Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (11)

9. Спарта, Ниагара, Вашингтон

Когато самолетът кацна на летище Враждебна, нямаше по-щастлив човек от мен. Бяхме се спасили от голям провал в Сарасота. Всичко се размина с около месец отсъствие от работа и две хиляди долара по-малко в джоба. Заявих, че повече няма да предприемам такива авантюри. Жена ми, обаче, продължи да търси. И ето, през септември 1998 отново се случи нещо. Намерила връзки с една нашенка, Мария, която била болногледачка на богата американка в Кларк, градче в щата Ню Джърси, на около 50 км от Ню Йорк. Мария имала нужда от помощничка, баровката имала пари да плаща, защо Руми да не отиде? Набързо уреди въпроса, купи си билет и пое отново на дълъг път. Там стоя около 20 дена и си пристигна, този път с печалба. Но не могла да издържи повече. Все пак, било й е трудно. Въпреки пенсионирането, тук си имаше чудесна работа като лекарка в Здравен кабинет ДАР, много пациенти, приятели, нас с дъщерята и внучката. Поизмъчила се беше. Видя ли, казвам, като не слушаш? Стой си тука, много сме си добре, никъде не ни трябва да ходим.

Така си приказвах аз цяла година, че и повече. Докато нещо пак не се промени. Този път дойде покана от Казакови. Те си бяха купили къща в Спарта. Беше на 100 км на запад от Ню Йорк, в щата Ню Джърси. Живееха там, да бъдат по-близо до Рафи и Милена, които вече се бяха сдобили с поколение. 100 км — близо?! Но — това е Америка. Старите помагаха от време навреме за детето, както сме свикнали в България. През есента на 2000 г. Жоро беше в България. Идва у нас на гости и вика: стягайте се да дойдете у нас в Спарта за 20 дена. Ще ходим и в Ню Йорк при Рафи, ще видим Ниагарския водопад, Вашингтон и др.

Жена ми, разбира се, се отзова с ентусиазъм. Аз пък се заинатих. Нали говорех толкова време против всякакви пътешествия, продължих по инерция. Имаше и неудобство в Института, трябваше пак да отсъствам в учебно време. Заинатих се като магаре на мост и отказах. И досега се чудя, как съм могъл. Казака как ли не ме кандърдисва, не и не, казвам.

Една неделя, в края на октомври Руми си стегна куфарите. Още докато я изпращах с колата, нещо взе да ми щрака в мозъка. След като се разделихме на летището, съвсем се вкиснах. Карах като замаян до вкъщи, мислех си само, какъв глупак излязох. Приятел да ме кани да видя Ню Йорк и Ниагара, и да откажа, как можах! Като се прибрах, седнах на електронната поща, написах на Казака, така и така, важи ли още поканата. След час получих отговор — заповядай!

На другия ден, понеделник, се разтичах. Първо намерих билет за сряда, после трябваше да осигуря разместване на лекциите и упражненията, за да мога да си ги наваксам, като се върна. Този път се постарах да не търся заместници, както при флоридската авантюра.

По този повод ще отбележа една проверка на правилото „приятел в нужда се познава“. Един такъв, с когото често сме били заедно, беседвали, яли и пили, ми отказа услугата да приеме неудобството, като размести часовете си заради мен. Мън-мън, не съм свикнал така, не знам какво си и т.н. Нямаше как, отидох при един млад преподавател от катедра „Строителни материали“, когото не познавах. Вариантът, който му предложих беше доста по-неудобен от това, което исках от моя добър приятел. Този непознат тогава Богомил веднага прие без никакви уговорки. Ще кажете, нормално, един го мислиш за такъв, пък той излиза инакъв. И обратно. Вярно, че не би трябвало да се учудваме на подобни случаи. Всички го знаем, но и досега не мога да забравя нито отказа на приятеля, нито отзивчивостта на „непознатия“. Още не съм му благодарил, както би следвало. Дай Боже да прескоча още веднъж океана до родината, че да се отсрамя.

В сряда Казака ме посрещна на летище „Кенеди“. Заради моите капризи това му беше второ пресичане на Ню Йорк заради нас. При това беше 5 ч. следобед — час пик. За да си представите какво е, ще ви кажа за разказа „Клопка за хора“ от моя предпочитан автор фантаст Робърт Шекли. Става дума за близкото бъдеще, когато Ню Йорк така се е пренаселил, че изкачването на Монт Еверест се смята за лека разходка в сравнение със състезанието за най-бързото му прекосяване! Все пак, ние успяхме без жертви, както у Шекли, да стигнем до моста „Вашингтон бридж“ и поехме по 80-ти път. Това е най-натоварената магистрала в Америка. Направлението е Ню Йорк — Чикаго — Сан Франциско. Лентите за движение са шест във всяка посока и са запълнени с коли 24 часа в денонощието. Силно впечатление ми направи чистотата на камионите. Огромните коли бяха почти всички лъснати до блясък. В тазовете им се виждахме като в огледало. Като че ли шофьорите само с това се занимаваха, с лъскане.

След 100 км стигнахме Спарта. Градчето или селото, както му казват Казакови, е разположено на брега на езерото „Мохоук“ недалеч от магистралата. Основано е след Втората световна война за летци от Военновъздушните сили и семействата им. Къщите са като в градина, оградени от всички страни с големи дървета. Тази на нашите приятели беше на втория ред спрямо езерото, на високо, така че гледката към водата беше горе-долу както в Сарасота. Красота като в приказка. Нали на Ню Джърси му викат „Garden State“, тоест „Щат — градина“.

Може да си помислите, че Казакови бяха едни от най-доволните и щастливи жители на Спарта. Не беше така, обаче. Кети, съпругата на Жоро, страдаше повече от него. Носталгията я беше хванала за гушата. Още първата вечер ми стана ясно. Разбира се, посрещането беше с усмивка, с чудесно приготвено ядене, преди това с уиски. Но скоро се разбра, че в село Спарта трудно се издържа. Жоро все пак беше по-зает с неща, които го развличаха. Ще чисти шумата от големите дървета, ще майстори нещо в работилницата си в гаража. Ще помага на съседа Джак, с когото се разбираше добре. Ще ходи често в Ню Йорк при младите да помогне с нещо. А Кети — по цял ден вкъщи, да почисти, да сготви. Крайно недостатъчно за личност с нейните интереси и способности. Тя има и писателска, и поетична дарба. Пишеше с успех сценарии за студентски изпълнения на някои празници. Писала е стихове. Известният литературен критик Пантелей Зарев убеждавал майка й, че Кети трябвало да следва литература и че може да стане именита поетеса. Тук единственото й развлечение е да гледа телевизия, от която разбира малко заради езика. Ужас.

Колкото до контакти с хора, общество, ето какво знам от Казака. Имало някакъв клуб, на който и те с Кети били членове, естествено срещу ежегодни вноски от. Разказа ми, как протекло едно „парти“ на клуба. Събрали се в една голяма зала и си говорели кротко на групи, както е прието във (висшето) общество. Естествено, имало много сериозни салати, скара и закуски, съгласувани с американския вкус. Да не говорим за последния. Ще прочетете за него подробно във втората част, а сега ще кажа само, че съчетанието американски вкус не трябва да се използва изобщо, защото би могло да се приеме за комплимент. За пиене имало кока-кола, видове безалкохолни напитки и прочее постижения на голямата химия и, разбира се, наливна бира. Алкохол? Някъде в ъгъла на бара се намирали две бутилки — бяло и червено вино. Казака пресушил бутилката червено, и толкова. Никой не му правел компания. За такива дяволски питиета като водка, уиски или ракия (по индиански „огнена вода“) не можело и да се помисли. Според нашите балкански понятия всичко това може да се опише само с две думи: „го̀ла во̀да“.

Добре че това тяхно изгнание не трая дълго. Сега и двамата са в родната София. Според мен, няма по-щастливи от тях. Сега наистина им завиждам оттук, от Лос Анджелес. Някой от моите читатели пак ще изпищи: как може, ти в Америка, ние — в България, пак се правиш на интересен! Аз пак им казвам: това е положението, ако искате, вярвайте. На невярващите пожелавам да имат една година само „спартански“ забавления и после да преценят. „Спартански“ да приемат, че произлиза от Спарта, Ню Джърси, или от Спарта, Древна Гърция, все едно.

Така ние се настанихме за втори път в жилище на същите приятели, както първия път в Ню Йорк. Градчето естествено не може да се мери с една от световните столици, каквато представлява най-големия град в САЩ. Тук обаче имаше и някои предимства. Най-важното — беше по-близо до една от нашите мечти, Ниагара. Жоро и Кети не само ни посрещнаха по царски, ами помислиха и за туристическата програма. Наистина, не мина и седмица и пътешествието бе организирано. Тръгнахме четирима — ние с Руми, Жоро и снаха му Сиса, жена на брат му, който пък трябваше да остане вкъщи да се лекува от настинка. Тръгнахме рано и пристигнахме към 5 ч. следобед. Имаше достатъчно време да се насладим на едно от чудесата на света. Водопадът се дели на две части. Откъм канадския бряг се вижда отлично по-големия — както му викат „Подковата“, заради формата. Сиса нямаше зелена карта и не посмяхме да влезем в Канада. Подковата я видяхме, разбира се, но отдалеч. Американският водопад беше съвсем близо до нас. Няма да забравя гигантския поток, който се изливаше безспир току над главите ни. И досега си го представям и се опитвам да направя някакво сравнение. Тази могъща водна стена, извита като дъга, като че ли трябва да прилича на нещо познато, а не мога да кажа на какво. Затова пък, като затворя очи, тя е пред мен, толкова силно се е врязала в паметта ми. Ако някой иска да види това чудо, без да ходи до там, нека намери и гледа филма „Ниагара“ с Мерилин Монро. Освен че показва водопада по изключително впечатляващ начин, филмът завладява и с интересния си и напрегнат криминален сюжет. А и красотата на главната героиня не е за пренебрегване.

Разхождаме се наоколо, любувайки се на неописуемата панорама. Долу корабчета, натоварени с любопитни туристи, се приближават до водопада. Там бушуват вълни и водовъртежи. Вдигат се облаци воден прах. Човек неволно си мисли, какво ли би останало от човек, попаднал сред тях. Най-вероятно — нищо. Оказва се обаче, в два случая е останало всичко! Тоест, двама души са преживели падане в тази водна стихия.

Преди около 50 години са успели да спасят едно момче, което е било увлечено от бързея заедно с лодката си. А само преди няколко месеца наблюдавах по телевизията една невероятна сцена. Камерата следеше нещо, приближавайки се от време навреме до основата на водопада. Забелязваше се някакъв предмет във вълните, който се оказа човек. Един хеликоптер кръжеше над него. Под хеликоптера се проточи стълба, по която заслиза един от спасителите. Не можа веднага да стигне до целта. Минаха няколко минути. Човекът упорито отказваше да потъне. Малко по малко се приближи до брега, където спасителят го достигна, закачи го за едно въже, хеликоптерът го повдигна и понесе. После разбрахме, че е оживял. А не е искал това — скочил е с цел да се самоубие!

Какво да каже човек в такива случаи? Този мъж спасен ли е или наказан да търпи живот, който му е омръзнал? Вероятно мечтата му е била да приключи земния си път романтично във вълните на Ниагара. Може би вече е сънувал райските порти, когато някакъв доктор в бяла престилка го е върнал към ужасната за него действителност. Но нима трябва да виним спасителите и особено този, който с риск за живота си го измъкна от вълните? Както често се случва, не се знае, кое е добро и кое — лошо. Аз не се наемам да съдя.

След преспиване в хотел в близкия град Бъфало, потеглихме към Спарта. Жена ми искаше много да се отбием в индиански резерват. Направихме го, но не се оказа онова, което очаквахме — индианци с пера на главите, пушещи лули пред вигвамите си. Всичко беше като в едно добре подредено село с модерни къщи и магазини за сувенири. Там се продаваха произведения на индианското изкуство. И само толкова. Видяхме индианци, които не се отличаваха много от белите. Времето на татуираните полуголи во̀ини, яздещи коне без седла, беше отдавна отминало.

Прибрахме се в Спарта. След два-три дена почивка Казака отново се раздвижи. Този път тръгнахме за Вашингтон. Трябваше да минем и през Атлантик сити, източната столица на хазарта. Посетихме някои от интересните места във Вашингтон, влязохме и в заседателната зала на Конгреса в момент на някакво обсъждане. Силно впечатление ни направи гара Вашингтон. Архитектурата, и отвън, и отвътре, е забележителна. След обелиска в памет на Джордж Вашингтон и след паметника на Абрахам Линкълн, всеки турист трябва да посети гарата. Ще си почине в обстановка, която няма нищо общо с класическия вид на една железопътна гара. Целият интериор, ресторанти, кафенета, лавки, всичко е раздвижено, на различни нива, направено е така, че да бъде приятно за пътника или за посетителя. Влаковете са някъде в дъното, почти незабележими.

По време на това гостуване Казака, като добър приятел, реши да ми достави удоволствие, като ме научи да карам кола с автоматични скорости. Оказа се нещо наистина много забавно, особено когато се комбинира на дълъг път с устройството за поддържане на постоянна скорост, на английски Cruise Control. Натиснеш едно копче и вдигнеш крака си от газта. Ако караш в този момент с 90 км/ч, колата сама поддържа тази скорост. При наклон превключва на по-ниска предавка и т.н. Особено удоволствие ми доставяше, когато по някаква причина натисна спирачка, устройството веднага се изключва, скоростта намалява, после натискам друго копче, колата сама дава газ и достига до 90. А аз се радвам като абориген на някоя дрънкулка. Къде дотогава съм виждал такива чудесии!

По едно време Казака предложи да си изкарам шофьорска книжка, нали флоридският ми документ е само за ученик. Остави ме сам да се уча да паркирам неговата Хонда Сивик. След това отидохме в съседния град Нютон, където беше местният КАТ (по американски — DMV, Department of Motor Vehicles). Добре щеше да бъде да се явя само на практическия изпит, нали вече бях издържал теорията в Сарасота. Да, но по техните закони, като се преместиш в друг щат, трябва да се явиш по съответния правилник, понеже имало някакви разлики в различните щати. Показах българската си книжка, която на пътя беше валидна, с надеждата, че ще ми се признае поне практиката. Дамата я повъртя в ръцете си и каза, че съжалява, но не може да ме пусне, трябва да се явя на всичко.

Добре, вземам една листовка с въпроси, не е с компютър, както в Сарасота. Сядам с един речник до мен (дамата го беше проверила предварително да няма пищови в него) и почвам да гадая отговорите. По едно време пристигат двама мъжаги с каубойски вид да се явяват на теория, представят книжки от друг щат и сядат до мен. Гледам, и двамата бързо отмятат отговорите и почвам да завиждам. Ето, казвам си, това са вероятно професионалисти, всичко знаят, вече приключват, а аз се потя от половин час. Представят резултатите — пропадат и двамата! А това не ти е Флорида, тук имаш право на второ явяване чак след две седмици. Вместо да се уплаша повече, успокоих се и без да бързам, довърших листовката. Беше успешна.

Практическия изпит го насрочиха за следващия ден. Притеснявах се за паркирането — „Хондата“ бе надигната отзад, с което не бях свикнал. Но преди мен едно младо момиче издържа изпита, въпреки че паркира като първия човек. Минах много леко.