Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (18)

15. Американско гражданство

По-горе споменах, че започнахме акцията „Гражданство“ („Citizenship“). Вече имахме над 5 години като притежатели на зелени карти, значи можехме да подадем документи за натурализация. Разпитахме тук-там, как е най-добре да действаме. Нали в Садика сме заобиколени от евреи, разбрахме от тях, че в една синагога има служба, която може да ни подготви документите професионално и да ни ги изпрати, където трябва. За тази услуга, разбира се, трябваше да се плати по около 120 долара. Решихме, че си заслужава, най-вече заради авторитета, който имаха пред нас евреите. Всички знаем, че по хитрост те са ненадминати. Така че подкрепихме еврейската общност с 240 долара. Но докато стигнахме до там, доста се поизпотихме с попълването на бумагите, които бяха ужасно много. Нали не бяхме живели дълго на едно място, трябваше да запомним различни адреси и дати.

Наистина, еврейската машина работеше безупречно. Някои чакаха по няколко месеца за интервю, а ние получихме поканата след около месец и половина. Аз тръгнах доста притеснен. Жена ми, както обикновено, беше куражлия. В чакалнята, естествено, бяха евреи, нали те бяха организаторите. Но — дотук с евреите. Знаехме, че интервюиращите бяха или американци по рождение, или по-често — отколешни имигранти. Опасявахме се, че няма да успеем да им разбираме английския, особено ако са китайци и тем подобни. Като влизам в стаичката, бая се стреснах — насреща един с дръпнати очи. Викам си, нищо няма да му разбера на тоя. Имах вече опит с една китайка в Хамбург, на която хващах не повече от 20 процента от английския. Но когато моят екзаминатор почна да говори, всичко му разбирах. Досещате се, естествено, че тук става въпрос за елементарен разговор, къде си роден, кога си се оженил и пр. Взех да се справям доста добре, та дори получих комплимент за английския. Като разбра, че съм пенсиониран професор, моят китаец вика — затова говорите така добре (което не съвпада с моята оценка). Живнах и се осмелих да го попитам, откъде е. Оказа се виетнамец, от Южен Виетнам. И веднага добави — сега, казва, там е лошо, комунизъм. И ме гледа внимателно. Разбрах, че проучва политическите ми убеждения. Бях сигурен, че е противник на комунизма, но не се реших да му пригласям направо, за да не помисли, че се подмазвам. Полека се опитвам да възразя — че нали комунизъм има само в Куба и Северна Корея? Той ми обяснява, че и във Виетнам е същото, аз викам, че има разлика и т.н. После стана дума за бягството на нещастните виетнамци в края на войната, когато и той се е спасявал като дете. Казах, че това е било голяма трагедия и добавих, че Америка се е опитала да помогне, но не е успяла (America tried to help Vietnam, but didn’t succeed). В този момент видях, как този човек се отпусна и ме погледна така, че веднага разбрах — никога няма да ме скъса. Вероятно си каза наум — „този го разбрах, от наш’те е“. И продължи да ме разпитва по-нататък само „проформа“. Дори, като се забавя малко, той отговаряше. Душичка. Вероятно съм казал точните думи, и то с точния тон, затова ми повярва, че наистина съм съчувствал на неговия народ.

Но аз тогава съчувствах не само на виетнамците, а и на сегашните ми съграждани. Нещо повече, изцяло одобрявах намесата им на страната на Южен Виетнам. На уважаемите читатели „леви интелекти“ се извинявам, но не мога да пощадя чувствата им. Като че ли чувам възмутените им гласове — ама, как може, такава мръсна война, цял свят беше против, включително и американците. Вярно, така беше. Но светът не е ли бил и против войната с Хитлер преди 1939? Нали заради наивността на тълпите и страха от война, на Германия е било разрешено да окупира Чехословакия в 1938 и да се въоръжи така, че после да разплаче мамата на цял свят? Да не говорим, че още по-рано, в 1934, Хитлер е могъл да бъде спрян да навлезе в Рурската област с много малки военни усилия. Но не, пацифистки настроените „леви интелектуалци“ размътват главите на народите — сакън, война, ами това е лошо, не, в никакъв случай. Никое правителство не смее да скръцне със зъби на Хитлер, защото „интелектите“ ще организират веднага свалянето му. И резултатът е ясен. Вместо няколкодневна военна кампания — пет години касапница с 50 милиона убити!

Така че, нека ме обвиняват, нека ме наричат войнолюбец и прочее. Аз пък се смятам за много по-състрадателен и хуманен от така наречените „борци за мир“, които са едни обикновени лъжци и симуланти. Затова одобрявам почти всички действия на Америка, насочени както срещу комунизма, така и срещу тероризма — интервенциите и в Афганистан, и в Ирак, и в Югославия. Не ме интересува неистовия вой на „пацифистите“, които би трябвало да се наричат „причинители на войни“. Съображенията ми прочетете по-горе, няма да се повтарям. Приключвам този голям въпрос с великата българска мъдрост „на зла круша — зъл прът“, която е в основата на одобряваната от мене външна политика на Америка. И ще добавя само, че правилото на пацифизма „преклонената главичка остра сабя не я сече“ (също българско, за съжаление), е грешно в почти всички случаи — виж по-горе напомнянето за 1934 и 1938 г.

Да се върнем на темата за гражданството. Моят виетнамец като приключи, стана, каза да вървя след него, и ме заведе право при един от служителите. Подаде папката с бумагите, изглежда на точното място. Защото само месец по-късно ме поканиха на клетвата за натурализация. А любезният индус, който изпитвал жена ми, очевидно е захвърлил нейната папка на общо основание. Тя получи покана за клетва чак след четири месеца. Беше се вкиснала тотално.

Като си тръгнахме с жена ми, се спогледахме, и почти едновременно си казахме: „как успяхме?“. Не ни се вярваше. Оказа се, че и тя се е била притеснила, но се прикриваше добре зад маската на увереност.

А ето как се прави клетва по американски. Организацията — безупречна. Не мога да си представя такова нещо другаде. В една огромна зала влизат пет хиляди кандидат-граждани. Отвън ги изпращат празнично облечени роднини. Само аз бях сам. Най-много са натруфените мексиканци и мексиканки. Няма блъскане, навсякъде млади момичета и момчета регулират движението на човешките потоци. След скучните встъпителни думи на представителя на градската администрация, се чете текста, който се повтаря от всички. Една малка част от клетвата, останала „от време оно“, ми се струва забавна: „… декларирам под клетва, че се отричам от всяка зависимост и вярност към всеки чуждестранен принц, властелин, суверен, държава, на които съм бил досега гражданин“. (I hereby declare, on oath, that I absolutely and entirely renounce and abjure all allegiance and fidelity to any foreign prince, potentate, state, or sovereignty of whom or which I have heretofore been a subject or citizen). Понастоящем думата принц звучи доста странно, дори в подобни случаи смешно, но си стои в текста, вероятно за да напомня доброто старо време.

Иначе, според мен, процедурата е много демократична и толерантна, ако се сравни със съответните задължения, които се налагат на кандидата за натурализация, например в Германия. Там се иска писмено да се откажеш от предишното си гражданство. Друго си е само да изречеш клетвата и да запазиш хубавия си български паспорт.

Така ние станахме американци. Разбира се, аз продължавам да смятам това за формалност. Американец може да стане един младеж, който се е изучил тук, работил е, овладял е езика, има приятели кореняци американци. А аз ще си остана един „тъмен балкански субект“, както някога много сполучливо германските вестници са наричали нашия „вожд и учител“ (всъщност предател) Георги Димитров.