Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (22)

После Вера и Платон бързаха в тъмния празен коридор и опитваха да влязат в купетата. Всички врати бяха заключени. Най-сетне една мръдна и се отвори.

Втурнаха се в купето, блъснаха вратата и се зацелуваха.

Вера си пое дъх, отдръпна се и каза:

— Дотук! Стига толкова!

— Не, не стига! Тъкмо почва да ми харесва!

— Нищо няма да излезе! Аз не въртя любов по купетата!

— Знам.

Вера настръхна.

— Какво намекваш?

— Нищо.

— Какво си мислиш? — повиши глас тя.

— Нищо не си мисля!

— Не, ти си мислиш, че съм ходила при Андрей в купето! Само че нищо такова не сме правили.

— Вярвам ти!

— Не ми вярваш, нали ти виждам очите!

— Ама тук е тъмно — напомни Платон.

— Повтарям ти — нищо не сме правили!

— Нали ти казах, че ти вярвам, честна дума!

— Изобщо не ми вярваш, знам какво искаш… Стига! Никога не можеш да ме обичаш!

— Защо?

— Защото аз съм келнерка от гарата, а ти си пианист.

— Стига глупости…

— Казваш го, защото няма какво друго да кажеш.

— Какво значение има кой какво работи?

— Хайде сега дръпни една реч и за равенството!

— Моля ти се, Вера, престани! — объркано зашепна Платон. — Ела!

— Доведох те в първа класа да си починеш — нежно каза Вера. — Почивай си, нещастнико.

Влезе в съседното купе и се заключи. Сега лежаха на съседни легла, разделени от една преграда.

— Как мислиш — наруши мълчанието Вера, — на колко ще те осъдят?

— В най-добрия случай на три години.

— Ще дойда на делото — неочаквано заяви Вера — и ще им кажа, че не си го направил…

Платон вече разбираше, че с тоя характер тя наистина може да го направи.

— Никой няма да ти повярва!

— Ще кажа, че ти си ми казал!

— А аз ще отрека! На кого ще повярват — на тебе или на мене?

— Три години са много време.

— Много са — въздъхна Платон.

— Всъщност това мене не ме засяга. Ти вече няма да се веснеш тук! — тъжно заключи Вера.

— Вера, и двамата сме сериозни хора. Този разговор през стената е противоестествен.

— Между нас никога няма да има нищо, другарю пианист! Защото веднага те обикнах! Само недей ми казва, че и ти си ме обикнал.

При тази обида Платон й обърна гръб и процеди през зъби:

— Лека нощ!

В съседното купе Вера също му обърна гръб.

Помълчаха. Доста време. Дори прекалено дълго.

— Какво правиш? — най-сетне наруши мълчанието Вера.

— Сърдя ти се! Разбра ли!

— И какво ще направиш?

— Ще спя! — отвърна загубенякът Платон.

— Ти да не си идиот?

— Защо? — не разбра той.

— Ама ти наистина ли си идиот?

— Идиот съм! — зарадван възкликна Платон, най-после беше разбрал. — Идвам!

И се втурна към съседното купе.

Вера отвори вратата.