Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (6)

Платон клъцна още един резен от сочния пъпеш.

Пред пейката спря Вера.

— Разкошен пъпеш! — обади се Платон с тон на познавач.

Вера седна до него.

— Отрежете и на мен!

— Избрах си най-малкия. — Платон с радост изпълни молбата й. — Можем да смятаме, че сте ми платили за пазенето!

— Наистина е чудесен! — възхити се Вера.

— Какво ще ги правите толкова пъпеши? Ще ги шиткате, а?

— Ще ги продавам! — печално го поправи Вера. — По три рубли килото!

— Хайде сега ми върнете паспорта! — подсети я Платон.

Реакцията на Вера беше съвсем неочаквана. Тя буквално се вкамени.

— Че защо му го дадохте?

— Ами той беше с униформа — интелигентно обясни Платон, — поиска ми паспорта и аз, естествено, му го дадох!

Вера нервно се засмя:

— Вашият паспорт пътува за Москва!

— Хуморът ви е неуместен! — възмути се Платон.

— Извинявайте. — Вера спря да се смее. — Андрей прибра паспорта ви в джоба си, после се сдърпахме и го забравихме, нали ме разбирате…

Платон вече беше извършил едно престъпление, сега беше готов да извърши второ — да я убие!

— Ах, ти, кучко железничарска! Уби ме ти ма, кощрамбо мръсна!

Вера се обиди:

— Може и да имате право да ме ругаете, но за кощрамбата преувеличавате!

— Сега остава само оная зурла да ми даде паспорта в милицията! — продължаваше да буйства Платон.

— Разбирам, че сте ядосан, но Андрей не е никаква зурла! Той е много честен човек!

— Спекулант! — отсече Платон.

— И спекулантите може да са честни хора. Успокойте се, моля ви, вдругиден в дванайсет и десет Андрей ще ви донесе паспорта! И ще хванете същия влак, който изпуснахте.

— Как ще живея без паспорт? — подскочи Платон. — След всичко, което се случи! Трябва да ида при баща си. Може би никога повече няма да го видя…

— Не губете кураж! — Вера се опита да го утеши. — Тръгвайте за Грибоедов без паспорт, а на връщане ще ви го донеса в купето!

— На връщане ще трябва да летя със самолет! — не мирясваше Платон. — Инак няма да смогна!

— Ами ще закъснеете един ден — направи небрежна гримаса Вера. — Няма да ви уволнят я!

— А, не, вие направо ме довършихте! — Платон отчаяно стисна главата си с ръце. — Какво да правя? Ни да замина, ни да остана!

— Че какво толкова сте направили в Москва? — любопитно попита Вера. — Чух ви, че по телефона…

— Обрах Централната банка! — злобно подхвърли Платон и стана.

От чакалнята пак се обади в Москва:

— Маша, аз съм… Какво ново?… Той работил ли е, или е бил пенсионер?… Сигурна ли си, че е бил пиян? Има ли вече резултати от експертизата?… Ужасна картина — постоянно ми е пред очите… Не, не, дори се радвам, че съм сам… Най-важното е да не се тревожиш. Щом са докарали дъските, значи всичко е наред. Кога имаш предаване, утре ли?… Още ли не си се обадила на татко? Обади се и му кажи, че пристигам вдругиден вечерта. Защо, защо… Така се получи… Много е дълго за разказване! Свършвам, това ми е последната монета…

Когато Платон затвори, разбра, че Вера е стояла до него и внимателно е слушала разговора.

— Стига сте ме шпионирали! — възмути се той.

— Не ви шпионирам, дори напротив! Виновна съм и искам да ви помогна с каквото мога. Нещо страшно ли сте направили? — Тя кимна към телефона. Платон я погледна навъсено и изведнъж каза:

— Заради мен умря човек. Случайно, разбира се. Но все пак по моя вина…

— Как стана? — предпазливо попита Вера.

Платон безнадеждно махна с ръка.

— Простете ми — изведнъж тихо почна тя. — И аз не знам защо се заядох с тая рубла. Тук в ресторанта направо озверяваш. Щом ме обиждат, и аз обиждам. Правят бомби, аз пък надписвам. Вече не съм човек, а не знам какво.

Вера почти плачеше.

Сега вече Платон почна да я успокоява:

— Не се измъчвайте… Ядосана бяхте, кипнахте. Всичко разбирам. И не ви се сърдя…

— Вярно ли? — Вера го погледна.

— Защо ще ви лъжа?