Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (26)

23. Долината на паметниците (Monument Valley)

На брат ми му харесва да ми гостува. Освен разходките с кола, той се забавлява много и с велосипеда, който си купи за 50 долара оказион. Обикаля из целия Лос Анджелес и вече го познава по-добре от мен. Често се връща вкъщи с автобус или метро. Тук автобусите са оборудвани с една скара отпред, която е приспособена за две колела. Нормално тя стои вертикално. Велосипедистът я сваля и слага колелото си отгоре, като го закача с един прът, завършващ с кука. В метрото няма проблеми да се возиш заедно с колелото си.

През май миналата година направихме голяма екскурзия. Минахме покрай Лас Вегас и продължихме на северозапад в посока към два каньона в Юта — Цион и Брайс (Zion Canyon, Brice Canyon). Посетихме Северния ръб на Гранд Каньон (North Rim), после се спуснахме към град Пейдж, Аризона. Той е на р. Колорадо, където е изградена язовирна стена. Самият язовир се нарича Lake Powell (езеро Пауъл) и е интересен обект за туристите заради красивите пейзажи. След езерото разгледахме един много специален малък каньон, където водачът, индианец навахо, ни демонстрира уменията си с изпълнения на традиционен музикален инструмент.

На другия ден поехме към Monument Valley, наша стара мечта. Това е една равнинна пустиня с причудливи скални форми от червен пясъчник. Отличава се от Долината на смъртта по размера — изглежда безкрайна, като океан. Скалите, с които е осеяна, са високи по 50–100 метра, повечето с отвесни склонове. Отгоре са почти плоски, хоризонтални, като маси. Така ги и наричат на испански — mesa (маса). Някои си имат собствени имена. Една от първите, които видяхме, я нарекох Залутаната планина, по името на един роман на Майн Рид, едно от младежките ми увлечения. Там е разказана историята на група бели заселници, която е изненадана от многобройни индианци апачи (тогава се казваше апахи). Спасяват се, според описанието, изкачвайки се точно на такава „меса“. Отвсякъде отвесни скали, достъп има единствено по един улей, който лесно се защитава от напиращите апачи. После издържат няколкодневна обсада. Спасението осигурява един герой, който успява да се измъкне и да доведе помощ. Спирам се на тази история, защото искам по-късно да засегна индианската тема. Продължението следва в глава 31-ва, за индианците.

Пейзажите в Долината на паметниците са любими на режисьорите на филми за Дивия запад още от 30-те години. Те наистина са много впечатляващи. Въздухът е кристалночист, вижда се надалеч. „Месите“ са с различна форма — някои високи, приличащи на замъци, други по-ниски и широки. Но всички са червени с почти отвесни ръбове. На тази гледка се любуваме, докато се храним в ресторанта на Центъра за посетители. Предлагат се различни блюда, наречени на прочути изпълнители на каубойски роли — steak „Henry Fonda“, steak „John Wayne“ и т.н. Steak е пържола. Залата е с огромни витрини, през които се виждат скалите на Долината.

Опитахме се с колата да пообиколим между скалите, но се отказахме. Пътят беше прекалено неравен. Ако искахме, можеше да платим да ни разходят с джип, но си представихме друсането, което трябваше да се издържи, и не се решихме. Може би нарочно пътят се държеше в такова състояние — за да се принудят посетителите да плащат за разходките. Но може и да има екологични съображения. Все пак, не всичко е бизнес.

На връщане минахме и по южния ръб на Гранд Каньон, после тръгнахме за вкъщи. По пътя се отбивахме на два пъти по „Route 66“ (Route значи път), първата магистрала, свързваща Чикаго с Лос Анджелес. Наричат я още „The Main Street of America“ (Главната улица на Америка) и „The Mother Road“ (Път-майка). Дълга е 4000 км, открита е през 1926 г. Сега на места е туристическа атракция. Например, ако се отбиете от 40-та магистрала в град Селигман, ще видите ресторанти и кафенета, целите окичени с надписи, кукли, всички напомнящи за прословутия Route 66. Вътре се продават сувенири от всякакъв вид. На мен ми беше много забавно и си купих три чаши. Сега с удоволствие пия кафето си от чаша със знака на прочутия път. Понякога слушам песента със същото име. Има поне десет различни версии, включително една на Ролинг стоунс. Едни швейцарци, близки на брат ми, тръгнаха от Чикаго до Лос Анджелес по трасето на „The Main Street of America“. Видели са всевъзможни чудесии.

Вече в Калифорния се отбихме да разгледаме Calico Gost Town — града призрак Ка̀лико. Такива призраци има много в Америка. Това са градове, най-често около мини, на които залежите са изчерпани, и жителите са напуснали домовете си. Някои от тези градове се поддържат само за туристите, какъвто е и Калико. Има много забавни стари дървени къщи, Saloon (кръчма), Jail (затвор), обяви за търсене на престъпници от онова време, дори железницата, с която са извозвали някога рудата, сега работи за посетители.