Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (36)

32. За лъжите на соцкомунизма

На няколко места засегнах бегло темата за антиамериканизма. Възприемам това явление като изключително опасно. В следващата глава ще се опитам да обясня защо. Предварително ще кажа, че една от основните причини за неговото прекалено широко разпространение е комунистическата пропаганда. Много хора приемат пропагандните лъжи изобщо като нещо естествено, като нещо, което го има навсякъде, тоест — и ние лъжем, и те лъжат. Човек с такъв мироглед е много лесен за манипулиране, защото до известна степен той е прав. Основният въпрос е, дали тази степен е достатъчна за извод от вида „всички са маскари“. Моят отговор е категорично не.

Хората са свикнали много лесно да обобщават. Например, за корупцията. У нас полицаите са подкупни, у тях също вземат, значи е едно и също навсякъде. Аз твърдя — не може да бъде едно и също. Защото там полицай никога не взема пари на улицата, той има право само да ти връчи фиш за глобата. Ако вземе пари, рискува си службата, която цени. По други канали, разбира се, и там се дават подкупи. Но това, да се раздават подкупи и по улиците, води до съществена разлика в оценката. Примерно — ако на американската полиция рейтинга на корупцията е х%, то на българската може да бъде 2х или 3х — два или три пъти повече. Така че, тук не върви „всички са маскари“. По-точно би могло да се каже „и те са маскари, но по-малки“. А може и „много по-малки“.

По тази причина реших по-пълно да опиша някои от големите лъжи на нашите бивши управляващи, които са непосредствено свързани с темата. За да може, ако човек се замисли, да си зададе въпроса — „това, дето ни убеждават, че американците са лоши, да не би да е лъжа, като тези от близкото минало?“ Естествено, не е възможно да изчерпя дори една десета от всичките социалистически фантазии. За това вероятно няма да стигнат и двеста тома.

Ще изложа подробности по едно от най-безсрамните масови промивания на мозъци, което човек може да си представи — теорията за „непобедимостта“ на Червената армия, по-късно станала Съветската армия. „Красная армия всех сильней“, се пееше в една маршова песен (Червената армия е по-силна от всички). Де да беше само в песните! Главите на младо и старо се надуваха от какви ли не легенди, невъзможни за проверка, за какви ли не чутовни подвизи на съветския солдат. Към това се прибавяше и лъжата, че Съветският съюз е разгромил германците кажи-речи сам, без помощ отвън.

Нека се спрем най-напред на тази опашата лъжа. Някои от нас бяха чували за американската военна помощ за Съветския съюз през войната по системата „заем-наем“ (Lend-Lease). Какво обяснение даваше официалната историография? Естествено, че тази помощ е била незначителна и не е имала никакво влияние за хода на войната.

Ето размерите на някои доставки за периода от 1941 (месец след нападението на Хитлер) до 1945 г.: самолети — 22,150, танкове — 12,700, джипове — 51,500, камиони — 375,000, захар — 995,000 тона, 4.5 милиона тона провизии и много други стоки, въоръжение, муниции, оборудване. Транспортът е бил основно през северната част на Атлантическия океан до съветските пристанища Архангелск и Мурманск. Германците са успели да потопят 94 американски и британски транспортни и военни кораби. Загинали са 4,861 души. Сведенията са от Александър Вислих, капитан далечно плаване от Съветския флот, участник в северните конвои.

Няма да изброявам всички отрасли на съветската икономика, които са били подпомогнати с американски стоки и оборудване. Те са прекалено много. Ще спомена само, че от началото на войната, 1941-а до лятото на 1942-а, танковите, авиационните и всички останали отбранителни предприятия са работили основно с американски доставки. Дали без тях краят на войната би бил друг, не можем да гадаем. Но в едно можем да бъдем сигурни — нито Москва, нито Ленинград, нито Сталинград биха могли да удържат мощния натиск на германските войски. И не знаем как биха се развили военните действия след това.

Е, добре, би казал вярващият на комунистическата пропаганда, тук нашите са премълчали — трябвало е да кажат истината, но това не е толкова важно. Основен фактор за победата си остава великият съветски солдат, най-силният в света! Сега ще разочаровам още веднъж вярващия. Лъжата за силата и непобедимостта на Червената армия е многократно по-голяма от скромното омаловажаване на американската помощ заем-наем. Откъде знам това ли? Откъде мога да бъда сигурен? Ето откъде.

По-горе разказах за т.нар. Садик („детската градина“ за възрастни). Там беше пълно с руски дядовци и баби, над 80 годишни. Поне десет от тях бяха ветерани от войната. Особено се сближих с един от тях, д-р Леонид Ишелков. Той заминал за фронта скоро след нападението на Хитлер. Като военен лекар минал по стъпките на Червената армия до Унгария и Австрия. Льоня смайва всички с изключителната си памет. Почне ли да разказва, като че ли чете армейски справочник — почти няма случай да се запъне пред някое име или звание. Помни имената, и фамилните, и собствените, и бащините (по руски — отечество) на всевъзможни командири. Та от него знам, че победите на руснаците не са постигани нито с военно майсторство, нито с ентусиазъм, нито с героизъм, нито с добро командване. Основният метод е бил безогледното използване на простите войници и офицери като пушечно месо. Преди атака са ги напивали с водка. Зад настъпващите са вървели комисарите с пистолети в ръце и са разстрелвали всеки обърнал се назад без заповед.

За тези неща бях чувал от много отдавна. Не съм се съмнявал в достоверността им, но все пак… Затова разпитвах не само доктора, а и други. Всички потвърждаваха. Единият, Семьон, е бил офицер в армията на маршал Толбухин, която влезе в България през 1944-а. Имаше много добри спомени от нашата страна. И той потвърди всичко, което докторът разказваше.

Доктор Леонид се заблуждаваше само в едно — беше убеден, че руснаците са мародерствали и в България, както в Унгария и Австрия — скандали, грабежи, изнасилвания и др. Аз му казвах, че вероятно са имали някаква заповед с българите да се държат добре. Зер, ние бяхме единственият съюзник на Германия, който не изпрати нито един войник срещу руснаците. Цар Борис удържа натиска на Хитлер по същия начин, както не подкрепи и предаването на нашите евреи на германците — с хитроумни извъртания и преструвки. Освен това, както споменах по-горе, руснаците си знаят, че сме им по-малките братя. Така са им набивали в главите от столетия. А бе, Льоня, казвам, аз бях седем годишен тогава, всичко помня, повярвай ми. Виждал съм руски войници и офицери, много симпатични и възпитани. Чувал съм, че е имало само няколко случая на мародерство и са разстреляли виновниците. Не, та не, вика докторът, не може да бъде, вие знаете ли какво съм видял в Унгария, те и у вас са били същите. Той на всички говори на „ви“, а аз на него — на „ти“, като истински балкански субект. Не знам дали успях да го разубедя.

Като почнеха ветераните да си спомнят за Финландската война през 1939-а, ако имах някакви съмнения относно некадърността на руската войска, те щяха да отпаднат. Но аз нямах никакви съмнения, защото бях запознат доста добре. Тогава „непобедимата“ Червена армия напада разбойнически малка Финландия. Финландците — шепа хора, но цивилизовани. И организация, и въоръжение, и дух. Няколко месеца удържат фронта, докато руснаците не хвърлят огромни сили и успяват да постигнат агресивните си цели — да завладеят набелязаната територия. Спомням си с възхищение един епизод от съпротивата срещу разпасаната съветска войска. Една-единствена възрастна жена, добър стрелец, се качва на едно дърво и само с пушката си спира настъплението на цяла рота съветски богатири. Чак след няколко часа успяват да застрелят героичната баба и да продължат „победния“ си марш.

Някой може да каже, че американците също лъжат за добрата подготовка и възможностите на своите войници. Няма достатъчно потвърждения. Има едно общо правило — колкото един народ е по-цивилизован, толкова и войската му е по-силна. Примери — колкото искате. И римските легиони, и испанските конквистадори, и английските колонизатори. Навсякъде те са побеждавали с многократно по-малки сили. Някой ще каже — ами нали варварите разрушават Рим, Атила подчинява Европа. Вярно — тяхната военна организация е била на високо ниво за сметка на цивилизацията. Но същественото е било друго — както съветските войници, така и тези диви орди са били хвърляни безогледно срещу врага без оглед на жертвите. Побеждавали са благодарение на големия брой.

В Америка лъжели и промивали мозъци, както едно време комунистите го правеха. Разлика почти нямало. Но тогава, при комунистите, имало по-голяма сигурност. В Америка можело да те изгонят от работа и да отидеш на улицата. На това за сигурността има много прост отговор. Тя беше временна — видя се, какво остана от соцкомунизма. На това може ли да му кажеш сигурност?

Аз предлагам едно много лесно обяснение на носталгията по доброто старо социалистическо време. Когато един футболен запалянко (фен), например на ЦСКА, види загубата на любимия отбор, той често не се примирява. Започва да доказва, че противникът не е бил по-добър, а някакви други фактори са му помогнали — съдията и т.н. Ами сега, когато отборът, предвождан от Съветския съюз загуби мача с Америка, не е ли същото? Пак — ама те и американците играят по същия начин, почти няма разлика. Само че, драги носталгици, сега това не ти е футболно първенство. В мача СССР-САЩ загубата беше тотална — СССР вече го няма на картата! Никаква възможност за реванш. Няма как да се обясни с „а, бе, и те са същите“. Сега Русия нещо се напъва, но няма да стане. Миналото не се връща.

Неприемането на загубата си е чиста проба комплекс за малоценност по Адлер. Всички знаем това човешко чувство. Иска ни се да не сме по-слаби от победилия, ако може някак си да омаловажим победата му. Осмелявам се да твърдя, че комплексът за малоценност играе много голяма роля в такива явления като антиамериканизъм, антисемитизъм, расизъм и др. Това се разбира отлично от мюсюлманските религиозни водачи и те го използват за вдъхване на омраза и жертвоготовност у своите подчинени вярващи.