Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (5)

В ресторанта Вера застилаше масите; видя Платон, който се отдалечи от милиционерското табло, седна на една пейка и от скука загледа маневрения локомотив.

Платон седеше на пейката точно при прозореца на ресторанта и равнодушно наблюдаваше гаровата суетня. Някакъв човек едва влачеше тежък сандък, друг викаше носач, трети прегръщаше едно момиче и пламенно му шепнеше нещо.

После съобщиха:

— Бързият влак от Ташкент за Москва пристига на първи коловоз. Във връзка със закъснението на влака престоят ще бъде намален.

Платон продължаваше да скучае на пейката, изтегнат на извитата облегалка, а зад него, в салона на ресторанта, дрънкаха панички и потропвайки с токчета, препускаха сервитьорките.

Влакът пристигна. От най-близкия вагон на перона скочи висок як шафнер. Измъкна през вратата два тежки куфара. Дори той, такъв здравеняк, се напъваше с всички сили, за да ги носи.

После здравенякът усмихнат застана точно пред Платон. Той учудено вдигна очи — за пръв път го виждаше. Но излезе, че здравенякът е зърнал през прозореца Вера.

— Вера, ей, Вера! — ревна шафнерът.

Вера се подаде през прозореца.

— Откъде се взе, Андрюша?

Платон се измести в края на пейката, понеже крещяха току над ушите му.

— Защо си с ташкентския? — продължи Вера, по гласа й личеше, че се радва на срещата.

— Колегата се разболя. Хайде в купето! Ех, че се радвам да те видя, фиданчице!

— И аз се радвам!

— Скачай тук! — Шафнерът любовно разпери ръце.

Вера объркана се озърна.

— Не мога! Не виждаш ли колко клиенти имам?

— Люда! — свойски подвикна Андрей на Верината колежка. — Ние с Вера имаме…

— Делова среща! — бързо го прекъсна Вера.

— Ще им взема парите на твоите! — обеща Люда. — Да не ми е за пръв път! Върви! Никой от тия — посочи тя с очи дъвчещите — няма да ми се изплъзне. Бягай бързо, че престоят е намален!

Но Вера, дето се казва, вече беше стартирала. Беше изтърчала на перона.

— Ще трябва да влачим и пъпешите — тръсна глава Андрей, хвана куфарите и с мъка ги откъсна от перона. — Знаеш ли колко пари са това!

Изведнъж Вера се сети. Посочи Платон с очи, приближи глава до Андрей и му зашепна на ухото. Андрей изгледа Платон с почуда и на свой ред й зашепна нещо. После ненадейно попита:

— Вие много ли ще седите тук?

— До довечера — отвърна Платон.

— Ще ми пазите ли куфарите?

Платон вдигна рамене.

— Добре.

— Ами паспорт имате ли? — продължи шафнерът.

— Имам.

— У вас ли е? Я дайте да го видя!

Платон послушно извади паспорта си и го подаде на Андрей, който веднага се разбърза.

— Виж какво, ти пази куфарите, в тях има чарджуйски пъпеши, ако ги пазиш добре, ще ти дам едно пъпешче, ей такова ей! — И показа големината на бъдещото възнаграждение, наистина доста скромна.

— Ей, другарю, не ви знам кой сте! — разтревожи се Платон. — Върнете ми паспорта, нямате право!

Андрей и Вера вече бяха пред вратата. Шафнерът се обърна.

— Слушай, приятел, пази куфарите и след десет минути ти давам паспорта, не загряваш ли?

Платон гледаше как Андрей пръв скочи горе, после Вера се озърна и литна след него. Миг след това в първото купе се мярна главата на Андрей, който с чувството на собственик дръпна щората и изолира купето от целия свят.

Платон се подсмихна и поклати глава. После се наведе към единия куфар, опипа ключалката, тя щракна и се отвори. Платон вдигна капака. Пъпешите ухаеха вълшебно. Той взе един, посегна през прозореца на ресторанта, взе нож от близката маса и прилежно го избърса с книжна салфетка.

А в купето Андрей загърби прозореца и прегърна Вера.

— Долу ръцете! — дръпна се тя. — Нали знаеш, че не се натискам по купетата!

— Верке, не мога повече! Не съм момче де!

— Пусни ме! И аз не съм момиче. Идваш за двайсет минути, пък се държиш като съпруг!

— Какво съм виновен, че цял живот се лашкам по влаковете — искрено съжали Андрей.

— Да беше останал за седмица поне — мечтаеше Вера, — да поживеем като хората. Все едно, не можеш събра всички пари на тоя свят!

— Стига глупости, Вера! Знаеш ли колко те искам!

— И аз те искам. Само че ми омръзна тази любов по купетата!

В този миг съобщиха, че влакът тръгва.

— Ех… все едно, нямаше да ни стигне времето! — примири се Андрей със съдбата.

Вера отключи купето, дръпна вратата и бързо излезе в коридора.

Платон, който си хапваше честно спечеления пъпеш, я видя как скочи от стъпалото.

Влакът потегли.

Андрей се подаде от вратата с флагче в ръка и викна:

— Вера, да не забравиш, пъпешите са по три рубли килото!

Тези думи бяха достоен завършек на любовната сцена.

Вера, както е отредено на всяка влюбена жена, тъжно гледаше подир заминаващия влак.