Илияс Есенберлин
Отчаяние (6)

II

Като степен пожар преминало джунгарското нашествие по казахските земи. Били завладени огромни земи, градовете Туркестан, Ташкент, Сайрам, Созак. И също като степен пожар то продължавало да тлее, за да избухне наново при първия порив на пролетния вятър. Казахските опълчения и отделните отряди, без да имат общо ръководство и подкрепа, неведнъж нанасяли тежки поражения на войската на контайчи. През 1729 г. на брега на река Булантъ — приток на Саръса — хан Абълхаир и Тайман батър напълно разбили завоевателите и ги принудили да бягат. Същото се повторило и на бреговете на реките Картал и Ил, където казахските отряди, водени от батърите Кабанбай и Баян, нанесли поредно поражение на едно от крилата на джунгарската войска. В степта се случвали стотици сблъсъци с променлив успех. Но това не водело до някакъв изход. Контайчи Галден Церен с желязна хватка се бил вкопчил в завоюваните земи. Джунгарските поселения се разполагали по казахската и киргизката земя, а нейде зад високите планини доволно потривали ръце китайските чиновници. Всичко вървяло по начертания някога от Богдъхан план. Два глупави тигъра се биели помежду си, можело лека-полека да бъдат избутани от водопоя…

Русия внимателно следяла развоя на събитията. И когато хан Абълхаир през 1725 г. изпратил свой приближен в Петербург с предложение казахите и каракалпаките да бъдат взети „под поданството на Русия“, това било прието там като отдавна чакано обръщение.

За разлика от други колониални държави, Русия обикновено водела източната си дипломация с помощта на хора, близки по култура и религия до жителите на териториите, които искала да завладее. И този път за преговори с хан Абълхаир бил изпратен татарският молла Максут Юнус. По-късно в Петербург от хан Абълхаир били изпратени нови пратеници, предвождани от Койбагар Кобек улъ, които молели за ускоряване на присъединяването към Русия, а също и да бъде разрешено на казахите да чергаруват между Волга и Жаик, а също и да търгуват на руска територия.

Царската дипломация не бързала, разбирайки, че подкрепата на едната страна би означавала разрив с другата. Водели се дълги преговори за условията на присъединяването и различните облаги за двете страни. Хан Абълхаир, на свой ред, разбирал, че на джунгарите „не можеш да им обръснеш мустаците с брадва“ и карал пратениците си да бързат. Едва когато джунгарските пълчища нахлули на територията на Малкия жуз, царица Анна Йоановна с официално известие до своите министри в отговор на посланието на хан Абълхаир от 8-ия ден на месец наруз, което ще рече месец март 1730 г., с молба да „се застъпи за казахите“, на 19 февруари 1731 г. издала указ за приемането на Малкия жуз в състава на Руската империя. Този указ в стана на хан Абълхаир в Иргизе бил доставен на 5 октомври 1731 г. от руския пратеник — покръстения татарин А. М. Тевкелев. С подписването на този указ започнал нов период в отношенията между казахските ханове и царското правителство от една страна, и между руския и казахския народи — от друга.

През същата година, след този указ, ханът на Средния жуз Самеке също се обърнал към Анна Йоановна с молба „да приеме казахите от Средния жуз под покровителството на Русия“, а след две години, тоест през 1733 г., султаните и бийовете от Големия жуз Кодар бий, Тюля бий, Сатай батър и Буляк батър, на свой ред, изпратили в Петербург Кангидъ батър право при Анна Йоановна с молба да даде на тях и на подчинените им родове руско поданство.

Наред с джунгарското нашествие голяма роля за решението на хан Абълхаир изиграло и желанието му с подкрепата на Русия да стане хан и на трите жуза. Джунгарите обаче и след указа на царицата продължавали войната, а многобройните казахски султани и бийове от другите жузове взели да обвиняват хан Абълхаир в измяна. Един от главните противници на Абълхаир бил султанът от Средния жуз Барак.

Сега, три години след указа за присъединяването към Русия, пратеникът Тевкелев отново се очакваше в Иргиз, където по това време се намираше станът на Абълхаир. За срещата с него и за постигане на единство хан Абълхаир по-отрано беше поканил при себе си най-знатните и най-важните хора, сред тях и много негови противници. Бяха поканени най-отличилите се във войната с джунгарите султан Барак, батърите Тайман и Богембай. Двамата враждуващи помежду си батъри бяха пристигнали с малки отряди джигити, обичайни в такива случаи, а Барак султан беше довел като свита значителен отряд конница. Освен това, кой знае защо, той беше взел със себе си в ханския стан и багадура Серен Доржи, с когото, освен със заклетия си враг джунгарския контайчи Галден Церен, беше воювал цял живот. Пристигналите гости гледаха изумени огромния мълчалив джунгарин. Всеки друг, но не него очакваха да срещнат тук…

Въпреки летния зной, крилата и на трите белоснежни юрти, поставени една до друга и съставящи лятната резиденция на хан Абълхаир, бяха спуснати. Дори долната част, която се оставяше вдигната за проветрение, беше плътно закрита с плътна постелка. В средната юрта, извезена отвътре със сребро, седяха двамата батъри, султан Барак, джунгарски нойон и самият хан Абълхаир. Освен тях в главната юрта останаха малкия син на хана Ералъ — миловиден русоляв джигит с лек мъх над горната устна, а до входа стояха и двама телохранители с извадени саби…

Къде по-добре е в лицето на прославен батър да имаш приятел, а не враг. За това си мислеше сега батър Богембай, докато седеше в шатрата на хан Абълхаир. Точно срещу него седеше, опрял лакътя си на възглавница, Тайман батър от Малкия жуз — негов отдавнашен съперник.

И двамата бяха вече над четиридесетте, а враждата им се точеше от времето, когато се видяха за пръв път като млади джигити… Като острие на кинжал беше тази вражда, пронизала целия им живот…

Не, не пролятата роднинска кръв беше между тях, а това, което винаги е разделяло самолюбивите и горди чергари — съперничеството. Там, където уседналия жител само ще се усмихне и няма да вземе да спори с явно по-силния или по-способния, чергарят ще се мъчи да го надмине и най-често приема своя неуспех като лична обида. Именно такова съперничество, в каквото и да се проявяваше то, става причина за люта вражда между двама достойни хора.

Така се случи и с тях. Някога техните родове се местели от място на място тук близо — по границата между Средния и Малкия жуз. Тогава и между жузовете още нямало такава задълбочена от много последващи събития вражда. През суровите казахстански зими с непрекъснати виелици техните аули заедно се спотаявали в гъстите гори-туги на великата река Сейхундаря. И срещата им след дългото знойно лято винаги се ознаменувала с всеобщо пиршество и състезания по всичко, подобаващо на батърите: конни надбягвания и игри, стрелба с лък и песни…

Именно по време на онази фатална среща нямащият равен на себе си по богатство Хисан бий от рода божбан извършил обреда обрязване на единствения си син. Хисан бий бил известен в цяла Средна Азия търговец и търгувал основно с казахските номадски селища. Именно затова той устройвал съответстващия за този случай празник в главните казахски аули, пристигнали на Сейхундаря. И именно на празника легендарният батър Богембай се спречкал с тигроподобния батър Тайман. Ако не бил празникът, те още там биха се били хванали не на живот, а на смърт. Но, прикривайки обидата си един към друг, вече двадесет години двамата я подхранвали с разнасяните от „добри хора“ слухове. По-страшни от изстреляна от засада отровна стрела са тези слухове в степта… Но ги връхлетяло джунгарското нашествие и двамата батъри застанали рамо до рамо, като че ли нямало нищо между тях и винаги били редом срещу общия враг.

И ето сега, като седели един срещу друг в бялата шатра на хан Абълхаир, те се гледали в очите… От дясната страна на хана, по-горе от тях, седял на една възглавница отрокът на Шагай — знаменитият султан от Средния жуз Барак батър. Заради свирепия му характер и решителността му го наричат още „Сивия Вълк — Барак“. А от ляво на хана седял посланикът на сегашния джунгарски контайчи Галден Церен — знаменитият нойон Серен Доржи. Десет години вече били изминали от времето на първата година от „великото бедствие“ и от време на време от контайчи пристигали пратеници с предложения да се покорят…

— Това е то, Абълхаир хан… — фамилиарно се подсмихнал султан Барак, показвайки, че не смята Абълхаир за по-висшестоящ от себе си, и със замах завъртял мустак. — Така е… Сега аз разбирам защо си ни извикал през девет планини в десета. Щом царицата отново изпращала твоя Теупкел (той нарочно измени името на руския посланик и то прозвуча по казахски като оскърбителна фраза „Иди и го ритни!“)… Щом като го е изпратила, значи твоята молба от преди три години не й стига. Вярно ли е това, а?!

— Очевидно ти си прав… — Абълхаир говорел спокойно, като че ли не забелязвал тона на Барак султан. — Само моето обещание, както се вижда, действително се оказа малко за една жена царица. Но когато на нашия разговор присъстват чужди хора…

— Ти защо замълча, хан Абълхаир, никога никого не притесняваш с думите и действията си! — възкликна Барак султан. — Говори, не се притеснявай, ако не днес, то утре, все едно нашите разговори стават известни на цял свят. А Серен Доржи, макар и да е доверен пратеник на контайчи, е и мой най-добър приятел. Говори!

Абълхаир се подсмихнал:

— Тъй като са ти са появили такива приятели, то може да се мисли, че и самият контайчи не е лишен от твоето благоволение. Да не си станал вече и негов родина, султане?!

— Не се смей, хан Абълхаир. Щом казвам, че Серен Доржи е не просто роднина, а мой близък човек, то значи това е така!

Хан Абълхаир помислил малко и съгласяващо се кимнал… Да, той знаел, че и при джунгарските контайчи не всичко било наред. Колкото по-твърда е първоначалната власт, толкова по-свирепи са разприте. Като наследство от предците си контайчите получили навици да се давят като вълци едни други. Все по-силни били слуховете за това, как контайчи Галден Церен отстранил от пътя чичо си и законния наследник Шуно Дабо. И това, че тези противоречиви слухове имали основание, добре знаел също тук седящият батър Богембай. Някога в битката при река Бадам той само ранил багадура Шуно Дабо, а го убил собственоръчно Галден Церен.

Степта се пълнила със слухове. Но не бивало да се вярва само на слухове. В туркестанския щаб на контайчите има хора, изпращащи при него тайни вестоносци след всяко важно решение, прието от Галден Церен. На две групи били разделени сега джунгарските нойони. По-прозорливият и опитен Галден Церен пуснал цялата своя войска на страната на казахите. А групата на младите нойони отдавна вече искала да увлече след себе си джунгарските тумени надолу по течението на Иртиш, към руския Сибир. На всеки курултай те все по-силно крещяли, че великият наследник „Потрисащият вселената“, непобедимият хан Даян, бил от рода чорас. И предците на този основател на ханството са родом от Сибир. Гробовете на предците настойчиво викали при себе си славните багадури от Джунгария.

Хан Абълхаир не по-зле от контайчи Галден Церен знаел кой подшушвал на младите кресльовци необмислени речи. Руските военни отряди някъде далеч на изток били излезли вече до манджурските земи, откъдето били родом сегашните покорители и властелини на Поднебесната империя. В океана, откъдето изгрява слънцето, плавали вече руски кораби. Ето защо мъдрите китайски съветници контайчи с всяка измината година все по-настойчиво обръщали муцуната на джунгарския тигър към Сибир, та той да можел да прегризе вената на дългата ръка на жената царица, протегната към океана. „Поднебесната империя е средата на света — казвали те. — А нима не принадлежали по право на средата на света и неговите покрайнини?!“ Рано или късно самите те мислили да построят свои крепости в необитаваните сибирски простори. Какво пък, нека засега джунгарските тумени обезлюдяват тези земи, а след това самите те могат да бъдат изтласквани все по-нататък, до другия океан.

Но контайчи Галден Церен при цялата си самоувереност разбирал, че руската част не му е по силите. Къде по-спокойно и уверено се чувствал той в разкъсаната и обезсилена страна на казахите. Тук той намислил да създаде велико ханство. Половината от тукашните хора предполагал да унищожи, а втората половина да накара да се влеят в неговата войска и вече после да ги пуснел да завоюват света, както направил това някога неговият рижобрад прародител.

Но младите нойони не се укротявали. Ставайки врагове на контайчите, те започнали да търсят съюзници сред казахските султани. Наскоро Барак султан дал дъщеря си за жена на този същия Серен Доржи — един от най-влиятелните джунгарски нойони, прекия правнук на самия Даян хан. Хан Абълхаир знаел, че контайчи е изпратил този неспокоен нойон — пратеник при казахите, — като на заточение. А Серен Доржи използвал своето продължително пребиваване при султаните от Средния жуз, за да ги настрои срещу присъединяването към Русия. Ненавиждащият хана Абълхаир султан Барак и неговите поддръжници се съгласили с идеята за съвместен с джунгарите поход за завладяването на Сибир. Такава политика била самоубийствена за казахите.

— Аз нямам нищо против нашия с тебе гост и роднина, драги ми приятелю Барак султан… — казал хан Абълхаир, засуквайки мустак. — Казахите имат поговорка: „Кажеш на приятел тайна, а той също има приятели“. Та не е ли по-добре да говориш без препредаване, а веднага и на двамата…

Барак султан разкривил устни, което за него означавало, че се усмихва. „Откога змеят Абълхаир е започнал да ме причислява към своите приятели?“ — неуверено си помислил той и кимнал с глава.

— Добре, аз съм доволен от твоето решение… Сега ни кажи, а също така на своите приятели и родители, с каква цел идва при теб забравилият вярата си Теупкел? Кого се кани този път да ритне с крак: мен или Абълай? Чие месо искаш да му хвърлиш сега? И няма ли за всички нас да се превърне в гроб крепостта Орск, която започнали да строят редом с нашите крепости руснаците? Неслучайно на казахски „ор“ е ров!

На упрека на Барака „Чие месо искаш да му хвърлиш този път?“ имало какво да каже и Абълхаир. Съвсем наскоро пратеници на Големия жуз Оралбай и Орзакелда пристигнали при него с молба да им ходатайства пред Анна Йоановна по повод даване руско поданство на Големия жуз. Хан Абълхаир би могъл да каже на султана Барак за това желание на народа. Но се сдържал. Абълхаир разбирал, че това само разпалвало ненавистта на Барак към него и родовете на Големия жуз.

Крепостта Орск била най-близо. Надявайки се на нея, Абълхаир, както и всеки друг хан, си мислел, че при наличие на руска подкрепа не само могат да отхвърлят джунгарите, но и да установят власт над всички жузове. И тъкмо по това време започва строителството на крепостта, което ръководи генерал Кирилов заедно с Тевкелев. Абълхаир бил изцяло наясно с обстоятелствата и карал руските власти да побързат със строителството. С нетърпение очаквали изграждането на крепостта и разположените наблизо казахски номадски станове, като се надявали да намерят в нея защита от непрекъснатите джунгарски набези. Но, знаейки настроенията на някои султани, хан Абълхаир не демонстрирал своето желание да ускори строителството на Орск.

— Какво, пак ли както миналия път, със зурна и карнай ще посрещате своя Теупкел? — злобно се осведомил Барак султан.

— Да, както се полага при среща на официални пратеници от всяка могъща държава! — спокойно отговорил Абълхаир. — Ние никога още не сме били невежливи даже с по-малко значителни гости!

— Но твоят гост е забравил вярата на предците си! — хладно казал Барак султан.

— Твоите гости понякога въобще нямат нищо общо с правата вяра! — отбелязал хан Абълхаир, намеквайки за шаманското вероизповедание на Серен Доржи. — Ще ни каниш ли на празника по случай обрязването на внука ти, султан Барак?

Барак султан прехапал устната си, повече не продължил да се сдържа и с ярост в гласа заявил:

— Я кажи по-добре, какво донесоха твоите богати подаръци на жената царица, хан Абълхаир? Много ли подаръци получи ти в замяна? На всички подаряват от нея подаръци, от твоята властелинка: и на астраханските калмици, и на бухарците, и на башкирците, които ограбват нашите станове, и на същия този контайчи! А всички те както преди терзаят страната на казахите и твоята жена царица даже дума не им продумва! А Орск ти е нужен за власт над нас, великите султани!…

— Да, така е! — отговорил хан Абълхаир.

Султан Барак трепнал от изненада…

Само преди година същият този Тевкелев, който много е направил за присъединяването на казахските земи към Русия, писал на царската Чуждестранна колегия: „Както Киргиз-кайсацката орда, така и калмиците и башкирците са на едно и също равнище на развитие. Всички те са диваци и невежи… Ако някой от тях се разбунтува срещу Руската империя, то другите могат да бъдат използвани срещу него. В такъв случай ние не носим никаква отговорност и нашата съвест остава чиста…“ Руският царизъм несъмнено е използвал целия арсенал на колониалната политика, включително и старото като света правило „Разделяй и владей!“ Но въпреки всичко присъединяването към Русия било единственият път към бъдещето. Всички останали пътища, включително и съюза с джунгарските нойони, означавали национална гибел…

— Каква е тогава разликата, кой ще ни управлява — орисите или джунгарите?! — отново креснал Барак султан.

— Контайчи не е оставил живи хора върху завзетите от нас земи. Той управлява мъртвите!

— А орисите?

— Ориските търговци засега все още идват при нас с кервани…

— А кога след тях ще дойдат войниците?

— Ще видим… — Хан Абълхаир отново изгледал накриво нойона. — Той си спомни пословицата: „Все по-добре е да служиш на лъва, отколкото на чакала“.

— Но защо тогава този лъв не пуска нокти в наша защита?

— Заради теб и твоите приятели, султан Барак!

— Как да разбирам това?

— Кой през по-миналата година е разграбил руския керван, вървящ към Бухара? А другият керван, който миналото лято отиваше в Ташкент?! Отговаряй, султане! Или може би на тези степни разбойници, които са направили това, не са им били нужни толкова самоварите, които са карали руснаците, колкото им е трябвало да ме разсърдят с царицата?! Кажи де, султане!

Става дума за големите кервани, съпровождани от воински части под командването на полковник Гарбер и майор Милер. Първият керван бил разграбен близо до Астрахан, а вторият — на половината път от Оренбург до Ташкент.

Няма лято, през което да няма такива нападения на руски кервани и по бреговете на Иртиш и Ишим…

— Ти си мислиш, хан Абълхаир, че ако бъдат пропуснати керваните на царицата, при нас ще настъпи мир и радост? — Барак султан за първи път станал сериозен и в гласа му имало печал. — Нали казват за лисицата, че тя си е виновна, че има красива шуба. Ние пък си имаме богата земя. Шуршутите сънуват как след джунгарите на нея ще се заселят те. За какво тогава да се възбужда апетита за нея на жената царица?

— Половината от нашата степ вече е застлана с бели човешки кости. Ако още малко се забавим, цялата степ ще побелее!

— Значи така… Значи така… — устните на султана Барак изведнъж побледнели, зениците на очите му се разширили, предвещавайки познатия на цялата степ пристъп на лудост. — Значи за хората си се замислил, хан Абълхаир, а не за себе си… Не за това как да сведем нашите султански глави, и как ти да седнеш отгоре им?!

Като пред скок приклекнал, ръмжейки султан Барак, и сродникът му Серен Доржи протегнал ръка към правия джунгарски нож, намиращ се в мекия ботуш.

— А ти за какво си мислиш, султане?!

Хан Абълхаир се наклонил до лицето на султан Барак, и по даден от него знак двамата телохранители до вратата мигновено опънали тетивата на лъковете.

— Ех, хан Абълхаир! Ех, султан Барак! За какво мен, без род, без племе, ме повикахте на своя висок съвет?!

Гласът на батъра Богембай бил нисък и страшен, като на лъв. Всички веднага пуснали ръце и седнали на местата си. А батърът Богембай казал това и замълчал.

— Говори де, говори, славни батъре Богембай! — свестил се първи хан Абълхаир. Той знаел какъв авторитет имал в степта този човек без род и без племе. Някога, малко преди голямото джунгарско нашествие и скоро след скарването с Тайман, когато Богембай бил обикновен джигит в ергеле, джунгарските разбойници аламани нападнали неговите зимовища, заклали цялото му семейство и откраднали добитъка. Оттогава Богембай станал странстващ батър и славата за неговите подвизи засенчила славата на всички живели преди него воини. Дори това, което той не извършвал, все на него го приписвали. За обикновените хора по-важно било това, че произлизал Богембай от рода на волните джигити и от малък хранел с това, с което сам си заработел. Благодарение на всенародното признание, смелостта, мъжеството и воинското му умение Богембай батър станал един от народните вождове през годините на джунгарското нашествие. Нито един хан или султан не се осмелявал да започне сериозни военни действия срещу завоевателите, без да има неговата подкрепа…

— Да, да, говори, батъре! — подкрепил хана султан Барак и отмести поглед. Кръвта на тюре вряла в него, той, прекият потомък на Чингизхан, бил принуден да слуша мнението на някакъв си дрипльо от ергелето.

Богембай батър кимнал с глава:

— Е, какво пък… Аз не съм хан, за да решавам съдбата на страната. Но мислят не само хановете. И ето какво ще ви кажа… Там, близко до руските крепости, има повече спокойствие, отколкото далеч от тях… Накъде бягат цели аули, когато над тях е надвесен джунгарски нож? Натам, към руската крепостна линия. Знам, че и там не е леко на обикновения човек. Само на хана му е леко навсякъде… — погледнал право в очите на Абълхаир. — И въпреки всичко народът в реката на живота, както и рибата в Сейхундаря, бяга от опасност и отива там, където е по-дълбоко и по-спокойно. Отива да го защищават руските крепости, бяга той от твоя род, султан Барак… Да останат живи искат хората: да пасат добитъка си, да гледат деца…

Като тежки камъни падали думите на батъра в бялата пустота на юртата.

Отронил се звън, вратата се отворила и влязла най-младата жена на хана Абълхаир — знаменитата красавица Нурбике. Тя била малка и стройна, лек тен покривал кръглото й лице, разнежено-замислено гледали нейните големи кафяви очи. Високото саукеле се поклащало на главицата й в такт с крачките и на присъстващите им се сторило, че сноп слънчеви лъчи нахлу в полутъмната, изпълнена с гняв и тишина юрта.

— В гостната юрта обедът е сложен за вас, високи гости! — казала тя, склонила снага в поклон и, както било прието по последна степна мода, разтегляла думите. — Хапнете си от изпратеното ни от Бога!

С проницателен бърз поглед тя огледала присъстващите. Богембай и Тайман се смутили, както, които и да било мъже в присъствието на красива жена, и си разменили хладни погледи. А очите на ханската токал вече успели да открият и откроят сред останалите снажния красавец султан Барак. Но той като че ли не обръщал внимание на роднината си.

— Моят девер султан сигурно не е чул моята покана на масата за обед! — капризно казала тя.

— Всичко, което ни бъде предложено, ще опитаме… — хладно отговорил султанът Барак. — Позволете отначало да се насладим на високия ум на вашия съпруг!

Очите на красавицата се свили от ярост.

— Какво пък, комуто не стига собствен ум, трябва да взима от другите! — пропяла тя ласкаво.

— Високи мисли се раждат от добра храна, — казал хан Абълхаир да спаси положението. — Разговорът ни ще продължи, а сега е добре да удовлетворим плътта си!

Барак султан презрително разтърсил плещи, като че ли се възмущавал от покорното поведение на хана пред най-младата му жена и хвърлил хищен поглед към нея, като леопард, приготвящ се за скок. Но нямало в този поглед увлечение от нейната красота, а само някаква хладнокръвна сметка.

И макар Нурбике да била най-младата жена на хан Абълхаир, годините й били тридесетина, но пък на външен вид и двадесет не можело да й се дадат. И ако се говори сериозно за силната вражда между двамата големи батъри, то истинската причина за това била именно тя — четиринадесетгодишната дъщеря на Хисанбай. Именно пред нейните очи са се състезавали някога в ловкост, сила и пеене двамата неизвестни тогава джигити Тайман и Богембай. И толкова била хитра и оправна младата красавица, че на всеки от тях му се сторило, че тя предпочела другия. А тя в същото време си мечтаела за трети — за младия султан Барак. И като станала най-млада жена на хан Абълхаир, властната и упорита Нурбике се надявала, че по-често щяло да й се случва да вижда тайния си избраник, който бил близък роднина на съпруга й. Но не така се стекли обстоятелствата в отношенията на хана Абълхаир и султана Барак, че да им се налагало често да се срещат. И ето сега, след толкова години, Бог събрал всички участници на онзи фатален празник — двамата отхвърлени батъри и султана, за когото тя тайно си мечтаела цял живот. Как да не се притеснява…

А батърите по това време си мислели за едно и също. Спомняли си за топлата лунна вечер и дръзките слова, в които открито звучала насмешка. Но как биха могли те да разберат това тогава.

— И двамата ми харесвате — казала тя тогава, — но който спечели състезанието, него ще приема в сърцето си!

Три дена се състезавали: отначало имало конни надбягвания, после стреляли, като яздели с все сила, по торбичка със злато, борили се, яздейки на лудо препускащ кон, вземали със зъби от земята сребърна монета, а накрая им казали, че двамата са равни във всичко.

Красавицата звънко се изсмяла, когато двамата се изправили пред нея с това решение:

— Сърдете се само на себе си, щом не съумяхте да ме отстъпите един на друг!

Много скоро двамата батъри разбрали, че гордата Нурбике станала най-младата жена на хан Абълхаир. Минали години — години на бедствия, двамата станали знаменити батъри и славата им се разнасяла по цялата степ. Но и на двамата продължавало да капе кръв от тайната рана, макар че войната — общото бедствие — ги сближила като хора, стоящи редом в смъртоносна битка. А хората си мислели, че причина за скритата им вражда, която все пак съществувала, е съперничеството им за по-голяма бойна слава…

Най-доволен сред тях изглеждал хан Абълхаир. Той си спомнял живота с красавицата Нурбике. Тя притежавала всички достойнства на една истинска жена и имала само един недостатък. Нурбике нямала деца и това мъчело застаряващия хан. Но пък като отивал при нея в юртата й, веднага забравял всичко. Със своя жар тя го разпалвала и го карала да усеща върховна радост. С която от своите жени и да бивал ханът, винаги го теглело към токал, и той честичко нарушавал реда на установените за другите жени дни в полза на младата жена.

Другите жени неведнъж му подшушвали за задяванията на Нурбике с младите джигити. Ханът вярвал на тези приказки и си се клел сам на себе си, че ще отмъсти за това. Но когато отивал при нея и тя вдигала белите си ръце от възглавницата и ги протягала към него, ханът забравял за всичко. Постепенно започнало да му се струва, че любовта на младата жена към него е чиста, като сутрешна роса в степта. А и жените му престанали да му досаждат с приказките си. Още по-силно се уверил в искреността на токал, когато бил с нея един път в Туркестан. Там той й показвал мавзолея на ходжата Ахмед Ясави. Потресена от светостта, величието и тишината на това място, степната красавица чинно и благородно оглеждала многобройните постройки, намиращи се в непосредствена близост до мавзолея. И изведнъж, когато се приближили до някаква затворена резбована врата, отвътре се чул кънтящ, смразяващ кръвта в жилите смях. Нурбике побледняла от ужас.

— Какво… кой е там?! — попитала тя шепнешком.

— Това са гласовете на онези същите хищни птици от ада… — казал ханът, — които, когато омъжена жена влиза през тази врата, със своето грачене известяват колко гряха пред мъжа си е извършила… Влизай, ако искаш!

Абълхаир прекрасно знаел, че зад вратата, в полуразрушения дворец, гнездят много птици — известните на всички по тези краища кафяви кани. Тъкмо те така отвратително се кискали. Но израсналата на север токал никога не била чувала техните крясъци.

Нурбике стиснала юмруци и метнала един бърз поглед на мъжа си. „Ако има Бог на небесата и той се е занимавал да брои моите грехове, то той ще намери и други начини да съобщи за това на мъжа ми! — помислила си тя. — Ще вляза, пък каквото ще да става!“ И с печална, пълна с укор усмивка красавицата се обърнала към хана:

— Нима на моя повелител хана не е известна скромността и покорството на неговата вярна жена? Какво пък, отваряйте тази свята врата. Бог вижда и чува най-добре от всички!

Оттогава хан Абълхаир бил на върха на блаженството. И сега, по време на обяда, не обръщал никакво внимание на поведението на жена си. А красавицата Нурбике била изпълнена с ярост, защото никога досега не се било случвало при появата й мъжете да останат равнодушни. А един от тях вече два пъти не й обръщал внимание: първия път — преди много години, и втория път — сега. Лицето й и особено очите й сияели от чистота, доброта и безгрижна радост. С меки, ласкави движения тя разбивала и наливала на гостите кумис…

Мъжете ядели ароматното, изключително вкусно месо от кърмено с мляко едногодишно жребче, разговаряли за лов със скални орли, за коне. Когато, след като си казали нужните според обичая слова, те станали и се върнали обратно в средната юрта, зоркият поглед на токал забелязал чакчата на мястото, където седял Барак султан. Очите й блеснали от радост и тя заела непринудена поза, показвайки под обгръщащите тялото й коприни пълното си коляно.

Когато влезли в главната юрта, султанът Барак изведнъж си спомнил, че е оставил своята чакча в юртата за гости. Той се върнал да си я вземе и по пътя, явно, някъде се забавил. Когато се върнал отново, Абълхаир учудено погледнал свирепото му лице и уловил едва забележима недобра усмивка в крайчеца на устните му. Настроението на хана незнайно защо веднага се развалило. Но ако и тогава му били казали нещо лошо за най-младата му жена, той отново не би повярвал.

Абълхаир сега говорел равномерно и спокойно:

— Откакто след зрели размишления решихме да се присъединим към Руската империя, ми се появиха немалко врагове. Аз мисля, че тези хора така или иначе са били мои врагове, а нашето решение е станало само повод да ме обвинят. Ако го нямаше това решение, те биха намерили нещо друго… Каквото и да си говорим, присъединяването към по-силния е подчинение. А подчинението винаги си е подчинение, и в това няма нищо приятно. Пък и избор нямаме…

И в този момент изведнъж заговорил мълчащият дотогава Серен Доржи. Гласът му бил неочаквано тънък и висок, като на жена. Той бъркал думите и пръскал със слюнка.

— Защо казваш, ти, казахски хане, че няма избор?! — Той яростно започнал да движи долната част на тялото си, като че искал да стрие на прах копринената възглавница, на която седял. — Всички силни ще вземем при себе си на служба. Тебе, батъре, и тебе, батъре.

Хан Абълхаир прихванал погледа на батъра Богембай. Той гледал на нойона с ненавист и отвращение.

— А какво ще стане с казахската земя, славни нойоне? — попитал ханът, нарочно предизвиквайки джунгарина да бъде откровен. — Къде ще се дянат нашите станове? От нашите пасища и половината вече не са останали!

— Та нали казах, че ще вземем на служба силните батъри — пояснил нойона. — А слабите няма за какво да ги оставяме? Кому са нужни? Нека умират!

— Е, добре де… — хан Абълхаир замълчал за малко. — Кажи ми, нойоне, виждал ли си, как стрелят големите руски оръдия?

— О, богдъханът ще ни даде много оръдия… — викнал нойонът. — Хиляда оръдия ще ни даде.

Барак султан изпод вежди погледнал роднината си. Родът на найманите, към който принадлежал султанът, бил най-близкият съсед на джунгарите и винаги първи отразявал набезите им. Но такова близко съседство с врага неволно довеждало до по-тесни връзки. Особено често това се случвало между два чергаруващи народа. Войнстващите наймани се сродявали с джунгарите и нерядко участвали в тяхната междуособна борба. При това джунгарите откроявали сред казахите кастата тюре-чингизидите, на които с голямо желание давали за жени дъщерите си или пък се женили за техните жени. Но когато работата ставала сложна и се стигало до война, същите тези наймани били в първите редици на защитниците от страната на казахите. Немалко славни батъри, отразяващи джунгарското нашествие, са излезли от техния род. Към тях например принадлежал възпятият в народните сказания батър Кабанбай…

— Не споменавай за шуршутите… — мрачно заявил Барак султан. — И наистина, по-добре ще да са орисите, отколкото твоите шуршути с оръдията им!

— Аз молих руската царица да построи град до Жаик и Ори… — продължил хан Абълхаир прекъснатата му от нойона реч. — И това е вярно, че руската крепост на Ори ми е изгодна, на мен — хана на Малкия жуз. Като разчитам на нея, аз мога най-сетне да обединя казахите…

— Но нали има главен хан — хан на три жуза — Абълмамбет — възразил Барак султан. — Той да решава тези въпроси!

Хан Абълхаир не отговорил на това, но и самият Барак султан разбрал, че бил казал нещо не на място. Надали хан Абълмамбет имал някаква реална власт.

— Да, аз искам да обединя казахите и само тогава ще се съобразяват с нас! — без да изменя тона си, говорел Абълхаир. — Нима не чу думите на батър Богембай за рибата? Хората искат същото!

Серен Доржи гневно запухтял, но когато започнал да говори, тонът му бил друг:

— Ние, джунгарите, казваме: „Таралежът дружи с къртицата, докато тя не го пусне в дупката си, и там вече наежва бодлите си“.

— Да не би да говориш за шуршутския таралеж и джунгарската къртица, нойоне? — попитал Тайман батър.

— Да, нойон Серен Доржи, какви беди ни чакат от страна на руските градове, още не знаем… — Ханът поклатил глава. — Но затова пък джунгарското ласо вече ни е добре познато. А по-зле от него е шуршутското коварство. Вие знаете това по-добре от нас!

— Точно така ще кажа за това решение, хан Абълхаир, на великия контайчи — заплашил Серен Доржи. — Нека всички наши тумени да дойдат при теб в Иргиз!

— Да, отдавна не бях виждал кървавия лик на Галден Церен!

— Скоро ще го видиш, хане… В последния миг от живота си!

Джунгарският нойон станал и, след като леко се поклонил, излязъл. Станал и Барак.

— Почакай малко, Барак султан! — Хан Абълхаир направил жест с ръка към възглавницата и султанът отново приседнал. — Както вече казах, пристига човекът на царя — Тевкелев. Разбира се, той идва не просто така. Сега най-вероятно той действително ще поиска от нас подчинение — с клетва и наше участие в различни работи на царството. Как ще отговорим на Тевкелев?

— Ти какво мислиш да отговориш? — мрачно попитал Барак султан.

— Аз съм го решил това още преди пет години.

— И аз също тогава реших обратното!

— Следователно ще подрежем опашките на конете?

Да се подрежат опашките на конете означавало да се сложи край на дружбата. Те и по-рано не са били приятели — хан Абълхаир и Барак султан, но сега ставало дума за по-сериозни неща, отколкото личните им отношения. Становете на найманите били много близко в Джунгария, за да можело лекомислено да се отнасят към такъв въпрос…

— Както ти бъде угодно на теб, хан Абълхаир!

 

 

Тежка тишина надвиснала в юртата, след като напуснал Барак султан. Телохранителите стояли пред вратата и сабите им, все едно че се вкаменили в ръцете им. Отнякъде тихичко се чувала песента на вятъра.

— Разрешете ми да се доизкажа, мой повелителю! — казал Тайман батър.

— Говори, батъре!

— Колкото повече живи казахи останат в тези тежки времена, толкова повече надежда ще имаме за бъдещето си. Така че вие правилно решихте да си опрем гърба до орисите. Барак султан мисли да се шмугне между двата огъня, без да си опърли козината. Но така не става при силен огън…

— Какво те смущава, батъре? — попитал ханът.

— Нима джунгарските нойони, които изпотъпкаха нашия край, са станали наши приятели? Или щом като вече са си тръгнали от нашата земя, ние се съешаваме с най-кървавия от тях — с палача на жените и децата Серен Доржи? Но и това не би било нищо… Защо за най-съкровените намерения ти говори в негово присъствие, повелителю наш? И нека бъде три пъти враг на своя контайчи този нойон, но, когато работата стига до проливане на наша кръв, те бързо ще намерят общ език. Още утре той ще предаде дума по дума казаното тук на кръвожадния вълк Галден Церен!

— Не бих говорил толкова откровено за нашите намерения, ако не бях уверен, че нойон Серен Доржи повече няма да застане пред своя контайчи!

— Какво ще стане с него?

— При Червената скала го чака смъртта!

— Така ли!

Батърите се спогледали и се замислили.

— Кой ще извърши това? — попитал Тайман батър.

— Ти, батъре!

— Но… та нали с него ще бъде Барак султан!

— Него не пипайте. И помнете: нито един от хората на нойона не трябва да си тръгне оттам жив. Всички видяхте, как те благополучно потеглиха от моя дом. Нека говорят сред джунгарите, че Барак султан не е могъл да защити своя гост. Всички средства са добри, когато трябва да вкараш в строя отлъчилия се воин!

Не минало много време, по-малко дори от нужното за издояването на една кобила, и двайсетина джигити се промъкнали през крайбрежните камъши и се насочили към степта. Начело омотан с башлик яздел Тайман батър…

Хан Абълхаир останал сам. Той мислил не много дълго, след това отишъл до стената и свалил старата дядова домбра, украсена с пауново перо. Буйна, необуздана мелодия се разнесла из главната юрта. Гняв, мъка, жажда за мъст се излели с тревожните, сякаш докосващи сърцето звуци. Хората от тази страна на реката обръщали глави към ханския стан…

Когато Иргиз се скрил от поглед, султан Барак поспрял коня си.

— Какво, султане, поемаш друг път ли? — попитал нойонът Серен Доржи, също така поизостанал от съпровождащия ги отряд.

— А ти какво, от Бога ли си прикрепен за мен? — грубо го прекъснал Барак султан. И ако в присъствието на хан Абълхаир той все още някак си сдържал чувствата си, то тук им дал воля. Та нали не една багадурска глава се е търкулнала на земята от удара на неговата страшна сабя. И макар че по волята на съдбата той се сродил с джунгарския нойон, не разрешавал да му се качват на главата…

Като преминал през реката, султанът навлязъл в тугаи. Предал на джигита оръженосец поводите на коня си и тръгнал сам.

 

 

От камъшите изникнало ханското градче с трите бели юрти. Барак султан се затаил и дочакал тъмнината. Самотна бреза шумомяла с листата си над главата му…

Когато лумнали първите огньове до юртите и воинските шатри, стройна сянка се мярнала в пролуката между храстите. Султанът едва чуто прокашлял и сянката се плъзнала към белеещата в тъмата бреза. Нито дума не казал, приповдигнал най-младата жена на хан Абълхаир, стиснал я и паднал заедно с нея в меките камъши…

Още една сянка се видяла. Хан Абълхаир разтворил с ръце клоните и застинал, гледайки през светлата лунна мъгла. Сторило му се, че чул съвсем близо щастлив мъчителен стон и сърцето му се вкаменило. Вглеждал се в тъмнината, но нищо не виждал. Стонът се повтарял още и още, смехът ромонел, като пролетна вода. Ханът стоял неподвижно и си мислел, че никога през живота си не бил чувал такъв смях. След това рязко се обърнал и се махнал оттам.

Тъкмо тогава Нурбике шепнела с чужд глас: „Този моят мъж… изпрати батъра Тайман… да убие твоите джунгари… до Червената скала…“

Запукали клоните под тежките нозе на мъжа… „Защо мълча досега, глупачко начервосана?!“ Барак султан започнал грубо и с цяло гърло да вика. Тя се вкопчила в единия му крак, с жален глас го молела да остане, да бъде с нея още малко. Но султанът с погнуса се отскубнал, побягнал към реката, шумно чупейки храстите…

Тя заплакала, заскимтяла едва чуто, като изхвърлено в степта кученце. После станала от земята, дълго изтупвала роклята си. Когато приближила към аула, се сепнала и извикала от учудване. Право пред нея стоял мъж. И внезапно с някакво чувство на звяр тя разбрала, че това не е нейният мъж, а мъдрият и много опитен хан на Малкия жуз Абълхаир.

Сутринта младата жена на хана красавицата Нурбике, заминала със специален керван при баща си Хисан бей на брега на Сейхундаря. В аулите се чувало, че тя просто е омръзнала на хана със своите преструвки и глупост и че хан Абълхаир е въздъхнал с облекчение, като се е избавил от досадната си токал…

Вечерта на същия ден към ханските юрти пристигнала група потънали в прах конници. Предният — батърът Тайман — скочил от коня и влязъл при хана.

— Кажи, батър! — казал хан Абълхаир след полагащото се приветствие.

Тайман батър безмълвно навел глава.

— Чух, че край Червената скала нещо се е случило… — ханът се наклони по навик към приседналия по-ниско батър. — Или това са само слухове? Говори, батър!

— Настигна ни беда, повелителю хане…

— Как стана всичко?

— Всички джунгари, които бяха с нойоните, моите джигити, както заповядахте ги изклаха сънени. А самия нойон по правилата извиках на бой…

Хан Абълхаир не сдържал жеста на досада. Макар и да разбирал, че няма да укрепиш властта си с благородство, но с приетите сред батърите традиции трябвало да се съобразява. Хан Абълхаир само помислил за това, че за такива важни работи трябва да имаш не батъри, а специални хора, които не са затормозени от всякакви суеверия и правила на честта. Батърите нека да се занимават с война.

— Е, и как завърши вашата схватка, батър?

— Аз вече го притиснах до стената и избих сабята от ръцете му, и изведнъж чух казахския вик „Арруах!“

— Това е бил Барак султан!

— Да, хане мой… можех ли да се бия с човек, който стоеше рамо до рамо с мен в трите най-кървави битки с джунгарите?!

— Ти си постъпил правилно, батъре мой. Древно правило гласи: „Снегът се помита със сняг, а ханът може да бъде наказан само от хан!“ Не е добър пример за хората, когато човек от простолюдието като теб вдига оръжие срещу султана тюре без разрешение на друг тюре!

Тайман батър се подсмихнал и безмълвно поклатил глава.

— Ти не мислиш ли така, батър? — учудил се хан Абълхаир.

— Време ли е сега да говорим за това, хане мой!

— Ами Серен Доржи след седмица ще бъде при контайчи!

 

 

Както винаги, когато му беше нужно да обмисли създалото се положение, хан Абълхаир отиваше далеч в степта. Придружаваше го само огромен пастирски вълкодав с отрязани уши, а далеч на почтително разстояние яздеха конниците от личната охрана. Тук никой не виждаше израза на лицето му и можеше да даде воля на мислите си…

Имаше за какво да мисли хан Абълхаир. За една нощ той преживя измяната и предателството на любимата си жена, от приготвения капан избяга най-свирепият и опасен джунгарски нойон, който чу много тайни и няма да пропусне да ги разкаже на своя контайчи. Целият гняв на Галден Церен ще се стовари точно върху него. А освен другото Барак султан, който и досега не почиташе хан Абълхаир отсега нататък ставаше негов открит враг. Пък и самият той, хан Абълхаир, нима можеше да прости на свирепия султан това, което се случи през тази нощ?

Не, хан Абълхаир далеч не беше добродушен и слабоволен човек, какъвто го представяха многобройните му врагове и завистници. Най-добре за характера му и за способностите говорят победите, които неведнъж е извоювал над най-страшния враг за цялата история на казахите. Кръвта не неговия прародител Чингизхан се прояви напълно в неговите постъпки, и по жестокост той не отстъпваше на никого от своите роднини-тюре.

Нещастието на хана беше там, че той произлизаше от младия клон от чингизидите, а потомците от този клон, според приет някога закон, не можеха да стават главни ханове на всичките три жуза. Всичко се движи в степта: зверове, птици, дори къщите, но вечен и непоколебим сред чергарите е законът на дедите. Както вървеше от векове, страната на казахите владееха султаните от Средния жуз — потомците на Керей и Джанъбек, те бяха стожера на властта. Каквито и подвизи да извършваше Абълхаир, той си оставаше само хан на Малкия жуз. Пък и самото това ханство беше незаконно и възникна благодарение на отслабването на основната ханска власт над всичките три жуза. Абълхаир прекрасно разбираше, че неговото ханство е досущ като семейството на най-малкия син, който живее в отделна къщурка редом с голямата къща на родителите си…

И нищо не помогна, дори това, че в най-тежките времена на народно бедствие хан Абълхаир предвождаше всички воини от Малкия и Средния жуз. Той пръв от казахските ханове разбра, че джунгарското нашествие не е случаен набег, а начало на вековен гнет, който идва от манджурско-китайските императори. Тъкмо той, Абълхаир, не на думи, а решително и веднъж завинаги свърза политиката си с Русия. След него по пътя на националното спасение тръгна и ханът на Средния жуз Самеке, като така потвърди колко е далновиден хан Абълхаир. Да, свързвайки се с Русия, той преследва и свои тайни цели. Насаме със себе си може и да си го признае. Но кой друг, освен него, става сега за ръководството?!

Изведнъж Абълхаир, решителен и жесток тюре-чингизид, готов на всякакви клетвопрестъпления и убийства в името на постигането на поставената цел, се улови, че и сам, в голата степ, дори в мислите си не се решава да се нарече велик хан. Каква сила се крие в древните традиции? Може би е истина, че Чингизхан е имал от Бога правото на обет? Ето че батърите — хора от простолюдието — вече посмяха да нарушат много приети в степта закони. Щом само възникне опасност от война, древния ред се пука по шевовете, и тези безродни хора застават начело на опълчения, мнозина султани им се подчиняват. Може би и той да постъпва като тях?!

Хан Абълхаир дори се спря и се озърна, за да се убеди дали някой не подслушва чудовищните му мисли? Не, ако хановете тръгнат по този път, то какво да се чака от простолюдието. Така бързо ще дойде края на света!

И все пак… Все пак, кой е по-достоен от него за ханския трон, от това да бъде хан на всички казахи! Бездарният Самеке хан от Средния жуз? Или родния му брат Жолбарас, който едва-едва управлява разорения Голям жуз? Никой не е смятал за истински велик хан на казахите мързеливия болнав Булат. Пък и сина му Абълмамбет рядко някой го почита за свой върховен владетел. Казват, наистина, че големи надежди дава възмъжаващият Абълай. На тринайсет години той вече уцелвал летяща птица с лъка си и яздейки коня, отсичал със сабя главата на бягащ сайгак. Така или иначе, султан Абълай е малък за бялата постелка, на която вдигат над степта великите ханове. А що се отнася до него, Абълхаир, то няма да се намерят много родове в Средния и Големия жуз, които биха изпратили най-добрите си хора, за да държат краищата на тази бяла постелка.

Освен това изменчиви и непостоянни са родовите бийове и султаните. Щом ги притиснат през лятото джунгарските нойони, те търсят неговата защита, а ще рече и защитата на руските крепости. Ала щом се възцари спокойствие, мнозина веднага отхвърлят властта му и при това го кълнат за договора му с царицата. Не е в царицата работата, а в това, че всички тези безбройни бийове и султани се боят, че щом си осигури руската подкрепа, той бързо ще ги подчини на своята власт, ще ги лиши от независимост и привилегии, ще съкрати безграничната им власт над собствените аули. Какво пък, така си е. И ако „най-добрите хора“ от много родове се противопоставят на това, то основната маса казахи сега го поддържат, надявайки се не само на защита от джунгарското нашествие, но и на това, че той ще ограничи безкрайната власт на родовите бийове и султани, чиито беззакония само се усилиха по време на джунгарските набези. Все повече и повече обедняват хората и големците се възползват от това, превръщат свободните джигити в ратаи или дори в роби. Нима не заради това го подкрепят такива батъри като Богембай и Тайман? За масата чергари винаги е било по-добре, ако степта се управлява от една ръка. А той, хан Абълхаир, не е толкова глупав, че да не се възползва от народната подкрепа. В това е и мъдростта на владетеля — да използва народния порив в свой интерес.

Нима не разбират това хан Абълмамбет, Барак и другите султани? Кой ще ги подкрепи в степта, ако след такова кърваво нашествие ще се съюзят с контайчи или нойоните? Нима не виждат този дракон, който показва зъбите си зад гърба на контайчи? Не, това, че правят мили очи на джунгарските нойони, а също и пристигането на Барак султан със своя роднина, трябваше да му служи за предупреждение на него, на Абълхаир, да не отива толкова далече в отношенията си с Русия. Те като от огън се боят от неговото засилване. Това значи, че е на прав път!

А после… после нима не е ясно на всички, че не могат повече да съществуват държави, чиито народ и достояние е във вечно движение? Как при такова положение да копаят руда и да добиват желязо, да отливат топове, да се отбраняват от въоръжения с огнестрелно оръжие враг? Не, на всичко това трябва да се научат: да строят градове, да леят желязо, да сеят жито. От кого по-добре да се учат сега, ако не от руснаците? И джунгарите са в същото положение. Само дивите нойони не разбират или се правят, че не разбират това. В тяхната войска са същите боздугани, саби и лъкове. Контайчи не могат да се справят с всички тумени, дори с тези войски на царицата, които са струпани на сибирската граница. Но това е само една хилядна част от нейния народ. Рано или късно, джунгарите ще трябва да избират между Китай и Русия. И джунгарите също ще изберат Русия, защото няма нищо по-лошо от шуршутските императори.

А засега всичките тези наперени султани, които са способни само да крадат добитък един от друг, го обявяват за предател, защото позволява да се строи град Орск, тъй като води преговори и се присъединява към Русия. Не, не е този предател, който направлява лодката сред разбушувалата се буря и я откарва в дълбоки води. Те са предатели, празнодумци, които теглят страната на казахите към джунгарските плитчини, под които ясно се виждат черните шуршутски скали!

И нека не си мислят, че хан Абълхаир хитрува, като се присъединява към Русия. Той знае с какви предложения иде Тевкелев. Познава и някои високомерни и тъпи руски управници по границата, които пишат срещу него доноси до царицата и го обвиняват в лукавство. Не, не хитрува той и вижда това, което ще бъде занапред: добро и лошо, изгодно и неизгодно. И той ще се съгласи с предложението на царицата да изпрати в нейния двор синовете си. Така са постъпвали отдавна в света. Не гости и приближени ще станат там децата му, а аманати — заложници. Е, какво пък, той е уверен, че изборът му е правилен и няма да се отбие от пътя. Нека децата му бъдат първите от страната на казахите, които ще се научат там на всичко, което е нужно в бъдещия свят!

Любимите му синове са Нуралъ, Ералъ, Батър, Айшуак, Кожахмет, а от жената джунгарка — Чингиз. Хан Абълхаир неведнъж ги беше пращал в руските крепости в навечерието на приемането на важни решения и съвместни действия. При кървавите междуособици, които от време на време разпалваха султаните в степта, там беше по-спокойно, пък и руските управници тогава му се доверяваха повече.

Е, те имаха всички основания да се отнасят подозрително към новите си поданици. През 1731 г. Тевкелев едва ли не цяла година се връща от степта обратно в Русия. Властните бийове и султани от Малкия и Средния жуз обвиниха царския посланик, че е шпионин и смятаха да го убият. В същото време точно подчинените на Русия башкирски родови вождове извършиха набег срещу казахските земи и това още повече усили враждебността към Тевкелев. Тогава руският пратеник беше спасен от батър Богембай и неговия роднина Есет батър, които после съпровождаха пратениците чак до самата граница… Ами нападенията срещу руските кервани! Нима нямаха право руските управници да си помислят, че самият хан Абълхаир организира всичките тези беззакония! Там, при царицата, повечето съветници смятат, че ханът има пълна власт…

Замислен, ханът изведнъж се сепна и вдигна глава. Отчаян женски вик и плач долетяха до него. Из степта се носеха конници, пред тях на стар пършив кон яздеше стара незабрадена жена.

— Ой… Ойбая-ай!

— О, нещастие, нещастие!

Значи, убили са някого… Да, как не разбра веднага! През нощта в схватка с джунгарските контайчи загинаха двама джигити от отряда на Тайман батър. Не биваше да ги докарват в аула, за да не се разкриеше тайната на нощното нападение срещу нойона Серен Доржи и мъртвите бяха оставени на края на селището. Сега ги бяха намерили…

— О, роден наш!

— Единствен наш!

Черният вълкодав се озъби и се спусна напред. Пищящата и ридаеща тълпа премина недалеч, но жената и двама или трима нейни роднини се отделиха и се насочиха право към хана. Щом наближиха, тя буквално падна от коня, и, дращейки лицето си с нокти, скубейки косите си, запълзя към него. Абълхаир едва удържаше на повода страшния си пес, който напираше да се впие в гърлото на нещастната жена. Тя вече се изправяше и вдигна ръка да го прокълне:

— Зная… Всичко зная… Ти, хан Абълхаир, изпрати на смърт сина ми… проклет да си! Да не намериш покой нито на този, нито на другия свят! Нека да виеш и скимтиш в гроба вечно!

— Спри, нещастнице! — тихо каза ханът. — Не само твоите синове загиват…

— О, да бъдат проклети дядо ти и прадядо ти… Ойбай-ай! — още по-високо занарежда жената.

Изведнъж вълкодавът се отскубна от ръцете на хана. Не успя да стигне до гърлото на жената и в това време във въздуха нещо изсвири и песът падна мъртъв на земята със смазан от боздуган череп. Един от конярите, който яздеше тъмнорижава кранта, успя да изпревари кучето.

В същия миг във въздуха отново се чу свистене и пастирът падна от коня си, свален от хвърлено отдалече ласо. Стремително се приближи един от ханските туленгути-телохранители.

— Ах ти, помияр! — завика той. — Ами ако беше улучил повелителя?!

Абълхаир направи знак с ръка. Телохранителите незабавно развързаха пастира. Той помогна на майката, загубила сина си да се качи на седлото и те си тръгнаха, без да се оглеждат…

Хан Абълхаир погледа малко мъртвия вълкодав и тежко закрачи обратно към шатрите си. Телохранителите се отдръпнаха настрани.

Той вървеше и никак не можеше да си спомни къде е виждал този пастир, който уби верния му вълкодав. Най-сетне си спомни и него, и жената. Да, това е тя, това момиче! В буйните си млади години той извърши весел набег срещу каракалпакските аули в низината на Джейхундаря. Там залови момиче с брат му. Тя все искаше да избяга обратно, защото в родния й аул беше останал нейният жених. Но всеки път я залавяха.

После по заповед на хана я бяха дали за жена на един туленгут. Туленгут стана и брат й. Жената овдовя и веднъж през една трудна зима дойде да моли помощ от хана. Някой от ханските писари се занимаваше с молбата й. Интересно, дали й бяха дали нещо тогава?

Сина й, напетия, здрав джигит, се казваше Хусаин. От него след време би станал добър батър. А пък той непредпазливо беше сложил главата си под джунгарската сабя. Ако джигитът беше загинал в открит бой, то мъката щеше да бъде по-малка. Но сега, намерен нейде извън аула, в откритото поле, той е равен на бродягите и ще бъде погребан като такъв.

Какво да прави сега? Жената го наричаше всякак. Наистина никой не го чу. Но нима няма да подрони авторитета му, ако не вземе някакви мерки? Как да накаже жената и брат й?

Едва късно вечерта се съвзе хан Абълхаир от мислите си. Край юртите догаряха огньове, миришеше на дим. Той стана от камъка и видя, че седи срещу голям черен кръг. Тук беше веселата юрта на неговата токал Нурбике…