Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (20)

17. За София преди 50 години

Когато бях ученик, 1950–1954 г. излезе една книжка от Христо Бръзицов/ГЕОРГИ КАНАЗИРСКИ-ВЕРИН/ — „София преди 50 години“. Беше ни много интересно да прочетем за нашия град тогава, в началото на века. Бяха описани редица страни от живота в стара София. Тук ще се опитам да заинтересувам някои читатели само с музикалните интереси на младежта през 50-те години, понеже по-горе стана дума за музиката в Лос Анджелес.

С повечето мои връстници се интересувахме от всякаква музика — и от класическа, оперна и симфонична, и от американска естрадна (поп) музика, която тогава наричахме най-общо джазова. Последната беше недолюбвана от „народната власт“, та трябваше да я търсим на Радио Белград или на късите вълни. Известни ни бяха някои от прочутите тогава изпълнители, например тромпетистите Хари Джеймс и Луис Армстронг. За майсторството им се носеха легенди. Ето една от тях, която „решава“ въпроса, кой е по-велик. На конкурс за тромпетисти влиза Хари Джеймс и си казва името през тромпета! Комисията — във възторг. След него влиза Луис Армстронг. И той си казва името през тромпета! Разбира се, печели, понеже името му е по-трудно. Друга наша фантазия — Армстронг пеел дрезгаво, защото през войната бил моряк и по време на битка шрапнел заседнал в гърлото му.

Разбира се, в София, макар и рядко, проникваше джаз и на грамофонни плочи, от най-стария вид. Грамофоните бяха ръчни. Навиваше се пружина, която въртеше диск с плочата отгоре, а звукът се възпроизвеждаше от мембрана, непосредствено свързана с игличката върху плочата. „Електрическите грамофони“ се появиха някъде около 1953-а. Какво им беше електрическото? Естествено, пружината бе заменена с електромоторче, но мембраната си остана същата. Затова пък всяко училище си имаше банда, в която ученици свиреха най-често на тромпет, кларинет или саксофон, китара и барабани. Нашата Втора мъжка гимназия имаше и симфоничен оркестър. Тогава нямаше музикални училища, талантливите деца бяха с нас. Някои от нашите съученици бяха наистина много добри музиканти.

Редовно се организираха танцови забави. Тогава се разпространи едно парче, на което никой не знаеше истинското име. Всички му викахме „Коньовичарското“. Софийският работнически квартал „Коньовица“ се радваше на уважение сред младежта поради „бабаитските“ качества на жителите си. Коньовичарите се славеха като яки момчета и побойници. Та, това музикално парче стана любимо за нас. По време на всяка танцова забава, мине не мине половин час, почват викове: „Давай Коньовичарското“. Имаше измислени и думи, не много популярни и не съвсем прилични, наполовина по шопски: „В Коньовица до зори живота кипи, в задименио вертеп джазо грами (джазът гърми)!“. Година по-късно намерихме същата мелодия на плоча, вече на „електрически“ грамофон. Заглавието беше „The Peanut Vendor“ („Продавачът на фъстъци“), изпълняваше биг бендът на Карел Влах, известен чешки оркестър. Това беше джазово изпълнение на прочута традиционна кубинска песен със същото име, на испански „El manisero“.

За този оркестър имам един интересен спомен. Така наречената „народна власт“ изпитваше безумен страх от „буржоазното“ или „упадъчното“ влияние сред младежта. Един от източниците, според комунистическите идеолози, бе джазовата музика. Имахме наши оркестри, гостуваха и чужди, според настроението на един или друг комунистически феодал. От време на време, пак според настроенията им, се провеждаха чистки на принципа — а бе нещо много се разпуснаха тези младежи, я да вземем да ги постегнем. И почваха арести за носене на тесни панталони, за носене на брада, за „неприлично“ танцуване, например на рокендрол, или за нещо друго — според невероятните приумици на партийните културтрегери. Стигаше се и до въдворяване в концлагери! Доста наши джазови музиканти бяха минали през тези нечовешки конструкции по един-два пъти. Ето какво пееше една моя позната по мелодията на известно рокпарче: „Недей танцува рок! Недей танцува — джипка вън те чака! Белене, Белене!“ Край село Белене, Свищовско, на остров Персин, насред Дунава, „народната власт“ беше построила концентрационен лагер, където се изпращаха без съд и присъда „врагове на народа“. Използваха ги за тежка работа като роби при ужасни условия. Много си оставиха костите там.

Ето какво се случи едно лято. Прочутият оркестър на Карел Влах, за който споменах, изнасяше концерт в Летния театър. Свободни места нямаше — навън беше пълно с народ, който искаше поне да слуша. Нямаше изолация, чуваше се добре. Всичко се развиваше нормално до към края, когато зачестиха исканията от публиката да изсвирят рокендрол. Вероятно имаше някаква забрана или съвет към оркестъра да се въздържат. Въздържаха се доста време, но накрая не издържаха. Пуснаха най-известния рок на Бил Хейли. Бисираха го. По време на второто изпълнение публиката се екзалтира окончателно — скачат, викат.

Една дама извади чадъра си и почна да го отваря в такт с музиката. Още преди края на парчето две-три цивилни ченгета се втурнаха към нея. Народът разбра, че й се пише лошо. Знаеше, че на такива е опасно да се помага, но ентусиазмът беше притъпил чувството за самосъхранение. Хората се разкрещяха — как може, защо ще арестуват жената, безобразие и т.н. Забравиха всякаква предпазливост, толкова се бяха разгорещили. А се оказа, че театърът бил пълен с ченгета. Едно момче викаше и размахваше ръце току пред две от тях. Така ли, чакай, ще ти разплачем мамата, фашист с фашист! И се засилиха към него. То веднага изтрезня — хукна да бяга. Тълпата се разделяше да му направи път, после се събираше отново за преследвачите. Чувството за солидарност, потискано със страх и насилие толкова години, за момент се събуди. И успя — разстоянието между бягащия и ченгетата се увеличаваше. Спаси се, слава богу.

Но жената с чадъра я арестуваха. По-късно разбрах, че това е била нашата прочута джазова певица Леа Иванова. Тогава са я изпратили за втори път „на курорт“ в концлагера край Белене. Първия път е била там с целия състав на „Джаза на оптимистите“, заедно с мъжа си, ръководителя на оркестъра Еди Казасян. Еди беше брат на известния наш джазмен Вили Казасян, който скоро напусна този свят.

Ето как се водеше срамната война на престъпната комунистическа власт с народа, в частност — с младежта. Понякога имаше отстъпления — пускаха малко нещо като свобода, после биеха през палците. Нищо, нека носталгиците си спомнят доброто старо време, когато хлябът беше 20 стотинки, можеше да се получават пари, без да се работи и можеше да се краде от държавата без проблеми със съвестта — не се смяташе за кражба. За тях това е важното, а не че на някого са му изгорили душицата. Тези хора сега се пишат най-големите демократи. Някои от тях са в Америка, ползват всички блага, които тя, заклетият идеологически враг, им дава. И на всичко отгоре продължават да я ругаят. Оставам това на съвестта им, доколкото е останало нещо от нея.