Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (10)

8. Сарасота (край)

Така безславно приключи нашето второ пътешествие до Новия свят. Останаха само впечатленията от видяното. В „селото“ Сарасота нямаше особени забележителности, но все пак беше забавно. Видяхме някои интересни сцени. Например, двама полицаи разпитват един подозрителен тип. Единият стои настрана, а разпитващият постоянно избутва младежа да стои по-далече от него. Оня пристъпя, полицаят го бута в гърдите. По едно време жена ми се уплаши и се отдалечи, а аз стоя. Тя мислеше, че може да почне екшън. Нищо особено не се случи.

Друго — в Сарасота научих, как се взема шофьорска книжка. Явих се на изпит точно преди Нова година без подготовка. Компютърът ме върна. След няколко дена пак опитах. Вече бях прочел правилника им. Пак ме върнаха, но можеше да се наредя отново на опашката и да опитам пак. Направих го, и този път минах успешно. Запитаха ме, къде ми е колата, за да ме изпитат на практика. Нямах такава, затова ми издадоха книжка на ученик. Тоест, мога да карам, ако до мен седи правоспособен шофьор. Такива са им правилата — лесно се взема книжка, защото иначе много трудно се живее и работи при тези огромни разстояния. През деня има автобуси, макар и не много често, спазват и разписанието, но приключват в 19 часа. Без кола си загубен.

Общо взето, това бяха по-значителните ни преживявания в Слънчевия щат Флорида (такова му е популярното име, което е написано и на полицейския номер на колите — Sunshine State, буквално „Щат на слънчевата светлина“). За съжаление, приключенията ни не бяха така весели като тези на добрия войник Швейк. Или пък аз не умеех сам да си ги направя такива, а се притеснявах, направо страдах. По едно време казах на жена ми, че не ми се вярва да успея да се прибера жив в София, че там ще си оставя костите. Моят град беше станал в представите ми някаква много далечна, непостижима мечта. Руми издържаше повече от мен, но също закъса. А пък моите приятели, когато все пак се прибрах у дома, не ми вярваха. Ти, казват, се преструваш, за да бъдеш по-интересен. Как може такива работи, това е Америка!

Разбира се, не искам да кажа, че нашите трудности могат да се сравняват с тези на имигрантите, които са зарязали всичко и месеци наред търпят лишения и мъки, нямат квартира, борят се за насъщния и много други. Нека читателите помислят — щом ние така закъсахме, то какво им е било на тях. С две думи — за „привилегията“ да живееш в Америка трябва да плащаш. Ако има на кого да завиждаме, че е минал леко, това са тези, които са пристигнали с много пари. Но не на всичките. Например един нашенец беше избягал от кредиторите си, на които обрал спестяванията, и не смееше да помисли да се появи в България. Някои може да го смятат за преуспял, аз — не.