаторската палатка. Две седмици се водиха сложни преговори. Но главният въпрос се състоеше в признаването на факта на присъединяване на казахските земи към Руската империя, което трябваше да бъде получено от джунгарския контайчи.

Няколко дни отидоха за изясняване на заплетените отношения между Русия, Джунгария и казахските ханства. Генерал Неплюев упорито настояваше всички спорни въпроси между Джунгария и казахските жузове да се решават само чрез него.

— Ние дойдохме тук, за да получим от казахите ясак и да ни дадат аманати — казаха пратениците на контайчи. — Те са виновни пред нас. Докато ние бяхме заети на границата с Китай, казахите нахлуха в нашите земи!

— По законите на Руската империя не може подвластен на Русия народ да плаща ясак или да дава аманати на някой друг! — твърдо отговаряше генерал Неплюев.

— Въпреки интригите и машинациите на всичките ни врагове ние не ще допуснем неподчинение на нашата майка императрица, както й се заклехме на Корана, — заявиха в един глас от името на Малкия и Средния жуз хан Абълхаир и Джанъбек тархан. — А предишните ни нападения върху джунгарските поселения бяха само продължение на дългогодишната война, започната от самия контайчи. Ако войната спре, ние се заклеваме, че повече няма да нарушаваме мира и клетвата ни в присъствието на губернатора на великата Руска империя означава много повече от всички аманати на света!

— Казахските ханове никога не изпълняват клетвите си — упорито възразяваха пратениците на контайчи. — Те неведнъж ни се клеха в мир и дружба!

— Но този път от тяхно име говоря с вас аз! — отсече Неплюев.

— Тогава, за да продължим преговорите, ви молим да изпратите хора при великия и ослепителен Галден Церен, който е като слънцето на земята! — казаха пратениците Кошку и Бурун.

Но тези пратеници не си заминаха веднага. Те стояха мълчаливо на пищната церемония, наблюдавайки как още сто седемдесет и осем аксакали, бийове и батъри от трите казахски жуза се заклеват с хляб в уста и с Корана над главата си, че доброволно стават поданици на Русия заедно с всички свои съплеменници. При това джунгарските пратеници гледаха под око грамадните руски оръдия, разположени там, където започва степта…

Генерал Неплюев в параден мундир с акселбанти и с всички ордени произнесе реч, в която благодари на новите поданици за доверието им към майката императрица и от нейно име пое задължението да счита за равноправни и да защитава от външни врагове всички положили клетва племена. Особено внимание отдели той на първенците от военния съвет и батърите от Големия жуз, чиито поселения се намираха под властта на контайчи, а синовете им бяха аманати при джунгарите. Това беше директно предизвикателство и откровена заплаха към джунгарския контайчи.

Когато пратениците си заминаха, Неплюев призова хан Абълхаир и съседите му — калмицките ханове — да решават всички въпроси само по мирен път и със съдействието на законните руски органи на властта. За да не се отвърне и без туй вече обиденият хан Абълхаир от Русия, губернаторът най-накрая му позволи да чергарува със своите аули и табуни покрай реките Ирек и Берда. Казахите можеха да се установяват на тези земи редом с руските мужици и това беше голямо облекчение за най-бедните племена и родове. На тези земи много скоро беше възродено старото казахско земеделие.

На хан Абълхаир освен това му се разрешаваше по всяко време на деня и нощта да влиза, в която и да е руска крепост и на него, както и на личната му охрана, като на генерал, се осигуряваше „държавна издръжка“. В степта владетелите постъпваха така със своите туленгути и ханът вместо радост почувства изведнъж ледена буца в гърлото.

Между калмицките и казахските поселения беше прекарана поредната твърда граница по река Жаик. Отсега нататък както на едната, така и на другата страна се забраняваше да преминава на отсрещния бряг на реката. За пленените калмики, продадени на хивинските и бухарски пазари, вече беше късно да се говори, но губернаторът обеща да се застъпи за тях.

При това положение на нещата единственият доволен се оказа Джанъбек батър. След като тържествено беше прочетен указа на царицата за присвояването му на висшето воинско звание първи тархан на Киргиз-кайсацката орда и предаването на това звание по наследство, отново гръмнаха оръдията, тъй като тарханът на империята беше с ранг на генерал-фелдмаршал. И отново от събралото се множество се посипаха различни възгласи:

— Желаем ти вечно щастие, Джанъбек!

— Колко само увеличи славата на рода шакчак!

— Твоят кон дотича пръв, Джанъбек, затова не забравяй и нас, по-малките!

— Сега като постигна своето, Джанъбек, вдигни пир и за трите жуза!

И побелелият Джанъбек батър, най-храбрият сред приближените на хана на Малкия жуз, срещал се неведнъж със смъртта очи в очи, заплака като дете. Даже генерал Неплюев се стресна от тази неподправена проява на чувства. „Боже мой, те са наивни и доверчиви като деца — помисли си той. — Да, нашата владетелка се сдоби с добри поданици!“

Губернаторът се огледа наоколо. Чак сега той видя множеството озлобени и сърдити хора, които ненавиждаха преуспелия Джанъбек.

Все пак очите на Неплюев заблестяха весело. „Както всички деца те изпитват смъртоносна завист един към друг. Да управляваш такива хора е истинско удоволствие. Ако искаш да накажеш някого, награди го пред всички останали!“

Преди да си тръгнат гостите, губернаторът извика при себе си тълмача Кудабай.

— Знаеш ли, миличък, че Абълхаир отдавна ходатайства за възстановяването на стария град Жамкент по долното течение на Сърдаря. Или както вие я наричате Сейхундаря…

— Да, неведнъж съм слушал за това, ваше превъзходителство!

— А знаеш ли защо го прави?

— Може би иска да е по-близо до джунгарите, ваше превъзходителство!

При тези думи лукавият тълмач погледна с невинни очи губернатора. Той все по-често разговаряше с него напоследък и Кудабай постепенно започна да свиква със страшния му вид и гръмовен глас.

— Какво пък, и за нас няма да е зле… — Генерал Неплюев се полюля известно време на пръсти и пети. — За да се възстанови разрушеният град, по-точно да се построи отново, трябва да бъдат осигурени топографи и разни други специалисти. Така че ще изпратим под командването на твоя хан прапоршчика Иля Муравьов. Освен че ще се занимава със своите научни работи, той ще ти бъде и пряк началник. Ясно ли е?

— Ще се старая, ваше превъзходителство!

— Добре, старай се… Но докато пристигне прапоршчикът, не изпускай от очи хана. Ако има нещо — веднага при мен!

И неочаквано Кудабай се осмели да изкаже заветната си мисъл:

— А може би, ваше превъзходителство, не трябва да изпращате прапоршчика… Аз също съм обучен на всякакви науки. Пък и ще предизвикам по-малко подозрения…

Неплюев внимателно погледна способния тълмач:

— Ти си гледай твоята служба, а нашето не се губи. Ще се сдобиеш и с чинове, ако ни останеш все така предан. Засега прапоршчикът не ти е пречка. Върви!

А само след половин час същият този Кудабай получи от хан Абълхаир обещаните самурена шапка и извезан със злато кафтан. При това Абълхаир разбра от своя тълмач, че не би било зле да си отваря очите за пристигащия при него руски прапоршчик.

Същата вечер оренбургския губернатор Неплюев написа в Петербург до Колегията на вътрешните работи: „Въпреки че Абълхаир е дал сина си за аманат и поради това не може открито да се обяви срещу Русия, не бива да му се вярва, тъй като е двуличен и надменен“.

Да, нито една сериозна делова молба на хан Абълхаир не беше удовлетворена. Макар че му беше обещана „държавна издръжка“ и право да посещава всички крепости и воински части на Руската империя, цялото му същество се разкъсваше от обида и той вървеше по своята земя така, сякаш пристъпяше в непрогледния мрак на някакво подземие…

А по същото време хан Абълмамбет, убеден, че Русия във всичко отдава предпочитанието си на хана на Малкия жуз Абълхаир и иска да го направи главен хан на казахите, изпрати за аманат на джунгарския контайчи своя наследник — сина си Абилфаиз. До него достигнаха сведения, че на съвещанието при губернатора Неплюев подвластният му жуз е бил представляван от Джанъбек батър, на когото е било присвоено званието тархан. Всички тези обстоятелства, както и уверенията на Галден Церен, че на казахите ще бъдат върнати Туркестан с принадлежащите ми трийсет и два града, ускори решението му да мине под покровителството на контайчи. Немаловажен се оказа и фактът, че по това време младият султан Абълай се намираше в плен при джунгарите. Така или иначе, но с това свое решение ханът на Средния жуз помагаше на най-лютия враг на казахите за пълното заробване на земи им.

След като се убеди в сериозните действия на хан Абълмамбет, Галден Церен още през 1745 г. започна прокарването на военен път през степните солончаци и струпа на самата граница с подвластните на Русия казахски земи двайсетхилядна отбрана войска. Все по-често джунгарските челни отряди нападаха пограничните казахски поселения, разоряваха ги и отвеждаха пленниците.

Нова вълна казахски бежанци премина през степта. Но съгласно постигнатата договореност на казахските аули беше забранено да се местят на западния бряг на Жаик. Тези, които по стар степен навик не се съобразяваха с установените граници, нарушаваха забраната и се прехвърляха през реката, бяха съдени с указ на сената от 5 март 1744 г., съгласно който такива нарушители трябваше да бъдат „заловени и изпратени от Оренбург в Роговик или пък в Сибир в Нерчинските рудници и заводи“. Не само това, но в писмо от 11 май 1747 г. Колегията на външните работи нареждаше да бъде изгорена всичката трева по десния бряг на Жаик чак до Каспийско море. Малко преди това — на 20 септември 1743 г. — сенатът издаде указ, с който охраната на пограничната линия се предаваше в ръцете на Яицката казашка войска. На практика яицките казашки военачалници се превръщаха по тези краища в пълновластни господари. В ръцете на Сибирската казашка войска беше предадена и цялата погранична „злощастна“ линия по реките Тобол, Иртиш и Ишим. Положението на казахските племена и родове близо до тази линия веднага се влоши. Започна първият стадий на провежданата царска колонизаторска политика, от която пострадаха преди всичко бедните слоеве на номадското население. Все по-силен ставаше гнетът на царизма и в руските преселнически райони. Не беше по-лек животът и на казашките бедняци. Наближаваше знаменитото време на Пугачов, когато за първи път в историята се побратимиха и се изправиха рамо до рамо срещу отколешния си враг — царизма — руският народ и народите от покрайнините.

Наистина, генерал Неплюев съзнаваше, че най-правилният път за по-нататъшната колонизация на този край са мирните преговори и разширяване на търговията. Той даже беше написал в рапорта си до Колегията на външните работи, че „трябва да се търсят възможности за подчинение на този народ не само по пътя на насилието и заплахите, и по пътя на благодеянията чрез разширяване на търговските отношения“. Но заедно с това същият този Неплюев не пропусна да помоли началника на войската на Уилския път генерал-лейтенант Щокман да му даде за насилствено подчинение на казахското население, в случай, че то окаже съпротива, две хиляди казаци и пет хиляди войници от Орската крепост. Допълнително, при необходимост, да бъдат отпуснати още десет хиляди въоръжени мъже от подвластните на Русия „инородци“, а именно: калмики, башкирци, покръстени татари, черемиси и прочее.

Казахските родове и племена нямаха пътища за отстъпление — от другата им страна дебнеше със своята конница кръвожадният контайчи. Хановете и султаните бързо намериха своя път, преминавайки ако не на едната, то на другата страна, а нещастният народ се мяташе като звяр в клетка, като се хвърляше яростно и сляпо в различни посоки и с всяко движение губеше кръв и сила. Отново се появиха стотици големи и малки отряди, които най-често се ръководеха от самозвани батъри или пък дори от пастири. Тези отряди нападаха царски военни части, обози, кервани, а така също богати бийски табуни и поселения. В различните документи ги наричаха разбойници, но първият, все още неорганизиран стадий на народната съпротива винаги и навсякъде приема такива форми. В движението на Степан Разин навремето също са се вливали такива селски банди.

Отрядите, ръководени от батърите Баян, Малайсаръ, Елчибек и други, продължаваха да нанасят непрекъснати удари по завладелите земите им джунгарски нойони. В степта се разразяваше пожарът на народната война.

А хан Абълхаир, колкото повече минаваше времето, толкова повече се отдалечаваше от всичко. След като не успя да получи от оренбургския губернатор нито редовна войска под свое подчинение, нито право за самостоятелни действия на юг срещу Надир шах, нито пасища от другата страна на река Жаик, нито дори връщането на сина си аманат, той започна бързо да губи своя авторитет в степта. Това, разбира се, беше не толкова негов собствен пропуск, колкото пропуск на самия губернатор, защото хан Абълхаир, заслужилият степен вожд и военачалник, олицетворяваше политиката на присъединението към Русия.

И сега остарелият хан на Малкия жуз се мяташе из степта, без да знае какво да направи. Той стигна дотам, че започна да подтиква някои казахски родове да се върнат по земите на средноазиатските ханства. При това той се надяваше, че губернаторът, като види такова непослушание от новите си поданици, ще го призове отново и ще му даде войска да върне бегълците. Когато и това не помогна, защото при всички случаи казахските аули се чувстваха в по-голяма безопасност на подвластната на Русия територия, ханът на Малкия жуз започна отначало тихомълком, а след това и открито да се опълчва срещу руските власти.

Под подстрекателството на хан Абълхаир в средата зимата на 1746–1747 г. два отряда казахски джигити преминаха по леда през Жаик и разгромиха калмицките поселения и селището на руските рибари в местността Казъл-жар, като откараха много добитък и повече от шест хиляди пленници, сред които имаше и руснаци. Скоро след това голям казахски отряд стигна до Волга, като опустоши по пътя си редица мирни поселения. По пътя си обратно буйните джигити попаднаха на засада и едва се спасиха с цената на много убити и пленени, които бяха съдени след това по военновременните закони. Бродещият по безкрайната степ хан Абълхаир замисляше нови големи нападения на руските укрепления, за построяването на които самият той беше дал някога разрешение. Около него започнаха да се обединяват и други обидени родови вождове, да се присъединяват летящи отряди от батъри…

И все пак хан Абълхаир прекрасно разбираше, че не може да надвие такава велика държава като Русия. Всички тези действия той предприемаше с надеждата да вдигне цената си при наддаването с губернатора. Поради тази причина, а и защото не забравяше за сина си Кожахмет, който оставаше аманат, той нареди да бъдат намерени и веднага освободени всички руски пленници. „Като разбра безполезността на действията си срещу руснаците, Абълхаир стана още по-смирен от преди“ — написа генерал Неплюев до Колегията на външните работи. Царските власти отново не разбраха правилно хан Абълхаир.

Съвсем по друг начин се нареждаха нещата по това време в Средния жуз. Тамошните вождове разбраха, че не трябва безрезервно да се доверяват на джунгарския контайчи, който искаше завинаги да пороби казахските земи. Единствената сила, която беше способна да се противопостави на джунгарските завоеватели, беше Русия. И сега, когато стана ясно, че Абълхаир няма да получи пълна подкрепа в династическите си домогвания, Абълмамбет и всички султани от Средния жуз започнаха бързо да преминават на страната на Русия. Губернаторът Неплюев на свой ред тактично напомни на вождовете от Средния жуз за дадената от тях клетва за вярност към царицата и не пропусна да намекне на най-непокорния от тях — султан Барак, — че той е недоволен от стария Абълхаир. На Неплюев вече му беше известно за избухналата между хан Абълхаир и Барак султан лична свада. Неотдавна джигитите на Абълхаир бяха ограбили до шушка един голям керван, изпратен на Барак султан от сина му от Хива. Познавайки свирепия нрав на Барак султан, оставаше само да се чака продължение на събитията.

Скоро ханът на Средния жуз Абълмамбет успя да си върне всички аманати от контайчи и веднага прекъсна с него всякакви отношения. На свой ред Галден Церен отзова всички свои пратеници от Средния жуз, което означаваше обявяване на война. Хан Абълмамбет и султаните окончателно решиха да станат поданици на Русия, след което всички непотомствени батъри от Малкия жуз, такива като Тайман, Алтай и много други, напуснаха Абълхаир и се присъединиха към тях. Тези хора малко се интересуваха от свадите между хановете и султаните, те знаеха от самото начало, че главният им враг е джунгарският контайчи и стоящите зад него шуршути. Да устоят на такъв враг можеха само с подкрепата на Русия. Макар по всичко да личеше, че царският ярем няма да бъде никак лек, все пак беше за предпочитане пред гибелта от джунгарските шашки. Някои от тях си намериха приятели сред руските преселници, в степта се появиха първите дезертьори от царската войска и те бързо намираха общ език с обикновените пастири и волните джигити.

Немалка роля играеше и търговията. Казахите вече имаха частично разрешение да ходят на всички руски панаири, да продават вълна, плъстени постелки и да купуват хляб, тъкани, домакински съдове, лопати, брадви, ножове, посуда — при това с отлично качество и на много по-ниски цени, отколкото на пазарите в Хива и Бухара. Благодарение на руските гарнизони пътуването до панаирите стана безопасно. Появиха се първите казахски търговци и дори производители. Много бедни джигити си намериха постоянна работа в рудниците, солниците и в строителството на пътища и мостове…

Като видя този обрат на събитията, хан Абълхаир със самочувствието на човек, който пръв в степта се е заклел във вярност на царицата, реши да заобиколи губернатора и да се обърне със своите искания направо в Петербург. Като начало той написа на Тевкелев, когото познаваше добре, писмо, в което се оплакваше от Неплюев и молеше за съвет. Писмото, както обикновено, беше съставено и отнесено в Оренбург от тълмача Кудабай. Веднага след пристигането си, още не изтупал праха от дрехите си, Кудабай се запъти към губернатора.

— Какво ми носиш, гълъбче? — попита генерал Неплюев.

— Писмо от нашия хан Абълхаир до генерал Тевкелев в Петербург, ваше превъзходителство!

— Хм… хм…

— Трябва да го изпратя при първия удобен случай!

— Ти сигурно знаеш какво пише в него?

Оренбургският губернатор генерал Неплюев беше нелош войник и човек, нелишен от чест. Той едва ли би посегнал да прочете чуждо писмо някъде в пределите на Руската империя. Правилата на дворянската чест му бяха внушени още от детството. Но тук, на граничната линия, можеха ли тези правила да се простират върху кореспонденцията на някакъв си кайсацки хан!

Кудабай пък беше напълно лишен от подобни „предразсъдъци“ и подробно, дума по дума, предаде на губернатора съдържанието на писмото. Той имаше завидна памет.

— Да не забравиш само да го изпратиш с първата поща, както ти е наредил почтеният Абълхаир! — каза Неплюев, като се усмихна на наивността на стария хан.

Кудабай скочи да изпълни задачата си, но Неплюев го спря с кимване на глава.

— Какво още ще заповядате, ваше превъзходителство? — попита тълмачът.

— Ти, гълъбче, сигурно и сам разбираш, че повече не можем да разчитаме на нашия славен хан Абълхаир…

Кудабай, който имаше нещо на ум за своя хан, стана мрачен:

— Ами ако той се разкае и започне отново да служи вярно и предано на императрицата?

— Това вече няма значение. Както става винаги, появиха се по-млади и способни мъже сред киргиз-кайсаците…

„Хан Нуралъ — синът на Абълхаир!“ — каза си тълмачът. Да, той пое правилната посока още от самото начало. Щом такъв обигран вълк като хан Абълхаир го схрускаха на един залък, то какво остава за него, беззащитното малко зайче…

— А как смятат да отстранят нашия хан? — събра смелост и попита Кудабай. — Сигурно императрицата ще издаде указ.

— Не мисля… — сухо отговори губернаторът и погледна тълмача в упор със страшния си поглед. — Властите няма да се занимават с този Абълхаир. Той самият породи омраза у някои султани и нека сега да отговаря за това. Ние няма да се бъркаме в тези разпри!

„Кой трябва да помогне на хана да… да напусне живота? — трескаво мислеше тълмачът. — Какво иска от мен губернаторът?“

— От султаните, които са враждебно настроени срещу Абълхаир, особено го мрази Барак султан… — заговори Кудабай, изтръпвайки от ужас. — Хан Абълмамбет също не го обича, но няма… няма да може…

— А Барак султан?

— Той със сигурност ще може! — възкликна тълмачът. — Султан Барак отдавна обвинява Абълхаир, че се е продал на господарката царица…

Като се усети, че каза повече, отколкото трябва, той закри уста с длан, но Неплюев поощрително махна с ръка:

— Нищо, нищо, продължавай… Най-подходящият човек е този Барак. Щом като така силно ни ненавижда, няма за какво да го жалим!

— Какво ще ми заповядате, ваше превъзходителство?

— Аз нищо… Понапрегни си малко мозъка, гълъбче!

— Но… но контайчи само ще се зарадва, ако хан Абълхаир напусне живота. Затова пък някои от родовете от Младия, пък и от Средния жуз ще започнат да отмъщават на Барак султан и… и на мен!

— Е, на теб пък за какво? Нима самият ти ще започнеш да дрънкаш врели-некипели… Не се безпокой. Успокой и Барак като го видиш. В Малкия жуз ще има друг хан, а ние… ние, както вече казах, няма да се месим в чуждите дела. Споровете между роднини не ни засягат!

— Да, да, те сами…

Неплюев разбра състоянието на тълмача и небрежно подхвърли, сякаш между другото:

— При касиера се е събрала заплатата ти за половин година. Ти нали си при нас на заплата, гълъбче. А след това ще дойдат чиновете, славата…

— Ще се старая, ваше превъзходителство!

— Е, върви, върви… Ще чакам новини!

След десет дни тълмачът Кудабай се озова в Хива на гости при сина на Барак султан — батъра Жолбарас. Те разговаряха дълго и на раздяла Кудабай получи като подарък везаната хиванска шуба на стопанина и дорест ахалтекински кон. Скоро тълмачът се яви и в канцеларията на Абълхаир, като не отказа и неговите подаръци. Той не посмя да разкаже направо на хана за разговора си с губернатора, но все пак му намекна да не пътува сам в степта.

 

 

Историята неумолимо се приближаваше към своя край. През лятото на 1748 г. самият генерал Тевкелев пристигна от Петербург в Орск за лични преговори с Абълхаир.

— Един стар приятел е по-ценен от двама нови, господин Неплюев! — каза той на губернатора в Оренбург.

— Ех, ваше превъзходителство, докато съм тук, съм принуден да си избирам приятелите според необходимостта! — отговори Неплюев.

Хан Абълхаир, след като разбра, че и в Руската империя сановниците враждуват и се изтребват от лицето на земята не по-зле от казахските ханове и султани, побърза да отиде с цялото си семейство и пооредяла свита в Орск при генерал Тевкелев. Той изля цялата си обида пред този, който някога го беше склонил да се присъедини към Русия. Един от най-умните хора на своето време, Тевкелев стори всичко по силите си, за да не накара хана да се разкайва за избраната от него политика. Той беше убеден, че такова отношение към един от най-видните радетели на присъединяването ще се отрази зле върху авторитета на Руската империя в пределите на целия Изток.

Хан Абълхаир от цялото си сърце обеща на Тевкелев и занапред да служи вярно и предано на Русия. При хана се завърна любимият му син Кожахмет, а вместо него като аманат в Оренбург отиде друг негов син — Айшуак. Тевкелев се зае лично да изглади отношенията на хан Абълхаир с губернатора. Окрилен и подмладен, старият хан се връщаше в своята ставка на Иргиз.

А губернаторът Неплюев само мълчеше при разговорите си с Тевкелев: не е негова работа да се намесва в султанската междуособица.

— Прегризват си гърлата като вълци, ваше превъзходителство… — каза му той. — Как мога да ги спра при техните диви нрави?!

Генерал Тевкелев си замина за Петербург изпълнен с тревога за съдбата на хан Абълхаир и цялата руска политика в Голямата азиатска степ. Основание за това имаше предостатъчно.

Впрочем, генерал Неплюев не си спестяваше истината, когато говореше за невъзможността си да удържи междуплеменната разпра в степта — много малко войска имаше все още на пограничната линия. Пък и губернаторът не проявяваше кой знае какво усърдие за това.

Неведнъж отрядите на хан Абълхаир разоряваха поселенията на родовете, които по своя воля или по принуда се подчиняваха на джунгарския контайчи. Но се случваше ханът да разчиства и свои собствени родови сметки. Така например той неотклонно преследваше целия род джалаиръ от Големия жуз, който в годините на „великото бедствие“ беше намерил убежище при каракалпаците. Джигитите на Абълхаир неведнъж преминаваха Сейхундаря и грабиха аулите на джалаирците, а заедно с тях и на каракалпаците. Предводителите на рода, опасявайки се от пълното му заличаване, решиха да търсят убежище в Средния жуз при аргинците. Големият им керван, в който влизаха и два аула каракалпаци, преминаваше през владенията на Абълхаир на път за Тургай. В този момент върху него връхлетя отрядът на родния брат на Барак султан — Кучек, отцепил се от Средния жуз и провъзгласил се за хан на няколко рода и племена. Конниците на Кучек султан ограбиха до шушка кервана от бежанци, като оправдаваха действията си с това, че джалаирците смятали впоследствие да минат на страната на джунгарите. Успяха да се спасят само петдесетина каракалпаци, които побягнаха към Оренбург и по пътя срещнаха връщащия се от преговори хан Абълхаир. Въпреки че го съпровождаха само сто и петдесет конника, Абълхаир се хвърли по петите на Кучек султан. Как стана така, но на помощ на брат си пристигна намиращият се най-неочаквано наоколо Барак султан.

— Няма да можем да победим Барак султан… — посъветваха Абълхаир приближените му. — Да се върнем в Иргиз за подкрепление!

— Не сте никакви бойци, а баби! — яростно закрещя старият хан и заповяда да се впуснат в преследване на братята султани.

А Барак султан се отдалечаваше бавно, като всеки път се показваше от близкия хълм и предизвикваше все нови пристъпи на гняв у хан Абълхаир. На всички беше ясно, че по този начин примамват стария хан навътре в степта.

И ето че най-накрая се разигра тази съдбоносна битка. На пустия бряг на малката степна рекичка Олкеек обединената войска на братята султани лесно разпръсна сто и петдесетте конници на Абълхаир. Между другото, както често се случваше в това бурно време, на помощ на султаните се притекоха и бързо преминалите на тяхна страна джалаирци и каракалпаци от ограбения керван, които отдавна желаеха да си разчистят сметките с хан Абълхаир. Хан Абълхаир самолично посече няколко от враговете си, но като видя препускащия към него Барак султан, сякаш прозрял съдбата си, отпусна сабята си и затвори очи. Връхлетелият върху му султан го повали от коня, скочи върху гърдите му и заби дълбоко в сърцето му правия си казахски нож. Неподвижното синьо небе изведнъж шеметно се завъртя и стана кървавочервено.

— Ето че всичко свърши… — беззвучно шепнеха побелелите му устни. Сякаш като огън за миг избухна в съзнанието му мисълта: „Колко си мъдър, мой мъничък народе! Освен теб, освен казаха, никой не е наричал този тленен свят жалган^[1]… (Наистина, животът се оказа лъжовен, бързотечен… Премина като миг…)“

Барак султан възкликна:

— О, предателю и вечни мой враг! Както се заклех някога, така и направих. С ръцете си те съсякох и с устата си изпих кръвта ти. А ако съм виновен за нещо, то нека на шията ми да увисне въжето на правосъдието!

Като каза това, Барак султан шибна с нагайката коня си и препусна, без да се оглежда…

 

 

След по-малко от година императрица Елисавета Петровна издаде указ за утвърждаването на султан Нуралъ за хан на Малкия жуз…