Илияс Есенберлин
Отчаяние (3)

II

„Как можа с нас да се случи такава беда? Къде се дяна нашето могъщество, което имахме преди двеста години?“

Кой ще отговори на този въпрос?

Високото открито чело на известния в цялата степ мъдрец и поет Бухар жърау беше прорязана от бръчка на съмнение. Острата му брада се обръщаше към седящия по-ниско младеж на четиринайсет-петнайсет години. Възрастта на юношата можеше да се определи само по бледото му лице, което не познаваше бръснач. Раменете му бяха широки, мъжки, пък и ръстът му беше колкото височината на породист текински кон. Впечатление правеха очите му — големи, сиви, немигащи. В целия му облик, в движенията на юношата имаше нещо горделиво, неприсъщо на обикновените скотовъдци. Той явно не се беше родил в такава колиба, в която седяха те. Очите на поета нищо не може да излъже…

Заедно с хана на Малкия жуз Абълхаир мъдрият певец Бухар жърау попадна в тази тъмна задимена юрта на пастири напълно случайно. По време на един от походите против джунгарите ханът, който покани Бухар жърау, реши сам да отиде на разузнаване. И двамата бяха прекрасни ездачи и се откъснаха от ханските джигити, после два дни търсеха път сред степта, докато не се натъкнаха на пастирски лагер край Сейхундаря, точно на границата с Големия жуз. Абълхаир, висок, напет мъж на тридесетина години, със строго, красиво очертано лице и поддържани черни мустаци, така и нито веднъж не погледна към пастирите…

Те бяха само двама в тази юрта. Вторият — прегърбен остарял великан, с брада и обветрено лице, явно беше от простолюдието. Бухар жърау през цялото време мислеше какво е могло да събере този юноша от знатен род и обикновения роб. Зоркият поглед на поета отдавна забеляза робски белег на ръката на великана…

Поетът не сбърка. Сивоокият юноша бе син на управника на Туркестан Валии султан, а великанът Ораз — негов роб. По време на обсадата на Туркестан те двамата бяха попаднали в плен. Четиринадесетгодишният син на султана — Абълмансур, на когото неговият дядо Абълай Кръвопиеца остави Туркестан, за да не я сполети по-лоша беда, скри своя произход, и двамата, оковани с една верига, ги доведоха за продан на робския пазар в Хива. Оттук те избягаха заедно и благодарение на ловкостта и опита на стария роб успяха да се скрият в номадските станове край Сейхундаря. Изчаквайки вече втори месец удобен случай, за да се свържат с роднини на султана, те се представяха за прости пастири и пасяха камили, собственост на бея на Големия жуз Толе.

Поведението на двамата ги издаваше отдалеч. По-младият, всъщност още момче, седеше неподвижно, а старецът усърдно шеташе. Даже пристигането на толкова знатни гости не смути юношата. Бухар жърау, бидейки от простолюдието, остави своя господар — хана, и излезе подир стария роб, уж за да му помогне. После те се върнаха заедно, донесоха паница с шубат^[1] и казан с шилешко месо. Четиримата седнаха да се хранят.

Абълмансур съобщи на гостите си, че от доста време вече пасе камили, и веднага пренасочи разговора. Два пъти вече немигащият му поглед се сблъскваше с погледа на проницателния жърау. И Бухар жърау разбра, че юношата за всичко се е досетил. Да, така си беше: когато двамата бяха излезли от юртата, робът Ораз, разпознавайки в своя общителен гост прочутия народен певец, му разказа всичко. Младият султан бе задължен на своя верен роб за живота си. Сега на жърау му стана неспокойно за съдбата на този стар човек. Твърде необичаен беше погледът на юношата…^[2]

Младият султан изведнъж посочи седящия до входа на юртата Ораз:

— Той ми е почти баща, този човек. Ако не беше той, не бих останал жив!

Това беше казано толкова искрено, че дори опитния жърау повярва в добрите чувства на юношата.

— Зная!

Той кимна с глава и в този миг разбра, че неволно е обрекъл роба на смърт. Та нали беше виждал вече този немигащ поглед на чингизидите. Той познаваше и Абълай Кръвопиеца. Как можа да се хване на въдицата на този младок!

А Абълмансур замислено погледна нищо не подозиращия старик до входа и се обърна. Трябваше да се спасява положението и жърау докосна ръкава на скъсания халат, наметнат на раменете на Абълмансур:

— Да, момче, робът ми разказа всичко за вашите митарства и мъките в плен. Да имаш такъв верен човек е голямо щастие в наши дни. Такива хора са верни и в мъка, и в радост, което се среща още по-рядко!

Мъдрият жърау говореше и с всяка дума все повече се убеждаваше, че това е напразно и участта на бедния роб е решена.

Младият пастир гледаше право в лицето му с немигащите си очи. По гърба на жърау неволно пробягна хлад. „Какви очи има: като змия! — помисли си той. Така блестят и са така безстрастни. Откъде е това? Сигурно от вампира дядо, когото не наричат другояче, освен Абълай Кръвопиеца. И, разбира се, няма да пропусне да ужили този добър човек, който е спасил живота му. Една от мъдростите на чингизидите е тази — да не оставят живи свидетели на собствения си позор или безславие, или просто хора, които много знаят за тях. О, боже, как да спаси нещастния човек?“

Размислите му прекъсна хан Абълхаир. Той зададе въпроса, който не даваше покой на никого в степта:

— Как стана, жърау мой, че стигнахме до такава беда? Защо, сякаш сърни, побягнаха нашите племена и родове пред джунгарите? Къде е предишната ни сила?

Не беше лесен този въпрос и жърау само тъжно поклати глава. Но хан Абълхаир не преставаше:

— Наричат те пазител на нашето минало, жърау. Славата за твоята мъдрост се носи из цялата степ. Кажи, защо става всичко това? Нима след Касъм хан не се е родил в нашия народ нито един човек, който би могъл да предвиди такава беда и би заставил хората да се подготвях за отпор на врага!

— Защо, имало е такива хора! — Бухар жърау махна с ръка. — Едно нещо е желанието, а друго — умението да управляваш хората в степта. Ние сме чергари и всеки, на когото нещо не се харесва, сяда на коня си и отива, където му видят очите. Самият Касъм хан не можа до края да се оправи със своеволието на родовите старшини. Нима не загина от ръката на тези ногайлински бийове, които искаше да сплоти в едно ханство? И туркестанските градове, за които е воювал цял живот, нима не преминаваха после от едни ръце в други. Докато народът не разбере, че единственото му спасение е в единството, никой не може да се справи с тази работа!

— Така ли е?

Самият хан Абълхаир, който до сега не обръщаше внимание на стопаните на юртата, учудено се обърна. Този въпрос с тих, но твърд глас зададе младежа пастир. И тогава, за да отвлече вниманието от него, жърау бързо заговори:

— Да, така е. За доказателство, ако ми позволи моят хан, ще ви разкажа историята за Хакназар, който тръгнал по стъпките на баща си Касъм, но се спънал и загинал на края на пътя…

— Да, разбира се, разкажи ни за това, жърау! — каза Абълхаир, загърбвайки странния юноша пастир, който се осмелява да говори като равен с благородните гости.

— Слушайте тогава!

Бухар жърау отпусна ръка на коляното си, премрежи очи и замря, сякаш се мъчеше да види нещо през натрупаните години. И когато започна да говори, веднага се отдръпнаха опушените стени на бедната чобанска юрта и всички присъстващи също видяха живи, ясни образи от миналото…

— Кое в този тленен свят е по-горчиво от разкаянието? Досущ като смърт е, когато, изпуснал превъзхождащата сила на противника, ти изпиташ горчивина от поражението. Непоносимо за сърцето е това чувство — започна Бухар жърау. — Но още по-горчиво, още по-непоносимо е когато, заслепен от съзнанието за собственото си могъщество, ти се поддаваш на презряно великодушие и връщаш свободата на врага. А този враг, който е облагодетелстван от тебе, ти забива нож в гърба, и тогава ти плачеш не от болка, а от позора на недостойното мекосърдечие!

Нито закачките, нито шегите, нито звънкия младежки смях, с който беше препълнена огромната дванайсеткрила юрта, не можеха да разсеят мрачните мисли на хан Хакназар. Най-красивите девойки и най-храбрите и весели джигити се бяха събрали при него. Това помагаше винаги в такива случаи, сякаш изпълваше всичко наоколо с вечна младост, бързо забравяща мъката. Ала този път раната се оказа твърде дълбока.

Той мълчеше намръщен, само от време на време гледаше огромната делва, по-висока от човешки бой, на която беше написано на древнотюркски език:

„Тази делва трябва да се напълни със злато. Или с чисто звънко сребро. Или със сладко тежко вино.

Ако не с тях, то тогава с горчиви човешки сълзи.“

Ханът оставаше ням дори към милото чуруликане на бъдещата си зълва, разглезената от всички красавица Акбала, която, нежно опряла се на дясното му коляно, шепнеше в ухото му безобидни закачки.

— О, моят царуващ зет! — С гърлен смях тя силно го ощипа по бедрото през извезаните със злато кадифени панталони. — Да се бяхте усмихнали поне, велики хане, поне два думички да ни бяхте подарили. Че то сте събрали гости и седите сякаш сте Кулмес хан, който не се е усмихнал на хората нито веднъж през целия си живот!

Палавата роднина според степните закони има право на това, но той трябва да отговори в същия дух, за да не развали протичащите сега сватбени тържества. И той лекичко я хвана през талията и я притегли към себе си. Но очите му бяха пълни с мрак, а в гърдите му сякаш бяха насипани червени парещи въглени. Мислите му неумолимо се връщаха към вестта, която донесе вестоносеца-шабарман. Оттогава не беше изминало време колкото за едно доене на кобила…

Отново някъде до ухото му звънко се засмя неуморната Акбала, дръпна го за ръкава:

— За вас казваха, че сте безстрашен като тигър в схватка, а пък се уплашихте от девойките в Сарайчик. Не се бойте, ние не ядем мрачни властелини!

И едва тогава хан Хакназар си спомни къде се намира и как трябва да се държи… Да, той е в Сарайчик!

 

 

Върху руините на Златната орда се издигнаха три ханства: Казанско, Кримско и Астраханско. А великият Сарай на Едил, където се събираха търговските пътища, където от всички страни идваха кервани с нечувани богатства и откъдето половината свят чакаше ханска заповед, загина. Вместо него сега е Сарайчик — малко градче на брега на Жаик. Белокаменните кервансараи изглеждат запуснати, избелели и начупени са сините куполи на джамиите и дворците, където сега живеят астраханските и ногайлинските бийове и мурзи. В крепостите около града стените са порутени, кулите са паднали. И все пак животът тук не е замрял. Както и преди кервани минават през града, джамиите се пълнят с вярващи, и на слънце, и на луна блестят позлатените полумесеци. Какво не му стига на този град, за да си върне предишната мощ?

Ногайлинските бийове, предимно от водещия род мангит, след падането на Златната орда направиха Сарайчик своя столица. После към Ногайлинското ханство се присъединиха многобройни казахски племена и родове, които чергаруваха покрай Едил и Жаик, и Сарайчик стана център на голяма разноплеменна страна. Ногайлинските вождове, които се бяха изпокарали помежду си, заедно със своите поданици постепенно се разпръснаха на разни страни: едни в Казан, други в Астрахан, някои в Синята орда, но мнозина останаха и се смесиха с казахите в единна Бяла орда, а от могъщото някога Ногайлинско ханство остана само древното название и този град — Сарайчик. Така стоят нещата сега, когато той, ханът на казахската Бяла орда Хакназар, пристигна тук от източната си столица Съгнак заедно с голяма войска с тайна цел, за която не беше се доверил никому…

Баща му, хан Касъм, завзе от потомците на Абълхаир и Куция Тимур древните казахски земи по долното течение на Сейхундаря, зелените низини на Каратал, Сайрам, Талас и Чу, като попътно завзе и част от киргизките, каракалпакските и ногайлинските владения, които бяха останали без силни покровители. И макар че самият хан Касъм обикновено седеше в невзрачния Каратал, конницата му можеше за кратко време да пресече казахската степ във всяка една посока и да се стовари върху непокорните или върху тези, които хвърляха око на подвластните му области. Също като своя предтеча Чингизхан, той раздаде подвластните земи на синовете си, на близките си роднини и приближени, като не позволи на никого до края на дните си да наруши ханската воля. И въпреки това хан Касъм загина в междуособна борба, когато начело на голяма войска дойде тук, в ногайлинските предели, да усмирява непокорните, които искаха да се прехвърлят от властта на суровия хан към астраханския властелин.

След това през 1573 г. узбекският хан Абдулах и ханът на Моголистан Абдрашит се обединиха, навлязоха в казахските земи и си поделиха значителна част от нея. Повечето казахи заминаха да чергаруват на тогава още свободните земи на Саръ Арка.

Народът е вечен, колкото и приказният елмазен меч. Нима ще го скриеш в торбата? Измина само една година от нашествието и в казахската степ, в подножието на древната планина Улътау останалите племена и родове вдигнаха на бяла постелка тридесетгодишния Хакназар — малкия син на хан Касъм…

Да, така и нищо не можа да направи Абдулах хан. Сред собствената му войска назряваше брожение и беше опасно да се изпращат узбекски опълченци далеч в степта на борба с родствения народ. Само част от Седморечието, заселена с киргизко-казахски племена, остана под властта на Абдулах хан, и то едва до крепостта Жадан. Останалата част взе за себе си като отплата за помощта моголистанския хан Абдрашит.

Не се мина и без предателство, което нагледно показа, че много често тясно феодалните интереси на владетелите са по-високо от общодържавните и народните. По времето, когато казахските родове и племена бяха на ръба на унищожението, Шагай султан — син на големия син на Касъм хан Жадик — се сдуши със завоевателите и, като отдели от завещаното от баща си ханство част от Туркестан, се провъзгласи са самостоятелен управник. На всички беше ясно, че неговата самостоятелност е само видима…

 

 

Да, доста години изминаха от тогава, но на хан Хакназар му се струват като един голям и труден ден. На много други държави, скрити от планини или защитени от морета и за триста години би стигнало това, което се случи за тридесет години с незащитеното от никакви граници степно ханство. Както неговия баща и дядо, както всички други степни владетели преди него, младият хан веднага настойчиво се зае да обединява разпръснатите казахски родове и племена. Изглеждаше, че след страшния разгром ще трябва всичко да се започва от начало. Той обаче се радваше и на това, че вечните врагове — китайските богдъхани — са заети с междуособици и за известно време са оставили казахския народ на мира. Но нищо в историята не минава безследно.

Не беше напразна и тази вековна работа по обединяването на народа, която свършиха преди него най-далновидните дейци. В народната памет са останали тези песни, които призовават към обединение, изпети от великите народни певци. Зърното вече беше хвърлено. Макар земята, в която то падна, да беше твърда и изпотъпкана, то пониква, щом в степта завалят нови дъждове!

Тъй или иначе, той отново трябваше да събира под едно знаме казахските и родствените им киргизки и каракалпакски родове и племена. Жестоката борба с едноличните степни бийове и султани, безбройните кървави сблъсъци и големи войни — всичко това трябваше да се преживее по пътя към поставената цел. Особено големи жертви бяха нужни на борбата за освобождаване на древните казахски градове по Сейхундаря, завладени някога от шейбанидските ханове. След смъртта на страшния Мухамед-Шейбани ханството му беше отслабено от вътрешни раздори и не се решаваше да тревожи казахските земи, страхувайки се от стремителната конница на Касъм хан. В началото на властването на Хакназар златният трон в Бухара зае Абдулах султан — пряк потомък на Абълхаир. Този млад леопард приличаше по външност на могъщия си прадядо и се мъчеше да му подражава във всичко, в това число и в набезите в степта. Той си осигури подкрепата на по-големия си брат Убайдула султан и взе да организира поход след поход, считайки за свои всички земи, завоювани някога от страшния Абълхаир и Мухамед-Шейбани. Но на бодлива крава Бог рога не дава: като тежък товар увиснаха на ръцете му многобройните братовчеди, които също искаха слава и власт. Разприте, които вече се смятаха за нормално явление, се превърнаха в истинска война. Тя стана още по-остра, когато в нея се намесиха казахските ханове и султани. Така е било винаги, когато е избухвала война в древните земеделски оазиси, така стана и този път.

Шагай султан, който беше завладял част от Туркестан и се беше отделил от основното казахско ханство, в тази борба поддържаше потомъкът на Абълхаир Абдулах хан. Хакназар, обединяващ отново казахите, взе страната на неговия враг — Баба султан, също от рода на Абълхаир, но свързан с близко роднинство също и с тимуридите. И колкото по-ожесточена беше борбата между Баба султан и Абдулах, толкова повече се укрепваше в степта Хакназар.

Като отровен трън в тялото на възраждащата се държава седеше в отделилите се земи Шагай султан. Това бяха най-развитите райони на ханството, където се произвеждаха толкова необходимите на номадите стоки, осъществяваше се търговията и културните връзки с южните съседи. На пълното обединение пречеха и непрекъснатите раздори между присъединилите се към ханството киргизки и каракалпакски племенни вождове. И тогава, по примера на предишните ханове обединители, Хакназар отиде навътре в степта, към Улътау и Аргъната. Родовете и племената, населяващи тези места, а също и долините на реките Есил, Иртиш, Тобол и Нур, крайбрежните земи на Синьо море — Балхаш станаха, както и в предишни времена, гръбнака на обединението. На тях обаче не им стигаха сили за предстоящата продължителна и тежка борба с потомците на Абълхаир — шейбанидите, да не говорим за никога не преставащата джунгаро-китайска заплаха. Само щом настъпеше отслабване на степта, веднага, по подказване на великоханските съветници, ойротските контайчи усилваха набезите си срещу казахските аули от страна на Джунгария и Алтай. Някъде там, на северозапад, зад широкия Едил, възникваха очертанията на великата руска държава, и хан Хакназар все по-често обръщаше глава натам. Когато управляваш в откритата степ, трябва да имаш тънък нюх и да предвиждаш за много години напред. Кой знае какво може да се очаква от там: нов враг или опора в битката с всички леопарди, вълци и тигри, които ръмжат от три страни срещу обезкръвеното ханство?

Тогава хан Хакназар реши да тръгне към Едил с цялата си войска. Преди да влезе в решителна схватка с потомците на Абълхаир — шейбанидските ханове — за градовете на Сейхундаря, трябваше да въведе ред тук, а наред с това да изясни какво може да се очаква в най-близко време от новия могъщ съсед. Казанското и Астраханското царство се намират между Рук и неговото ханство, но това, че нова страшна сила се е появила на Едил може да се забележи по неочакваната мекост и сговорчивост на казанските и астраханските властелини, по нервозността на кримските гиреи…

Повод ще се намери винаги, стига да има войски, които може да доведе със себе си. А войски хан Хакназар взе тогава със себе си на бреговете на Жаик доста. Из цялата низина на реката от двете страни на Сарайчик до самия хоризонт димяха огньове. Хората гледаха яздещите конници в пълно бойно снаряжение и мълчаха. Великият хан на Бялата орда толкова рядко пристига да се моли над праха на своя баща — страшния Касъм хан. И не му подобава да язди из степта сам. Колкото повече конници има с него, толкова по-голямо уважение предизвиква сред поданиците и съседите. Такива са законите на степта…

Но нима Бог няма да чуе шепота, както казват в степта. Родовете и племената мангит, алшин, байули, алимули, жагалбайли, които чергаруваха в низината на Жаик и Едил, прекрасно разбираха, че ханската набожност винаги е свързана със земни интереси. Вечер гадаеха какво води след себе си за техните аули идването на хана. Най-недалновидните и горещи глави се смятаха за свободни от всякакво подчинение и мислеха да преживеят в този неспокоен край сами, без чиято и да било помощ и подкрепа. Други се смятаха за поданици на астраханските ханове, които, впрочем, сами се причисляваха към поданиците на Бялата орда. Но в самото Астраханско ханство след смъртта на Тимур-бей вече десет години царяха смут и вълнения…

Своята тежка дума произнесе тогава знаменитият народен певец Шалкииз.

— Колкото и различно да мислим всички ние, най-близо по дух и родство ни е Бялата орда! — каза мъдрият жърау. — Нека все пак да посрещнем Хакназар като близък роднина и да чуем какво ще ни каже…

Ханът и съпровождащите го се заселиха в главния дворец на ногайлинските бийове, като бързо го приведоха в ред. Направо на бреговете на Жаик освен това бяха издигнати бели юрти, защото степните владетели не бяха свикнали с каменни стени и че чувстваха по-добре в обичайната обстановка. Огромни табуни коне, хилядни стада овце бяха докарали те за препитание на войската. И както винаги организираха състезания на джигити, а след тях празненства, на които се състезаваха вече певци и разказвачи. Докато всичко това отвличаше вниманието, скришом се водеха преговори с местните бийове и султани…

От древни времена в страната на казахите мъдрите бийове започват подобни преговори. Където и да се случва това: в Саръ Арка, в Седморечието-Джетъсу или сред чергарите край Сърдаря, пръв взима думата тобе бий, тоест върховният бий. И съответно на положението си той седи на възвишение. След него започват да говорят Толе бий, неговите помощници. Същото ставаше и тук, на бреговете на Жаик, само че главният бий тук се наричаше бас бий или казък бий, а помощниците му уръмтал бий и ушъмдъ бий. В задачата на уръмтал бий влизаше да забелязва слабостите в позициите на другата договаряща се страна и с остри думи да ги отделя от общия ред на преговорите. Стремителният ушъмдъ бий трябваше незабавно да улавя мисълта на другаря си и да я развива в изгодна посока.

Тъй като престарелият Шалкииз жърау по това време вече не участваше в такива съвети, мястото му зае главният бий на Ногайлинския край на име Койсаръ бий от рода алшин.

 

 

— Щом се потопиш във водовъртежа на мислите, веднага сърцето ти се свива от душевни страдания, губи се съня ти и не ти се иска да ядеш. Щом се потопиш в морето на веселието, и сърцето ти се отпуска, спиш спокойно и ядеш с радост! — така започна този ненадминат майстор на словото своята реч. — Ето много години вече живеем в дружба и радост с вас, скъпи хан Хакназар. Нашите пастири са дружни на джайляу, дружни са нашите керванджии в далечни пътувания. Ето защо ние не питаме за истинската причина за твоето появяване в нашите краища с толкова голяма войска. Не искам да започвам речта си с въпроси към скъпия гост. Освен това старите ми уши доловиха мълвата, че ти си дошъл тук с достойна цел да се помолиш на бащиния гроб и да построиш на него мавзолей с куполи, както подобава на висок хан…

Всички присъстващи бийове от местните родове закимаха с глави в знак на съгласие:

— Всичко е правилно, наш велики бий!

— Добре го каза нашият златоуст!

— Да, ако великият Касъм хан беше твой баща, то ние го почитахме и като покровител на страната Ногайла. Виж, не сме дали да потъмнее полумесецът на гроба му! — Койсаръ бий протегна ръка натам, където бяха покоите на хана и на мъдреците ногайлинци, като по такъв начин тънко намекнаха на госта, че заради украсата на бащиния гроб не си струваше да води толкова голяма войска. — За наше нещастие, ние не сме могли да го опазим някога. Но нима бързотечното време и ненаситната земя щадят някого? Малко ли велики хора е погълнала от времето, когато е създаден света? Колкото и да е дълъг пътят, напред все едно е смъртта!

Тъжно завъздишаха, заклатиха глави бийовете и аксакалите. А Койсаръ бий, като изчака отреденото му време, пристъпи към следващата част от речта си.

— Няма да говорим за миналото, за всички неприятности и тегоби, които е имало помежду ни. Време е да помислим за бъдещето. Всичките ни надежди са там. И ние мислим: именно за това, да поговорим за бъдещето над старите гробове, са изминали толкова дълъг и тежък път през цялата степ нашите братя. Да благословим тяхното идване!

И всички знатни и уважавани хора от местните родове и племена докоснаха брадите си и зашепнаха божии благословии.

После думата взе тюбе бий от Бялата орда Аксопъ бий:

— Много добре започна речта си, Койсаръ бий, като напомни за отминалите времена. Ние знаем, че на някои ограничени хора им се е сторило, че се е разтопило в мъглата единното Казахско ханство, за което са проливали кръв наши и ваши прадеди. Но когато буря повали гъста гора, нима не остават издънки? Нима не се раззеленява тя от първите дъждове? Ще стане и това, и на върха на най-могъщия дъб, както и по-рано, ще свие гнездо степен орел със силни неуморни криле… А ако е пресъхнало морето, то само слепец няма да види този извор, който е останал и шуми, предвещавайки занапред могъщи вълни! Умира аргамакът, но остава тънкокрако жребче, което расте и тича все по-далеч в степта!

Нима и ние, казахите, не живеем по същите закони? Заспа вечен сън в тази земя орелът на Бялата орда Касъм хан, но Хакназар оглан оседла коня му. Родни мои казахи — от север и юг, от изток и запад, всички вие сте видели как свирепият ураган чупеше стойките на юртата на нашата Бяла орда, която издигаха Джанъбек, Керей и Касъм хан. Стените вече започваха да падат, и черен вихър подхвана бялото вълнено покривало, за да го отнесе в небето. И тогава, в най-трудната минута, достойният син на Касъм хан хвана със силната си ръка стойките, постави здрава подпора на наклонения настрани решетест купол и нашият общ дом оцеля…

Доста години минаха оттогава. Не бяхме успели още да закърпим продупчените стени, когато нови ветрове се зародиха по границата на степта. Мнозина искаха да се облажат с остатъците на нашите чергарски селища. Пръв сред тях беше шейбанидът Абдула хан Бухарски, който успя да надделее над другите владетели по своите земи и вече заплашваше нашите пасбища на изток с пълно поробване. С него вървят не само хищните потомци на хан Абълхаир и много тимуриди, но и нашият брат Шагай султан. Вие можете да кажете, че нашите къщи и пасбища са далеч от този коварен и безпощаден враг. Но и Улътау също е далеч от нас. А кой от вас не разбира, аксакали, че ако в продължение на столетия не са ни унищожили тук могъщите врагове, то е само затова, че далеч в степта винаги е била готова страшната конница на Бялата орда. И те знаеха, нашите тукашни врагове, че тази конница тутакси ще тръгне към нас да ни спасява, смятайки ни за част от единното Казахско ханство! Питам ви, бийове и аксакали, какво ще стане утре с вас, ако там, в Саръ Арка, под ударите на хищните шейбаниди падне нашето общо знаме?!

Настъпи мълчание. Бийовете и аксакалите от ногайлинските пасбища мислеха. Изведнъж се чу относително млад глас:

— Ти всичко каза добре, мъдри Аксопъ бий. Но защо, за да ни кажат това, те са довели със себе си толкова голяма войска?

Аксакалите осъдително поклатиха глави. Всички те прекрасно разбираха, че от векове в степта не са имали сила най-мъдрите думи и добри пожелания, ако зад тях не е имало войска. И сега някой тях проявява глупостта си, като изразява съмнение в това неотменно правило.

— О, не, драги бий… — Тънка усмивка се появи на устните на Аксопъ бий, когато той се обърна към питащия. — Ако ние сме дошли тук с войска, то не е за това да ви уплашим, а само за да зарадваме нашите братя със силата и могъществото си!

И всички глави се склониха одобрително, приветствайки такъв мъдър и вежлив отговор.

— Ние безмерно се радваме на вашето пристигане! — каза Койсаръ бий и с широк размах показа, че местните родове и племена са готови да възстановят този съюз, който е съществува между тях и Бялата орда в предишното столетие.

След него говориха бийовете, изказвайки се по старшинство, след тях дойде редът на обикновените аксакали и батъри. Още три дни продължаваха тези разговори, тъй като делата, които не бяха обсъдени добре, се смятаха за незадължителни. Едва накрая произнесе речта си Хакназар.

— Хивинските и бухарските владетели искат завинаги да стъпчат нашето ханство — каза той, сочейки на юг. — Те са от нашето коляно, защото от нашата степ са дошли Абълхаир и Куция Тимур. Ала такива деца винаги са пълни с неблагодарност и няма защо да чакаме от тях пощада. Те имат друг живот и други интереси. Ние няма къде да отидем извън нашата степ!

Така беше уредена старата разпра, свързана със смъртта на Касъм хан, който загина някога тук от ръката на ногайлинските казахи. Десет хиляди конника се задължиха да отделят тукашните пасбища за борба с Абдула хан за земите и градовете край Сърдаря. Приетото решение сякаш потвърждаваше обединяването на тези земи с Казахското ханство. В знак на вярност и непоколебимост на съюза най-богатият и родовит човек Карасай от рода жагалбайлъ се съгласи да даде дъщеря си за жена на Хакназар хан. Така вървеше от поколения…

От знатните башкирски родове бяха жагалбайлъ и девойките от този род винаги са се отличавали с неотразима красота. Но дъщерите на Карасай — Акторгън и Акбала сякаш бяха затъмнили всички слухове и легенди. Такива тънки талии, такива падащи до петите дебели колкото ръка плитки, такава гъста руменина по бузите и огромни блестящи очи имаха двете, че неволно идваха на ум древни сказания за небесни деви, които поразявали могъщите батъри само с вида си…

Едната от тях, голямата, чернооката Акторгън ногайлинци решиха да дадат за жена на хана на Бялата орда като откуп за някога убития му баща.

Но защо е толкова загрижен сега ханът на Бялата орда? Стана това, за което тръгна насам с войската си. Страната Ногайлъ, населена с разнородни степни племена, отново призна, че е поданик на Бялата орда и дава десет хиляди воини за общото дело. Това стана без обичайните кръвопролития, а по съгласие. Във всеки случай ханът видя, че най-далновидните и мъдри хора тук отлично разбират колко е важно да се съхрани единното Казахско ханство за всички без изключение степни родове и племена.

Днес сутринта започнаха сватбените тържества. Като разтревожен кошер изглеждаше Сарайчик. Облечените в коприна девойки и джигити приличаха на невиждани цветя. От всичките керван сараи и дворове се чуваха звуци на тръби и барабани. А на свободните площадки вече се провеждаха състезания на борци, неизменните конни игри с дране на козел, стрелба с лък по торбички със злато и сребро.

По обед към главния дворец, където вече се намираха хан Хакназар, старецът Шалкииз, водещите бийове на двете страни Койсаръ и Аксопъ, а също Карасай бий със своите роднини, взеха да се събират знатни влиятелни хора — „със синя кръв“ — от всички родове и племена на страната Ногайлъ. А Хакназар се отправи към юртата на булката.

 

 

По старинен обичай женихът трябваше да изпълни още шутовската роля в играта „тюйебас“ — „камилска глава“. И ханът би я изпълнил, за да покаже на тези родове, които се бяха върнали под неговото знаме, колко е обикновен и вежлив, но жените сами не му позволиха да направи това. Те само го сложиха да седне отново на копринените възглавници и се ограничиха със скромни шеги. Ханът обърна глава надясно и едва сега видя бъдещата си седма жена. Тя напълно оправдаваше името си Акторгън, което означаваше „Бяло платно“. В белоснежна наметка и дреха със златни ширити, тя едва чуто докосваше струните на малка домбра и цяла китка от паунови пера леко се поклащаше върху кръглата й шапка в такт със звуковете. И леко потрепваха дългите й мигли над големите черни очи…

— Ах, забравили сме да дръпнем завеската! — Младата и красива леля на булката скочи и с плавно движение на бялата ръка скри девойката от мъжките погледи. — Отначало ме възнаградете, скъпи зетко, за това удоволствие!

Всички се засмяха. Сега и очите на хан Хакназар се развеселиха. Бръчките върху суровото му лице се разгладиха и веднага стана ясно, че той е още относително млад. Очите му неволно се стрелнаха към дръпнатата завеска. И в този момент в юртата влетя шабарман пратеник. По дрехите му веднага ставаше ясно, че той е от родовете край Сърдаря, а по праха върху нея — че е яздил без почивка ден и нощ, за да донесе на хана важна новина. С присвити очи шабарманът огледа присъстващите и се поклони на хана:

— Хане, господарю мой, спешна вест!

Ханът впи поглед в него, спомняйки си нещо:

— О, не си ли ти Кияк батър?

— Да, аз съм, повелителю мой!

Хан Хакназар безмълвно се поклони на прекрасната си роднина и излезе с пратеника в градината. Присъстващите взеха да шепнат помежду си. Отнякъде стана известно, че Кияк батър е яздил от далечния Каратал. Но каква новина донесе той, никой не знаеше. Скоро ханът се върна, а пратеникът, щом смени запотения си кон, веднага потегли назад към Бялата орда…

— Обичайно донесение, така че не разваляйте тържеството! — каза полугласно ханът и всичко продължи в приятен ред.

Хакназар дълбоко се замисли…

 

 

Бухар жърау прекъсна разказа си. Точно в този момент робът Ораз отиде още веднъж да готви храна за гостите. Той събра въглените на купчинка и в юртата стана по-светло. Младият Абълмансур, без да мига гледаше огъня. Изведнъж рече:

— Хан Хакназар напразно се е доверил на роб.

— Защо? — учудено попита Бухар жърау.

— Кияк батър е от робите, а робът, който знае съкровените мисли на стопанина си е като змия в пазвата.

Отново премина хлад по гърба на жърау. Нима този юноша наистина е лишен от човешко сърце? Той не сбърка в предчувствията си — над главата на този, който сега им приготвя храна, виси брадва!

Ораз се върна с кана и тас за миене на ръце. Бухар жърау продължаваше да наблюдава Абълмансур. Ако той се преструваше на млад пастир, то не му пречеше да бъде по-скромен. Само слепец няма да забележи, че по времето, когато по-възрастният шета около заблудилите се по време на лов пътници, младежът се държи със знатните гости като равен. Заедно с тях се доближи той до таса и робът внимателно поля вода върху ръцете му…

Те се нахраниха мълчаливо, починаха си след яденето. Ханските туленгути не се появяваха и жърау продължи своя разказ за миналото…

 

 

Ханът на Бялата орда Хакназар имаше за какво да мисли… Отдавна вече се влошиха отношенията между хан Хакназар и султан Шагай. А когато Шагай сложи началото на разкола на Бялата орда, още съвсем младият Хакназар го обяви извън закона. Като се възползва от това, че Хакназар е малолетен, а Такир хан безкрайно деспотичен, Шагай по това време отдели от Казахското ханство голяма част от Туркестан и в нарушение на всички закони на степта се провъзгласи за самостоятелен управник.

С това можеше да се примири и да образува поне общ съюз с роднинските държави. Но самозванецът отиде по-далеч в своето вероломство, като сключи съглашение с най-лютите врагове на Казахското ханство — шейбанидите, потомци на кървавия Абълхаир. Не беше възможно това да му бъде простено. Така и стана, че синовете на Касъм и Жадик — преки потомци на хан Джанъбек — се превърнаха в кръвни врагове.

И ето връщайки се веднъж от поредния набег, султан Шагай спря да си почине в аула на един бивш абълхаиров батър от рода конрад. Той беше скромно облечен и никой не го позна. В степта не е прието да разпитваш човека, който е спрял да пренощува кой е и откъде е.

Шагай султан нощува в юртата на аксакал Абълкасъм — правнук на Урчи батър. Стана така, че младата дъщеря на стопанина се влюби в напетия пътник с гърбав нос, макар Шагай по това време да беше вече над четиридесетгодишен. Той също не остана равнодушен и прекара нощта в нейното ложе. Толкова му легна на сърце това напъпило цвете, че щом се върна в родината си, султанът удържа на дадената дума в момент на заслепление от страстта и изпрати на аксакала Абълкасъм сватове, а също и полагащите се като откуп подаръци…

Но аксакалът Абълкасъм беше дълбоко предан на Казахското ханство и в междуособния спор беше на страната на Хакназар. Като разбра, че му е гостувал ненавистният Шагай султан, който на всичкото отгоре иска да се сроди с него, той решително отказа на сватовете. Аксакалът се страхуваше освен това, че като разбере за всекиго това, хан Хакназар може да си помисли нещо лошо за него самия. И още същия ден изпрати писмо на наречения жених на дъщеря си — владетеля на Созак Сулеймен ходжа:

„В нашата градина доузрява обещаният ви плод. Трябва да съберете урожая, докато не са дошли прелетни птици…“

Не мина и седмица и вдигнаха сватба, а разпаления от страстта Шагай само хапеше лакти от ярост. Той се сърдеше на своите пълни неповратливи жени, чиито ласки му изглеждаха постни при спомена за Кунсана. А след девет месеца до него дойде вест, че снахата на управника на Созак е родила син. От това сякаш острие на нож остана в сърцето му.

Минаха години и като неизползвано сребро взе да потъмнява любовта му към Кунсана. Но веднъж Шагай чу от устата на керванджия, пристигнал в Ташкент от Созак, че синът на Сулеймен ходжа е умрял от чума, а жена му Кунсана по закона за аменегеството — приемственост на жените между роднини — се канят да я предадат на големия син на управителя на Созак. И тогава гаснещият огън в гърдите на Шагай султан избухна с нова сила. Жълта пелена от ревност падна пред очите му и той вече не виждаше и не си представяше нищо, освен далечната чужда жена, в чието ложе беше останал веднъж…

В тази нощ, преоблечен както обикновено като човек от простолюдието, Шагай султан с десетина верни телохранители се отправи на път. Той знаеше, че по закон вдовицата трябва да се намира засега при Сулеймен ходжа. Като се промъкна в Созак, Шагай султан безшумно се втурна в къщата на управника и като върза стражата, откара Кунсана заедно с четиригодишния Тауекел, когото смяташе за свой син. Едва на сутринта вестта за похищението на жената с детето се пръсна из Созак. Хаким — военният управник на града — организира потеря, но нима можеш да догониш вятъра в полето?!

Никой в Созак не знаеше, че на сутринта целият отряд на Шагай султан попадна в ръцете на нукерите на Хакназар хан. Отряди на Бялата орда ежедневно обикаляха южните граници на ханството, като охраняваха поданиците от набезите на неспокойните съседи. Един от тези отряди се натъкна на водопоя на спешените джигити на Шагай и като заподозря нещо недобро, ги обкръжи и завърза. Към обед на следващия ден задържаните начело със самия Шагай султан бяха доставени в Съгнак, при хан Хакназар.

В първата минута Хакназар безкрайно се зарадва, че най-непримиримият му враг падна в ръцете му. Но той беше млад и още не беше надарен с приетата в степта държавна мъдрост. Според неписани закони не беше прилично да се разправиш с враг, който не е заловен на бойното поле, а случайно. Ако на мястото на Хакназар беше по-опитен владетел, той не би направил това. Просто би изпратил с почит своя враг като гост, но по пътя този случайно би паднал от коня и би си счупил врата. Или би похапнал нещо гостът не на масата и изведнъж би умрял. Всички биха разбрали в какво се състои работата, но никой нямаше да осъди такъв владетел, тъй като са спазени всички необходими правила.

При това хан Хакназар мислеше и за хорското мнение. Какво ще кажат и ще вземат да правят поданиците, ако братята по ханска кръв вземат да се унищожават така един друг! Не, това е недостойно и просто неразумно. Мирът между мъже — това е мир между държавите! Така реши тогава хан Хакназар и сега се терзае…

Ханът на Бялата орда все пак не можа да сдържи тържествуващата си усмивка, когато видя ненавистния си роднина вързан, с домашнотъкана риза, която отива на бродещ разбойник, но не на султан. Щом видя усмивката на Хакназар, Шагай се изплаши не на шега. Той си представи какво би направил сам с попадналия в небрано лозе враг. Но Хакназар стана от златотканата си възглавница и протегна на Шагай двете си ръце, сякаш му отдаваше дан за старшинството на неговия род.

— Благополучно ли пристигнахте, Шагай султан? — попита той тогава и младият трепнал от вълнение глас завинаги остана в собствените му уши. — Ей вие, развържете брат ми!

И тези, които докараха Шагай завързан, послушно прерязаха въжетата. Единственото, което си позволи по отношение на госта ханът, беше да го назове само султан. Така беше и по законите на Бялата орда, завещани от бащите. Само един хан могат да имат казахите и само тогава ще се прекратят кавгите и междуособните войни…

Нукерите започнаха да развързват въжетата и на заловените телохранители на Шагай и тук стана нещо, което също се запечата в паметта на хан Хакназар. Шагай, раздвижвайки ръцете си, ги протегна напред. Един от нукерите си помисли нещо недобро и веднага скочи към него с извадена сабя. Шагай пребледня, олюля се и падна на пода. Именно в този момент хан Хакназар видя големите разширени докрай очи на жената. Тя гледаше Шагай, учудена от неговата страхливост. Редом до тази необикновено красива жена, която беше само по долна риза от самаркандска коприна, стоеше момченце на около четири години, с очи досущ като на майката.

— Жената с детето откарайте в Созак, в дома й! — заповяда Хакназар.

Но жената не помръдна от мястото си.

— Никъде няма да отида! — каза тя тихо, гледайки хана право в очите. — Не ми отнемайте Шагай султан. Това дете е негово и аз искам да бъда с него цял живот…

— Ти каза, че искаш да бъдеш с него цял живот? — Ханът на Бялата орда загадъчно я погледна. — А ако ние сега за разрушаване единството на казахите го обречем на смърт, ще си сложиш ли главата под ножа заедно с него, както повелява обичаят?

— Да! — твърдо каза тя.

— А какво ще стане със сина ти?

— С какво мога да му помогна, ако такава е съдбата му!

Дълго мисли тогава хан Хакназар за тази жена. Или е много обидена на роднините на умрелия си мъж, че е готова да върви където ще, само да не се връща в тяхното семейство, или наистина толкова безпаметно обича този човек с гърбавия нос… Някога баща му кръсти хана само Акназар, а вече в народа му дадоха име Хакназар, което ще рече „Справедливия Назар“. И тогава той махна с ръка, освобождавайки заедно с Шагай жената и детето…

— Султане, и Бог, и хората чакат за какво ще си говорим ние с тебе… — каза той на Шагай. — Ние се срещнахме неочаквано, дай да постигнем съглашение, което очакват от нас в степта!

— Слушам те, хане!

— Ето какво, султане… Бих могъл да ти кажа, че жив или мъртъв, ти трябва да си с нас. Но аз не искам да те насилвам за такова нещо. Пускам те, но искам да се отдръпнеш от коварния емир Абдулах. Отиди си от враговете и се върни при нас. Нека отново стане единно Казахското ханство!

Вероятно беше искрен Шагай в този момент, когато, пълен с радост и благодарност за подарения живот, той падна на колене и протегна ръце към небето.

— Кълна се в Бога и в хляба, хан Хакназар, във вярност към Бялата орда и към теб, нейния хан. С кръв ще отмия вината си пред вас. И нека очите ми да не видят слънце, ако се отрека от тази клетва!

Хакназар изведнъж видя, че редом до Шагай беше коленичила жена с дете и те двамата вдигнаха ръце в знак на обща клетва с мъжа и бащата…

 

 

Това и реши съдбата на султан Шагай, защото дори без особена ханска заповед казахските джигити можеха да го заколят по пътя за дома. Но ханът реши да му даде свой собствен конвой. Не може да се каже, че ханът не беше чувал за лукавството и коварния характер на Шагай. Но кой познава чуждата душа. Хакназар повярва в неговата искреност.

Още веднъж се поколеба хан Хакназар, когато забеляза погледа на изправената Кунсана. Тя гледаше на спасения от нея мъж с някаква неразбираема погнуса. Пък и в очите на пощадените телохранители се четеше презрение към своя владетел. И тогава ханът помисли, че е постъпил правилно и няма да му донесе слава смъртта на този човек. Гордостта изпълни хан Хакназар и той прости на врага си още веднъж, заслепен от това коварно чувство.

— Изпратете високия султан до самата граница! — твърдо заповяда той на началника на своята стража и се обърна към Шагай. — А ти, мой брат и султан, благодари се преди всичко на брата и свой баща Жадик, с чието име съдбата този път е благосклонна към тебе. Но ако не изпълниш клетвата си, то никога няма да ти прости сянката на нашия прадядо Джанъбек, създателя на държавата на казахите — Бялата орда!

— Подчинявам се, хане мой!

Шагай низко наклони глава.

… А след пристигането в Ташкент незабавно бяха посечени всичките десет телохранители, които видяха позора на своя хан и запомниха клетвата му в името на хляба и Бога. Нощта на завръщането той прекара с Кунсана, а на сутринта заповяда да убият и тази, която му спаси живота.

Кунсана се досети за намеренията на съпруга и преди неговото тръгване се хвърли на колене:

— О, мой тюре, заради нашия син Тауекел, помилвай ме!

Шагай султан се отвърна.

Като чу в съня си воплите на закланата майка, неспокойно се разшава, заплака в постелята си малкия Тауекел. Шагай султан на сутринта заповяда да го дадат за възпитание на един от верните му хора.

Вече след две седмици огромна войска, предоставена на изменника от неговия стопанин Абдулах хан, влезе в пределите на Бялата орда. Братя вървяха срещу братя, горяха юртите из цялата степ, плачеха осиротели деца, бягаха, където им видят очите останалите живи. И нямаше кой да ги защити, защото веднага след залавянето и прощаването хан Хакназар заедно с цялата си войска тръгна насам, към Сарайчик. И без да стигне до Жаик, беше принуден да се върна назад. Тогава също пратеник настигна войската, когото беше изпратил оставения на южната граница наместник.

— Колко юрти са разгромени? — попита този път ханът пратеника.

— Петнадесет хиляди, повелителю хане!

Пратеникът гледаше хана право в очите и в погледа му се четеше нещо необичайно. Това беше един от много дребни безродни батъри, които от времената на Джанъбек с хиляди отиваха в конницата на Бялата орда, без да просят награди и злато за службата си. Най-забогателите от тях в най-добрия случай имаха юрта някъде в безкрайната степ и двадесет-тридесет овена, с които се хранеше семейството. Ала Хакназар, въпреки младостта си, знаеше, че в такива хора е силата му. Именно техните юрти пострадаха първи при набега на Шагай султан с войската на Абдулах и те, бедни и незнатни, представляващи голямото болшинство, са заинтересовани преди всичко от силата на държавата.

— Какво мислите ти и твоите приятели, батър?

В очите на пратеника се появи учудване. Не са свикнали хановете в степта да се обръщат към простите хора с такива въпроси. Но ханът чакаше и пратеникът го погледна право в очите:

— Хората казват, повелителю хане, че безбройните султани-наследници ще разграбят нашата степ, както вълците разнасят заловения елен!

— Значи им харесва моята твърда ръка?

— Дори лъвската лапа е по-лека, отколкото зъбите на безбройните вълци!

— Добре го каза, батър… А сега върви и предай на наместника да вдига опълчението и да подсили охраната на пътищата, които водят към степта. Нека останалите аули да се пренесат по-далеч от границите на Туркестан. Едва ли Шагай ще тръгне с войската си след тях сега…

— Какво да му предам за вас, хане, повелителю мой?

— Че този път няма да се наложи да идвам на бреговете на Жаик.

 

 

Да, тогава заради козните на Шагай така и не успя да укрепи Казахското ханство на западната му граница. Джанъбек, Керей, Касъм — всички ханове-обединители се стремяха на първо място към това, тъй като разбираха, че без ногайлинските номади на запад не може Бялата орда да се смята за истинско ханство. Без тяхната твърда опора не бива и той да започва борба в Туркестан за древните казахски градове. Зад гърба на изменника Шагай незабавно се появява покровителят му Абдулах с несметна наемна войска. А без излаз през туркестанските градове към пътищата на керваните от Големия Изток няма къде да се продава вълната, постелките, кожите, рудата и солта, с каквито е богата степта. Търговците прекупвачи от Бухара, Коканда, Ташкент, Герат дават жалки грошове, оправдавайки се с трудностите на превозването и огромните данъци, с които облагат керваните същия този Абдулах и другите многобройни владетели — потомци на Абълхаир: шейбанидите, тимуридите, моголистанските мурзи. Получава се затворен кръг, който трябва да бъде разсечен на всяка цена…

 

 

И сега, след толкова време, когато, помъдрял от годините и опита, той стигна най-после до Сарайчик и когато всичко се нарежда добре, отново идва пратеник от тези места. И всичко пак затова, че преди много години той си позволи да бъде великодушен и да прости на подлия Шагай. Види се, че грешките от младостта така и трябва да стоят като тръни в тялото през целия останал живот. Не е думата сега за Шагай, а за неговото змийско отроче — Тауекел, същото това момченце, което стоеше заедно с баща си на колене, кълнейки се във вечна вярност. Какво му струваше тогава да не пусне това момченце заедно с нещастната му майка и клетвопрестъпника Шагай. Сега вероятно всичко би било другояче!

Всичко се повтаря. Сегашният управник на Туркестанския вилает — потомъкът на Абълхаир Баба султан, известен със своето непостоянство — в зависимост от положението се колебаеше между дружбата си с Бялата орда и със същия този Абдулах. Съвсем наскоро, когато страшната конница на хан Хакназар беше на границата с неговия вилает и можеше за два прехода да се появи пред стените на града, той отново се закле във вечна преданост. Нещо повече, Баба султан се съгласи най-накрая да върне на Бялата орда градовете Яса и Сауран, които някога й бяха принадлежали, но помоли да му дадат време на него и на някои търговци да извозят имуществото си. Самият той, едва пристигнала при него вестта за подготвяния поход на ханската войска към Жаик, изпрати писмо на Абдулах с молба да му прости принудителната измяна. Като награда за своята вярност Баба султан искаше да му предадат управлението на част от Ферганската долина с град Андижан. Абдулах, който по това време ловуваше в едно от своите бекства край Жейхундаря близо до град Чарджоу, се разяри и заповяда чрез пратеник да не влиза в никакви преговори с казахския хан до неговото завръщане. Щом получи това известие, Баба султан в същия миг се преметна обратно към Хакназар и му даде исканите градове. За себе си при това изтъргува помощта на казахската конница в предстоящата война с Абдулах. Докато той не се върна от лов, достойният Баба султан заедно със своя роднина Бузахур султан решиха да го изпреварят и да нападнат богатите бухарски и самаркандски оазиси…

Всичко това беше от полза за хан Хакназар и той окончателно се реши да се отправи на поход към Жаик. Докато средноазиатските султани се карат и договарят помежду си, той ще успее да укрепи своето ханство от запад и със събраната допълнителна войска ще се върне обратно, за да погуби враговете си. По всичко личеше, че Баба султан и този път сериозно се е скарал с Абдулах. В знак на доверие казахския хан Хакназар му изпрати за възпитание в Ташкент двамата си сина и двамата сина на своя роднина Жалим султан. Тъй или иначе, но тези юноши останаха при Баба султан като заложници…

И ето сега, когато постигна своето и празнува сватба в Сарайчик, която олицетворява кръвната връзка с ногайлинските казахи, отново иде пратеник, както преди много години. Дори има прилика с онзи, вестоносеца на нещастието, който не се побоя да му каже истината за отношението на обикновените степни хора към самия хан и всички „със синя кръв“. Да, това е същият Кияк батър, но поостарял, станал по-широк в раменете…

Пратеникът говореше, както му подобава, както е прието в степта накратко, разказвайки само това, което е било поръчано. Главният владетел на шейбанидите Абдулах се оказа не толкова прост, както се предполагаше. Щом усети смъртната опасност за господството си в Средна Азия, той прекъсна лова и с бързи преходи потегли от Жейхундаря към Бухара и Самарканд. Като ветрило се разлетяха неговите пратеници със заповед да събират войска. А по пътя пусна с надеждна охрана при Баба султан в Ташкент петнадесетгодишната му дъщеря красавица, която беше поканил наскоро в Балх, канейки се да я направи своята най-млада жена. От една страна, това беше постъпка, говореща за това, че великият емир Абдулах, пазител на вярата и нравствеността, толкова уважава своя туркестански наместник Баба султан, че не си позволява без съгласието на бащата да положи в ложето си неговата дъщеря. От друга страна, това беше предупреждение към Баба султан, че всички отношения между тях могат да бъдат прекратени…

Баба султан отново се замята между два огъня. Той навярно би изменил пак на хан Хакназар, но в стените на града вече се намираше пристигналия по негова молба голям отряд казахска конница. Пък и отрядите на метежниците султани, надигнали се против Абдулах, мине не мине ден и пристигаха в Туркестан. Особено бяха настроени против емир Абдулах много от тимуридските бекове и султани от Самаркандския вилает, който отдавна се славеше със своите междуособици.

И ето, когато предните отряди на огромната войска на Абдулах приближиха към Ташкент, Баба султан просто избяга на север, в туркестанските крепости, надявайки се на близостта на хан Хакназар.

Временен управник на града остана султан Тахир, който, по съвета на посланика на Абдулах Коскулак бий, веднага предаде на емира сподвижника на Баба султан Шахсаид оглан. По заповед на Абдулах отсякоха главата на Шахсаид оглан и я изпратиха в Яса на Баба султан…

— Какво е положението сега там? — попита Хакназар пратеника.

— Главната войска на емира продължава да стои близо до Ташкент, а част от конницата тръгна към Туркестан, към Яса, Отрар и Сайрам.

— Върна ли се от Баба султан аксакалът Жалим?

— Не… — Пратеникът с разбиране наклони глава. — Синовете му, както и вашите, са при Баба султан и той не ги пуска никъде!

Сякаш нечия хладна безмилостна ръка стисна сърцето на Хакназар. Той безкрайно обичаше младите си синове Хасен и Хусаин. Не по-малко обичаше той и близнаците Жадигей и Аъгей — синове на аксакала Жалим, които бяха израсли в неговата юрта. Може би вече е достигнал до тях кървавия емир Абдулах. Крепостните стени на туркестанските градове не са надеждни. А още по-ненадеждни са хората. Същият този Баба султан може да купи живота си от емира с цената на децата заложници…

— Къде е самият емир Абдулах? — Лицето на хана оставаше безстрастно. — Близо до Ташкент ли е или е тръгнал с конницата си към нашия Туркестан?

— Емир Абдулах не е с войската.

— А къде е?

— В Джизак.

— Кой предвожда войската?

— Цялата войска се командва от сина на Шагай султан багадур Тауекел!

За миг отчаяние завладя хана, но той все така продължаваше да гледа пратеника право и хладно в лицето. О, ако се върнеше тази минута, когато с едно махване на ръката можеше да реши участта на проклетия Шагай султан и неговото изчадие. Сега това момче с тънка шия, което безшумно падна някога на колене до лукавия си баща, предвожда войската по земите на бащите, а утре може би ще отсече главите на децата му!

Ханът заповяда да се съобщи в степта, че се връща с войската си. На Баба султан беше предадено да изпрати за среща аксакала Жалим с него и ханските синове. Това не беше молба, а изискване. Ако не се подчини, Баба султан се нареждаше сред неговите врагове…

И макар змията на безпокойството да гризеше ханското сърце, той трябваше да издържи сватбените празненства до края. В никакъв случай не трябваше да показва ханът своето вълнение, тогава спокойни и уверени ще бъдат и поданиците.

— Вие пак се мръщите, хане мой! — капризно свила устни, малката Акбала го дърпаше за ръкава. — Нима като видяхте сестра ми загубихте дар слово!

Хан Хакназар се усмихна, както се полага на собствената му сватба, и загледа веселящите се гости.

Ханът слушаше песните, но пред очите му вместо сребърните украшения върху роклите на девойките блестяха кривите мечове на палачите на емира. Той виждаше ясно отсечените глави на синовете си и нямаше по-горчива мъка от тази…

Какво затъмни очите му тогава, когато пусна жив и невредим предателя Шагай? За тези години Казахското ханство си върна почти всичките принадлежащи му по времето на Касъм земи. И нима би отдал същия този Баба султан казахските градове, ако не беше порасналата сила на Бялата орда. Созак, Сайрам, Сауран, Отрар, Яссъ така или иначе служат на степта, на нейните интереси.

Ала отново има облаци над Бялата орда. Пак искат да я разкъсат на части многобройните врагове…

 

 

Не, това няма да се случи. „Касъм ханнън каска жолъ“ — „Пътя на хан Касъм“ — тази политика е завещана на степта за векове и няма да отстъпи от нея Хакназар! Нека днес, без да дочака края на сватбата, да тръгнат обратно към Яссъ — сегашната столица на Бялата орда — челните бойни отряди…

Неизразимо тъжен, пълен със сладка нега глас изведнъж се втурна в мислите на хан Хакназар. Според обичая след завършването на песента „жар-жар“ девойката, съпроводена от своите връстнички и приятелки обикаля всички домове в аула и пее прощална песен. Това е песен за несподелените момински мечти, за несбъднатите сънища, за тайната любов, която има всяка булка, отвеждана на чуждо място. Девойката изрича жалбите и пожеланията си към оставащите роднини и родители. В „сънса“ — лебедовата песен — може също да се изкаже намек на недоволство от жениха и бъдещия род, за което после ще се отплаща в чуждата страна цял живот. На такъв намек се решават изключително рядко, а своята печал изразяват иносказателно, преди всичко с гласа си. Моминското остроумие, умението и майсторството са залог за благополучния живот в семейството на мъжа.

Гласът на красавицата Акторгън се славеше из цялата казахска степ от Жаик до Синьото море — Балхаш. Тези добре изпети песни остават в човешката памет, предават се от век на век, от племе на племе. Ето защо хан Хакназар беше нащрек, когато запя седмата му жена.

А Акторгън сякаш разбираше сегашното му състояние. Песента беше мъчително тъжна, но деликатна. Девойката избягваше преките укори към бъдещия си мъж, макар че, ползвайки се от своето положение, можеше да си позволи много.

Топят се, топят се моминските мечти като мираж в степта.

Струваше ми се, че само за славея цъфти розата в градината.

Боли ме, боли ме сърцето за съдбата на тази роза:

вместо славей дойде при нея страшен орел…

Мислите на хан Хакназар пак напуснаха сватбата… Какво му каза пратеника — простия батър Кияк? Няма да забогатеят хората в степта и ги чака глад през зимата. Но днес той каза и това, че „добрите хора“ имат големи табуни, сякаш предлагайки на хана да взима първо от тях данък. Преди двадесет години за това още не говореха…

От тях, от обикновените джигити е съставена войската му. В тях е неговата сила. Не тръгват те сега с голямо желание след своите бийове, когато те се мъчат да се откъснат от Ордата. Нима не си тръгнаха едва ли не две трети от неговите конници, когато той се отцепи от Казахското ханство. На тях, на простолюдието им трябва преди всичко единно ханство, защото само при него, Хакназар, те ще намерят защита от притесненията и беззаконията на своите родови владетели. И от сегашния враг ще ги защити общата войска. Цялата ивица от южни чергарски поселения, от Арал до Кашгария, страда от непрекъснати набези на безбройните шейбанидски, тимуридски, моголистански властелини. Казахските отряди им отговарят със същото, а всяка зима черните парцали на глада висят там, където зимуват и от едната, и от другата страни. Няма вече какво да грабят един от друг…

Да, пътят на хан Касъм! Да се стиснат пръстите в юмрук и тогава ще бъдат възстановени законът и редът. А после, като укрепят границите, ще може да се заловят и с преразпределяне на доходите. За какво е виновен този обикновен джигит, който днес му каза истината в очите? Само за това, че е роден от робиня и по древния закон няма всички тези права и придобивки, които имат родените на свобода. Много стари закони ще трябва да бъдат променени, за да стане силно и непобедимо неговото ханство. А засега той правилно отговори на този джигит правдолюбец. Нека потърпи…

 

 

Щом стигна до това място, Бухар жърау изведнъж прекъсна разговора на половин дума и изпитателно погледна Абълмансур. Той си спомни забележката на младия султан, че хан Хакназар напразно се е доверил на роба си Кияк батър.

Абълмансур разбра защо спря жърау и сякаш продължавайки прекъснатия разговор, каза:

— Ще видите, жърау, робът ще намери начин да ужили стопанина си!

„Не, не излиза от главата на младия султан мисълта за убийство — помисли си Бухар жърау. — Не му се пише добре на роба, ако остане тук. Трябва някак да го предупредя!“

Абълмансур чакаше отговор и го гледаше право в лицето със студените си немигащи очи. Бухар жърау потри слепоочията си, сякаш размишляваше:

— Не зная дали си прав… Та тъкмо Кияк батър после ще помогне на сгрешилия пътя Тауекел султан да намери себе си и своя народ. Нима не е така?

— Може и да е така! — Младият султан погледна някъде в пространството над главата на жърау. — Но той ще раздрънка тайната. При това не ханът намира своя народ, а народът е длъжен да се покори на законния си господар!

— Но какво е господарят без народа! — разпалено възрази жърау. — Сто хана не биха спасили Бялата Орда от разгром без хора…

Абълхаир неочаквано се засмя зло.

— От кога, жърау, мериш хановете на стотици? — каза той. — Нима тяло без глава не е просто мърша? Какво е ханът за народа, ако не главата му!

— Има глави, на които се вижда само устата! — недоволно рече жърау.

— По-добре разказвай… Какво и как стана с Хакназар хан…

Бухар жърау продължи разказа си като погледна неподвижния Абълмансур и тревожно погледна към приседналия край входа стар роб.

 

 

— Всичко било договорено предварително и събранието на аксакалите на ногайлинските казахи само придавало на съглашението правото на закон. Хан Хакназар съобщил на ногайлинските старейшини, че веднага след сватбата ще тръгне обратно към степта. Отделените на служба ногайлински бойни отряди ще тръгнат подир него с новата му жена Акторгън…

Както си му редът, щом работата е сериозна, аксакалите разговаряли до вечерта. Щом аленото слънце стигнало до хоризонта, хан Хакназар, съпроводен от аксакалите, които всички заедно станали сега негови роднини, напуснал стените на Сарайчик и се отправил към белокрилата си юрта. Не изминали още и двеста крачки, някой от ханските джигити издал тревожен възглас. Ханът погледнал настрани и сякаш студен нож пробол сърцето му.

Откъм потъмнелия изток с пълна сила яздел конник. Той бил облечен в черно и конят му бил вран. Затова още по-ясно се виждал белия плат на мъката на пиката му. Ханът му направил знак да продължава напред и изостанал, за да се срещне с пратеника сам, без свидетели.

Това бил братът близнак на този пратеник, който беше тръгнал в навечерието — Туяк батър. Щом разпозна в самотно стоящия човек хана, той скочи от коня, падна на колене и понечи да преметне през шията сваления колан в знак на смъртта на близък. Но ханът с един замах на ръката го спря:

— Не бива, Туяк… Не си си у дома. Не прави движения, които могат да бъдат забелязани от чужди…

— Скръбна вест, повелителю мой!

— Зная…

— Вашите синове… Хасен и Хусаин…

— Зная!

Туяк батър с недоумение гледаше своя хан. Немислимо беше по-бързо да донесе тази страшна вест, пък и нямаше кой да го направи.

— Чие дело е това?

— На Баба султан, хане мой…

Батърът разказа за случилото се. Избягалият от Яссъ човек, подстрекаван от хората на емир Абдулах, като че съобщил на Баба султан, че по заповед на хан Хакназар трябва да го убият. Било представено и съответното донесение с печат на Бялата орда, изработено от опитна ръка, в което се потвърждавало, че за убийството на наместника на Туркестанския вилает всичко е готово. Тогава Баба султан освирепял, събрал тайно свои верни хора и разработил подробен план.

Заедно с Жалим султан и четиримата юноши заложници в стана на Баба султан имало и значителен отряд казахска конница, пристигнала за съвместна борба с Абдулах. Предишната вечер Баба султан изял заедно с Жалим султан и други казахски старшини жертвен овен в името на бъдещата победа над общия враг и ги поканил на следната утрин при себе си за съвет. Когато Жалим султан със своите възпитаници и съпровождащи го джигити приближил към дома на Баба султан, той самият взел поводите на коня им. Усетил нещо недобро, престарелият Жалим султан посегнал към сабята, но главата му вече се търкулнала от раменете, отсечена изотзад с ятаган. В същия миг четиримата юноши — синовете на хан Хакназар и самият Жалим султан — били вдигнати на пики от лашкарите на Баба султан. Така коварно бил посечен и целия отряд и само на няколко джигити се удало в стегнат строй да се промъкнат към портата и яздейки да стигнат Яссъ. Много по-късно за това било разказано в летописа „Шараф-наме-йишахи“: „Степта била залята с алена кръв, сякаш са поникнали макове…“

 

 

Всичко парело вътре у хан Хакназар, сякаш бил изпил тибетска горчива отрова. Ала пребледнялото му лице било спокойно, а очите му устремени някъде далеч. Туяк батър учудено гледал своя хан. В такива случаи е позволено да се предадеш на мъката, поне да докоснеш лицето си, очите си с ръце. Или може да е истина това, което се говори сред хората за бездушието на този човек.

— Емир Абдулах вече в Ташкент ли е? — сухо попита хан Хакназар.

— Не, като предаде в ръцете на кървавия емир Шахсаид оглан и не получи от Абдулах обещаната милост, султан Тахир укрепи града и не желае да пуска в него емира…

Хан Хакназар продължаваше да задава въпрос след въпрос със същия безстрастен глас. И батър Туяк подробно разказа за всичко, което се случваше през тези тревожни дни по границите на ханството. В деня на разправата над съюзните казахи Баба султан получи предварително подготвено писмо от самия емир с предложение да му се покори и да предаде за разправа брат си Бузахур султан. В краен случай емирът предложил да изпратят отсечената му глава, а за награда отново утвърждава Баба султан като свой наместник в Туркестанския вилает. Баба султан разбрал, че е прибързал с убийството на казахските султани, но не му оставало нищо друго, освен да се съгласи с всички условия на емир Абдулах. Той отначало изпратил брат си в степта, за да нападне неочаквано подходящия хан Хакназар. Обаче после изпратил след него друг отряд със задача да отсече главата на самия Бузахур султан. Той пък, научил някак за всичко това, свърнал с джигитите си съм Седморечието и по пътя граби и отвлича стада от кавказките и киргизките пасбища. Баба султан, изпълнявайки заповедта на емир Абдулах, тръгнал след него, като оставил Туркестан под опеката на конницата на емира…

 

 

Общо взето на границата всичко било както обикновено. Султаните от всякакъв род и потекло се колят един друг като побеснели вълци, при това дори обикновените вълци не се нахвърлят така върху събратята си. Пътят в казахската степ е широко отворен за наемната конница на емира, а той, ханът на Бялата орда, безметежно слуша тук сватбени шегички!

— Много трупове има сега в Туркестан — замислено каза хан Хакназар. — Къде е старият чакал Шагай? Него винаги го е теглил мирисът на кръвта!

— Според слуховете Шагай султан е някъде в Талас… Чака изхода от схватката между братята — Баба султан и Бузахур султан.

Хан Хакназар доволен кимна с глава:

— Така си и мислех… Хитър е емир Абдулах. За него главното е да скара казахските ханове един с друг, да изпокара и своите султани, да ни насъсква срещу тях, срещу киргизките вождове, а тях — срещу нас… Нима ние ще се покажем по-глупави!

Туяк батър продължи с учудване да гледа хана. Сякаш не бе имал никакви синове, толкова спокоен беше гласът му. Дори не попита нищо за подробности от страшната им смърт.

— Къде е сега Тауекел багадур?

— Той е в Талас, с Шагай султан. Така казват.

— Добре. Нека никой да не разбере какво си ми казал, батър. Сега потегляй към нашия лагер отвъд реката!

„Камъкът няма жили, пълни с кръв, ханът няма сърце“. Само това си помисли Туяк батър на тръгване. Не можеше да си представи, че след две седмици, застанал сам на гроба на синовете си, хан Хакназар в смъртна мъка ще дере гърдите си и ще ридае като загубила чедото си бяла камила…

 

 

Още не беше изгряло слънцето на другата сутрин, а конната войска на Бялата орда в пълен походен ред тръгна на изток. Щом се събудиха, жителите на Сарайчик учудено гледаха опустелите брегове на Жаик, където още димяха огньове. Скоро и димът го отвя по реката…

Придадената на хана ногайлинска войска беше вдигната посред нощ и тръгна заедно с него. Ногайлинските аксакали замислено клатеха глави. Разни слухове ходеха сред хората.

— Отсега нататък той е наш хан и нека той решава какво да прави за наша обща полза! — твърдо каза старикът Жалкииз жърау, когато му разказаха за това.

След четиринадесет дни хан Хакназар пристигна в Яссъ. Тук той узна за стълкновението между армиите на Баба султан и Бузахур султан в Таласката долина. Победеният Бузахур султан успя да избяга и разгневеният емир Абдулах изпрати на Баба султан черен белег, означаващ смърт. Войската на Шагай под общото командване на Тауекел багадур се стовари върху обезкръвената армия на Баба султан. Но Баба султан се спаси и този път, като отстъпи своевременно. Това даде възможност на хан Хакназар да се върне безпрепятствено в Яссъ. По всичко личеше, че докато емир Абдулах не се справи с избягалите под защитата на съюзниците двама султани и не стъпче другите си многобройни врагове, той няма да тръгне да завоюва градове, а още по-малко ще се отдръпне в степта.

Цял живот хан Хакназар не се поддаваше на чувства и в народа остана споменът за него като за справедлив, но твърд като камък човек. И все пак това не беше така. Един път в живота си той се поддаде на човешко чувство. Това беше в една глуха нощ на гроба на синовете си. През тази нощ, въпреки интересите на ханството, той тръгна с конницата на изток. Там, при кашгарския управник хан Абдулатиф се намираше Баба султан, убиецът на неговите синове…

Така хан Хакназар само даваше сили на главния си враг — емир Абдулах, против когото се готвеше да воюва избягалия султан. От Баба султан вече пристигнаха хора с покаяния и с разкази за невинността на въвлечения в заблуда султан. Предлагаше се нов съюз против Абдулах. Ала чувствата на хан Хакназар затъмниха разсъдъка му. Ето защо след три денонощия хан Хакназар яздеше към Акса начело на казахско-киргизка конница. Доста грехове лежаха на съвестта на Абдулатиф хан спрямо Бялата орда, но сега тя беше добър съюзник срещу страшния Абдулах… През нощта от четири страни нахлуха джигитите на хан Хакназар в нищо неподозиращия град. И, заслепен от бащина мъка, хан Хакназар съсече със собствените си ръце не успелия да се облече Абдулатиф хан…

Като чу за това братът на Абдулатиф хан — могъщият управник на Източна Кашгария и Джаркент Абдрашит хан — сложи ръце на слепоочията си и застена от огромна скръб. Той събра всичките си сили и се хвърли в преследване и край Жасъл кол, на границата с Иртиш, влезе в бой с уморената войска на Бялата орда. Тази войска беше непълна, зле подготвена за такова сражение. Няколко дни продължи клането. Най-накрая, като разкъса обръча на ханските батъри — телохранители, кашгарската конница насече на парчета всички, които бяха там, също и хан Хакназар…

Така, само веднъж като измени на ханската предпазливост и се поддаде на обикновена човешка слабост, напусна този тленен свят последният могъщ хан на Бялата орда, който успя за кратко да обедини отново неспокойните и разнородни казахски племена и родове и почти да възстанови Казахското ханство в тези граници, които са били по времето на Касъм хан…

Останалите живи казахски и киргизки батъри откараха тялото му и го погребаха в мавзолея на Ходжа Ахмед Ясави.

Там поставиха камък от бял гранит с надпис. А страната на казахите като счупено стъкло се разпука изведнъж по всички жузове, родове и племена, превръщайки се в остри парчета. Напред беше само отчаяние…

 

 

— Ето ти отговор на моя въпрос, хане мой… — каза Бухар жърау. — Дори могъщият Хакназар, синът на Касъм хан не може да обедини разпръснатия ни народ. Кой от днешните ханове може да го стори? Все пак ханът и народът рядко вървят в една посока!

Абълхаир мълчеше, стиснал зъби. Все по-често се разминаваше той с мъдрия жърау. Бухар жърау също мълчеше. Някой го пипна за ръката. Той се огледа. Това беше същият онзи юноша с немигащите очи.

— Ти още не си разказал, жърау, за тайната на Тауекел!

— Да, хан Хакназар преди смъртта си разказа на верния си батър Кияк за тайната на раждането на Тауекел… — каза жърау и затвори очи, показвайки, че не желае нищо повече да говори.

Огънят в юртата отдавна угасна и тя изглеждаше още по-черна. Чуваше се само равномерното похъркване на заспали хора и тихите стонове на дремещите наблизо камили.

Развълнуван от собствения си разказ, жърау така и не можа да заспи. Едрите степни звезди го гледаха през продраната постелка, а той лежеше и мислеше за съдбата на своя народ. Колко преживя и какво го очаква в бъдеще?

Да, черни облаци се събират над родната степ, а народът е въвлечен в кървава междуособица от безбройни родови управници и няма да устои под напора на джунгарската орда. Именно сега е нужен човек, способен с желязна ръка да обедини племена и родове, пречупвайки гръбнака на тези, които не искат единство. Но къде е този хан? Престарелият Булат? Самеке? Лудият султан Барак? Не, май най-добре за това подхожда тридесетгодишния Абълхаир. Смел и умен управник, но като всеки хан, слага своето най-напред. Ала къде ще намериш такъв хан, който не би бил честолюбив? Така ги е устроил Бог. Но какво може да се каже за този грамаден юноша, разперил ръце до него, който хърка по-силно от трима батъри. По своето положение и той има право на ханския престол. Синът на Валии султан, чист чингизид…

Бухар жърау се усмихна. Абълхаир, разбира се, ще си замине, без да узнае нищо за Абълмансур. Ех, да можеше да види лицето на хана на Малкия жуз, когато той по-късно разбере кого е срещнал в продраната чобанска юрта…

С какво го привличаше този младеж с немигащите очи? Може би степта трябва да бъде омагьосана сега от такъв хладен поглед. А в това, че младият султан е умен и сдържан, жърау имаше възможност да се убеди за времето, през което си общуваха. Усетът на поет никога още не беше подвеждал Бухар жърау. Само го смущава неспособността да оцени услугата, която му оказа човек от простолюдието. Но може би всичко това му се е сторило и Абълмансур не се кани да убива своя спасител?

Впрочем, раничко е да се мисли за този младок като за бъдещ хан. Нима ще му дадат възможност да ги разбута такива вълци като Самеке, Барак или същия Абълхаир! Едва на сутринта жърау заспа тежък сън, сякаш падна в черен бездънен вир…

Ярко слънце заслепи очите му и той се събуди. Туленгутите от свитата на хан Абълхаир ходеха около юртата. На разсъмване те все пак намериха къде нощува техния господар. Слугите вече оседлаваха конете. Бухар жърау погледна настрани. Младият султан хъркаше както преди, разперил в съня си тежките си, силни ръце. Ала жърау никъде не видя стария роб Ораз, който им прислужваше тези два дена, колкото и да гледаше.

— Не виждам твоя другар Ораз — каза Бухар жърау на разбудилия се най-после Абълмансур. — Да не го е сполетяла някаква беда?

Абълмансур по навик го погледна право в очите и отново по гърба на жърау, видял доста през живота си, пропълзя хлад.

— С него се случи това, което трябваше да се случи — спокойно каза младия султан. — Ти нали се досещаше за това…

Жърау наведе глава. Да, вижда се, такава е съдбата на робите в този страшен свят.

— Кога успя? — попита той.

— Това става бързо!

В тона на младия султан се долавяше равнодушие.

— Но той не беше твой враг! — отбеляза жърау, само за да каже нещо.

— Сега всички са мои врагове! — кратко отговори юношата.

— Ако бъдеш такъв… такъв безсърдечен, далеч няма да стигнеш, султане! — Гняв кипеше в сърцето на жърау. — Двамина врагове имаме: единият е външният, а другият — бийовете и султаните на родовете, които ни дърпат на всички страни. Така че този, който иска да обедини хората, ще трябва да се съобразява с народа, а не да убива просто така верните си хора!

— А кой ще разбере, че съм го направил аз?

— Ами нали аз знам! — извика жърау.

— Ти няма да разкажеш.

— Защо?

Младият султан пак го погледна в очите с немигащия си поглед:

— Защото аз ще застана начело на Бялата орда, а ти си за нейното единство!

Когато Бухар жърау вече се качваше на коня, младият султан го дръпна за стремето.

— Аз ще сменя името си!

— И как ще се наречеш?

— Абълай… От това име се страхуват в степта!

— Но Абълай е кръвопиец… Нали така са нарекли твоя дядо!

— Нека да бъде така!