Илияс Есенберлин
Отчаяние (5)

I

Ако по западните казахски земи засега беше относително спокойно, то по северните им граници ставаха събития, които все повече влияеха върху положението в Казахското ханство. Там, в суровата безкрайност на Сибир, от край време не съществуваше единна устойчива власт. Натам след спречквания и войни се отправяха обидените и победени родове не само от казахската степ, но и дълго преди това тези от Казанското и Астраханското ханства, от Башкирия и от древните волжски земи. Все повече и повече ставаха избягалите там роби, пленници от различни племена, а през последното столетие — крепостни селяни, избягали от руските боляри и князе. Явно трудно се живееше под властта на страшния руски цар, защото цели села напускаха познатите места и се отправяха отвъд уралските планини към неведоми краища. Най-много обаче бяха избягалите от Русия хора, преследвани от свирепите царски закони, от беззаконната опричнина. Те бяха от различни националности, но бързо намираха общ език, обединяваха се в дружини и приемаха името казаци. С това възприето от казахите древно име те подчертаваха своята свобода и желанието си да живеят по законите на военно номадската демокрация. Самата структура и названията на длъжностите повтаряха древните казахски военно родови формирования.

Десетки, стотици такива големи и малки дружини кръстосваха Сибир, извършваха набези по примера на чергарските родове, влизаха в схватки едни с други, смесваха се с местното население и постепенно усядаха на завоюваните земи. Царското правителство бързо разбра каква изгода може да извлече от това. Понеже не можеше да се справи само с буйните казашки дружини, то започна да ги използва за завоевателната си политика и за охрана на границите. Именно разнородността на волните казаци улесняваше покоряването на Сибир.

По времето, когато вдигнаха Тауекел багадур на бяла постелка по цялата северна граница вече беше известно името „Строгани“. Тъй наричаха в степта търговците Строганови, които бяха откупили от руските царе просторите на Сибир. Строганови наемаха на служба при себе си волни казашки дружини, а също и казахски отряди за охрана на търговските си кервани и складове. Скоро по цялата гранична линия се появиха търговски градчета. И макар в тези градчета да даваха крайно ниски цени за докарваните от чергарите стоки, степта най-после получи нов излаз на широките пазари. Вече не само Бухара контролираше всички пътища и цени на вълната, кожите, полезните изкопаеми. От своя страна чергарите можеха да се сдобият на тези крайгранични пазари с всички необходими им стоки.

По източните краища на степта обаче облаците се сгъстяваха. Джунгарските контайчи приличаха на булдог, който се впил в гърлото на своята жертва и не я пуска. И този булдог бавно, настойчиво, с всяко изминато лято все повече се доближаваше до главната вена на шията на страната на казахите. Не само казахите, но и всички други околни народи чувстваха тази смъртна опасност. След джунгарските контайчи се движеше древният и страшен враг. Към недостъпните за джунгарите планини поемаха становете на киргизите, узбекските и киргизките търговци гледаха да приключат делата си, посвиха се каракалпаците, принудени да направят място на отстъпващите казахски аули. Притихнаха средноазиатските ханства, усетили опасността от нашествие към техните оазиси. А джунгарските контайчи вече поглеждаха и към сибирските градове…

Руските дипломати обаче внимателно следяха всичко, което се случваше във великата степ край югоизточната гранична линия. Техните действия се отличаваха с крайна предпазливост. Изглеждаше, че в това трудно за страната на казахите време, когато от изток към нея напираше джунгарската беда, на запад — откъм устието на Волга — се надигаше друга в лицето на калмицките ханове, от север я тревожеха с набезите си башкирските мурзи, а на юг нито за ден не спираше враждата със средноазиатските ханства, е най-удобният момент за някоя друга държава да се намеси в подялбата и да откъсне за себе си най-вкусната част от парчето… Така очевидно и биха постъпили руските политици отпреди времето на Петър Първи. Но от него нататък на Русия й бе съдено да играе по-значителна роля в историята на Изтока. И пътищата на тази голяма политика се пресрещаха с пътищата на другите велики държави вече из четирите океана. Тук, в сърцето на Азия, те бяха отбелязани с ясни, видими пунктири. Засега Русия изчакваше развоя на събитията, като укрепваше търговските и дипломатическите отношения с всички страни от този регион.

 

 

Батърът Богембай рязко обръща коня си назад. Косматият кафяв жребец, дълъг колкото цяла юрта, тежко се накланя, прави, сдържайки хода си, полукръг и се понася обратно, като всяко от копитата му изхвърля парчета земя, равни по площ на походен огън. Само вятърът свири из пустата степ и при всеки скок на батърския кон земята кънти и сякаш охка…

Ето че и Шуно Дабо, джунгарският багадур, забелязва казахския батър и със същото мощно движение на ръката обръща белия си космат кон великан. В пълен галоп те се разминават един с друг, като стремената им едва не се докосват. В кълба прах се вдигат и се стоварват тежките им боздугани с обковани с желязо глави. В степта изкънтява тежък звук, сякаш две гранитни скали са се сблъскали в небето, и двата счупени боздугана отхвърчават надалеч.

А батърите вече обръщат конете си. Никой не вижда този двубой, но толкова по-неистова е схватката. Те отново се устремяват един срещу друг, вдигайки кълба прах, но сега в ръцете им има вече не боздугани, а тежки и проблясващи мечове алдаспани. Гръм от удари и скърцане се разнася при техния сблъсък. Сега обаче те не се раздалечават, а започват да се въртят един край друг, изсичайки искри. Когато старинните мечове се притъпяват, батърите отново се раздалечават и опъват лъковете, опитвайки се да достигнат със стрели врага си. Но и това не се отдава на нито един от тях. Те се оказват равни по сила и мъжество.

За времето, през което те се сражаваха, вече два пъти можеше да се издои кобила. Батърите се измориха, пот заливаше очите им, трудно се вдигаха ръцете в железни доспехи. Пък и конете едвам носеха тежките си ездачи. Тогава те слязоха от конете и се хвърлиха един към друг с кинжали в ръка. Скоро и кинжалите паднаха от стиснатите от противника ръце и те започнаха да се душат с голи ръце…

Останали съвсем без сили, те лежаха един до друг на голия хълм. После, без да каже нито дума, един от тях стана и се затътри към коня си. Същото направи и другият. Батърите не се погледнаха, докато не седнаха по седлата и не обърнаха конете. Щом се отдалечиха на няколко крачки, те едновременно, като по команда, се огледаха.

— Богембай батър, съвестта ни остана чиста… — каза Шуно Дабо. — Двубоят ни беше честен, като в древните песни. Но занапред нека бъде кой както успее. Пази се, не ми се мяркай повече сам в степта!

— И ти не се учудвай, ако те изненадам неподготвен! — отвърна Богембай батър.

И те поеха в различни посоки.

Те се познаваха отдавна — казахският батър Богембай от канжигалиевия клон на рода аргън и джунгарският багадур Шуно Дабо. Пасбищата им се намираха на два прехода с кон едно от друго. И ето че от няколко години, откакто, според хората, шуршутите започнаха да изтласкват джунгарите някъде на изток, Шуно Дабо взе да се появява всяко лято по казахските пасбища. Като истински багадур той най-често яздеше сам. И сам крадеше цели табуни коне от казахите, а при случай вземаше и пленници. Смели казахски батъри често заминаваха за граничната степ, за да пресрещат такива самотни багадури. Три пъти се бяха срещали в степта Богембай батър и Шуно Дабо, и все безрезултатно. Сега те решиха да се откажат от древните правила, според които противникът се предупреждава за предстоящия бой. Те решиха да се дебнат един друг, като правят зверовете. Съдбата ги събра отново чак след пет години… Голямо казахско опълчение се криеше в безбройните оврази при сливането на реките Аръс и Бадам. На възвишението Ордабасъ, недалеч от главните сили, стояха неподвижно няколко конника. Най-отпред върху бял аргамак седеше хан Абълхаир, който отново бе довел войската си за борба с джунгарите. Той разбираше чудесно, че ако джунгарите стъпчат окончателно сейхундарийските и приаралските станове, то земите на Малкия жуз ще бъдат взети в клещи. Ще ги нападнат от едната страна приволжските калмицки ханове, а от другата — конницата на самия контайчи.

Веднага след хан Абълхаир върху своя верен кон бе батърът Богембай. Долу в подножието двадесет хански вестители чакаха със свежи коне сигнала. В този ден тук се случи прочутата битка, в която казахите пак успяха да разгромят джунгарския контайчи. Макар да нямаше решаващо значение, тази битка все пак отслаби за известно време натиска на джунгарите върху казахските земи.

Битката при Бадам беше кървава и яростна. И от двете страни паднаха хиляди воини. И двете страни се опитваха да се надхитрят и един след друг пращаха отрядите, скрити в засада. Схватката се превърна в голяма кървава месомелачка…

И тогава на левия бряг на Бадам се срещнаха за последен път батърът Богембай и нойонът Шуно Дабо. В песента сказание за тяхната битка се казва, че казахският батър пробил с острото си копие железните доспехи и ризницата на джунгарския багадур и му нанесъл смъртоносна рана в гърдите. Но белият кон изнесъл багадура от битката и преплувал с него бурната студена река. Недалеч от срещуположния бряг умиращият нойон се огледал назад. Старият му враг казахският батър Богембай стоял там, подпрян на лъка си. Въпреки тяхната уговорка батърът не стрелял, защото така и не пожелал да наруши древните правила на боя. После нойонът Шуно Дабо погледнал към своя бряг и извикал, предчувствайки смъртта си. На брега стоял неговият племенник Галден Церен с кован боздуган в ръка. И когато умният кон стигнал до брега и багадурът Шуно Дабо се свлякъл от коня, бъдещият контайчи Галден Церен му разбил черепа. Бурните води на реката понесли тялото на прославения джунгарски багадур с краката напред към казахската степ…

Галден Церен изпрати с поглед плуващото тяло на този, който по право трябваше да стане главен джунгарски контайчи след смъртта на престарелия Събан Раптан.

— Не стоиш повече на пътя ми! — промълви той и обърна коня си назад.

Той не успя да се отдалечи и на една стрела разстояние, когато го пресрещна друг нойон.

— Виж, Галден Церен, ей там препуска конят на Шуно Дабо без стопанина си! — извика той. — Къде ли е храбрият нойон Шуно Дабо? Нима е залязла звездата му?!

— Не мисля — хладно отговори Галден Церен. — Може славният джунгарски кон да се е оказал по-верен от господаря си!

Така по-късно се появи легендата, че в казахската степ се крие законният претендент за бончука на контайчи. И от век на век тя се разказва по калмицките и по алтайските пасища…

А честното сърце на батъра Богембай не знаеше покой. Макар това люто предателство спрямо врага му да беше извършено пред неговите очи, макар да видя смъртта на Шуно Дабо от ръката на Галден Церен, него неволно му се струваше, че той самият е замесен в това подло убийство. Той на никого не разказа за него, докато съдбата не го срещна с Бухар жърау.

— Кажи ми, правдолюбецо жърау, защо вълците са по-честни един към друг от хората? — запита той и разказа за смъртта на джунгарския багадур край брега на река Бадам.

— Хората стават по-лоши от вълците, когато се захващат с вълчи дела — отвърна Бухар жърау. — Нима не с вълчи дела се занимават сега в нашата степ джунгарските нойони? И ето че стават един към друг по-лоши и от вълците. Но се случва и обратното, когато доброто дело връща на озверелия човек човешкия му облик. Чувал ли си сказанието за султан Тауекел?

— Да, из цялата степ разказват твоята повест за това, как след като чул от Кияк батър истината за себе си, султан Тауекел, син на Шагай, напуснал войската на бухарския емир Абдулах и се завърнал в родната степ…

— На времето не успях да доразкажа тази повест на славния батър Науан — правнука на Кияк. Това беше на стените на Сауран и едно джунгарско копие прониза гърдите му.

— Доразкажи я на мен, жърау!

Над степта бе паднала нощта и нито една звезда не светеше в черното студено небе. Те седяха само двамата край малкия походен огън: великият жърау и славният батър.

— Добре — каза Бухар жърау. — Слушай и ще разбереш, че от това с какво дело се захваща човек — с добро или лошо, зависят и всичките му постъпки…

 

 

Казахската степ чакала своя спасител. И вълците се събират в едно стадо с елените и бягат заедно, когато се спасяват от страшен степен пожар или от наводнение. Подобно на такъв пожар или наводнение нахлули от различни страни в степта врагове. Само Тауекел багадур, който обединил около себе си многобройните роднини на вече умрелия султан Шагай, представлявал някаква сила. Той бил от рода на Жанъбек и Касъм, останали в народната памет като ханове обединители.

Като в старите легенди планините на изток димели, предвещавайки нечувани беди. Все повече племена и родове се премествали по-далеч от Джунгарските врати. Но по цялата южна граница на степта се разпореждал старият и безпощаден враг, с когото трябвало да се борят сега. И новият хан Тауекел встъпил в схватка с този враг.

Докато Тауекел събирал из степта остатъците от Бялата орда, бухарският емир Абдулах не дремел. Веднага след смъртта на хан Искандер и официалното си възцаряване на престола в Бухара той с нечувана жестокост смазал народното движение в ташкентския вилает, предприел кървав поход срещу градовете в Източен Туркестан и в Кашгария, а на юг и на запад завладял Хорасан и Хорезъм. Оставало му да покори само градовете в Западен Туркестан — надолу по течението на Сейхундаря. Те пречели на покоя му като кост в гърлото. Жителите на тези градове от векове били свързани с чергарската степ, получавали оттам непрекъсната помощ и да се оправиш с тях било трудно. На всичкото отгоре, както се случва винаги, започнали сериозни разпри между застаряващия хан и неговия млад и напорист наследник Абдумумин. Опирайки се на подвластния му Балх, Абдумумин искал да свали баща си или да управлява цялото ханство от негово име, както управлявал някога самият Абдулах, докато баща му — хан Искандер — бил още жив. Старият хан бил принуден да държи най-добрите си войски на границата с Балх.

Точно това позволило на хан Тауекел да се укрепи в степта и да добие влияние върху политиката в Туркестан. Неговата позиция се засилила още повече, когато към него без никакви пазарлъци се присъединил най-младият син на Шагай — вече порасналият Есим. Дори онези казахски родове и племена, които не признавали Тауекел за свой хан, били принудени да се съобразяват с него.

А положението в степта ставало все по-сложно. Притиснатите и направлявани от богдъхана ойротски контайчи все по-често извършвали набези към близките казахски пасбища.

С присъщото им коварство китайските чиновници разпалвали националната вражда между номадските народи, като планомерно и настойчиво заграбвали най-хубавите им земи. Обезсилените от междуособната борба, тези народи не можели да окажат дълга съпротива на редовната китайска армия. Бавно, но сигурно драконът пълзял към границите на казахската степ. Да се надяват дори в бъдеще на подкрепата на хана на Бухара било невъзможно. Пък и можело ли да помогне бухарското ханство, разкъсвано от непрекъснати вълнения? И неволно новият казахски хан Тауекел, следвайки съветите на най-далновидните аксакали, взел да се заслушва в това, което ставало край северната и западната граница на степта.

Не, засега хан Тауекел не виждал никакви заплашителни действия от страна на могъщия си съсед. А за това, че дружбата с него ще бъде крайно необходима при предстоящите стълкновения с изпълняващите волята на богдъхана джунгарски контайчи, вече вкупом говорели аксакалите от различни родове и племена. Пък и за предстоящите битки с Абдулах трябвало да има сигурен тил…

А взаимоотношенията със северния съсед се уреждали от само себе си. В резултат на крайгранични вълнения в град Тюмен били заловени и откарани в Москва неколцина знатни люде и сред тях племенникът на самия Тауекел хан Оразмухамед. Работата била там, че още бащата на Оразмухамед — известният в степта Онай батър — бил постъпил на служба при руския цар и след това направил доста услуги на Борис Годунов. Тъй или иначе, хан Тауекел изпратил нарочни пратеници при царя с молба да освободят племенника. Царят не освободил Оразмухамед, но и не го екзекутирал и скоро след това го назначил за хан, управляващ град Касимов. По такъв начин в обкръжението на самия цар хан Тауекел намерил свои хора.

Сега можел да започне стария спор с хан Абдулах за туркестанските градове. Това трябвало да се стори, докато старият тигър Абдулах и неговият многообещаващ син Абдумумин се карали. Политиката в Бухара е променлива като пустинния вятър. Кой знае в каква посока ще задуха този вятър утре! Но из степта вече били плъзнали слухове, че в Хива и в Самарканд събират джигити за някаква нова война. Едва ли междуособиците между таткото и сина са стигнали толкова надалеч. А какво би станало, ако са се помирили и се стоварят с цялата си сила върху неукрепналото Казахско ханство? Винаги е добре да държиш ключа от родната си къща у себе си. А този ключ, както във всички времена, били туркестанските градове крепости.

Древният град Яссъ вече се наричал Туркестан. Хан Тауекел го направил своя главна столица. Ханският дворец се намирал в гъст сенчест парк недалеч от гробницата на Ахмед Ясави ходжа. И макар този дворец да не приличал на разкошните дворци в Бухара и Самарканд, дебелите стени от печени тухли спасявали от страшната туркестанска горещина, а надписите от Корана по стените и по корниза не позволявали да се затъне в грях и невежество. Всичко било както при другите ханове.

Веднага се виждало, че градът се готви за война. По всички площади били опънати шатри, по улиците препускали въоръжени конници, ден и нощ не секвал звънът в квартала на оръжейниците. А и извън града, в многобройните предградия се настанявали нови и нови отряди, пристигащи от степта. Джигитите се познавали по дрехите и по въоръжението. От близките градове и селища около Сърдаря пристигали хора с криви саби и ятагани, воините от седморечието и от Талас имали пики, закрепени за седлата, а в отрядите, които идвали от северните граници и от страната Ногайлъ, тук-там се виждали руски кремъклийки…

Повече от сто хиляди воина бил събрал около Туркестан хан Тауекел. На големия хански съвет, свикан според древната традиция, войската била разделена на три части. Дясното крило било поверено на най-малкия брат на Тауекел — батъра Куджек, а лявото — на другия му брат — Есим султан. Центърът и цялата войска се командвали от самия хан Тауекел. Всеки военачалник имал, както обикновено, опитни съветници, така че младостта на пълководците не била пречка. Главното било той да е от хански род.

Решено било да се ударят Ташкент и Самарканд, за да бъде лишен Абдулах от резерви и от възможност за маневриране. Докато основните му сили дойдат на помощ, двата града трябвало да бъдат превзети и чак след това да се мине към преговори. Емирът на Бухара едва ли ще може при сегашните условия да води голяма война. Освен това двата града много се разраснали и техните крепости се били превърнали в островчета насред морето. Стените им отдавна не били ремонтирани, а в рововете нямало достатъчно вода. И най-важното, градските жители отдавна роптаели срещу невижданите данъци, приети в Бухара, и тайно завиждали на полусамостоятелните градове от Северен Туркестан. Вече от няколко години хора от Ташкент и от другите градове бягали към степта и се заселвали край границата. Хан Тауекел, който навремето служел на Бухара, бил прекрасно осведомен за тези неща и бил решен максимално да използва народното недоволство от бухарското иго. За да не предизвика брожение сред градското население на Туркестан, той дори забранил да се налага военният данък, който иначе се събира из цялата степ.

Нощта преди похода хан Тауекел прекарал в покоите на любимата си жена Акторгън. Да, на същата онази Акторгън — вдовицата на Хакназар, която ногайлинците дали на новия хан. Той бил сигурен в бързата победа и никога преди не се бил чувствал толкова могъщ. Сядайки обаче на сутрешната трапеза, ханът получил някаква недобра вест. Без да удостои с покана някой от подчинените си, той изпратил да повикат любимия му певец и прорицател Жиенбет жърау.

Ханът прочел необходимата молитва и кимнал на своя везир:

— Нека да влезе жърау!

Макар Жиенбет жърау съвсем скоро да бе минал трийсетте, той носел голяма, доста силно посивяла брада, която карала да изпъква бледното му, сякаш неживо лице. Шапката на главата му не горяла с червен огън, както на младини, а била от невзрачна лисича кожа. Кафтанът му също бил износен, протъркан на ръкавите. Само домбрата, украсена с пера от сова, блестяла като нова. Усещало се, че прочутият жърау специално я е обновил преди отпътуването си от родния Казъкурт за далечната ханска столица Туркестан…

Жиенбет така и не станал придворен хански поет. Той рядко идвал да навести хан Тауекел. Ханът обаче го ценял повече от другите, защото не можел да забрави как скитал, преследван из степта, и младият жърау му оказал огромна услуга, като пръв от признатите певци го възвеличил пред страната Ногайлъ. Както се казва, „този, който пръв види лицето на невестата в деня на сватбата, й става близък за цял живот“. Бурно течал животът на певеца. Още на следващия ден, след като вдигнали Тауекел върху бялата ханска постелка, жърау Жиенбет изчезнал, сякаш се разтворил в безкрайната степ, която била единственият му постоянен дом. Препусналите в различни посоки по поръчение на самия хан пратеници така и не можали да го намерят. Не се минали обаче две години и великият певец бил докаран с примка на врата пред хана с искане да бъде съден. Оказало се, че жърау се осмелил да се влюби в седемнадесетгодишната красавица Есенбике — дъщеря на най-богатия бай от могъщия род байулъ. И макар Жиенбет жърау да имал нечуван глас и да се славел из цялата степ, бил последен бедняк и нямал друго, освен единствения си кон и вярната домбра. За да не плаща откуп, жърау със съгласието на красавицата я откраднал и завел в планината Индира. Изпратената от роднините на невестата потеря заловила бегълците, но, знаейки за специалното отношение на хана, бащата не посмял самолично да се разправи с виновните. За нарушаването на железния закон на предците жърау бил довлечен на съд пред самия хан.

— Какво си направил, жърау? — сурово го запитал ханът.

— Нима певец с вързани ръце може да отговаря на въпроси? — отвърнал той.

Ханът заповядал да му развържат ръцете и тогава Жиенбет жърау свалил от стената една домбра и изпял песента, която и до ден-днешен се помни из аулите:

През навъсените есенни дни, налети с летен сок,

ходят пияни овните и косматите камили.

През пролетните бурни дни, разгорещени от първото слънце,

ходят пияни могъщите бикове и бързоногите коне.

Певецът е пиян от любов през цялата година —

и в летния зной, и през лютата зима…

Вечно пиян от любов се озовах аз пред тебе.

Ето главата ми: убий любовта, хане мой!

Тауекел хан се усмихнал.

— Доколкото разбрах, и двамата са били пияни — казал той на бащата на невестата. — Какво ще кажат за тебе, ако убиеш дъщеря си заедно със зет си? Нима ще залепиш счупената пиала? А че е счупена никой не се съмнява. Не е ли по-добре да простиш?

Въпреки това обаче, страхувайки се от гнева на бая, жърау и младата му жена тъй и не се върнали в родния аул, а започнали да живеят отделно от хората в подножието на планината Казъкурт. Сред народа се прославил с това, че никога не ходел на богати сватби. Затова пък в района не се случвала нито една сватба на обикновен батър или на беден джигит, в която той да не вземел участие. Той не бил чест гост дори в двореца на хана, където му бяха спасили живота. Именно този човек, който се ползвал с всеобща любов, бил извикал при себе си хан Тауекел. Пък и според древните неписани закони преди боя трябвало да се питат за съвет проницателните певци.

Да се направи това не било трудно, защото народният жърау бил пристигнал вчера в Туркестан заедно с отряд джигити, които неговият роднина, батърът Жолъмбет, довел със себе си от Малкия жуз. Жиенбет жърау влязъл и само леко склонил глава пред хана. Това било негово право и хан Тауекел благосклонно кимнал на певеца:

— Седни на възглавницата, мой жърау!

— Дойдох, защото ме призова, хане! — казал Жиенбет и седнал пред властелина. — Някакви грижи ли имаш…

— Разкажи първо как пътува, мой жърау. Лек ли беше пътят?

— Какво е пътят за певеца!

— И все пак ми разкажи. Не е лошо да знам какво говорят и мислят хората, тръгнали на път.

— Да, прав си, мой хане. Защото и най-добрият хан обича да слуша за себе си хубави неща. Кой ще ти каже истината, ако не аз.

— Говори, жърау!

— Навсякъде по степните пътища хората приказват, че си намислил лошо дело, хане Тауекел. Те се събират тук по твой зов, за да защитават своите градове и земи от кървавия Абдулах. А се оказва, че тук се готви поход срещу чужди градове. Хората приказват, че никога никой народ не е станал по-щастлив от това, че е завладял чуждото. Смърт и пожари носиш ти в Ташкент и в Самарканд, където живеят наши най-близки роднини. Всичко това ще се върне стократно обратно в степта и тя ще пламне от единия до другия край…

Ханът побледнял, но нито един мускул не трепнал на лицето му.

— Говори, жърау!

— Хората приказват, че тревата в степта ще отиде зян, а трябва да се прибере за храна на добитъка през зимата. Войната ще откъсне хората от божието дело. Бодилите и гладът отново ще дойдат в нашата степ. Тази война е нужна на хана и на султаните. Привличат ги богатите дворци и хареми на Бухара. Какво ще спечелят простите хора от тази война?!

— Говори, жърау!

— Не, мой хане, няма да ти кажа имената на хората, които приказват тези неща!

— Няма нужда, жърау! — ханът вдигнал дясната си ръка. — Тях ще ги доведат сега тука и ти сам ще решиш, дали са прави в своите съмнения.

Тауекел хан направил знак и се чул тежък звън на вериги. Петнайсетина стражи въвели в залата двама батъри. Ръцете и краката им били оковани. Това били прочутите братя близнаци Кияк и Туяк. Съвсем скоро ханът бил произвел двамата братя в минбасъ — хилядници. Те усърдно и предано служели на хан Тауекел, докато той събирал парченцата от Бялата орда. Кияк батър дължал на хана живота си. И ето че сега братята батъри се били провинили пред него.

— Ето ги хората, които сеят неподчинение сред воините в навечерието на боя! — посочил ги ханът. — Правилно е казано: „От пясъка не можеш да направиш камък, а от роби не можеш да съставиш ханство!“ Да не би само робска кръв да се пролее в утрешните битки? Малко ли знатни люде ще загинат в боевете? И може ли без война да се създаде държава?

Мъдрият жърау веднага разбрал каква е работата. Народните батъри се възвисявали като планини до снажните стражи на хана. На рамото на всеки от тях с лекота би седнал обикновен човек. Въпреки че били оковани, двамата се държали независимо. Пък и воинските знаци на хилядници не били откъснати от дрехите им. Хан Тауекел не бил толкова глупав и недалновиден, че преди такъв поход истински да се скара с хора, обичани от народа и от войската.

Ханът направил знак и стражата излязла.

— Ако не ви познавах лично, щях да си помисля, че в думите ви се чува звънтенето на златото на емира Абдулах! — казал Тауекел хан, обръщайки се към батърите.

— От душа ти благодарим, наш хане, че веднага не заповяда да отсекат глупавите ни глави! — рекъл Кияк батър и в гласа му прозвучала насмешка.

— И това може да се случи! — обещал ханът. — Но защо казахските батъри изведнъж са се загрижили за спокойствието на емира Абдулах? Кажи ти, Кияк.

— Ние сме казахи, хане!

— И какво?

— Ние сме обикновени казахи и чужда земя не ни трябва!

— Ами Абдулах?

— Нека само да приближи насам със своите лашкари и ти знаеш какво го очаква. Неведнъж вече сме го срещали в своите градове. А чужди градове не ни трябват. Не само ние — така говорят всички по четирите посоки на степта!

— Забравил си, батъре, какво се пее в древните песни за походите на къпчаците. Половината свят са покорили те и дори великият Рум е треперел от тях!

— Това са хански песни, повелителю мой!

— А славата?

— Това е ханска слава!

— А какво свое имаш ти?

— Родината, хане мой! И още петдесетина овце и четири камили, които пасат край моята черна юрта. Ако те умрат през зимата, защото няма сено, цялата слава на света, започвайки от Искандер, не ще спаси семейството ми от гладна смърт.

— А ти какво ще кажеш, Туяк батър?

— И аз съм като него… Ще добавя само, че ние лошо разбираме къде са узбеките, къде са казахите. Същите хора живеят и в нашите градове, и в техните, и в Туркестан няма семейство, което да няма роднини в Ташкент. Какво да деля аз, бедният батър Туяк, с някой беден като мен ковач от Бухара!

Само Жиенбет жърау усещал колко е разярен ханът. Лицето на Тауекел било пребледняло, хладен черен огън горял в очите му. Изведнъж устните му леко се свили от крива усмивка:

— Добре, мъдри батъри, които решават вместо хана си дали да има мир или война… Казвате, че имате роднини там, в Ташкент. И защо всеки ден стотици от тях бягат при нас от емира на Бухара?

Братята се спогледали.

— Там хората на емира дерат от тях по две кожи, а тук…

— Продължавай, батър! — властно заповядал ханът.

— А тук само по една и половина! — твърдо завършил Кияк батър, гледайки хана право в очите.

— Ще запомня дързостта ти, батъре… — глухо произнесъл ханът. — Но да оставим сметките си до по-добри времена. А сега ми кажи: не излиза ли така, че ти предаваш братята си в Ташкент, когато ги оставяш на произвола на лашкарите на емира?

Братята явно не очаквали такъв поврат в разговора.

— Какво пък, можем да им помогнем… — неуверено започнал Кияк батър.

— Ето видя ли! — ханът тържествуващо вдигнал ръка. — А когато превземем Ташкент, проклетият Абдулах няма да има от къде да напада нашите градове! Идете си с мир, батъри, и се гответе за поход в името на справедливостта!

Той извикал стражата и заповядал веднага да освободят от веригите двамата братя. Те мълчаливо се поклонили и излезли.

— Ето какви времена настъпват, мой жърау! — хан Тауекел се обърнал към певеца. — Ханът трябва вече не да заповядва, а да придумва народа си!

— Ти постъпи правилно, хане мой! — казал Жиенбет жърау.

— Да, те ще тръгнат към Ташкент… — криво се усмихнал Тауекел хан. — А после… Нека само после се опитат да застанат на пътя ми, когато тръгна към Самарканд, към Бухара, към Балх и към Хива. Да, аз ще отмъстя за онези унижения, които трябваше да изтърпя в двора на Абдулах. Ще изтръгна от корен проклетия му род, а него самия ще влача на примка из цяла Бухара. Великото знаме на Бялата орда ще се развява върху руините на Бухара и Самарканд. Ще препуснем към славата по пътя на великите си предци и земните царства ще умират под копитата на нашите коне!

Хан Тауекел не забелязал, че се е изправил на крака. Очите му били полузатворени, а думите излизали от устата му, изпреварвайки се една друга, като в трескаво бълнуване. Изведнъж той съзрял тревожния поглед на жърау и прекъснал речта си.

Ханът на Бялата орда бавно се отпуснал върху възглавниците.

— Учудват ли те заветните ми мисли, мой жърау?

Жиенбет отрицателно поклатил глава:

— Не, мой хане… Просто не мислех, че болестта ще те настигне толкова скоро…

— Каква болест?

— Ханската болест… Виждам много беди пред нас, мой хане…

 

 

През тази нощ започнала своя поход стохилядната казахска конница. Леко и тихо, копито в копито, препускали обучените в степта коне. В призрачния свят на луната проблясвали излъсканите щитове, белеели кованите боздугани, развявали се перата върху медните шлемове.

Те за два нощни прехода достигнали целта си и в едно ясно пролетно утро войската на Бялата орда обкръжила къщите и градините на Голям Ташкент като страшна проблясваща полуокръжност. Главните сили на Абдулах вече чакали край западните покрайнини на града. Самият емир препускал на белоснежен кон пред непобедимата си гвардия.

Хан Тауекел престроил войските си и тръгнал в настъпление. Лашкарите на емира не мърдали от местата си. В този момент глухо отекнали ъгловите кули на ташкентската крепост. Огромни, нагорещени до бяло камъни, се врязали в самата среда на казахската войска, оставяйки в нея дълги кървави отвори. Изплашените степни коне се пръснали на различни страни, обърквайки редиците на настъпващата конница. Не само тревата, но и самата земя горяла там, където били паднали гюлетата на „черните камили“. Казахските джигити още не се били опомнили, когато ударил втори залп. Кой знае как биха се развили събитията, ако гражданите, сред които имало доста привърженици на Баба султан, не били вдигнали метеж и не били пленили и четирите оръдия. Едновременно с това тайно била отворена малка задна врата, през която в града нахлули две хиляди джигита, начело с Кияк и Туяк. Тях ги познавали и обичали в Ташкент, а почти половината от отряда им била от ташкентски бегълци…

Като разбрал, че има опасност да бъде обкръжен, притиснат по фланговете от султаните Есим и Куджек, емирът Абдулах дал сигнал за отстъпление. Той мислел да се скрие в крепостта, но в този момент по стените й се появили казахски джигити. Един от тях опънал грамаден лък, но емирът Абдулах само криво се усмихнал. Крепостната стена била поне на три хвърлея със стрела от емира. Чуло се рязко свистене и закаленият връх пробил бронята почти до сърцето на емир Абдулах. От вярна смърт го спасил конят му, който се метнал напред.

— Това е той… онзи проклет стрелец! — изхриптял обляният в кръв емир и се свлякъл в ръцете на телохранителите си.

Да, това бил Кияк батър, който пазел тази закалена стрела за емира на Бухара още от времето на обсадата на Сауран.

Като чули за тежката рана на емира — пазител на вярата, — бухарските лашкари се втурнали да бягат. Хан Тауекел веднага пратил след тях свежа конница. Като сменяла конете, тя непрекъснато нападала отстъпващите, без да им даде да си поемат дъх. Така, преследвайки лашкарите, предните отряди на хан Тауекел нахлули в древния Самарканд.

 

 

В двореца, където някога Тимур Куция раздавал правосъдие, върху дървения резбован трон седял степният хан Тауекел. Знамето на Бялата орда с конските опашки се развявало на кулата. При хана влезли везири, командири, братята султани Есим и Куджек, многобройни придворни. Той обаче търсел с очи двамата братя батъри.

— Ето ги хората, осигурили нашата победа! — казал хан Тауекел. — Те се хвърлиха към врага като степни орли, както вълците преследват бухарските диви животни, както барсовете са готови за последен скок върху гърдите на издъхващия бухарски елен!

Ханът дал знак, донесли и сложили на двамата батъри най-скъпите кинжали от спечелената плячка. Дръжките им били украсени със скъпоценни камъни златен филигран. Върху плещите им сложили обшити със злато бухарски халати, към входа докарали два необикновено красиви и бързи коня от благородната бактрийска порода.

— Знамето на Бялата орда чака от вас нови подвизи! — казал им хан Тауекел. — Какво ще си пожелаете вие, славни батъри?

Както обикновено крачка напред излязъл по-словоохотливият Кияк батър и преклонил коляно:

— Джигитите от нашите хиляди — това са овчари, орачи и ковачи… Разреши ни, наш повелителю, да се върнем към своите занимания!

Тих и твърд бил гласът на простия батър, но той проехтял като гръм под високите древни сводове. А после в настъпилата тишина всички чули ясно как скръцнали зъбите на великия хан Тауекел…

 

 

Не на благороден бухарски елен, а по-скоро на ранен тигър приличал емир Абдулах, повелителят на Бухара. Той обявил всеобщо опълчение в Бухара, в Хива, в Балх, в Хорасан и във всички други подвластни земи. След по-малко от месец страшната бухарска армия опънала шатрите си край Зарафшан — точно на половината път между Бухара и Самарканд. Там при лекуващия се от тежката рана Абдулах пристигнал метежният му син Абдумумин. Той влязъл в голямата бяла шатра и паднал на колене:

— Прости ми, татко, за скръбта, която ти причиних със своя непокорен нрав и с поведението си. От днес нататък ще бъда най-почтителен син. Ето хляба и Корана — кълна се върху тях в преданост и синовно послушание!

Явно емир Абдулах наистина бил остарял, защото малка човешка сълза се показала в ъгълчето на окото му.

— Бог ми даде радостта на стари години да видя и да простя на единствения си син! — възкликнал той. — Смъртта може да дойде при мен още днеска — ще я приема безропотно, защото се изпълни най-заветната ми мечта. С мен е моят син и наследник!

Дълго разказвал старият емир на сина си за тънкостите и тайните при управлението на такава държава, като свещената Бухара. И тези тайни съвсем не били малко. После той посочил на сина си една пиала и го помолил да му сипе малко освежаващ гроздов сок.

Синът почтително изпълнил молбата му. Но Бог явно бил чул думите на стария емир, че е готов за смъртта „още днеска“. Защото, след като изпил от ръцете на единствения си син пиалата сок, хан Абдулах захъркал и паднал върху възглавниците. Абдумумин внимателно погледнал очите на баща си, обърнал клепачите му. После плиснал остатъка от сока в ъгъла, изплакнал пиалата и пак я напълнил до половината със сок. Като излизал от шатрата, предал на стражата да не буди емира, защото си почива.

Началникът на стражата се решил да влезе в шатрата едва привечер. Той се вгледал в подпряния на възглавниците хан и изтръпнал. Устните на светейшия емир били разтворени в страшната, позната на целия свят усмивка. Същата жестока, обещаваща смърт усмивка била застинала в мъртвите очи на управника…

Първи дотичал до своя поминал се баща Абдумумин, който в безкрайна синовна мъка се хванал за главата. Поливайки брадата си със сълзи, той лично затворил смеещите се очи на своя баща. Извиканите от него учени бухарски доктори установили, че „царят на царете и орлите е починал от спиране на сърцето“. През това време вече из цяла Бухара вървели слухове за пиалата с гроздов сок, подадена от сина на болния си баща…

Осем чифта черни като нощта коне били впрегнати в колесницата с праха на емира. В стотиците джамии на свещената Бухара моллите се молели за опрощаването на греховете му. Саркофагът бил спуснат под каменните основи на прочутия мавзолей на Накшбанди ходжа. Това се случило през 1006 година, или през 1598 г. от християнското летоброене. Още същия ден на бухарския престол засиял новият пазител на вярата — светейшият емир Абдумумин.

 

 

Не, не от божия гняв се изплашил казахският хан Тауекел, когато не се възползвал от толкова изгодната обстановка да нападне Бухара. Това било обяснение на тогавашните историци. Просто на следващия ден след прочутия пир в главния самаркандски дворец на хана му доложили, че двата отряда на братята батъри са поели обратно към родината. След тях тръгнали и много други отряди, водени от различни степни вождове. Чакали ги гладни семейства и прегоряла степна трева. Колкото и да бушувал хан Тауекел, нищо не можел да им направи. Той не се решил да накаже непокорните. Били прекалено много. И хан Тауекел дал знак да напуснат Самарканд.

И в Ташкент казахската конница се задържала за кратко, тъй като била съставена цялата от опълчение, и в безбройните степни чергарски поселения чакали главите на семействата. В самия град Ташкент, отворил някога вратите си за хан Тауекел, назрявало брожение. Данъците, определени от хан Тауекел, също не били малки, и без тях не можело да продължава войната. Начело на недоволните бил един от роднините на покойния Абдулах — някой си Хазрет султан. А Абдумумин чрез своите шпиони обещал на гражданите облекчаване на данъчното бреме. Така или иначе, но хан Тауекел отстъпил назад, в Туркестан. Оттук той внимателно следял всичко, което се случвало в Ташкентския вилает, като се намесвал колкото било нужно в неговите дела.

Не минали и шест месеца, когато Абдумумин бил заклан сънен в постелята си, а с него свършила и династията на шейбанидите на бухарския трон. Светейши емир станал Динмухамед от рода на избягали тук астрахански ханове.

Да, съдбата преследва отцеубийците, с тях обикновено свършват династиите. С кончината на хан Бердибек, убил баща си, свършила династията Бату в Златната орда. С Латиф, убил баща си — известния Улугбек, завършило величието на тимуридите. Същото се повторило сега в Бухара.

Само това чакал Тауекел хан. Види се, прав бил Жиенбет жърау, като говорел за особена „ханска“ болест. Този път той разбрал, че на опълчението не могат да се възлагат големи надежди. Народът е решителен и непреклонен докато защитава земята си. Ала отведени в чужда страна, народните батъри губят вяра в успеха. Затова пък врагът става десетократно по-силен на своята земя. За това е писано дори в древните книги, намерени в хранилищата на Самарканд. Своята земя е извор на сила за войската.

Това лято хан Тауекел приличал на котарак, който дебне мишка. Към постоянната му войска се присъединили съюзници — киргизки феодали и ханът на Южна Кашгария Абдрашит. Стохилядна войска отново тръгнала към Ташкент и Самарканд. Но този път не им отваряли вратите. Хората криели продукти и храна за конете. Всичко трябвало да добива със сила, а това не сплотява армията.

Освен това лятото се случило рядко сухо и горещо. Пресъхнали реките, снегът слязъл от планинските върхове. С хиляди загивали несвикналите с такава жега казахски коне от северните степи. Започнали и поголовни болести сред хората. Нощ след нощ бягали джигити от войската. Когато, обсаден от бухарската войска, в Самарканд бил ранен от случайна стрела Тауекел хан, той неволно си спомнил казахските народни батъри. Те не тръгнали с него в този гнетящ поход.

Тауекел хан изоставил пак Самарканд и със сериозни загуби потегли за Ташкент. Укрепил се в крепостта, той започнал да лекува раната си. В това време повечето съюзници го напуснали, а приближаващите бухарски войски плътно обкръжавали града. Все по-малко оставали свободните пътища на север, към степта. Накрая бил прекъснат и последният, който водел към Туркестан. Само най-верните хора, сред тях и любимата жена Акторгън, останали край умиращия хан…

В един от най-тежките дни на обсадата внезапно се чул страшен шум.

— Какво става? — с тих глас попитал хан Тауекел.

— Нападение! — отговорили му.

Да, многохилядни редове от бухарски лашкари от четири страни идвали към крепостта. Обсадните стълби лесно стигали до края на невисоките стени. Тук-таме били пробити дупки. Привикналите към свободна конна сеч казахски воини били принудени да се бият в пеши строй. Все по-близо и по-близо до ханския дворец се чували викове. Изведнъж всичко утихнало.

— Какво става там? Какво? — питал ханът.

Отворила се високата двойна врата и в ханската зала се втурнал грамаден воин, целият в прах и кръв.

— Това си ти, хан Тауекел… За тебе!

Щом изрекъл това, воинът рухнал на пода и притихнал. Ханът се надигнал от постелята, свалил бронята от лицето на воина. Това бил Кияк батър.

— За тебе сме дошли… Върви си от чужда земя, хане! — прошепнал батъра и мъртвешка бледност покрила лицето му!

— Да, ти се оказа прав, упорит батъре! — изхриптял хан Тауекел и от усилие кръв шурнала от гърлото му. Така и останал да лежи върху мъртвия батър…

И двамата ги погребали в Ташкент: хана и батър Кияк, родени и загинали в един ден. Благодарение на дошлата помощ, която довели братята близнаци, казахската войска имала възможност да напусне обсадения Ташкент. Ала се случило най-лошото: войската останала без предводител. Жолъмбет батър, който довел помощ от Туркестан, също бил ранен. Той предал цялата власт над войската на батър Туяк. Обидените многобройни знатни султани и батъри отказали да се подчиняват на сина на робинята.

Настъпил най-важният ден за обсадените. Туяк батър облякъл бронята и шлема с пера от бухал, както се полагало на командващия, и решително възседнал коня. Изведнъж видял до себе си дребна фигурка с блестяща броня и хански шлем. Пък и конят бил ханският — бял на петънца, любимият боен кон на хан Тауекел.

— Да тръгваме, батър! — със звънък глас казал конникът и пооткрил лицето си. Това била Акторгън — любимата жена на хан Тауекел, която се ползвала с огромно уважение сред цялата казахска войска. Със своето присъствие редом до незнатния батър тя сякаш признавала неговата власт над войската от името на мъртвия съпруг. Стреме до стреме те се отправили към бойното поле.

Тук, на североизток, се решавали съдбите на обсадените. Младият Есим султан, станал хан на Бялата орда, задържал лашкарите от южната страна, а Куджек султан — от западната. Но именно на североизток, където се откривал пътят към Туркестан, Динмухамед и неговият военачалник Бахимухамед султан съсредоточили отбраните си сили. Пак, както някога при обсадата на туркестанските градове, в еднакви хиляди, на еднакви коне, се построили бухарците. Плашещи със своята мощ и сила, по фронта се носели конни отряди. Изглеждало, че в движение могат да размажат всеки противник, още повече отстъпващите им по брой степни отряди останали без ръководство. Внимателно ги следели иззад многобройните ташкентски дувари казахските джигити. Въпреки пристигналото подкрепление, настроението им явно спаднало. Смъртта на хана винаги е предвещавала нещо лошо в степта.

Ето лашкарите плътно стегнали редовете, приготвени за страшна атака. Още минута — и те ще се хвърлят напред като неудържима лавина. И изведнъж през дупка в дувара на бойното поле излетял конникът с ханския шлем с перата и на познатия на всички бял кон. За миг се стъписали и казахските джигити. Какво е това: сянката на хана на Бялата орда, когото бяха погребали днес заедно с Кияк батър в големия ташкентски мавзолей? А ето и сянката на убития батър язди след хана…

— Арруах! Арруах! О, дух на мъртвите!

Яростният звънък вик на Акторгън се разнесъл из цялото поле. И в тази минута след нея се хвърлили казахските джигити. Като страшна лавина се носели те със своите родови възгласи:

— Акжол! Акжол! О, боже!

— Уйсун! Дулат! Борибай!

— Кара ходжа! Кабанбай!

— Бекет! Шакабай!

Те извиквали имената на загиналите преди сто, двеста, триста години известни батъри и воини, призовавайки на помощ духът им. Само в изстъпление, отивайки на смърт, е позволено на воините да извикват тези свети за степните хора имена. И отбрани хиляди лашкари трепнали, взели да обръщат конете. Тези, които се помъчили да се съпротивляват, били смазани и стъпкани в земята. Но вече бързали на помощ на лашкарите съседите от фланговете. Битката се разгоряла с нова сила и трябвало Туяк батър с шестима верни джигити да отбранява храбрата Акторгън от обградилите я многобройни врагове…

В една обща тълпа се превърнала битката. Вече се биели както сварят. Хиляди хора, проклинайки часа, в който са се родили, в този ден предали Богу дух. Неколкократно по-големите сили на лашкарите щели да отблъснат казахските воини, но пристигнал самият Есим хан, който победил на своя фронт. До късна вечер не спряла безмилостната сеч и завършила едва тогава, когато враговете престанали да виждат един друг.

На следната сутрин полковете бухарски лашкари взели в походен строй да се изнасят към Самарканд, оставяйки по пътя бойни отряди. Като видял това, по същия начин постъпил и Есим хан. Той разположил отряди до самия Ташкент и с войската си се отправил в своята столица — Туркестан. По такъв начин Ташкент оставал под непрестанното му наблюдение…

Дълго време после Ташкент бил полусамостоятелен град. Тъй като към Ташкентския вилает били и земи на казахските родове от Големия жуз — катаган и шанъшклъ, Есим хан назначил за управител на града потомъкът на тези родове Турсунмухамед, който се бил отличил по време на последната военна кампания. Новият хаким се заклел във вечна вярност към Бялата орда като вдигнал над главата си хляб и Корана. Било определено и колко злато, а също ориз, сушени кайсии и стафиди трябва да се доставя всяка година от Ташкент в Туркестан. Скоро двайсет и две годишния Есим вече бил формално провъзгласен за хан и в знак на това бил вдигнат на бяла постелка от представителите на повечето казахски племена и родове…

След това Есим хан откарал от Ташкент и погребал в Туркестан останките на големия си брат — хан Тауекел и всички загинали с него батъри, в това число и Кияк батър. На камъните близо до мавзолея на Ходжа Ахмед Ясави били изсечени имената им…

 

 

Отдавна завърши разказа си за отдавнашните времена Бухар жърау. Двамата — мъдрият певец и славният батър Богембай — не спяха и безмълвно гледаха догарящите въглени в огъня. Мнозина не спяха редица нощи в това страшно време.

— Разбра ли смисълът на това, за което ти разказах? — попита накрая жърау.

Богембай, без да отрони дума, кимна с глава.

— Виждаш ли колко различен човек се е оказвал багадур Тауекел през различните периоди на живота си… — Бухар жърау вдигна палец. — Всеки човек иска да остане добър в паметта на потомците. Народната памет е главен съдия. За това, че Тауекел се отдръпнал в родната степ от потисника емир, тя ще му отдаде дължимото, но ще го осъди заради кървавия поход в чуждите земи. Той е най-добрият пример за това как несправедливото дело ражда неморални постъпки. А Кияк батър ще остане в народната памет чист и светъл, тъй като у него не е имало ханска алчност към чуждата земя. И неговият правнук — ковачът Науан — не искал чуждото. Той умрял на стените на родния град, за да го защитава от грабителите. Такъв е всеки народ, батъре мой. А ако бъде дадено на всеки народ правото да решава съдбините си, то в света нямаше да има войни!

Така и не затвориха очи чак до разсъмване и мислеха за едно и също.

 

 

След предаването на Туркестан станът на хана на Средния жуз Абълмамбет се местеше от място на място. Сега се намираше на брега на езерото Теликол, където се събират границите на чергаруващите от трите жуза. Тъкмо тук, съпроводен от петстотин млади джигити, пристигна батър Богембай. С него беше и присъединилия се по пътя мъдър певец Бухар жърау, който в това трудно време не седеше на едно място нито един ден.

Едва пристигнаха и яздещия от запад вестоносец донесе в стана тревожна новина. Най-жестокият и своенравен от джунгарските нойони — братът на Събан Раптан Лола Доржи — беше нарушил негласното примирие и като се възползва от това, че ханът на Малкия жуз Абълхаир беше зает да се бори с калмиките край Волга, бе нападнал аулите покрай Сърдаря на родовете тама и табън, изгорил повечето от тях и заграбил много добитък и пленници. Незабавно бяха изпратени ертоули — разузнавачи. Скоро те се върнаха с вестта, че, след като извършила страшен разгром в низината на Сейхундаря, джунгарската войска се разделила на две части. Един отряд от три хиляди конника откарва огромни стада добитък към своите поселения в низината на Ил, а друг — двехиляден отряд — откарва казахските пленници за продан в Хива.

Веднага джигитите от аулите около Теликол се развълнуваха, взеха да приготвят конете, да точат бащините саби-алдаспани. И батърът Богембай незабавно се отправи към ханската юрта.

— Бог ще ни накаже, хан Абълмамбет, ако позволим да изпратят братята ни в робство! — каза той, гледайки твърдо в сивите немигащи очи на хана от Средния жуз.

— Казаха ми, че сред заловените от джунгарите е и родната сестра на хан Абълхаир… — Абълмамбет спокойно почеса челото си. — Пък и аулите на Малкия жуз са разорени. На Абълхаир е поверена защитата им…

— Ама Абълхаир сега е нейде край Едил и воюва с калмиките! — възрази батъра.

— Той винаги казва, че никой в степта не може да се сравни по бързина с неговите коне. Нека сега се опита да догони джунгарите!

В гласа на хана на Средния жуз се чуваше явно удовлетворение от това, че по-способния съперник е попаднал в беда!

— Тогава аз сам ще поведа джигитите! — извика Богембай.

— Като хан ти забранявам да правиш това! — Абълмамбет вдигна дясната си ръка. — Няма да се карам сега с контайчи, когато имаме малко войска…

В това време се чу спокойният глас на Бухар жърау, който влезе след Богембай и сега стоеше на прага на юртата:

— А ти не се карай, хане на Средния жуз. Кой знае, дошли ли са в твоя стан джигитите на Богембай или по пътя са чули лошата новина и сами са обърнали конете към разбойниците на Лола Доржи!

Разяреният хан с цялото си тяло се обърна към жърау. Ако имаше възможност, той отдавна би се разправил с вечно несъгласния батър, пък и с този самоуверен певец. Ала някаква неизвестна сила вечно стои зад тях. Само се опитай да предприемеш против тях, и веднага ще се развълнуват, ще се разбунтуват всички аули наоколо. Кой знае как може да завърши това за него самия.

— Добре. — Ханът махна с ръка. — Ако победите джунгарите, толкова по-добре за вас, но не чакайте подкрепа от мене!

След пет дни половинхилядния отряд на батър Богембай се натъкна на следа от дженгайски керван. Ертоулите доложиха, че джунгарите са съвсем наблизо и се движат в походен строй.

— Аз бях първият, дето исках да преследвам грабителите, — каза Бухар жърау. — Но помни, батър, че ние сме четири пъти по-малко. Твоите воини са юноши, а джунгарските конници са опитни бойци!

Богембай не можа да отговори. Всички неволно замълчаха. Поривът на степния ветрец донесе нечий слаб печален глас. Това беше не песен, а стон.

Към самотния глас се присъедини втори, трети. Чуваше се, че пеят много хора — мъже и жени. Неизразима мъка и скръб имаше в песента им. Те пееха „Елим-ай“.

Цял керван мъка се спуска от планината Каратау,

и до него бавно върви сираче-камилче…

Потъмня изведнъж небето в очите на казахските воини. Тъжната мелодия също като вълк загриза душите им. Ръцете неволно се отпуснаха върху дръжките на мечовете и сабите. От единия до другия край шепнешком беше предадена командата на Богембай и джигитите се разпръснаха, спотаиха се зад върховете на хълмовете. Долу под тях се извиваше древен робски път. На това място хълмовете се раздалечаваха и напред се виждаше горчиво-солената пустиня Уст Урта. Някъде там, в мъглата беше Хива със стария „пазар на сълзите“, където се купуваха роби за работа в рудниците, а робини — за харемите на целия Изток.

Показа се конен отряд джунгари, а зад тях сякаш дълга черна лента пълзеше робски керван. Ридаеха майките, разлъчени с децата си, плачеха лишените от родители момченца и момиченца. Конниците с дълги бичове подкарваха изоставащите. Пред отряда на грамаден космат кон яздеше свиреп джунгар — огромен, широкоплещест, досущ като каменна планина. Железен шлем като котел закриваше кръглата му остригана глава, дългите мустаци стигаха чак до ушите му, в големите черни очи бяха кръвясали. Чак до земята стигаше закачена отстрани тежка сабя. Това беше Лола Доржи — един от най-кръвожадните джунгарски пълководци. Зад него в две редици яздеха воини — също такива навъсени, свирепи, въоръжени до зъби…

Богембай батър чакаше, докато в дефилето между хълмовете изпълзи половината керван. Той се канеше да удари челния отряд и да се разправи с него, докато останалите разберат каква е работата. Нови и нови пленници заедно с охраната напускаха дефилето. Лола Доржи вече се изравни с възвишението, зад което се бяха скрили казахски джигити. Ясно се чуваха думите на песента:

О, колко тежко е да останеш без родина…

Сълзи закриват белия свят!

Богембай батър така и не успя да даде команда. От тълпата се отдели млада жена с разчорлени коси. Част от косите й, също като на другите жени, беше оскубана и кръвта се беше спекла по главата й — джунгарските конници имаха навика да хващат жените за косите и да ги влачат след конете по земята. На ръце държеше кърмаче. Тя го сложи на земята и взе да го повива. Щом забеляза това, един от джунгарските пазачи се доближи зад нея. Жената видя сянката на косматия кон и се обърна уплашена. Вече беше късно. За продан в Хива на джунгарите не им трябваха малки деца, кърмещата майка беше по-евтина. Без да пророни дума, пазачът отпусна надолу дългото джунгарско копие, прободе детето и като го вдигна нагоре, прехвърли жалкото, още треперещо телце зад хълма. Детенцето можа само тихо да изплаче. То излетя в синьото небе и пеленките му се развяваха от вятъра. Пазачът гръмко се разсмя и заедно с него, зарадвани от шегата му, се разсмяха с грубите си гласове всички нойони и воини. Дори на лицето на Лола Доржи се появи нещо като усмивка. Но ако бяха видели къде е паднал окървавения труп на детето, нямаше да се смеят. Точно сред казахските воини се удари в земята още потрепващото кълбо човешка плът…

— Убиец! Кръвопиец!

С рев на ранена тигрица майката се хвърли към пазача и той я разсече със сабята си на две. Цялата невъоръжена тълпа пленници в същия миг се хвърли към своите мъчители. Джунгарите бяха принудени да се отбраняват от тях с камшици и саби. Облак прах се издигна над мястото на схватката. Джунгарите не забелязаха как без нито един вик, страшни в своето безмълвие, върху врага се стовариха джигитите на Богембай батър.

С пълна сила от планината заедно с коня си връхлетя върху кървавия нойон Богембай батър. Страшният батърски боздуган с железен накрайник се стовари върху главата му и Лола Доржи така и не разбра кой го е изпратил на оня свят.

— Акжол!

— Богембай… Акжол!

Цялото дефиле се огласи от яростния казахски вик. Притиснати от хълмовете, джунгарите не можаха да организират отпора и се мачкаха един друг. Само двеста конника успяха да се откъснат и да се отдалечат в степта. От техните разкази излизаше, че ги е нападнала едва ли не стохилядна казахска войска. А това дефиле, както и много други в казахската степ, от тогава се нарича Калмак кърлган, което значи „Дефилето на джунгарската смърт“.

Джунгарите бягаха на групи по пет-десет конника. Но зоркото око на батъра забеляза, че след един от бягащите джунгари се влачи привързано с ласо за тялото на коня тяло. Богембай батър пришпори коня си в галоп. С мощни скокове той настигна разбойника. Изсвири във въздуха тежък боздуган и джунгарът, заедно с коня си, се просна на земята. Батърът преряза ласото и видя девойка с разкъсана скъпа рокля.

— Познавам те, ти си сестрата на хан Абълхаир! — каза той и скочи от коня.

— А и си батър Богембай! — каза тя.

Така беше наистина. Това беше сестрата на хана — красавицата Сакипжамал. Джунгарите я заловиха, докато гостуваше при роднини в аулите край Сърдаря. Докато я докара Богембай батър при яздещия насреща им хан Абълхаир, тя вече заяви, че иска да се омъжи само за своя спасител. Така беше от векове в степта — този, който е спасил жена от смърт или позор, има предимство пред другите въпреки своя произход. И макар да не беше от знатен род батър Богембай, самолюбивият хан трябваше да се съгласи с годежа. Освен това в предстоящата борба за власт и влияние в степта той разчиташе на известния батър Богембай и неговите джигити…

Да, борейки се с джунгарите, хановете и султаните и на трите жуза продължаваха да си съперничат за власт над степта и това отслабваше съпротивата срещу завоевателите. Обиден от хан Абълмамбет, батър Богембай пет години прекара в Малкия жуз. Неведнъж той участва в схватки с джунгарските отряди и славата му се носеше из цялата степ. Един ден получи писмо от султан Абълай. Султанът му предлагаше да се върне и да служи при него. От всичко личеше, че прославеният султан се готви за истинска голяма война с джунгарите. Батърът реши да отиде.

В същия ден Богембай батър получи послание и от новия си тъст — хан Абълхаир. Явно, подразбрал за писмото на Абълай, ханът на Малкия жуз искаше Богембай батър незабавно да пристигне заедно с отряда си в неговия стан, който беше на три конни прехода разстояние.

— Какво да правя, мъдри жърау? — попита Богембай батър Бухар жърау, който живееше при него.

— Върви при Абълай — отговори жърау. — Там е по-близо до джунгарите. Но не тръгвай веднага. Нека да отидем да видим какво иска от нас ханът на Малкия жуз. Може би и той се е решил на голяма война с джунгарите.